© Рекламно - издателска къща "ПЕГАС"
© Преводач - проф. Александър Ничев
© Художник - Симеон Василев
ISBN 954-539-020-1
Сканирано от Slideworld
ЕСХИЛ ПРИКОВАНИЯТ ПРОМЕТЕЙ КРИТИЧЕСКИ ПРОЧИТИ И КОМЕНТАРИИ
Превод от старогръцки
проф. Александър Ничев
СЪДЪРЖАНИЕ
1. Класическата епоха стр. 5-8
2. Възникване на трагедията в Древна Гърция стр. 8-13
3. Есхил - живот и творчество стр. 13-14
4. Светогледът на Есхил стр. 14-15
5. Есхил - родоначалник на трагедията стр. 15-16
6. Поетиката на Есхиловата драматургия стр. 17-19
7. Митът за Прометей , стр. 19-23
8. Есхиповата трактовка на мита за
Прометей стр. 24-26
9. Мястото на "Прикованият Прометей" в
творчеството на Есхил стр. 26-27
10. Драматичното действие в "Прикованият
Прометей" стр. 27-29
11. Конфликтът в "Прикованият Прометей" стр. 29-31
12. Епизодичните колизии в "Прикованият
Прометей" стр. 31-33
13. Характерите в "Прикованият Прометей" стр. 33-36
14. Конкретният смисъл на "Прикованият
Прометей" стр. 36-37
15. "Прикованият Прометей" стр.38-91
16. Библиографска справка към анализи и
коментарии стр. 92-93
17. Бележки към "Прикованият Прометей" стр. 94-96
Есхил
ПРИКОВАНИЯТ ПРОМЕТЕЙ
Отговорен редактор - доц. Гено Генов
Редактор- Иван Петров
Художник- Симеон Василев
Коректор - Иван Петров
АНАЛИЗИ И КОМЕНТАРИ
КЛАСИЧЕСКАТА ЕПОХА
"Епохата на атическата класика се ограничава в V и IV
век пр. н.е., по-точно между Грько-персийските войни и на-
чалото на Александровите завоевания на Изток. Две битки
бележат началото и края на периода - при Маратон /490
г.пр.н.е./, където войската на елинския демократичен полис
побеждава силите на монархична Персия, и Херонея /338
г.пр.н.е./, където обединените елински полиси губят срещу
един монарх /Филип Македонски/. Ако търсим обществена-
та основа на епохата, тя се носи от демократичния полис,
чиято политическа мощ продължава наистина кратко, в сто
и петдесетте години между Маратон и Херонея. От друга
страна, полисът е кадърът на(класическото робовладелско
производство. По явленията на изкуството и литература-
та е прието периодът да се дели на ранна, зряла и късна
класика. Зрялата класика се ограничава в петдесетилети-
ето между 430 и 380 г.пр.н.е."
