Джеймс У. Шулц Моят живот сред индианците

Като напуснал компанията „Хъдсънов залив“, Мънроу от време на време работел в Американската компания за търговия с кожи, но по-често странствувал като „независим трапер“ от Саскачеуан до Йелоустоун и от Скалистите планини до езерото Уинипег. Изворите на Южен Саскачеуан били любимите му места за лов. В началото на 50-те години той довел в тези места прочутия йезуитски свещеник Де Смет. Край красивите езера, разположени на юг от планината Чийф Маунтън, те поставили голям дървен кръст и ги нарекли езера „Света Мария“. Идната зима, след като синовете на Мънроу Джон и Франсоа се оженили, цялото семейство с три палатки се установило на лагер по тези места. Една нощ ги нападнал голям боен отряд асинибойни. Дъщерите Лизи, Амалия и Мери умеели да стрелят и всички храбро се съпротивлявали. Малко преди разсъмване прогонили индианците, като убили петима от тях. Лизи застреляла единия в момента, когато се готвел да измъкне коловете, преграждащи изхода на ограденото място за конете.

Същата зима убили повече от триста вълка и освен това се сдобили с кожи на бобри, белки и росомахи. Приспособлението им за ловене на вълци било толкова оригинално и същевременно толкова просто, че си заслужава да разкажа за него.

Мънроу построили по бреговете на изходния проток на езерата дълга ограда с размери двайсет на шестнайсет стъпки. Стените на оградата имали голям наклон навътре и се издигали до седем стъпки височина. На върха на пирамидата имало отвор, широк приблизително две и половина стъпки и дълъг осем стъпки. Зад тази ограда хвърляли цели елени, едри късове бизонско и друго месо. Вълците подушвали месото, виждали го през пролуките и в края на краищата се покатервали и скачали долу през отвора. Утрото ги сварвало в ограденото място, където неспокойно се въртели, съвсем объркани. Барутът и куршумите били скъпоценност по онова време, затова траперите убивали вълците със стрели, отваряли вратата в единия край и давали възможност на попадналите сред вълците койоти да се измъкнат. Одирали кожите на убитите вълци и веднага изхвърляли труповете в реката, за да не остане наблизо нищо подозрително за зверовете.

Милият стар Събуждащ се вълк! Той постоянно оплакваше упадъка на индианците, по-точно на пиеганите.

— Да можехте да ги видите как изглеждаха по-рано — говореше той, — какви горди и смели хора бяха! А сега това проклето уиски! Няма вече велики вождове, а жреците изгубиха могъществото си.

Седемнадесета глава

Дружеско посещение на Кроу

Когато жена му заболя, Четирите рога извика лечител и му плати за посещението три коня. Ала лекарствата и молитвите не донесоха облекчение. Извика друг лечител, заплати му пет коня, но и той не помогна. Един след друг при болната се изредиха всички лечители на племето. От хубавото стадо останаха само няколко коня. Бизонските кожи, скъпите одеяла и украшенията се стопиха — всичко бе дадено на лечителите.

Веднъж късно вечерта в нашата палатка дотича пратеник.

— Четирите рога ви вика — каза той. — Моли и двама ви да побързате.

Когато влязохме в палатката, бедната жена дишаше с голямо усилие. Четирите рога седеше до нея на ложето, закрил лицето си с ръце. Старица, наметнала главата си, подклаждаше огъня. Налях в една чаша голяма доза уиски и добавих в нея захар и топла вода. Нет-ах-ки подаде чашата на страдалката. От уискито тя се ободри. Скоро дишането и стана по-спокойно. Тогава ми рече много бавно, с прекъсвания:

— Никога в живота си не съм направила нещо лошо. Не съм лъгала, нито крала, не съм вършила нищо, което донася позор за родителите на жената и за самата нея. И все пак боговете ме изоставиха и смъртта ми е близка. Вие също си имате богове. Чувала съм за тях. Творецът, неговият син и майката на сина. Моля те, помоли им се. Може би ще се смилят над мен и ще ми върнат здравето.

