Емоционална пластичност
ГЛАВА 8 ПРИДВИЖВАНЕ НАПРЕД
Изтегляне 1.81 Mb. Pdf просмотр
|
| ГЛАВА 8 ПРИДВИЖВАНЕ НАПРЕД: ПРИНЦИПЪТ НА ЛЮЛКАТА Един ден мой приятел – тук ще го наричам Джордж – се зачудил какво ли прави 4-годишният му син толкова дълго в банята, защото, както се казваше в един стар каубойски филм, наоколо било „тихо... прекалено тихо“. Джордж почукал на врата на банята и когато я отворил, заварил Джордж Младши, покатерил се на столче пред умивалника. По-късно Джордж ми разказа как времето забавило ход, докато поглъщал с поглед разкрилата се пред него картина. Първо забелязал, че всичко е побеляло – мивката, огледалото, пода и лицето на сина му. Но после вниманието му било привлечено от нещо червено – в по-малки количества, но също навсякъде – по умивалника, по огледалото и по брадичката на сина му, откъдето всъщност изтичало през един разрез точно под устата му. В желанието си да подражава на баща си, Джордж Младши опитал да избръсне лицето си и въпреки че използвал сравнително безопасна самобръсначка с пластмасова дръжка, ръката му описала едно злополучно косо движение с бръснача. Слава богу, порязването не било сериозно (раните по лицето кървят повече от очакваното) и единственият дълготраен ефект бил, че момчето научило ценен, макар и болезнен и малко страшен, урок. Тази история ни напомня, че по своята същност човекът е любопитно създание, което изпитва вроденото желание да се учи и развива. По примера на Джордж Младши всички искаме да сме компетентни и повишаваме своята компетентност, като опитваме нови неща, въпреки че понякога наистина се увличаме. В идеалния случай предизвикателствата, които приемаме, и уменията, които развиваме, ще ни помогнат да се приближим към мечтания от нас живот. В предучилищна възраст горим от нетърпение да сграбчим предизвикателството и да овладеем умението да връзваме обувките си и тази цел е еднакво вълнуваща както за децата, така и за родителите. Но много скоро след това удоволствието от усвоеното умение преминава. Намерим ли му чалъма, вече няма смисъл всяка сутрин да се поздравяваме с успеха си. Както се убедихме в предишната глава, в този вид компетентност няма нищо лошо. Когато превърнем в навици най-трудните си задачи, спестяваме умствена енергия, която бихме могли да приложим в покоряването на още по-високи върхове. Както видяхме също, превръщането в навици на 136 съзнателно избраните модели на поведение, които са свързани с ценностите ни, е главен аспект на емоционалната пластичност. В някои сфери на живота може да става дума за „прекалена компетентност“. Когато сме твърде добри в нещо, съществува рискът да преминем в „режим на автопилот“, утвърждавайки не само ограничаващите модели на поведение, но също и безучастието, липсата на развитие и отегчението – с две думи, отсъствието на благополучие. По един или друг начин всички сме проявявали този вид свръхкомпетентност. Даваш си сметка, че си свръхкомпетентен, когато си на една работа от толкова отдавна, че можеш да я вършиш със затворени очи, когато знаеш какво ще ти донесе денят или когато уменията ти са достигнали тавана в развитието си и спираш да виждаш нови възможности. В брака си свръхкомпетентен, ако знаеш точно какво ще е мнението на жена ти за някой филм или ако в ресторанта можеш да поръчаш вместо мъжа си, защото не се съмняваш какво ще избере от менюто. Това се случва в семейства, в които с точност може да се предвиди как ще протече разговорът на масата в Деня на благодарността („Моля те, не отваряй темата за политиката пред чичо Лу!“). Случва се също, когато питаш сина си „Как беше в училище?“, без да вдигаш поглед от телефона, а той отвърне „Добре“, също без да те поглежда. Не може да има предизвикателство, радост или откривателство, когато всичко се свежда до рутината, когато всеки аспект от живота е разпределен в категория или подкатегория, толкова типичен и предвидим, а защо не и удобен, колкото може да е едно южняшко предградие. Аналогично погледнато, обратното на понятието за свръхкомпетентност – свръхпредизвикателството – също не е за предпочитане. Когато жонглираме с толкова много задачи, които биха затруднили Супермен и Жената чудо взети заедно, или когато стъпваме по тънкия лед на непредсказуеми взаимоотношения, е възможно да станем жертва на стреса, изгубвайки способността да сме креативни, да реагираме адекватно и да преуспяваме. Емоционалната пластичност изисква да намерим равновесието между свръхкомпетентността, от една страна, и свръхпредизвикателството, от друга. Това е Принципът на люлката „климушка“. Люлката „климушка“ на детската площадка е символ на равновесие. Когато седиш в единия ѝ край, е задължително да има съпротивление в отсрещния, иначе най-безцеремонно (и болезнено) ще се стовариш по гръб на земята. Но ако срещуположният край натежи прекалено много, в този случай ще увиснеш безпомощен във въздуха. 137 В живота принципът на люлката „климушка“ означава да намериш златната среда, където компетентността и комфорта на познатото съжителстват с ентусиазма и даже със страха от непознатото под формата на креативно напрежение. Този етап на оптимално развитие се постига по определен начин: като живеем на ръба на възможностите си – положение, при което не сме свръхкомпетентни или самонадеяни, нито пък сме неподготвени до такава степен, че да не можем да се справим. Обикновено достигаме ръба на възможностите си, когато полека-лека разширяваме границите си на компетентност и на комфорт. В идеалния случай този напредък се постига с малките последователни корекции, за които говорихме в Седма глава. В сферата на взаимоотношенията, творческия живот, личностното израстване и работата можем да обезпечим този напредък по два начина: с развитие „в широчина“ (какво правим – умения, които придобиваме, теми, на които разговаряме, нови възможности, които изпробваме), а също и с развитие „в дълбочина“ (колко добре го правим – дали слушаме внимателно и до каква степен сме ангажирани със света). За кормчията е важно да има изпънати, а не хлабави платна; а за един тенисист е по-интересно – и полезно – да играе с противник, който е малко по-добър от него. В наш интерес е да внимаваме как и защо се развиваме – да съобразяваме усилията си „в широчина“ и „в дълбочина“ с ценностите, на които държим, вместо да надграждаме уменията си на произволен принцип, само защото можем или защото от нас се очаква да бъдем най-добрите, най-умните или най-красивите. Не бива да забравяме, че крайната цел е да изградим живота, който искаме, а не просто да се намираме на работа или да добавяме още „трябва“ към списъка със задълженията си. Изтегляне 1.81 Mb. Сподели с приятели:
|