Доклад на нпо за напредъка на България в процеса на присъединяване към ес, 2004

Проект “Модернизация на образованието”

Проектът “Модернизация на образованието” (ПМО) е финансиран от заем, даден от Световната банка, на стойност 60 милиона щатски долара, разпределен за три етапа в период от девет години. Първият етап е финансиран с 14.39 милиона щатски долара. След три последователни незадоволителни оценки от Световната банка, през декември 2003 г. заемът беше замразен по взаимно споразумение.

Проектът за наблюдение и оценка на дейностите в рамките на ПМО се изпълняваше от Асоциация за социални изследвания и приложни научни практики. Направените заключения идентифицираха липсата на капацитет и воля за реализация на реформите като основни причини за неуспеха на проекта. Беше установено, че работната група на МОН е стартирала проекта чрез разработване на нормативна и работна документация, която значително променя първоначалната концепция на проекта. Изглежда целта на тези промени в проекта е била да се избегне реалната реформа – включително важни промени в отговорностите на МОН за въвеждането на реформата. Компонентите, които биха развили единна информационна система за управление на образованието са били премахнати, като не са създадени необходимите отговорни отдели, които е трябвало да гарантират стабилното извършване на реформата. В проекта е отбелязано, че успехът на реформата зависи от информираността и ангажираността на бенефициентите й с нейните цели, и въпреки това ПМО изобщо не беше популяризиран. Един от ключовите компоненти на проекта, Информационната система за управление на образованието, изобщо не беше стартиран. Средства бяха харчени без пряка връзка с целта на реформата, тъй като МОН изобщо нямаше програма за реформа.

Това е една илюстрация доколко е възможно да се осъществи значителна и устойчива промяна дори при наличие на огромно финансиране, ако няма реален ангажимент от страна на правителството.

Редовният доклад от 2003 г. отбелязва участието на неправителствените организации (НПО) в процеса на подготовка на законодателството, като посочва държавно-обществените консултативни органи като Националния съвет за рехабилитация и социална интеграция, Съвета за социално подпомагане и Националния съвет за закрила на детето. Макар по принцип съществуването на подобни органи да е похвално, на практика степента, до която те действително насърчават неправителствените организации да допринасят за развитие на политиките, е ограничена.

Необходима е по-голяма прозрачност в отношенията между НПО и правителството, за да се осигури широк и реален процес на консултация. Много често текстовете на законопроектите се предоставят на НПО на много късен етап от тяхното обсъждане и това възпрепятства извършването на сериозен и изчерпателен анализ. В някои случаи, както при Закона за вероизповеданията, изобщо не са проведени консултации с НПО. До този момент няма нито един пример за иницииране на политика, която да е възникнала в Националния съвет за рехабилитация и социална интеграция или в рамките на Обществения съвет към Парламентарната комисия по въпросите на гражданското общество.

Също така се забелязват структурни ограничения в начина, по който се учредяват подобни консултативни органи. В случая с Националния свет за рехабилитация и социална интеграция, участието на НПО на хора с увреждания се възпрепятства от изискването за брой членове и брой регистрирани клонове в цялата страна. Не се отдава необходимото внимание на дейностите, постиженията и влиянието на НПО на общностно ниво, както и не се извършва оценка на реалната им експертност. Националният съвет за закрила на детето е само един консултативен орган към Държавната агенция за закрила на детето, който има право да подава предложения към МТСП. Но единствено МТСП взима решението дали да подаде тези предложения към Министерския съвет – което на практика означава, че НПО участват в този процес твърде индиректно.

Имайки предвид значителния опит, който притежава българският неправителствен сектор в работата с групи в неравностойно положение, както и широката международна ресурсна мрежа, до която има достъп, е много жалко, че неговата експертност не се използва достатъчно. Необходимо е също да се въведе и регулира гражданското участие в наблюдението върху прилагането на законодателството, както и в оценката на резултатите. Създаването на обществени консултативни съвети към министерствата и общинската администрация, в които представители на неправителстения сектор могат да участват в разработването на институционални политики, би подпомогнало значително процеса на наблюдение и на оценка на резултатите. НПО биха могли да играят по-голяма роля в повишаването на чувствителността на обществото по въпросите на правата на уязвимите групи.

По-активната консултация с НПО е от изключителна важност, за да могат те да се почувстват в по-голяма степен “собственици” на разработваните политики. Това на свой ред е особено важно предвид заявената цел на правителството да предоставя възможност на самите НПО да бъдат доставчици на социални услуги в различни сектори. На този етап броят на НПО, които биха могли да извършват това, е сравнително малък, особено в по-малките градове и в отдалечените райони. Едно реално партньорство с НПО би било от полза както за тях, така и за правителството, защото ще засилва капацитета и на двете страни, а в крайна сметка ще допринася за по-добрия дизайн на политиките и програмите и за по-успешното им изпълнение.