Боя се, че не ще мога да обясня какво почувствувах, като чух тази простичка молба. Искаше ми се да я удовлетворя, но знаех, че не съм в състояние. Как може да се моли човек, който не вярва. Мислено потърсих някакъв повод за отказ, чудех се какво да кажа, как да й обясня, че не мога да се моля. Вдигнах очи и видях, че Нет-ах-ки ме гледа сериозно и внимателно. С нея бяхме разговаряли неведнъж за религията на белите и тя знаеше, че не вярвам. Въпреки това виждах, че Нет-ах-ки очаква от мен да изпълня молбата на умиращата. Направих отрицателен жест. В същия миг жена ми се доближи до страдалката и рече:

— Аз ще се помоля за тебе на тези богове: Отдавна, когато бях момиче, един човек с черни дрехи и вуйчо ми ме научиха на това.

И тя започна: „Ап-аи-сту-то-ки, кин-ах-ан-он“ и т.н. Това бе молитвата „Отче наш“! Някой изпълнен с фанатизъм йезуит, навярно самият отец Де Смет, бе превел тази молитва на езика на черноногите, и то добре.

Но тъкмо когато молитвата свърши, от устата на жената бликна тъмна струя, последният предсмъртен кръвоизлив.

— Нека това, което те убива — извика Четирите рога, — убие и мене! Аз скоро ще те последвам на Пясъчните хълмове*.

[* Страната на мъртвите според поверията на прерийните индианци. — Б.пр.]

И като се наведе над нея, започна да пие кръвта, която течеше от устата на неговата любима. С последно усилие тя обви със слабите си ръце врата му и издъхна. Картината беше ужасна.

— Хайде — казах аз след малко, като го вдигнах внимателно, — да вървим в моята палатка. Нека жените свършат работата си.

Като хвърли към умрялата последен продължителен поглед, Четирите рога стана и тръгна след мен. Отредих му леглото за гости и му поднесох чаша уиски, която изпи наведнъж. След малко му дадох още една чаша. Изтощен от дългото бдение, сломен от силното питие, той легна и аз го завих. Четирите рога спа дълбоко до след пладне на другия ден. До това време Нет-ах-ки и другите жени увиха тялото на умрялата в бизонски кожи и одеяла и го завързаха за клоните на едно дърво някъде надолу край реката. Не зная дали Четирите рога е страдал от тази болест, или се бе заразил на смъртния одър на жена си, но той умря от същата ужасна смърт приблизително след шест седмици. Ако съществуват Пясъчните хълмове, нека се надяваме, че сянката му е срещнала там нейната сянка и че мракът на тази обител е станал по-светъл за съединилите се.

Вуйчото, за когото спомена Нет-ах-ки, беше френски креол, един от първите служители в Американската компания за търговия с кожи. Той се оженил за лелята на Нет-ах-ки и бил много добър към роднините си. Нет-ах-ки прекарала две зими в дома му във Форт Бентън и дълго живяла в палатката му, докато той странствувал с племето на жена си. Сам дълбоко вярващ католик, той се стремял да разпространи католическото учение сред народа, който вече смятал за свой. Не бих говорил на Нет-ах-ки нищо за произнесената от нея молитва, но след около ден-два една вечер тя сама подхвана тази тема, като ме попита защо не съм изпълнил молбата на умиращата й приятелка.

— Как бих могъл да го сторя, като не вярвам в онова, което Черните дрехи и разни други проповядват? — попитах аз на свой ред.

— И все пак — възрази тя, — щом мога да вярвам аз, без да говоря вашия език и без да чета Светото писание на Черните дрехи, защо да не вярваш и ти, след като разбираш всичко това?

— В същото писание — обясних аз — създателят твърди, че не бива да имаме други богове и че той ще ни накаже по ужасен начин, ако се молим на другите, а не на него. Затова, ако му се молиш, не бива повече да се молиш нито на Слънцето, нито на другиго.

— Знай — изрече Нет-ах-ки решително, — че ще се моля и на него, и на нашите богове. Това писание не се отнася за нас, то е само за белите. Ние сме бедни, приличаме на слепци, които вървят пипнешком по високи скали. Необходима ни е помощта на всички богове.

