Единайсет минути

Точно така, приключение. Въпреки че бе забранена ду­ма и никой не се осмеляваше да я произнесе, като повече­то от хората предпочитаха да гледат приключението по телевизията, във филми, които се излъчваха и повтаряха по всяко време на деня, именно това търсеше Мария. Приключението за нея бе свързано с пустини, пътешест­вия из непознати места, тайнствени мъже, които да я заго­варят на някой кораб насред реката, самолети, филмови студиа, индиански племена, ледници, Африка.

Идеята за книгата й хареса и тя реши да я озаглави „Единайсет минути".

Започна да разделя клиентите си на три групи. Терминаторите (име, което взе от един от любимите си филми) влизаха в бара, лъхащи на алкохол, и се преструваха, че не гледат към никого, убедени, че всички гледат тях. Танцуваха малко и директно поставяха въпроса за хотела. Хубавите жени (наричаше ги така заради друг филм), ко­ито се стараеха винаги да бъдат елегантни, любезни, лас­кави, сякаш светът се нуждаеше от тяхната доброта, за да влезе отново в релси. Те сякаш случайно се отбиваха в ба­ра, вървейки по улицата. Отначало бяха нежни, но щом ка­то се озовяха в хотела, ставаха несигурни и заради това бяха по-взискателни от Терминаторите. И най-накрая Кръстниците (заради друг филм), които гледаха на тялото на една жена като на стока. Те бяха най-естествени, танцу­ваха, разговаряха, не оставяха бакшиш, знаеха какво ку­пуват и колко струва, не се оставяха да ги омае с думи же­ната, която избираха. Те бяха единствените, които по ня­какъв много проницателен начин бяха разбрали значение­то на думата „авантюра".

Из дневника на Мария, в един от дните на месечния й ци­къл, по време на който не работеше:

Макар и да смяташе, че любовта е истинското прояв­ление на свободата и че никой не може да притежава дру­гиго, Мария все още подхранваше тайните си желания за отмъщение, едно от които бе именно триумфалното й завръщане в Бразилия. След като купеше фермата, щеше да отиде в града, да мине през банката, където работеше момчето, което навремето бе започнало да излиза с най-добрата й приятелка, и щеше да внесе голяма сума пари.

„Здравей, как си, не ме ли помниш?" - щеше да попи­та младежът. А тя щеше да се престори, че напряга памет­та си, и накрая щеше да му отговори отрицателно и да до­бави, че е живяла цяла година в ЕВРОПА (щеше да го про­изнесе бавно, за да чуят всички негови колеги), по-точно в ШВЕЙЦАРИЯ (щеше да прозвучи по-екзотично и по-аван­тюристично, отколкото Франция), където са най-добрите банки на света.

А кой беше той? Младежът щеше да спомене гимнази­ята, а тя щеше да каже „Аха, мисля, че си спомням", но с физиономията на човек, който не си спомня. Ето как ще­ше да си отмъсти. Сега трябваше да работи много, а ко­гато бизнесът потръгнеше според предвижданията й, ще­ше да се посвети на най-важното нещо в живота: да от­крие истинската любов, мъжа, който я е чакал през всич­ките тези години, но когото тя все още не бе имала въз­можността да срещне.

Мария реши да изостави окончателно идеята за напис­ването на книга, озаглавена „Единайсет минути". Сега трябваше да се съсредоточи върху фермата, върху плано­вете за бъдещето, тъй като в противен случай щеше да от­ложи пътуването си, което би било опасен риск.

Същия следобед Мария излезе, за да се срещне с най-добрата си - и единствена - приятелка, библиотекарката. Взе от нея една книга за животновъдство и управление на ферми. Библиотекарката сподели следното:

- Знаете ли, когато преди няколко месеца дойдохте и поискахте книги за секса, се уплаших за съдбата ви. Мно­го красиви момичета биват заблудени от илюзията за лес­но спечелени пари и забравят, че един ден ще остареят и вече няма да имат шанса да срещнат мъжа на живота си.

- Проститутките ли имате предвид?

- Твърде силно казано.

- Както вече ви казах, работя във фирма за внос и из­нос на месо. А ако междувременно ми се бе предоставила възможността да проституирам, нима последствията щя­ха да са толкова сериозни, ако бях спряла в подходящия момент? В края на краищата да си млад означава освен всичко друго и да грешиш понякога.

- Всички наркомани казват същото: достатъчно е да съумееш да спреш. Но никой от тях не спира.

- Сигурно като млада сте били много красива. Освен това сте се родили и в страна, която уважава своите пода­ници. Това стигаше ли ви, за да се чувствате щастлива?

