Един важен въпрос

— Той идва, татко, — съобщих аз. — Дядо се качва по стълбите.

Готов ли си?

Дядовата глава предпазливо се показа зад вратата, като че ли очакваше да види някакво чудовище. Но когато видя татко, така блед и слаб, подпрян с толкова възглавници, в погледа му се изписа израз на загриженост и състрадание. Той пристъпи бързо към леглото и протегна двете си ръце.

— Господин Мартин, — извика той. — Колко съжалявам, че Ви заварвам така.... Люси ми разказа за Вас и най-вече за голямата Ви смелост при спасяването на момиченцето! — После стисна свободната ръка на татко, а той му се усмихна със своята слънчева радостна усмивка, но едва доловимо, както когато се присмиваш на някого. Татко беше страшно доволен, а аз имах страшното чувство, че всичко това е моя заслуга. Бях горда и радостна.

— Вземете си един стол, господин Фергюсън. Не мога да говоря дълго. Бързо се задъхвам. Но се радвам, че Ви виждам. Люси, почакай долу. Искам да поговоря с дядо ти. После можеш да ми кажеш довиждане.

Малко разочарована, напуснах стаята и слязох долу в градината, заобиколена от една стара стена. Високи кипариси я защитаваха от морските ветрове и се носеше ухание на тамян и маточина. Бях щастлива, че всичко се нарежда добре. Татко и аз скоро щяхме да се върнем вкъщи и във фазановия резерват, където беше прохладно, зелено и сенчесто, той щеше бързо да се възстанови. Щеше да пише книги в градината, а аз щях да му нося чай и кафе, и да отнасям ръкописите му до пощата. А през следващото лято щяхме да се върнем в Испания при Лола, Розита и другите деца, при морето и рибарските лодки, и при възрастната жена.

— Люси, баща ти иска да ти каже довиждане.

Дядо стоеше горе на стълбите и аз радостно се затичах към него.

— Хареса ли ти, дядо? —попитах аз. — Казвах ти, че е добър човек, нали?

— Да, да, Люси. Той е добър и смел човек. Иди при него, но не стой дълго. Много е уморен.

Послушах го с недоумение. Защо дядо изглеждаше толкова потиснат? И защо очите му бяха пълни със сълзи? Може би татко щеше да ми обясни. Бавно влязох в стаята и се поколебах. Той лежеше така тихо и лицето му имаше такъв странен цвят.

— Люси, мило дете, ела при мен, — успя да повдигне ръка и ме прегърна. — Бих ти обяснил с удоволствие, но вече говорих толкова много. Искам да ти кажа само, искам утре с дядо да се върнеш вкъщи. Не можеш да останеш тук сама. Ще ми липсваш.

Беше хубава ваканция, нали? Лицето ми трепна конвулсивно и в гърдите ми се надигна бурен протест. Да го оставя сам? Това беше невъзможно! Ще остана при Лола и всеки ден ще идвам при него, а като дойде вкъщи ще се грижа за него. Но той стисна

ръката ми.

— Люси, миличка, нямам сили да ти обясня — каза той. — Така трябва! Ела утре да се сбогуваме Тогава ще ти обясня. И, Люси, не мрази никога и никого! Никога не мрази! Колко безумно пропиляно време беше това. Колко добър старец е той в действителност!

Не каза повече нищо. Целуна ме и затвори очи. Притисках се до него, едва сдържайки сълзите си, и тихо си тръгнах. Когато слязох долу, видях дядо, който ме чакаше на пейката. Не чу стъпките ми, защото бе потънал в мисли, беше навел глава и притискаше длани между коленете си. Изглеждаше така състарен и тъжен, че всичките ми протести и аргументи замряха на устните ми и изведнъж ме обхвана страх. Какво се беше случило? Те се срещнаха, допаднаха си, татко щеше да се оправи и да се върне вкъщи. Полека сложих ръка на рамото на дядо, но

той подскочи.

— Дядо, — прошепнах, плачейки, — не мога ли да почакам, докато той се почувства по-добре? Той има нужда някой да му носи куфара, като се връща у дома. Няма да му позволят да носи тежко.