— Права си — съгласих се аз, — действително ни е нужна помощ. Моли се на всички тях и тъй като аз не мога, моли се и заради мен.

— Ах — въздъхна тя, — като че ли и бездруго не се моля винаги! Ето Слънцето, виждаш го всеки ден. Колко добро е то, дава ни светлина и топлина. Нима можеш да не вярваш в него?

— Да — отвърнах аз, — в него вярвам. То е животът на земята.

Беше й приятно да чуе това и като си тананикаше, тя се зае доволна с работата си.

През февруари пиеганите бяха посетени от представители на племето кроу, което зимуваше на река Тонг, южно от нашия лагер. Те донесоха на нашия вожд подарък от вожда си — тютюн и други предмети — и предложиха от името на тяхното племе сключване на траен мир.

Начело на представителите беше Ядача на камъни — наполовина кроу, наполовина черноног. Майка му като момиче била взета в плен от кроу и след време станала жена на пленилия я воин. Ядача на камъни, разбира се, владееше до съвършенство двата езика. Пратениците бяха приети добре и гостуваха у най-видните хора от племето. Предложението им изискваше сериозно обсъждане и докато вождовете и старейшините мислеха, ние гощавахме гостите и им предоставяхме най-хубавото, което се намираше в лагера. Самият Ядач на камъни беше мой гост и вечер край огъня водехме с него много интересни беседи.

— Щастлива ли е майки ти, че е живяла при кроу? — попитах го аз една вечер. — И какъв се чувствуваш, пиеган или кроу?

— Ето как стои работата — отвърна той. — Майка ми обича баща ми и аз го обичам, той винаги е бил добър към нас. С една дума, ние сме напълно щастливи. Но има дни, в които се връща боен отряд със скалпове на пиегани или отнети от тях коне и гръмко се хвали с победата си, като нарича пиегантите страхливи кучета. Тогава ние силно скърбим. И често пъти гордите млади кроу ми се присмиват, шегуват се по мой адрес и ме обсипват с ругателни прозвища. Да, понякога се чувствуваме много нещастни. Майка ми отдавна уговаря баща ми да подтикне вождовете към сключване на мир с нейното племе. Аз също отдавна му говоря за това. Но по-голямата част от племето възразява. Някой от вождовете става и казва: „Пиеганите убиха моя син! Искам мъст, а не мир!“ Други пък почват да говорят, да крещят, че са изгубили брат, баща, чичо или племенник във войната срещу пиеганите и че не можели да допуснат сключване на мир. Неотдавна баща ми пак свика съвет за разглеждането на този въпрос и както винаги срещна съпротивата на много от старейшините. Един от тях му рече: „Омръзна ни да ни викат да разговаряме за сключване на мир с пиеганите. Щом толкова ти се иска да бъдеш в дружба с тях, върви да живееш при тях! Сам стани пиеган!“ „Ще стана! — извика баща ми ядосан. — Ще стана! Ще бъда пиеган и ще се сражавам заедно с тях против враговете им!“ И като каза това, той се изправи и си тръгна за в къщи, а аз го последвах.

Баща ми е безстрашен на война, добър и великодушен. Всички го обичат с изключение на малцина, които завиждат на положението му. Когато стана известно какво е казал на съвета, при него заприиждаха много хора да го молят да вземе думите си назад. Почнаха да ходят и при другите вождове и да настояват да се обяви мир, при условие че пиеганите са съгласни.

„Стига вече сме водили тази война — говореха те. — Вижте колко вдовици и сираци ни носи тя. Имаме си обширни земи, пълни с бизони, пиеганите също си имат свои. И двете племена могат да живеят, без да се избиват взаимно.“

Така в края на краищата баща ми постигна своето и ни изпратиха при вас. Надявам се, че ще се върнем с пиегански тютюн.

Ядача на камъни бе поканен на пира, а Събуждащия се вълк дойде при мен да изпуши една лула. Помолих го да ми разкаже за войните между двете племена.