- Гордея се, че успях да преодолея всички препятст­вия.

Дали да не й разкаже? На момичето щеше да му е по­лезно да научи повече за живота.

- Имах щастливо детство, завърших едно от най-доб­рите училища в Берн, дойдох да работя в Женева, омъжих се за човека, когото обичах. Правех всичко за него, той съ­що правеше всичко за мен, времето минаваше и дойде пенсионирането. Когато той вече бе свободен да се посве­ти на всичко онова, за което имаше желание, погледът му стана по-тъжен - може би защото през целия си живот ни­кога не бе мислил за самия себе си. Никога не сме се ка­рали сериозно, нито сме преживявали големи емоционал­ни сътресения, никога не ми е изневерявал, нито ме е оскърбявал пред хората. Живеехме един нормален живот, толкова нормален, че когато той спря да работи, се почув­ства ненужен, излишен и една година по-късно почина от рак.

Казваше истината, но би могла да повлияе отрицател­но на момичето, което стоеше пред нея.

- Както и да е, по-добре е да живееш без изненади -каза тя в заключение. — Може би мъжът ми щеше да умре по-рано, ако нещата бяха различни.

Мария си тръгна с намерението да проучи всичко за фермите. Тъй като бе свободна следобеда, реши да се по­разходи и стигна до най-високата част на града, където за­беляза малка жълта табела с нарисувано на нея слънце и надпис „Пътят на Сантяго". Какво беше това? И понеже Мария бе решила да пита за всичко, което не знае, а от другата страна на улицата имаше кафене, тя реши да вле­зе и да се осведоми.

- Нямам представа - каза й момичето зад бара.

Заведението беше луксозно, кафето струваше три пъ­ти повече от обикновено. Но тъй като тя вече имаше пари, а и бе влязла, си поръча кафе и реши през следващите ня­колко часа да научи всичко за управлението на фермите. Разтвори книгата ентусиазирано, но не успя да се съсредоточи - беше ужасно скучна. Много по-интересно би би­ло да си поговори на тази тема с някой от клиентите си -те винаги знаеха най-добрия начин да управляват парите си. Плати кафето, стана, благодари на момичето, което я обслужи, остави му голям бакшиш (в това отношение бе станала суеверна и вярваше, че ако даде много, ще полу­чи много), тръгна към вратата и без да си даде сметка кол­ко важен е този миг, чу изречението, което щеше да про­мени изцяло плановете й, бъдещето й, фермата й, пред­ставата й за щастие, женската й душа, мъжкото й поведе­ние, мястото й в света.

- Почакайте малко!

Погледна изненадана в тази посока. Намираше се в почтен бар, а не в „Копакабана", където мъжете имат пра­вото да казват това, въпреки че жените можеха да отгово­рят „ще изляза и ти не можеш да ме спреш".

Смяташе да се направи, че не го е чула, но любопит­ството й надделя и тя се обърна в посока към гласа. Видя странна сцена: един мъж на около трийсет години (а мо­же би трябваше да си помисли „момче на около трийсет години"? Нейният свят бе остарял много бързо), с дълга коса, коленичил на пода, с разпръснати около него четки, рисуваше някакъв господин, седнал на стол, с чаша мас­тика до себе си. Не ги бе забелязала на влизане.

- Не си тръгвайте! Ей сега привършвам този портрет и бих искал да ви нарисувам.

Мария отговори - и с отговора си създаде липсващата в пространството връзка:

- Не, благодаря.

- Във вас има светлина. Позволете ми поне да ви на­правя ескиз.

Какво означаваше „ескиз"? Какво означаваше „светли­на"? Тя все пак продължаваше да бъде суетна жена, колко хубаво би било да има портрет, нарисуван от сериозен ху­дожник! Започна да си фантазира: а ако е и прочут? Щеше

да я обезсмърти завинаги върху платното! Картината мо­жеше да бъде изложена в Париж или пък в Салвадор, в бразилския щат Баия! Щеше да се превърне в мит!

От друга страна, какво правеше този човек с целия без­порядък около себе си в едно толкова скъпо и вероятно с отбрана клиентела кафене?

Отгатвайки мислите й, момичето, което обслужваше клиентите, й прошепна:

- Той е много известен художник.

Интуицията й не я бе излъгала. Мария се опита да за­пази хладнокръвие.

- Идва тук от време на време и винаги води по някоя прочута личност със себе си. Казва, че му харесва обста­новката, че го вдъхновява. Сега рисува пано с хората, ко­ито представляват града, поръчано му е от общината.

Мария погледна мъжа, когото рисуваха. Сервитьорка­та отново прочете мислите й.