— Трябва да направиш това, което той ти рече — каза дядо и гласът му звучеше потиснато. — В телеграмата си той ме помоли да купя билети за обратно. За твое добро е, миличка, но утре ще му е трудно да се раздели с теб. Затова трябва да му помогнеш, да бъдеш смела и послушна.

Той се изправи, а аз сложих ръката си в неговата, защото изглеждаше тъжен и слаб, и продължих да се питам какво се беше случило.

Мълчаливо се прибрахме у дома. Оставих го натъжен и отидох при Лола и Розита да им разкажа, че утре трябва да си тръгвам, тъй като запазените места и купените билети ми говореха, че не мога да променя нищо. Бях напълно неподготвена за реакцията, която предизвика моята новина. Лола ме прегърна и избухна в плач. Розита също се хвърли към мен, а момчетата завиха в един глас, докато баща им викаше от бара веднага да престанем. Избърсахме сълзите си, приготвихме храна и направихме тържество. Вуйчото свири на китара, Розита танцува и всички пяхме. Дядо беше много уморен и не се присъедини към нас. Занесохме вечерята в стаята му. Беше разсеян и настроението му не беше се подобрило.

— Дядо, — прошепнах аз, — какво има? Защо си тъжен? Той скоро ще се върне. Може да дойде във фазановия резерват, нали? Нали го обичаш?

— О да, да, мило дете, да, — каза дядо много угрижено. — Колко време пропилява човек, когато не може да прости! Седях тук и си мислех. Аз никога не съм бил учен човек, баба ти винаги е умеела да се изразява по-добре от мен, но ми се струва, че губим час след час от живота си, когато не обичаме и не прощаваме. И само като си помисля, че през всичките тези години можехме да направим толкова неща за него!

— Можеш сега да го направиш, дядо, — настоявах аз. — Ние всички ще се държим добре с него, когато дойде. Дядо, когато той пристигне, ще дойдеш ли с мен на летището да го посрещнем? Знаеш, че не трябва да вдига тежко.

Но дядо каза само:

— Дано Бог ни помогне да направим за него всичко, което е по силите ни, детето ми.

После загрижен си легна. Аз също си легнах натъжена, но не ми се спеше. Това беше последната нощ, когато можех да наблюдавам Луната и да слушам равномерното разбиване на малките вълни в скалите или приглушените шумове от улицата пред гостилницата, музика от радиото, стъпки и разговори, звън на китари от кафенето и безгрижните песни на онези, които бяха пили повече от необходимото. Преживях последната си весела испанска вечер с Лола, Розита и останалите, и утре за последен път щях да отида в болницата. Зарових лице във възглавницата и се почувствах много нещастна, но сънят най-после ме надви. Събудих се рано през онази последна испанска утрин, окъпана в слънце.

Трябваше да уредя още някои неща преди да замина. Трябваше да опаковам багажа си и да посетя татко, да се сбогувам със старата жена и да присъствам на прощалния обяд вкъщи. За щастие се събудих рано, така че можах да приготвя багажа си преди закуска — подаръците за баба и дядо, снимката на Розита, събраните миди, сините плодове на евкалиптовото дърво, от които исках да си направя огърлица и изгледите от Испания и Гибралтар. С удоволствие бих купила малки подаръци за децата, но нямах пари и тъй като татко беше толкова болен, не се бях сетила да го питам за това. Може би щях да мога да изпратя нещо от Англия. Отидох при Розита и за последен път излязохме да купим хляб за закуска. Постоянно трябваше да си бършем очите, така че разходката не премина много весело.

Дядо изглежда разбираше, че бързам и ме остави след закуската да отида. Бяхме получили специално разрешение от болницата днес преди обед да посетим татко, първо аз, после и дядо. На отиване не бързах, защото не ми беше лесно да се разделя с татко. И все пак знаех, че е твърде късно, за да се промени нещо. Най-добре за него щеше да бъде да изглеждам, колкото е възможно по-весела.

Той току-що беше измит и избръснат и изглеждаше по-свеж от вчера. Слънцето огряваше стаята и една любезна млада монахиня му донесе нещо за пиене. Поолекна ми на сърцето, когато приближих един стол до леглото му и се облегнах на възглавниците.