"От Гръко-персийските войни до Пелопонеската война -
ни разказва Тукидид - спартанците и атиняните ту воюва-
ха едни срещу други, ту срещу собствените си съюзници,
които искаха да се освободят от тяхното влияние, ту, сключ-
вайки примирие, непрекъснато подобряваха военните си сред-
ства и обогатяваха опита си в сраженията." Гледан рет-
роспективно този петдесетгодишен период, п е н т е -
контаетия се възприема като подготовка за конф-
ликта, до който неизбежно трябвало да доведе съперничес-
твото между двата големи гръцки града. Спарта, чийто
авторитет дотогава бил неоспорван, гледала с тревога как
мощта на Атина се разраства дотам, че разклаща собст-
веното й влияние дори в самия Пелопонес. Този възход е
факт с огромно значение не само за историята на Гърция,
но и за цялата наша цивилизация, защото именно издигайки
се до челна роля в политическата и военната сфера, Атина
могла да разгърне целия си гений в областта на мисълта,
литературата и изкуството. Половината столетие от 480
до 430 г. с основание е останало в паметта на хората под
името "П е р и к л о В В е к": той дал на гръцката
цивилизация решителен тласък и я озарил с блясък, който
не е престанал да сияе до ден днешен... десетилетието от
460-450 г. имало решаващо значение за Атина. Тогава именно
Перикъл, роден в знатна фамилия /към 495 г./, родствена на
Алкмеонидите, станал главният вдъхновител на атинската
политика. Красив, привлекателен, образован, отличен ора-
тор и опитен политик, той се ползувал с пълното доверие
на демократите, които ценели високите му качества и гле-
дали на него като на неподкупен човек в политическо и във
финансово отношение, и му останали верни докрая въпреки
нападките на комическите поети, които симпатизирали на
противниците му. Той хранел огромни амбиции по отноше-
ние на родината си и като прозорлив политик не се смуща-
вал от излишни скрупули, когато подбирал средствата, за
да ги осъществи. Убеден с основание, че атинският народ
притежава изключителни качества, той считал, че тези
качества му дават право на хегемония и го задължават да
я постигне; така той достигнал до онази завоевателна
доктрина, която неговите съотечественици лесно възпри-
ели..."2
"Дейността на Перикъл. В средата на V век пр.н.е.
Атина започва да играе ролята на център на елинската култура.
Причините са предимно политически. След голямата побе-
да в Гръко-персийските войни градът удържа своето ръко-
водно място в елинския свят, създава Атинския морски съ-
юз и става център най-напред в едно политическо прост-
ранство. По-късно се възползува от съюзните средства след
пренасянето на общата каса от Делос в Атина, за да се
украси и заприлича на център.
Дали градът дължи достиженията си на активността
на Перикъл? Тя би ги дължала и на друг. Тенденцията към
отваряне и подвижност се представя по-късно деструктив-
но от Алкивиад. В личността на Перикъл тя придобива гра-
дивен вид. Водач на демократичната партия в Атина, в кул-
турната област Перикъл се държи като демократ - отво-
рено и либерално. Край него се събират талантливи лич-
ности - философът Анаксагор от Клазомене, музикантът
Дамон, историкът Херодот от Халикарнас, поетът Ион от
Хиос. По-късно идват други чужденци - софистите Горгий,
Протагор и Продик. Отношенията на Перикъл с тези дейци
на културата са либерални. Край него се образува среда за
по-свободно поведение, налага се една идея за равенство, за
което играят роля единствено качествата на личността.
Това е в разрез с нормата на полиса. И отношенията на
Перикъл с милетчанката Аспазия нарушават тази норма.
Не че Аспазия е хетера - хетерата е утвърдена като фи-
гура в атинския начин на живот. А защото Перикъл я пос-
тавя на мястото на съпругата и смесва съпружеството с
любовта...
... Художествените творби, създадени през епохата на
класиката, изразяват колективния дух на времето, свиде-
телствуват за способността на тези, които са ги създа-
вали, да продължават започнатото от други. Тази способ-
ност се корени в ограничеността на колективите и устой-
чивостта на спояващите ги ценности. Изкуството на кла-
сиката предполага занаятчийски канони и затова достига
до виртуозно техническо съвършенство. Ако липсва подпис,
е трудно да се твърди от чия ръка е създадена една ста-
туя. Различават се почерци на школи и групи, но не и инди-
видуални стилове. Върху големия фриз на Партенона не мо-
же да се идентифицира длетото на самия Фидий, а само
неговият почерк, който други следват навярно послушно...