- Химик е, направил е революционно откритие. Спече­лил е Нобелова награда.

- Не си тръгвайте! - повтори художникът. - Свършвам след пет минути. Поръчайте си нещо за моя сметка.

Сякаш хипнотизирана от заповедта, тя седна на бара, поръча си мастика (понеже не пиеше, единственото, което й хрумна, бе да имитира Нобеловия лауреат) и загледа мъжа, който рисуваше. „Аз не представлявам града, веро­ятно търси нещо друго. Той обаче не е мой тип", помисли си тя автоматично, повтаряйки това, което винаги си каз­ваше, откакто бе започнала да работи в „Копакабана"; та­зи фраза бе спасителният й пояс, доброволният й отказ от капаните, които й поставяше сърцето.

След като си бе изяснила нещата, можеше да изчака малко - може би момичето на бара казваше истината и то­зи мъж щеше да й отвори вратите към един свят, който не познаваше, но за който винаги бе мечтала: нали бе искала да стане модел?

Наблюдаваше сръчността и бързината, с която той до­вършваше работата си - по всичко личеше, че платното е много голямо, но сега бе сгънато и тя не можеше да види другите лица, нарисувани на него. А ако в момента й се предоставяше нов шанс? Мъжът (решила бе, че е „мъж", а не „момче", защото в противен случай щеше да започне да се чувства твърде стара за възрастта си) нямаше вид на чо­век, който отправя подобно предложение само за да прека­ра нощта с нея. Както бе обещал, след пет минути той при­върши работата си, а през това време Мария се бе замис­лила за Бразилия, за блестящото си бъдеще и за пълната липса на какъвто и да било интерес от нейна страна към нови хора, които биха могли да осуетят тези планове.

- Благодаря ви, вече можете да станете - каза худож­никът на химика, който сякаш се събуждаше от сън.

И обръщайки се към Мария, пристъпи направо към въпроса,

- Отидете в оня ъгъл и се настанете удобно. Светлина­та е чудесна.

Сякаш всичко беше нагласено от съдбата, сякаш беше най-естественото нещо на света, сякаш открай време по­знаваше този човек или бе сънувала този момент и сега знаеше как да постъпи в реалния живот, Мария взе масти­ката си, чантата си, книгите за управление на ферми и се отправи към посоченото от мъжа място - една маса бли­зо до прозореца. Той донесе четки, голямото платно, мно­жество малки шишенца, пълни с разноцветни бои, пакет цигари и коленичи в краката й.

- Стойте така, без да се движите!

- Твърде много искате: животът ми е постоянно дви­жение.

Смяташе, че е произнесла блестяща фраза, но младе­жът не й обърна никакво внимание. Опитвайки се да се държи естествено въпреки погледа му, който я караше да се чувства неудобно, Мария посочи към прозореца, през който се виждаше улицата и табелата:

- Какво означава „Пътят на Сантяго"?

- Път за поклонение. През средновековието хора от цяла Европа са го изминавали, за да стигнат до един град в Испания - Сантяго де Компостела.

Той сгъна част от платното и приготви четките. А Ма­рия все още не знаеше как да се държи.

- Искате да кажете, че ако тръгна по този път, ще стиг­на до Испания?

- След два-три месеца. Но мога ли да ви помоля за не­що? Не говорете, скицата няма да ми отнеме повече от де­сет минути. И махнете този пакет от масата!

- Това са книги - отвърна тя, малко ядосана от запо­ведническия тон на молбата. Той трябваше да знае, че пред него стои образована жена, която прекарва времето си в библиотеките, а не в магазините. Художникът обаче сам взе пакета и безцеремонно го сложи на пода.

Не бе успяла да го впечатли. Впрочем нямаше никакво намерение да го впечатлява, в момента не беше на рабо­та, щеше да се прави на съблазнителка по-късно, с мъже, които заплащаха добре усилията й. Защо да се опитва да общува с този художник, който може би няма достатъчно пари, за да я покани дори на едно кафе? Един мъж на трий­сет години не трябва да носи дълга коса, изглежда сме­шен. Но защо си мислеше, че той няма пари? Момичето от бара й бе казало, че е известна личност - или това се отнасяше за химика? Погледна дрехите, които той носе­ше, но и това не й помогна особено; животът я бе научил, че небрежно облечените хора - както беше и в този слу­чай - като че ли имат повече пари от тези, които носят костюм и вратовръзка.

„Но защо продължавам да мисля за този мъж? Това, което ме интересува, е картината."

Десет минути не бяха толкова висока цена за възмож­ността да бъде обезсмъртена на картина. Видя, че той я рисува до наградения химик, и се замисли дали да не по­иска накрая някакво заплащане.