— Татко, — започнах аз, — много ми се искаше да не трябва да те напускам. Кой ще те посещава и ще се грижи за теб, когато си отида?

— Лола ще идва — отговори той. — Освен това тук се грижат най-добре за мен. Монахините са много любезни, а по-възрастната, която те посрещаше след обед ми разказа, че всеки ден се моли за мен в църквата.

Извърнах глава, за да видя дали се смее, но лицето му беше сериозно и по-скоро тъжно.

— Тогава вече сме две, татко, — казах аз, — защото и аз се моля всеки ден за теб.

— Продължавай да го правиш и занапред, мила Люси, — помоли той тихо. После помълчахме няколко минути. Явно отново се беше изтощил от говорене и затова продължих аз. Разказах му всичките си чудесни планове, които имах за него, когато дойде в Англия. Описах му лятната къща, където ще седи и ще пише, заобиколен от орлов нокът и клематис; й^ червеношийката ще идва на прозореца на стаята, която дядо е приготвил за него.

— Виждаш, всички те чакаме с нетърпение да се върнеш — завърших аз. — Не се бави много, моля те!

— Ще дойда с удоволствие — каза той. — Но не знам кога. Но знай, каквото и да се случи в бъдеще, нищо не е в състояние да ни отнеме тази ваканция, която прекарахме заедно. За мен това бяха най-хубавите дни, откакто почина майка ти. Ти беше една великолепна малка приятелка, Люси. Беше почти като едно време. Тя не изглеждаше много по-голяма от теб, когато се ожених за нея и толкова приличаше на теб.

— Беше чудесна ваканция — прошепнах аз, защото устните ми трепереха. — Но, но краят беше тъжен!

Той ме притисна, колкото може по-силно към себе си.

— Не е така — каза той. — Понякога си мисля, че това е най-щастливият край, който може изобщо да съществува. Знаеш ли, беше ми толкова мъчно за годините, които бихме могли да прекараме заедно и всичко това по моя вина Затова се радвам, че можах да върна едно друго малко момиченце на неговите родители През последните нощи често се будех и благодарях, че достигнах там точно навреме. А ако не се бях разболял, никога нямаше да се запозная с дядо ти. Нещата се развиха добре, Люси. Краят, въпреки всичко, е щастлив!

Той отново се задъха от многото думи и младата монахиня, която преди това му донесе за пиене, влезе и внимателно сложи едната си ръка на моето рамо, а с другата хвана ръката на татко. Целунах го за последен път и тя ме изведе. На вратата се обърнах още веднъж и се усмихнах през сълзи.

- Беше толкова хубава ваканция - казах с леко треперещ глас. — Благодаря, татко, много благодаря!

- И аз ти благодаря, Люси, от все сърце! - прошепна той и вратата тихо се затвори зад мен. Бях се сбогувала. Всичко това ми дойде прекалено много. Гърлото ми се сви на топка и очите ми се наляха със сълзи. Не исках веднага да отида вкъщи. Защо, защо трябваше да го оставя? Защо точно сега, когато толкова се нуждаеше от мен? Кой щеше да приготви куфара му, когато се оправи? Без да забележа бях преминала през пазара и бях стигнала до лозата и маслиновите дървета. Всеки път, когато отивах там, намирах утеха, а сега тя ми беше по-необходима, от

когато и да било.

Гроздоберът беше започнал и възрастната жена се трудеше усилено с внучето край нея. Имаше и други хора, и всички ме гледаха учудено как си проправям път през храсталаците към възрастната жена. Когато ме забеляза, тя се зарадва страшно много и ми подаде чепка грозде в устата. След това се вгледа в мен и забеляза, че имам проблеми. Седна на горещата земя до пълната си кошница и ме притегли към себе си. Лозите ни скриваха отгоре и аз се опитах да и открия грижите си. Обясних й с много знаци, че баща ми все още лежи в болницата. Аз, после посочих към небето, трябва да се върна в Англия с един „avion , често бях чувала тази испанска дума от Педро и Пепито. Бях дошла да кажа „adios". Очите ми пак се напълниха със сълзи.

Тя ме разбра веднага и изказа съчувствието си, като ме погали по ръцете. От многото неразбираеми думи разбрах няколко: „Исус с мен " - „Исус с теб" - „Исус с твоя баща".

