Емоционалната Интелигентност
Обратно към здравите емоции
Изтегляне 0.53 Mb.
|
Свързани:
РАБОТЕН-ЛИСТ-Шипка, Ключови думи - работен лист
Обратно към здравите емоцииТравматичните спомени си остават дълбоко вкоренени във функциите на мозъка, защото си взаимодействат с последващия опит, и по-конкретно със способността ни да усвояваме по-нормални реакции спрямо травматизиращите събития. При пациентите с придобит страх, т.е. с ПТСР, механизмите на паметта и ученето не функционират както трябва. И тук амигдалата играе ключова роля. За преодоляването на заучения страх обаче най-важен е неокортексът. Психолозите наричат процеса, при който нещо безобидно се превръща в заплаха заради асоциация с нещо наистина ужасно, страхово кондициониране. Когато на лабораторни животни се внушат подобни страхове, те могат да траят с години. (Доказателствата в този параграф са извлечени от отличната статия на Денис Чарни, “Psychobiologic Mechanisms”.) Основната мозъчна зона, която заучава страховата реакция и я възпроизвежда след това, е комплексът, свързващ таламуса, амигдалата и префронталния лоб - с други думи областите, които са отговорни за невронното отвличане. Обикновено когато някой се научи да се плаши от нещо чрез страхово кондициониране, страхът избледнява с времето. Това се дължи на естествен процес на обучение, който настъпва всеки път, когато се натъкваме на обекта на страха си, без да се случва нищо тревожно. Ако някое дете се страхува от кучета, защото в крехка възраст е било подгонено от озъбена и ръмжаща немска овчарка, страхът може да се стопи, ако например съседът му има дружелюбно куче, с което детето често си играе. При ПТСР това спонтанно отучване не се наблюдава. Според Чарни това се дължи на мозъчните изменения при ПТСР, които са толкова силни, че амигдалата блокира съзнателните процеси всеки път, когато се натъкне на нещо, което дори и бегло напомня на първоначалната травма, и по този начин допълнително затвърждава страховата реакция. Това означава, че обектът на страха никога не се появява в спокойна ситуация, тъй като амигдалата така и не съумява да се „отучи“ от реакцията на пълна мобилизация. „Отшумяването на страха - отбелязва ученият - предполага активен процес на учене, който вече е достатъчно затруднен при хора с ПТСР, и така се стига до необичайно силни емоционални спомени". (Charney, "Psychobiologic Mechanisms”, 300.) При правилна терапия обаче дори ПТСР може да отстъпи - силните емоционални спомени, както и моделите а мислене и реакция, обусловени от тях, могат да се променят с времето. Тази промяна настъпва в мозъчната кора. Първоначалният страх вече е станал неделима част от амигдалата и не може да изчезне напълно, но префронталния кортекс активно потиска сигналите на амигдалата и така пречи на целия мозък да реагира с неконтролируем ужас. „Въпросът е колко бързо можем да се отучим от заучения страх“ - казва Ричард Дейвидсън, психологът от университета в Уисконсин, открил ролята на левия префронтален кортекс като спасителен буфер за дистреса. При един експеримент, в който участниците се научават да се страхуват от определен шум (по модела на заучения страх, един вид контролирана версия на ПТСР), Дейвидсън открива, че хората с по-силна активност в левия префронтален кортекс се справят със заучения страх по- бързо, и така доказва, че кората играе жизнено важна роля за това да се отървем от натрапения ни дистрес. (В изследването на Ричард Дейвидсън се измерва потенето на участниците (като мярка за тревожност), докато чуват определен тон, последван от силен, неприятен звук. Силният звук предизвиква потене. След известно време дори и сигналният тон предизвиква същата реакция - участниците са се научили да застават нащрек и да очакват силния звук. С повтарянето единствено на сигналния тон това очакване намалява и в крайна сметка потене не се наблюдава. Колкото по-активен е левият префронтален кортекс на участника, толкова по-бързо отшумява заученият страх. При друг експеримент, илюстриращ ролята на префронталния лоб за преодоляването на страха, лабораторни плъхове - честа жертва на подобни изследвания - се научават да се страхуват от звук, следван от електрошок. След това на плъховете се прави лоботомия и по хирургичен път се прекъсва връзката между префронталните лобове и амигдалата. През следващите няколко дни плъховете чуват звука, без той да е съчетан с електричество. Не след дълго плъховете, които са се научили да се боят от тона, лека-полека започват да губят страха си. Но за оперираните плъхове е необходимо почти два пъти повече време, което доказва, че префронталните лобове играят определяща роля при овладяването на страха и като цяло за усвояването на емоционалните уроци. Този експеримент е проведен от Мария Морган, докторант на Джоузеф Льоду в Центъра за неврологични проучвания към Нюйоркския университет.) Изтегляне 0.53 Mb. Сподели с приятели:
|