- Обърнете лицето си към прозореца.

Тя отново се подчини, без да пита за нищо - което ни­как не бе характерно за нея. Загледа се в минувачите, в та­белата на пътя, представяйки си, че той съществува от ве­кове - път, който е оцелял въпреки прогреса, промените в света, промените в хората. Може би това беше знак, че и картината ще има подобна съдба и след петстотин години ще се намира в някой музей.

Мъжът започна да рисува и колкото повече напредва­ше, толкова повече тя губеше радостта си и се чувстваше все по-незначителна. Когато бе влязла в това кафене, се чувстваше сигурна в себе си жена, която е в състояние да вземе много трудно решение - да изостави работата си, от която печелеше добре, за да приеме едно още по-голямо предизвикателство - да управлява ферма в родината си. И сега като че ли отново я бе обзело чувството на несигур­ност, което една проститутка никога не може да си позво­ли лукса да изпитва.

Накрая откри причината, която я караше да се чувства неудобно: за пръв път от много месеци някой не я гледа­ше като предмет, нито като жена, а по начин, който тя не можеше да разбере, въпреки че най-близкото определение беше „той вижда душата ми, страховете ми, уязвимостта ми, неспособността ми да се боря с един свят, за който не знам нищо, но над който се преструвам, че властвам".

Изглеждаше смешен, сякаш бе изпаднал в транс.

- Бих искала...

- Моля ви, не говорете! - каза мъжът. - Виждам свет­лината ви.

Никой никога не й бе казвал това. „Виждам твърдите ти гърди", „виждам изваяните ти бедра", „виждам екзотичната красота на тропиците" или най-много „виждам, че искаш да се спасиш от този живот, не желаеш ли да ти наема апартамент" - това бяха думите, които тя бе свик­нала да чува, но не и за светлината си... Дали той нямаше предвид залеза на слънцето?

- Вашата собствена светлина - допълни той, давайки си сметка, че тя не е разбрала нищо.

Собствена светлина! Едва ли някой можеше да бъде по-далеч от действителността, отколкото този наивен ху­дожник, който въпреки трийсетте си години не бе научил нищо от живота. Всеизвестно е, че жените узряват много по-рано от мъжете, и Мария - въпреки че не бе прекарва­ла безсънни нощи в разрешаване на душевните си кон­фликти - бе сигурна поне в едно нещо: че не притежава това, което художникът бе нарекъл „светлина", а тя тълку­ваше като „особено излъчване". Беше съвсем обикновен човек, страдаше мълчаливо заради самотата си, опитваше се да оправдае всичко, което правеше, преструваше се на силна в моментите на слабост, отказала се бе от всякакви чувства в името на рискованата си работа, но сега, когато наближаваше финала, градеше планове за бъдещето и се разкайваше за миналото - такъв човек не можеше да има „особено излъчване". Сигурно това беше само начин той да я накара да мълчи и да не протестира, че е принудена да стои неподвижна в позата на глупачка.

„Собствена светлина! Би могъл да измисли нещо дру­го, като например: имате красив профил."

Как влиза светлината в един дом? Ако прозорците са отворени. Как влиза светлината в един човек? Ако врата­та на любовта е отворена. А нейната категорично не беше отворена. Сигурно не беше добър художник, след като ни­що не разбираше.

- Свърших - каза той и започна да прибира нещата си. Мария не помръдна. Искаше й се да го помоли да й по­каже картината, но може би щеше да изглежда невъзпитано, може би той щеше да го изтълкува като недоверие към това, което е направил. Любопитството й обаче надделя. Тя го помоли, той се съгласи.

Нарисувал бе само лицето й; приличаше си, но ако бе видяла някъде тази картина, без да познава модела, щеше да си помисли, че жената на нея е много силна, изпълне­на със „светлина", която тя не успяваше да види в огледа­лото.

- Казвам се Ралф Харт. Ако желаете, мога да ви почер­пя още едно питие.

- Не, благодаря.

По всичко изглеждаше, че срещата отива към предви­дената от нея тъжна развръзка: мъжът се опитваше да съблазни жената.

- Още две мастики, ако обичате - поръча той, без да обърне внимание на отказа на Мария.

Но какво ли толкова имаше да прави? Да чете досадна­та книга за управление на ферми. Да се разхожда за сто­тен път по брега на езерото. Или да разговаря с някого, който бе видял в нея светлина, за която тя не подозираше, и то точно на отбелязаната в календара дата на началото на края на нейния „опит".

- Какво работиш?