„С мен - с теб " Конча по цял ден повтаряше тези думи. „Поиграй си с мен. Искам да играя с теб." Затова можах да ги разбера и се утеших. В скръбта си бях забравила за това. Аз не оставях татко сам, Исус, моят приятел, оставаше при него, Исус, Който толкова много го обичаше, Който беше подреждал всичко до сега и беше отговарял на молитвите ми. Исус щеше да остане в тихата болнична стая и макар татко да не знаеше много за него Исус знаеше всичко за татко. И възрастната монахиня се молеше за татко, аз също, и дядо го обичаше; значи всичко беше наред.

Откъснах си две лозови листа, които щях да си запазя за спомен от този ден. След това целунах старата жена и си тръгнах, докато тя на глас просеше Божието благословение за мен. Поне така звучаха думите й. Когато пооблекчена се прибрах у дома, се сетих нещо друго — нещо, което ме накара да се задъхам, да запляскам от радост и да затанцувам — връщах се обратно при баба и Шедоу.

ПОСЛЕДНОТО ПИСМО

Още щом се върнахме вкъщи, дядо разказа на нашия пастор за татко. Пасторът бързо се обади на един английски проповедник от Южна Испания, който през цялото лято водеше богослужения на английски за английските гости. Той започна да посещава татко и ни информираше за него. През един от онези септемврийски дни, когато отново получихме писмо от него, баба ни изненада с нещо съвсем неочаквано. Седяхме на масата до прозореца и обядвахме, когато баба изведнъж остави приборите си и каза:

— Херберт, нищо не помага. Повече не издържам!

— Какво не издържаш, Елзи? — попита учудено дядо. Какво има? Нещо с яденето ли не е наред?

— Не, разбира се, не, — отвърна баба. — Просто не мога повече да издържам този беден смел мъж на нашата Алис да бъде гледан от чужди хора. Ако продадем старинния шкаф, бих могла да замина за Испания и да се погрижа за него.

— Мила моя, — каза дядо съвсем объркан, — ако мислиш, че трябва да отидеш, иди, но не продавай старинния шкаф, Елзи. Той принадлежи от векове на семейството. Мога да продам птиците също струват доста.

— Не говори така, Херберт, — отговори баба. — Знам колко трудно би се разделил с тези птици. Шкафът наистина в бъдеще ще принадлежи на Люси, но ми се струва, че тя предпочита баща й да бъде подсигурен. Не, детето ми, не ме гледай така, ти не можеш да"дойдеш с мен. След една седмица започваш училище, освен това ще трябва да се грижиш и за дядо. Знам, Херберт, че имаш добри навици, но ако някой не ти напомня, няма да си вземаш лекарствата за кашлица. Не ми се иска да ви оставям, но когато си помисля за този беден човек, който лежи съвсем сам в тази чужда страна, където никой не говори и дума английски, едва сдържам сълзите си!

Тя заподсмърча и наистина без малко не заплака. Учудено я погледнах. Никой не се просълзи и никой не го нарече „мил беден човек", когато лежеше в затвора. Явно беше, че се бе случило нещо. За кратко време ние бяхме станали едно семейство.

Баба беше жена на действията. Още същия следобед тя посети пастора, който трябваше да й потърси подходяща квартира, например при някой английски проповедник. Четири дена по-късно баба ни напусна в най-хубавата си неделна рокля с най-хубавото си манто в ръка. Не ни вярваше, че в Испания ще бъде много топло и ни каза, че пасторските съпруги винаги се обличали добре. Дядо я заведе до лондонското летище, а аз спах тази нощ при Мери Блосъм.

Зарадвах се, когато дядо се върна и ние започнахме да се грижим един за друг. Той живееше от едно писмо до друго. Баба пишеше почти всеки ден и изглежда се чувстваше добре. Живееше наистина при един английски проповедник, но неговата жена не се обличала особено хубаво. Дъщерите и внуците им живеели при тях, а баба от време на време се грижела за най-малкото внуче. Два пъти на ден ходела в болницата, четяла на татко и записвала неговите писма до мен.