На същото място в долината построихме палатките си и затърсихме убитите и изчезналите. До вечерта всички тела бяха открити и погребани. Едва ли не във всяка палатка скърбящите режеха косите си, нанасяха си рани, плачеха и нареждаха, повтаряйки с часове имената на обичните загинали. Да, това беше лагер на траура. Много седмици и месеци, щом мръкнеше, сърцето ми се свиваше от мъка, щом чуех плачовете на опечалените, насядали в тъмнината отвъд кръга на палатките. Мина много време, преди да зазвучат отново песни смях и покани за угощения. През онзи ден аз се оказах напред с разузнавачите и когато препуснахме обратно, направих заедно с тях всичко, за да удържим кроу. Но те толкова ни превъзхождаха по брой, така ни обезкуражиха с неочакваната си и свирепа атака, че бяхме почти безпомощни, докато не пристигнаха нашите хора отзад. Повечето от половината разузнавачи бяха избити. Мене ме рани стрела в лявото бедро. Бяха убити 113 пиегани, докато ние застреляхме само седем души.

Не ще и дума, че след това по-голямата част от бойните отряди, които напускаха лагера на пиеганите, се насочваха към кроу. От север идваха отряди на братята на пиеганите — черноногите и блъдите — и не даваха покой на общия враг. В продължение на две-три години те убиха толкова кроу и отнеха толкова конски стада, че богато им платиха за загубите си при онова клане. Отмъстиха и за по-късните загуби, тъй като естествено не винаги нашите отряди завършваха нападенията си без жертви.

През пролетта на 1867 година племето на гро-вантрите, което по онова време воюваше срещу съюза на черноногите, сключи договор с кроу и двете племена се събрали на река Милк, за да отпразнуват това събитие. Отряд млади гро-вантри, които се връщали от нападение срещу кри, донесли вестта, че са открили лагер на пиегани на Отделните хълмове или, както ги наричат белите, Сайпрес Хилс. Това било важно известие. Кроу имаха стари сметки с отдавнашните си врагове. Такова настроение обзело и гро-вантрите. Макар дълго да бяха под покровителството на черноногите, които се сражаваха за тях и ги защищаваха от смъртните им врагове — асинибойни и янктонаи, — гро-вантрите, лишени от чувство за благодарност, се скараха за дреболии със своите благодетели. Сега те се готвеха да си отмъстят! Какво можеха да направят пиеганите срещу тези обединени сили? Нищо. Съюзниците смятали да избият мъжете пиегани, да вземат в плен жените им, да присвоят богатото и разнообразно имущество на лагера. Те били така уверени в успеха си, че заповядали на жените си да ги съпровождат, за да разпределят предполагаемата плячка и да се погрижат за нея.

Бойният отряд на младите гро-вантри видял лагера на пиеганите от един далечен хълм, но не забелязал, че наблизо зад хълма, западно от лагера, само на половин миля, бил разположен лагерът на всички блъди, около пет хиляди души — или общо хиляда воини. Не, отрядът не забелязал това и една сутрин кроу и гро-вантрите бавно се приближили през прерията към лагера на пиеганите. Нападателите носели бойни премени, а щитовете им били накичени с орлови пера. С тях яздели и жените. Те бъбрели весело и се радвали предварително на грамадната плячка, която щели да придобият още същия ден. Един подранил ловец от лагера на пиеганите тръгнал с жена си да прибере месото на убити предишната вечер животни. Той открил враговете още на около миля от лагера и побързал да се върне назад, за да вдигне тревога, като пратил друга от жените си да извика блъдите. Всички се втурнали към конете, към оръжията, някои успели дори да си облекат ризите и надянат на главите си бойните пера. За щастие това станало рано сутринта и по-голямата част от стадата коне били край лагера. Ако някой не намирал коня си, ловял и оседлавал първия добър кон, който му попаднел. И станало така, че когато нападащият отряд изскочил иззад ниската могила край лагера откъм изток, го посрещнала такава превъзхождаща сила от решителни воини, яхнали хубави коне, че отрядът се обърнал и побягнал, давайки само няколко изстрела. Паника обзела нападателите. Едничката им мисъл била как да се измъкнат. Конете на кроу и на гро-вантрите били по-бързи от тези на техните жени и мъжете оставили жените беззащитни, на милостта на врага, загрижени единствено за себе си.