Особено постижение на класическата архитектура са го-
лемите каменни амфитеатри. Най-добре запазе-
ният, на Поликлет Младши в Епидавър, правен в средата на
IV век пр.н.е., представя класическата форма на условното
и същевременно развито върху естествено място, отворе-
но към далечината пространство, което се гради от про-
тивопоставяне на страна на зрителите и страна на из-
пълнителите. Прислоненият в подножието на Акропола Ди-
онисов театър в Атина е другият голям паметник на те-
атралната архитектура на късната класика. Той не е така
импозантен. Подобно развиване в архитектурен комплекс
дава плацът на спортните състезания - стадионите в Дел-
фи и Олимпия. Епохата на класиката изработва формата и
на това пространство за общуване, достигнало по нерав-
ния път на традицията до съвременността..."3
ВЪЗНИКВАНЕ НА ТРАГЕДИЯТА В ДРЕВНА ГЪРЦИЯ
"И тъй, като произлязла от импровизации - и трагеди-
ята, и комедията /първата - от запевачите на дитирамба
/тържествена песен в чест на бог Дионис, Г.Г./, втората -
от тези на фалическите песни./ Тези песни се изпълнявали
по време на празниците в чест на Дионис. Участниците в
тях носели грамадно кожено изображение на мъжкия възпро-
изводителен орган /фалоса/, който тогава се възприемал
като символ на живителните и производителни сили на
бога, Г.Г./, които и сега влизат в обичаите на много градо-
ве, тя постепенно се разрасла, тъй като в нея развивали
това, което представлява нейна особеност; и след като
претърпяла много промени, приключила своя ход, тъй като
вече получила собствената си природа.
Есхил пръв довел броя на актьорите от един до двама,
намалил частите на хора и изтъкнал на преден план диало-
га... И тъй, трагедията е подражание /гр. мимезис, Г.Г./ на
действие сериозно и завършено, с определен обем, с укра-
сена реч, различна в отделните части, което подражание
с действие, а не с разказ, чрез състрадание и страх извър-
шва очистване/гр. катарзис, Г.Г./ от подобни чувства...4
"Първият трагически поет бил от Атика, от дема Ика-
рия. Наричал се Теспид . Пизистрат го повикал в Атина
и той представил в 534 г.пр.н.е. на първите Големи Дионисий
/Празник, учреден от тирана Пизистрат, посветен на Ди-
онис като бог на възродителните сили в природа, честву-
ван в края на март и началото на април, бел.Г.Г/ първата
трагедия. Това е рождената дата на атическата трагедия.
Есхил ще се роди след десетина години и само за три
десетилетия трагедията ще се превърне в пълноценно дра-
матично произведение. Сега тя е все още хорова песен, а
авторът, единственият актьор, отговаря на въпросите на
хора, като сменя костюмите и маските си и създава по
този начин илюзията за множественост. Играело се на
кръгла площадка, заобиколена отвсякъде с публика. Понеже
главното било в танца и пеенето на хора, тази позиция
била напълно удобна.
Най-значителният автор между Теспид и Есхил бил Фри-
них. Той получил първата си награда в същата Олимпиада,
когато изгонили тираните от Атина /Пизистратидите били
изгонени окончателно от Атина с помощта на Спарта през
509 г. пр.н.е., Бел.Б.Б./. В 494 г.пр.н.е. той разплакал публика-
та с трагедията "Превземането на Милет", за което му
наложили парична глоба, защото внушил слабост у атиня-
ните, като показал трагедията на превзетия от персите
Милет. Но в 476 г.пр.н.е. Фриних се поправил с "финикийки-
те". Този път показал унищожението на персийския лагер
след битката при Саламин. От Фриних притежаваме само
няколко незначителни фрагмента."5
"Първото голямо име в трагедията е името на фриних,
чиито произведения са изгубени, но били все още ценени в
края на V в. В неговите драми има само един актьор, който
разговаря с хора, което ще рече, че пиесите му имали по-
вече характер на оратория, отколкото на истинска драма.
Негова е заслугата пръв да потърси сюжети в историята
на своето съвремие: "Превземането на Милет" пресъздава
неуспешното въстание в Йония през 494 г., а "финикийки",
представена към 476-475 г., има за сюжет последиците от
битката при Саламин. Четири години по-късно Есхил
написва под негово влияние "Перси". Все пак Фриних обикно-
вено вземал теми от богатия репертоар на епичните ле-
генди; неговите наследници правели същото, без обаче да
се чувствуват обвързани от митологическата традиция,
която никога не била схващана като догма.