— Защо не може да чете сам, дядо? — попитах аз. — И защо не може сам да ми пише?

— Сигурно няма достатъчно сили — отговори дядо мрачно. Струва ми се, оттогава повече не сме говорили кога ще се върне татко.

Баба ми липсваше, но с дядо си живеехме чудесно. Макар през тези дни да не се случваше нищо забележително, аз продължавах да правя своите малки, но за мен много важни открития. След като се върнах вкъщи, първо прегърнах баба и поздравих весело Шедоу. После изтичах в стаята си да видя дали Библията ми е на мястото си. Тя беше там! Тази вечер бях прекалено развълнувана и уморена, за да чета нещо; на другата сутрин спах до късно и имах да свърша толкова много неща, че и през този първи ден погледнах само бегло Библията си.

Но в неделя отидох с баба и дядо на богослужението и всичко ми изглеждаше съвсем различно. Вече не вършех това по принуда, отивах с удоволствие в дома на моя приятел, където можех да разговарям с Него с тези величествени слова, които много други хора бяха употребявали векове преди мен, когато са приближавали при Бога. Символът на вярата: „Вярвам в Бог Отец", изричах така уверено и радостно, че някои хора се обърнаха и се усмихнаха; на баба, обаче й стана по-скоро неприятно, защото не обичаше аз да привличам вниманието на хората. Но аз не обърнах голямо внимание на това, защото думите просто извираха от мен. „Вярвам в Святия Дух, в Господ, Който дарява живот."

Живот! Тази дума ми беше станала толкова скъпа, защото бях застанала лице в лице със смъртта. Конча, която тогава всеки момент можеше да се изплъзне от наклонената лодка и да се удави, живееше. Татко, който лежеше така неподвижен на плажа с бледо като пепел лице, още живееше; и фигурата на кръста в болницата, моят приятел, който беше мъртъв, но възкръсна и сега живее. След обяда отидох на любимото си място в гората, за да чета от Евангелието на Йоан. „В Него беше животът." Бавно прочетох до трета глава. „Защото Бог толкова възлюби света, щото даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот."

Огледах се наоколо. Всичко изглеждаше, че умира, но това нямаше значение, защото навсякъде се откриваха белезите на новия живот. Венчелистчетата бяха окапали, но на тяхно място вече зрееха шипките. Пеперудите по астрите бяха до скоро гъсеници, които се превърнаха в пеперуди. Гъсениците ги нямаше вече, но животът продължаваше. Те бяха се превърнали в чудесен червен адмирал или в малка пеперудка, чиито нежни крилца я отнасяха по-близо до слънцето. „В Него беше животът" — когато го прочетох, разбрах смисъла, макар тогава още да не можех да го изразя с думи. Моят приятел не беше само онзи Исус, който живя на Земята, лекуваше болни и обичаше децата. Той беше също така Бог и вечният живот, който той ми даде беше Неговия собствен живот — животът, който сътвори света. Щом вярвах в Него, аз Му принадлежах, на Него и на Неговия свят. После се сетих за татко и ми се прииска, и той да може да повярва.

Една седмица след заминаването на баба започна училището. Доставяше ми удоволствие да изненадвам другите с разказите си за Испания. Казах им дори някои испански думи и така станах център на внимание. Не говорех много за татко, без самата аз да знам защо.

Бях много заета, защото трябваше да помагам на дядо и да уча уроците си. Въпреки това, всеки ден четях по няколко стиха от Евангелието на Йоан. Бях стигнала вече до единадесета глава. Тази събота, четиринадесет дена след началото на учебната година аз и Шедоу отидохме в гората, тъй като исках да набера къпини. Взех Новия завет със себе си. Беше първи октомври и аз бях радостна, че в края на тази седмица Дон щеше да дойде вкъщи. Когато се върнах, той вече беше заминал, така че след ваканцията не го бях виждала. Събрах къпини и седнах на един дънер. Започнах да чета 11 глава от Евангелието на Йоан. Стигнах до думите: „Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее; и никой, който е жив и вярва в Мене, няма да умре до века". Това означаваше не само, че Лазар възкръсна, но и че получи в себе си вечен живот. И онези, които вярваха, не умираха наистина. Семената падат, листата лежат затрупани, но пролетта идва всяка година. Прибрах Евангелието обратно в чантата си и се върнах вкъщи, мислейки за сладкиша с ябълки и къпини, който щях да пека.