Веднага щом пиеганите настигнали нападналия ги отряд, започнало ужасно изтребление. Голямото езеро, Кучето, Трите слънца и другите вождове викали непрестанно на хората си да пощадят жените, но няколко все пак били убити, преди заповедите да стигнат до воините. За бегълците мъже нямало пощада: щом ги настигнели, застрелвали ги или пръсвали черепите им с бойните тояги. Тревогата била така внезапна, че мнозина пиегани нямали време да си изберат по-пъргави коне и скоро започнали да изостават. Другите конници продължили преследването, убивали всеки, когото настигнели. Накрая конете им вече не могли да препускат, а ръцете им, стиснали тоягите, отмалели, защото непрекъснато нанасяли удари. Малцина от обърнатия в бягство отряд оказали съпротива. Останалите дори не се обръщали, за да погледнат назад, а наведени над седлото, шибали конете, докато не паднели сразени от куршум или тояга. На разстояние от няколко мили пътеката била осеяна с мъртви и умиращи, по нея бягали ужасените жени — жените, които нападателите взели със себе си, за да се погрижат за плячката. „Нека бягат! — викал Голямото езеро. — Нека бягат! Ще постъпим с тях, както Старецът е постъпил със зайците: ще оставим няколко за разплод, да не изчезне напълно родът им.“

Преброили убитите. Само петима черноноги били загинали, имало неколцина ранени. Ала на пътеката, по която сутринта кроу и гро-вантри така уверено вървели към пиеганите, лежали триста и шейсет убити. Много от тях победителите дори не докоснали, тъй като им дотегнало да свалят скалпове. Но оръжието, бойните премени и украшения взели. После двата лагера се преместили малко по на запад, предоставяйки бойното поле на вълците и койотите…

Та както знаете, гро-вантрите поискаха мир и отново се намират под покровителството на нашето племе. А ето че сега дойдоха пратеници и на кроу. Е, ще видим какво ще се случи занапред.

Като ни пожела спокоен сън, Събуждащия се вълк — не мога да го назова Мънроу — се упъти към дома си.

Когато Бери живееше в лагера или някъде наблизо, пиеганите не решаваха нищо, без да се посъветват с него, и винаги приемаха съвета му. Той беше всъщност техен вожд. Вождовете на племето го уважаваха, осланяха се на него и той неизменно им даваше съвети. И този път го поканиха да присъствува на съвета, който щеше да разгледа предложението на кроу. Отидох и аз, така да се каже, под негово покровителство. Исках да послушам речите. Делегацията на кроу, разбира се, не беше там. Палатката на Голямото езеро бе пълна с вождове и старейшини, в това число и младите главатари на разните групи от Дружеството на приятелите. Сред тях забелязах и своя враг, Еленчето, който мрачно ме погледна, когато влязох. Той започваше да ми действува на нервите. Право да си кажа, с нетърпение очаквах деня, в който щях да си разчистя сметките с него, тъй като по неизвестни причини изпитвах твърда увереност, че ми е съдено рано или късно да изпратя сянката му на Пясъчните хълмове.

Голямото езеро натъпка каменната си лула, един от жреците я запали и изрече кратка молитва. След това лулата тръгна от ръка на ръка. Пръв взе думата Трите слънца и каза, че неговото племе Самотните ядачи се отнася благосклонно към сключването на мирен договор със стария им враг. Щом свърши, Еленчето произнесе разпалена реч. Полагаше му се да говори сред последните, защото по-възрастните и с по-високо обществено положение хора трябваше да се изкажат преди младите. Въпреки това го изслушаха мълчаливо. Черноногите винаги се държат с достойнство и оставят без забележки нарушенията на племенната етикеция и обичаи. Ала в края на краищата нарушителят си получава заслуженото за своето лошо поведение. Еленчето каза, че говори от името на Носещите враната — група от голямото Дружество на приятелите, и че неговата група не желае мир с кроу. „Кои са тези кроу, не са ли убийците на нашите бащи и братя, не отвлякоха ли те нашите стада? Щом се раззелени тревата — завърши той, — аз и моите приятели ще нападнем племето на река Уапити (Йелоустоун) и нападенията ни ще продължат до края на лятото.“