Трима големи атически поети от V в. въплъщават за
нас цялата гръцка трагедия: Есхил - най-възрастният
от тримата, творил през първата половина на века, Еври-
пид, най-младият, творил през втората половина и Софо-
къл, който живял деветдесет години - почти през цялото
столетие след края на Гръко-персийските войни. От техни-
те произведения, от които познаваме само ограничения подбор,
направен от граматиците от по-късно време за учебни це-
ли, можем да видим как постепенно е еволюирало схващане-
то за трагедията. Ролята на хора, отначало твърде голя-
ма, постепенно намалявала едновременно с първостепенно-
то значение, което имал първоначално лирическия елемент.
Диалогът се развива и става по-жив. Есхил вмъква в
драмата втори актьор, после по подражание на по-младия
Софокъл - и трети. Понеже всеки от тези актьори, сменяй-
ки костюма и маската, може да играе последователно раз-
лични роли, възможностите на сцената се разширяват и
действието, отначало съвсем ограничено, добива все по-
голямо значение. У Еврипид участието на хора е сведено до
ролята на дискретен свидетел, чиято намеса служи преди
всичко да разделя главните моменти на трагедията; той
заема орхестрата и занимава публиката през
паузите, които съответствуват на нашите антракти. В
замяна на това нарастване на драматичното напрежение,
неочакваните обрати, все по-пълното разкриване на чувст-
вата на действуващите лица, словесните двубои между глав-
ните герои стоят в центъра на вниманието и на поета и"
на публиката. Авторът ни разказва една история, вълнува
ни, буди у нас страх или състрадание, постъпва вече като
истински трагически поет; също и тук гръцките автори са
установили правилата на литературния вид и са ги завеща-
ли на европейската литература.
Съвременната трагедия дължи на гръцките трагици не
само литературната техника, а преди всичко онова, което
винаги е обуславяло нейното благородство и величие: тре-
вожния проблем за Съдбата. Драмите на Есхил, Софокъл и
Еврипид представят съдбата на човека такава, каквато я
решават свръхестествени сили. Есхил, ръководен от
вярата, която се подхранва от източниците на свещената
традиция, показва смъртните като подвластни на Не ме
зида /Богинята, която олицетворява нравствения свето-
вен ред и бди за съразмерното разпределение на щастието
и нещастието в живота на хората, бел.Г.Г./, изложени на
отмъщението на ревнивите богове, които наказват всяка
крайност, всяко нарушение на ритуалния закон; но едно вече
по-развито чувство за справедливост, на което става из-
разител град Атина чрез гласа на Ареопага, идва да смекчи,
както е в епилога на "Орестия" /единствената .стигнала
до нас, трилогия на Есхил, Г.Г./, строгостта на присъда-
та..."6
"Непосредствената система на ранната гръцка словес-
ност се образува от мрежата на отнасящи се един към
друг празници. Първоначално литературните текстове за-
висят плътно от контекстовете на определени празници.
Атическата трагедия и комедия са привързани към атинс-
ките пролетни празници на Дионис. Омировият епос се ре-
цитира по стара традиция също на един вид големи праз-
ници /Празника на Аполон в Делос, Панатенеите/. Разбира
се, не при всички поетически жанрове сме в състояние да
посочим и още повече да възстановим празничния сценарий,
от който те са възникнали. Ясно е обаче, че винаги изпъл-
нявани пред публика, тогавашните художествени текстове
са живи моменти от някакво празнично протичане. То може
да бъде обемисто и сложно като атинските Панатенеи и
Градските Дионисий или по-кратко и интимно като празни-
ка на религиозното сдружение, на който са се изпълнявали
вероятно песните на Сафо...