— Дядо, — извиках още от вратата, — къде си? Ще приготвя вечерята.

Не получих отговор. Погледнах във всекидневната. Там той седеше на масата, скрил лице в дланите си. Пред него лежеше едно писмо. Вцепених се.

— Дядо, — викнах аз, — какво се е случило? Шедоу, който почувства тревогата ни, отиде до дядо и сложи муцунката си на коленете му. Дядо бързо ме погледна и очите му бяха пълни със сълзи. Тогава разбрах и почувствах онова, което подсъзнателно знаех, откакто баба замина. Очаквах го. Затова животът и смъртта бяха придобили такова голямо значение за мен.

— Мила Люси, — каза дядо, — не знам как да го кажа.

— За татко, нали? — прошепнах аз и в гърлото ми се образува топка. — Починал е, нали?

Хвърлих се в прегръдките на дядо и заедно се разридахме, а Шедоу ближеше сълзите ту на единия, ту на другия.

— Починал е в сряда — каза дядо най-после. — Но баба не е изпратила телеграма, защото той е искал да получиш това писмо едновременно с новината за смъртта му. Той знаеше, че няма да живее дълго и затова искаше да заминеш. Искаше да имаш нечия подкрепа, когато научиш за смъртта му. Писал е това писмо на малки откъси в моментите, когато се е чувствал по-добре. Искаш ли да го прочетем заедно, или предпочиташ да си сама, миличка?

— Струва ми се, че предпочитам да съм сама — казах аз и избърсах лицето си с дядовата кърпа. — Имаш ли нещо против да отида за малко в гората?

— Абсолютно нищо. Иди спокойно, а яденето ще приготвиш, като се върнеш — каза дядо.

Взех писмото и излязох. Шедоу няколко пъти притича от мен до дядо и обратно, докато най-после реши, че на мен ще бъде по-необходим. Спокойно тръгна редом с мен, сложил муцунката си в дланта ми.

Едва успях да отворя писмото, тъй като ръцете ми трепереха. Толкова необичайно е да четеш писмо от някой, който сега е мъртъв. Седнах отново на моя дънер и се огледах наоколо. Тази година есента беше дошла рано. Дърветата, умирайки, се къпеха в слънчева светлина. Буковете и сребърните брези бяха бледозлатисти, а кестенът беше обагрен ярко жълто. Лъскави кестени и жълъди надничаха от купчините листа, семена на новия живот, които чакаха възкресението. Вдишах дълбоко и отворих писмото.

Беше доста дълго. Личеше си, че татко го беше писал през различни дни. Пишеше колко много ме обича и колко скърби за годините, които не можахме да изживеем заедно. Разказваше за баба, която се отнасяла много мило с него и колко е благодарен, че е могъл да се запознае с нея. Колко е радостен, че ме оставя на такива добри хора. Бавно прочетох писмото. Почти го бях свършила, а той още не бе написал онова, което на всяка цена исках да знам.

Въздъхнах още веднъж дълбоко и зачетох последния откъс.

„Не скърби, мила Люси. Това е най-добрият, най-щастливият край. Искам да ти кажа още, че сега знам, че ние отново ще се видим — ти, майка ти и аз. Исус дойде точно навреме. Пасторът ми помогна много, но ти беше първата, която ми посочи Исус. Тогава, на плажа. Точно така е, както ти каза, кръстът е зад нас, а пред нас всичко е светло."

Тук писмото свършваше, сякаш е бил много слаб, за да продължи нататък. Имаше и подпис. Сигурно е искал да пише още, но всъщност беше написал всичко, което исках да знам. Татко имаше право. Пред нас всичко беше светло. През смъртта той беше преминал в пролетта на живота, а и за мен вече нищо нямаше да бъде както преди. Татко ми даде съвсем нов поглед за поезията и красотата. Видях морето, обикнах Испания, Лола и Розита. Един ден щях да се върна там. Най-хубавото обаче беше, че открих най-голямата тайна на вечния живот — животът беше в Исус, сега и завинаги.