Именно този въпрос Мария не искаше да чува, ето за­що бе избягвала да се запознава с мъже, които под няка­къв претекст се опитваха да се приближат до нея (което рядко се случваше в Швейцария, като се има предвид дис­кретността на нейните жители). Какъв отговор би могла да даде?

- Работя в един бар.

Готово. Огромна тежест падна от раменете й и Мария се зарадва на това, което бе научила, откакто дойде в Швейцария: да пита (Кои са кюрдите? Какво означава Пъ­тят на Сантяго?) и да отговаря (работя в един бар), без да се притеснява какво ще си помислят хората.

- Струва ми се, че съм те виждал и по-рано.

Мария усети, че той иска да стигне по-далеч, и вече предвкусваше малката си победа; художникът, който пре­ди минути й нареждаше какво да прави и изглеждаше аб­солютно сигурен в това, което искаше, сега отново се бе превърнал в мъж, който като всички останали мъже се чувстваше неуверен пред една непозната жена.

- А тези книги какви са?

Тя му ги показа. Управление на ферми. Неувереността на мъжа сякаш нарасна.

- Работата ти със секс ли е свързана?

Задал бе въпроса съвсем наслуки. Нима бе облечена като проститутка? Така или иначе, трябваше да спечели време. Започваше да се вглежда в себе си, играта ставаше интересна, а и тя нямаше какво да губи.

- Защо мъжете мислят само за това? Той отново пъхна книгите в чантата.

- Секс и управление на ферми. Две много досадни не­ща.

Какво? Изведнъж тя се почувства засегната. Как може­ше да говори толкова лоши неща за нейната професия? Той не знаеше, наистина, какво точно работи Мария, опитваше се да налучка, но въпреки това тя не можеше да не му отговори.

- Аз пък смятам, че няма нищо по-досадно от живо­писта. Застинали неща, прекъснато движение, снимка, ко­ято никога не прилича на оригинала. Мъртва материя, от която вече не се интересува никой освен художниците, а те самите се смятат за много важни, образовани, различ­ни от другите. Чувал ли си за Хуан Миро? Аз никога не бях чувала за него и това, че веднъж в един ресторант ня­какъв арабин го спомена, не промени с абсолютно нищо живота ми.

Така и не разбра дали не отиде твърде далеч, защото в това време пристигнаха питиетата и разговорът бе прекъснат. Двамата постояха така, без да разменят нито ду­ма. Мария реши, че е дошъл моментът да си тръгва, а мо­же би и Ралф Харт си мислеше същото. Но на масата сто­яха две чаши, пълни с онази ужасна напитка, и това бе претекст да продължават да седят заедно.

- А защо ти е книгата за фермите?

- Какво искаш да кажеш?

- Бил съм на улица „Берн". След като ми каза къде ра­ботиш, се сетих, че съм те виждал и по-рано: в онзи скъп бар. Докато те рисувах обаче, не ми и мина през ума: тво­ята „светлина" беше много силна.

Мария усети как земята се залюлява под краката й. За пръв път изпита срам от това, което вършеше, въпреки че нямаше никакво основание - работеше, за да издържа се­бе си и семейството си. Той би трябвало да се срамува, че ходи на улица „Берн"; изведнъж цялото очарование от срещата бе изчезнало.

- Вижте какво, господин Харт, въпреки че съм бразилка, от девет месеца живея в Швейцария. И научих, че швейцарците са дискретни хора, защото страната им е много малка, почти всички се познават, както току-що ус­тановихме, ето защо никой не разпитва за живота на дру­гите. Вашата реплика беше много неуместна и невъзпита­на, но ако целта ви е била да ме унижите, за да се почув­ствате вие самият по-добре, изгубили сте си времето, гос­подине. Благодаря ви за мастиката, която е ужасна, но ко­ято ще изпия до дъно. После ще изпуша една цигара и най-накрая ще стана и ще си тръгна. Вие обаче можете да си излезете веднага, тъй като не е удобно известни худож­ници да седят на една маса с проститутки. Защото аз съм точно такава, знаете ли? Проститутка. Без никаква вина, от главата до петите, от горе до долу - проститутка. И именно в това се крие моята добродетел: че не заблужда­вам нито себе си, нито вас. Защото не си струва, вие не заслужавате да ви лъжа. Представяте ли си какво ще стане, ако прочутият химик, който е седнал в другия край на заведението, разбере каква съм? Тя повиши глас:

- Проститутка! И знаете ли още какво? Точно след деветдесет дни си тръгвам от тази проклета страна, пъл­на с пари, много по-образована, умееща да избира хуба­ви вина, с цял куп снимки на снега в чантата си, проумяла същността на мъжете, и това ме кара да се чувствам сво­бодна!