Ранното развитие на старогръцката поезия се изразява
в постепенно дипляне на един йерархичен строй на жанрове,
в който са поставени в отношение различни форми на ви-
соко нереалистично и ниско по-актуално реагиране. Подо-
бен висок жанр е оформилата се на границата между VI и
V век пр.н.е. атическа трагедия, в която се
обсъжда един нов проблем - диалектиката на индивидуална
и колективна съдба. В йерархично отношение трагедията
стои по-високо от други драматични жанрове, занимаващи
се със същия проблем /комедията и сатировската драма/,
но и самата тя се развива като един вид йерархия между
високото слово на хоровите песни и по-ниското на диалози-
те и монолозите. Подобна текстова йерархия откриваме и
в атическата комедия, която обаче реагира
по принцип по-ниско от трагедията, работи с всекидневни
пародийни или измислени персонажи и се ориентира към
нетрадиционни сюжети. Докато също като Омировия епос
атическата трагедия се придържа към традиционните ми-
тологически фабули с високи герои. Но не става дума за
повтаряне на високата епическа позиция към света. Траге-
дията реагира по-гъвкаво и по-относимо към обществената
реалност на своето време."7
... Компактният зрителски колектив от амфитеа-
т ъ р а има на сцената посредник в лицето на х о р а ,
в чието реагиране му е дадена насока за разбиране на съ-
битията. Театърът, разиграван на сцената пред хора, мо-
делира театралното общуване между сцената и амфитеа-
търа. Тази структура, която можем да наречем театър в
театъра, налага идеята, че събитията не са за отделния
зрител, а за зрителския колектив. Емоционалният път към
това, което се представя, е в прислояването към общата
емоция, изпитвана от една човешка група. На свой ред и
това, което се случва с героите, не може да се отнася към
личната съдба на зрителите Героят е висок, в неговото
неблагополучие се моделира съдбата на колектив и едва
чрез нея съдбата на отделния човек. Така театралното
общуване в Дионисовия театър конструира особена среда
за идентификация. Тя се осъществява по принципа на прис-
лояването на отделния зрител към общността и на общ-
ността към високата личност, която я представя и която
поради това има право да участвува в събития със симво-
лен характер. Театралното общуване в тази среда е, така
да се каже, колективизъм в действие."8
"... В техниката на трагедията има полярност между
два елемента: хора, колективно анонимно същество, чиято
роля се състои в това да изразява чрез страховете, надеж-
дите и преценките си чувствата на зрителите, които със-
тавят гражданската общност, и индивидуализирания герой,
чието действие е в сърцевината на драмата, който е герой
от друго време, всякога повече или по-малко чужд на обик-
новеното съществуване на гражданина.
На наличието на тези два елемента - хор и трагически I
герой - в езика на трагедията съответствува друга двойст-
веност: от една страна, хоров лиризъм, от друга - у глав-
ните герои, - диалектична форма, чиято метрика е по-близ-
ка до прозата. Приближени по своя език до обикновения чо-
век, трагическите герои не само присъствуват на сцената
пред погледа на всички зрители; чрез пренията, които ги
противопоставят едни на други или на хора, те се превръ-
щат в обект на спор. По един или друг начин те са поста-
вени на обсъждане от публиката. От своя страна хорът в
частите, които се пеят, повече се безпокои и се пита за
героя, отколкото въздига примерните му добродетели, как-
то това се прави в лирическата традиция от Симонид или
от Пиндар. Следователно в новия контекст на трагическа-
та игра героят престава да бъде модел; той се превръща
в проблем за себе си и за другите."9
ЕСХИЛ - ЖИВОТ И ТВОРЧЕСТВО
"Есхил /525-456/, старогръцки поет, най-ранният от
тримата велики трагически поети на Атина. Роден в Елев-
зин, близо до Атина, в знатния род на едър земевладелец.
През младежките си години става свидетел на установява-
нето на демократичния строй в Атина. Взема лично учас-
тие в битката край Маратон /490 г.пр.н.е./ и вероятно в
сраженията край о.Саламин и Платея. Излиза на театрал-
ните състезания още на 25 години като съперник на Пра-
тин и Хойрил, но първата си победа извоюва едва през 484
г.пр.н.е. През 476 г. е поканен да гостува на Хиерон - тирана
на Сиракуза, покровителя на изкуството и литературата,
сред чиито гости са поетите Симонид, Пиндар и Бакхилид.
Когато през 468 г.пр.н.е. се връща в Атина, е победен на
театралните състезания от 30 години по младия от него
Софокъл. На следващата година спечелва първата награда
с тетралогията, чиято трета част е озаглавена "Седем-
те срещу Тива". Времето на неговия успех съвпада с три-
умфа на Перикьл, водача на радикалните демократи. По всичко
личи, че Есхил не е приемал безрезервно неговата полити-
ка. Изглежда, във връзка с това поетът е обвинен, че е
разкрил тайните на Елевзинските мистерии и е направен
опит да бъде осъден. През 458 г.пр.н.е. отново напуска Ати-
на и умира две години по-късно в Сицилия, близо до Гела,
където вероятно е написал "Прикованият П р о-
м е т е й". По предложение на оратора Ликург по-късно
атиняните издигат на поета бронзова статуя в театъра.
Есхил е автор на близо 90 драматически произведения
/трагедии и сатирни драми/. Отличаван е приживе 13 пъти
с първа награда по време на състезанията между трагичес-
ки поети, провеждани на празника Големите Дионисий. Из-
цяло са достигнали до нас 7 от трагедиите му, а от оста-
налите притежаваме фрагменти и заглавията на повече
от 75 пиеси. Запазени са: "Персите", поставена през
472 г.пр.н.е. като заключителна част от несвързана в те-
матично единство тетралогия - представя посрещането
на разгромения край Саламин персийски цар Ксеркс в пер-
сийския двор; "Седемте срещу ТиВа", поставена през 476
г.пр.н.е. като заключителна част от тетралогия, която
обхваща цикъла от легенди за царския дом на Тива; трило-
гията "Ористия", включваща трагедиите "Агамемнон", "Хо-
ефори" и "Евмениди", е посветена на трагичната съдба на
потомците на Атрей, над които тежи проклятието на из-
вършеното от него престъпление; " Молителките" е първа
част от трилогия, изградена върху мита за Данай и него-
вите дъщери и представя тяхното посрещане в Аргос;
"Прикованият Прометей" е вероятно втора
част от трилогия, в която са влизали и "Прометей огнено-
сец" и "Освободеният Прометей''...10
СВЕТОГЛЕДЪТ НА ЕСХИЛ
"Елементите на традиционния светоглед се преплитат
у Есхил със съвременни нему гледища: той вярва в реалното
съществуване на божествени сили, като се придържа към
представата за наследствена родова отговорност; стра-
данието е оръдие за справедливото управление на света;
чрез мъдростта, придобита в страданието и добродетел-
та, може да се избегне дори проклятието, което тегне над
рода... "11
"Младостта на Есхил съвпада с първите години на де-
мокрацията. Есхиловите политически възгледи са издържа-
ни в духа на примирение на крайностите и спазване на мяр-
ка, т.е. в демократичния дух на първия атински реформатор
Солон. Когато с времето демокрацията превишила мярката
така, както я разбирал Есхил, той се оказал защитник на
някои по-консервативни институции. Предполага се, че към
края на своя живот Есхил се настроил съвсем скептично
към новостите на демокрацията и може би затова прека-
рал последните си дни в Сицилия в двора на сиракузкия ти-
ран Хиерон.
Есхил твърде много се отдалечил от Омировата пред-
става за боговете. Художествената традиция го карала да
извежда на сцената богове. Но във възгледите си за божес-
твото Есхил стоял много по-близко до йонийските натур-
философи - до един Анаксимандьр или Хераклит. Като тях
той вярвал в иманентната справедливост на света, в един-
ния закон и единната субстанция. Често това е някаква
справедливост-закон. Есхиловият Зевс, например, значител-
но отстъпва от митологичната представа за бога с чо-
вешки вид. Но Есхил не е философ. И в него могат да се
открият противоречия, резултат на резюмиращия твор-
чески мироглед, наследен от Омир..."12
ЕСХИЛ - РОДОНАЧАЛНИК НА ТРАГЕДИЯТА
"Есхил пръв довел броя на актьорите от един до
двама, намалил частите на хора и изтъкнал на преден план
диалога."13
"Аристотел съобщава, че Есхил е въвел Втория
актьор. Това означава, че трагедията до Есхил, произ-
лязла от хоровата лирика, в началото на развитието си
представлява всъщност хорово произведение, в което има
само един обособил се актьор изпълняващ най-незначител-
ната роля на събеседник на хора. Въвеждането на втория
актьор, несъмнено, съкращава партиите на хора и разширя-
ва диалога като дава възможност да се въвеждат все по-
голям брой действуващи лица, тъй като двамата актьори
можели да изпълняват по няколко роли. Най-ранната траге-
дия на Есхил "Молителките", отрежда на хора три пети
от общия брой на стиховете в нея, а в следващите му
трагедии партиите на хора също заемат не по-малко от
половината на целия текст. /Изключение прави "Приковани-
ят Прометей", в която хоровите партии заемат приблизи-
телно една осма част от целия текст./
На Есхил приписват въвеждането на разкошни костюми
за актьорите, на маските и котурните /Специални обувки,
предназначени за трагическите актьори в древна Гърция,
които имали много висок ток и подметки, за да увеличават
ръста на изпълнителите, бел.Г.Г/ и разнообразяването на
мизансцена. Някои епизоди в трагедиите, като появата на
сенки на мъртъвци, пропадането на цели канари в подземния
свят, слизането на богове на сцената, изисквали различни
технически приспособления, които не съществували преди
появата на Есхил в старогръцкия театър. Освен това, Ес-
хил въвежда в трагедиите си танците и сам се изявява
като хореограф-постановчик.
Накрая, необходимо е да се отбележи, че Есхил пише
трилогии, посветени било на един сюжет, било на
различни сюжети, но така или иначе свързани тематично.
Всяка трилогия завършвала със с а т и р н а драма,
те. драма с участието на сатири, разработваща някакъв
мит в присмехулно-пародийна форма."14
"Ако сравним тримата гръцки трагици, ще намерим на-
истина, че Еврипид трябва да бъде отделен от първите
двама в много отношения. Същността на истинската тра-
гедия на Есхил и Софокъл се основава изцяло върху онази
по-висша нравственост, която е била духът и животът на
своето време и на своя град. В техните произведения тра-
гичното не почива никога върху чисто външно нещастие;
необходимостта се проявява по-скоро в непосредствена борба
със самата воля и воюва с нея на собствената и почва."15
ПОЕТИКАТА НА ЕСХИЛОВАТА ДРАМАТУРГИЯ
"Декламацията като художествено говорене била малко
развита у гърците; у тях разбираемостта съставлявала
главното нещо, докато ние искаме да припознаем цялата
обективност на душата и своеобразност на характера в
най-финните нюанси и преходи, както и в по-резките проти-
положности и контрасти, в тона и израза на гласа и в
начина на рецитиране. Напротив, отчасти за да изтъкнат
ритъма, отчасти за да постигнат по-богат откъм модула-
ции израз на думите, макар че последните останали преоб-
ладаващото, дребните прибавили към декламацията музи-
калния съпровод. И все пак диалогът вероятно се е произна-
сял или само леко се е съпровождал, а хоровете, напротив,
се изпълнявали лирично-музикално. Пеенето е искало да нап-
рави със своето по-остро акцентиране по-разбираеми зна-
ченията на думите от хоровите строфи, иначе поне аз не
знам как е щяло да бъде възможно за гърците да разбират
хоровете на Есхил и Софокъл...
... Най-подходящо е всяка драма да има на брой три
действия, първото от които излага появяването на колизи-
ята, която впоследствие, във второто, се разцъфтява живо
като сблъскване на интересите, като разлика, борба и зав-
ръзка, докато най-сетне, в третото, доведена до връхната
точка на противоречието, се разрешава с необходимост. У
древните, у които драматичните дялове остават изобщо
по-неопределени, като съответствуващ аналог на това ес-
тествено разчленяване могат да се приведат трило-
гиите на Е с х и л , в които обаче всяка част се закръгля
до едно завършено само за себе си цяло...
... Главното изискване, което трябва да се предяви по
отношение на един добър текст, се състои в това, съдър-
жанието да бъде истински солидно в самото себе си.
С плоското, тривиалното, пошлото и абсурдното в самото
себе си не може да се измайстори нищо музикално значи-
телно и дълбоко; колкото и да подправя и гарнира компози-
торът, от опечената котка все пак няма да стане заешки
пастет. Разбира се, при чисто мелодични музикални произ-
ведения текстът е изобщо по-малко решаващ; но все пак и
те изискват истинно в себе си съдържание на думите. Оба-
че, от друга страна, това съдържание трябва да бъде и
прекалено трудно за мисълта и да има философска дълбо-
чина, както например лириката на Шилер, чиято величест-
вена широта на патоса превишава музикалния израз на ли-
ричните чувства. Подобно е положението и при хоровете
на Есхил и Софокъл, които въпреки своята дълбочина на
възгледите, същевременно са изработени с такава богата
фантазия, така духовито и проникновено дори в подробнос-
тите и вече сами за себе си така поетично завършени, че
на музиката не остава да добави нещо, тъй като сякаш
вече няма простор на вътрешния свят да си играе с това
съдържание и да го оставя да се впуска в нови движения..."16
"... Ако сравним двамата най-велики трагически поети,
произведенията на Есхил представят успоредица към
пластическите произведения на високия и строгия стил на
изкуството, както тези на Софокъл към пластическите
произведения на красивия стил, водещ началото си от По-
ликлет и фидий. Но като че ли у Есхил не проблясва изобщо
нравствена възвишеност, макар че тя не е присъща в съща-
та степен на всички лица в неговите произведения, както
на лицата в произведенията на Софокъл; не като че ли
това настроение в изображението не би било познаваемо и
там, където той представя само велики престъпления и
ужасни характери, както коварното убийство на Агамемнон
и характера на Клитемнестра, а защото този зародиш на
нравствеността тук е още затворен в една по-твърда че-
рупка и е суров и недостъпен, докато у Софокъл нравстве-
ната доброта се слива с красотата и по този начин въз-
никва най-висшия образ на божествеността.
И ако по-нататък Есхил се стреми да постигне строго
ограничаване и завършеност на всяко от своите произведе-
ния и на образите в него, Софокъл, напротив, е разпределил
равномерно изкуството и красотата в частите на своите
произведения и е дал на всяка от тях освен абсолютност
в себе си още и хармония с другите..."17
"... Дейността на Есхил обхваща цялото театрално де-
ло Той бил автор, драматург, режисьор, композитор, ба-
летмайстор, декоратор и не на последно място актьор.
Дори само от текста на трагедиите личи редкия му син-
тетичен талант, способността му да показва и движи чо-
вешки маси, да съчетава слово и музика в единството на
силен сугестивен двигател. Есхиловата постановка целяла
мощно въздействие върху сетивата .преживяване, не само
рационален извод.
... Сюжетите, избрани от Есхил, третират важно епо-
хално събитие, което се нуждае от огромен плац време, за
да се осъществи. Есхиловата трагедия третира често и
човека в епохален план. Съответно и конфликтът приема
космически размери. Есхил го разрешава обикновено поло-
жително, не с гибел, а с примирение и сливане. В края тър-
жествува иманентната справедливост, която активно про-
меня ония, които са стоели срещу нея. Драматичното дейс-
твие прилича на урок по истина."18
Сподели с приятели: |