Евангелието на Луцифер

128
— Радвам се, че склонихте да дойдете. И двамата. Знам, че доста ти натяквах, Бьорн, но е важно. Ще го разбереш. Изключително важно.
— Той се обърна към Моник. Погледът му омекна. — Моник… — Той хвана ръцете й подобно на всеотдаен свещеник, загрижен за свой енориаш, и повтори името й, едва доловимо, само за себе си. После пусна ръцете й и възкликна: — Е, кажи ми! Дирк! Как е той?
Тя кимна с изражение, което означаваше благодаря, добре —
върховно преувеличение. Порази ме факта, че нито тя, нито Дирк искаха хората да знаят колко зле беше всъщност.
— Хубаво. Хубаво. — Докато се обръщаше към мен, забелязах,
че на дясното си ухо носеше слухов апарат. Пак се замислих за моите си неща. Албинос с лошо зрение. Няма жена. Мъж с увреден слух.
Интересна компанийка бяхме.
— Двамата с Дирк сме кореспондирали много в течение на годините — обясни той. — На моменти изследванията ни съвпадат.
Автоматично повиших глас:
— И той каза това.
— Невероятен човек е Дирк!
— Срещата ни ми донесе огромна радост и полза.
— Той сигурно е обяснил, че поех професурата на Джовани
Нобиле.
— Да, спомена го.
— Случи се доста време след изчезването му. Дълги години професорското място стоеше празно. Сигурно са се надявали да се появи отнякъде.
Долу на улицата запали камион. В коридора навън жужаха гласове, сякаш разпалени пророци се готвеха да получат откровение.
Отпих от кафето. Ето какъв вкус щяха да имат намазаните със смола дървени стени в Ювдал, ако ги бях облизал, помислих си аз.
— За съжаление така и не се запознах лично с Джовани Нобиле
— продължи той. — Разликата във възрастта ни беше твърде голяма.
Бях студент, когато Нобиле работеше тук. Посещавах някои от лекциите му и мислех да го попитам дали е съгласен да бъде мой научен ръководител — исках да пиша дисертация за влиянието на
Malleus Maleficarum (образцово произведение за вещици) върху тогавашните представи за женската сексуалност в периода 1500–1850
г. Джовани Нобиле изчезна, а аз останах с един опърничав

129
ръководител, страдащ от лош дъх и нездрав интерес към дундести първокурснички. Дори бях разпитван от полицията след изчезването на Нобиле. Натъкнали се на някакво мое писмо в кабинета му. Разбира се, не можех да им помогна.
Сръбнах неохотно от кафето.
— Ще сбъркам, ако кажа, че Нобиле липсваше на някого. Беше затворен човек, доста саможив. А и след всички ужасни събития…
няма какво да се залъгваме, много хора спряха да му говорят. Онези,
които го познаваха лично, го харесваха и уважаваха. Мисля си обаче,
че много от студентите и колегите, съвсем несъзнателно, се страхуваха от него. Да, страхуваха се! Навярно ги плашеха онези негови демони, обкръжаваше се с тях в доста опасен смисъл. Полето на научната му дейност бе оспорвано. Чисто и просто плашещо.
Особено сред вярващите католици тук в Италия, в Рим, в собствения университет на Ватикана.
На вратата се почука. Някакъв мъж с твърде големи очила мушна глава в стаята. Извини се, щом видя, че професорът си има посетители. Алдо Ломбарди го повика да се върне:
— Виторио! Влез, влез! Помниш ли, че си говорихме за Бьорн
Белтьо от Норвегия? Археологът? Това е той. Бьорн, това е Виторио
Тасо, семиотик, мой добър колега.
Възползвах се от случая да оставя чашката с кафе и да забравя за съществуването й. Стиснахме си ръце и разменихме няколко учтиви фрази. Той беше чел моя критична статия в „Археология“ за тълкуванията на семиотиците относно употребата на знаци и символи у викингите. Когато си тръгна, аз се опитах отново да подхвана нишката:
— Какво се случи с Джовани Нобиле?
— Да, какво? — повтори Алдо Ломбарди. — Обикновено твърдя, че е бил обсебен. Натъкна се на онзи прастар езически ръкопис — „Пророчествата на ангела на смъртта“ или „Евангелието на Луцифер“, както го наричат — и това го подлуди. — Погледът му тършуваше из спомените. — Но какво се случи? Какво всъщност се случи? И до ден-днешен не съм убеден, че някой знае със сигурност.
Постоянно си задаваме въпроси, с чиито отговори не разполага никой.
Знаем само, че умряха много хора. Джовани и дъщеря му изчезнаха.
Алдо Ломбарди поклати глава.

130
— Умрели са? И двамата? — заключих полувъпросително.
— Навярно са намерили смъртта си оковани във вериги на дъното на Тиренско море или пък вградени в бетонните подпори на някой от многобройните мостове по магистралите, които построиха в района по него време. Просто трагедия. И най-странното… — той се поколеба, търсеше думи, — … най-странното е, че много от случващото се сега е като отблясък от събитията отпреди четиридесет години. Сякаш историята се повтаря. Същият ръкопис, изникнал от нищото. Същата секта… Убийствата…
— Секта? Искаш да кажеш, че знаеш кой стои зад убийствата?
— Не кой. Поназнайвам нещо за замесената в това секта. Само че ние избързваме. Ще се върна на всичко това по-късно.
— Чакай! Да не искаш да кажеш, че сектата, замесена в убийствата на Джовани Нобиле и дъщеря му през 1970-а е същата,
която преследва ръкописа днес?
— Всичко друго звучи невероятно.
— След четиридесет години?
— Бьорн, ръкописът е на повече от четири хиляди години.
Четиридесет са нищо.
— Какво се е случило с него през 1970-а?
— Изчезна заедно с Джовани Нобиле.
— Но няма начин това да е същият ръкопис, свършил в хватката на мумията в Киев!
— Друга версия? Препис? Друга част? Ще разберем това, едва когато видим на какво си се натъкнал. Носиш ли ръкописа?
— Разбира се, че не.
— Копие?
— Не, съжалявам.
Той ме изгледа очаквателно, с полуусмивка, сякаш не можеше да повярва, че казвам истината.
— Бьорн Белтьо, вярваш ли в Бог?
— Не.
— А ти, Моник?
Тя кимна и написа:
— Не вярвам. Знам. — Подчерта думата знам. — Бог и ангелите му съществуват. Сатаната и демоните му — също. Така стоят нещата.

131
— Елате, приятели — покани ни Алдо Ломбарди. Той стана и натъпка купчина книжа в някаква изхабена кожена чанта. — Така! —
Сложи си сиво палто и елегантна мека шапка „Борсалино“, които висяха между ъгъла и етажерка с книги. — Този кабинет е твърде тесен и спарен.

132
2.
— Повечето хора имат изопачена представа за Сатаната,
независимо дали са християни, или не — обясни Алдо Ломбарди и остави шапката в скута си.
Седяхме на пейка в по-спокоен район на Ватикана с изглед към купола на „Свети Петър“. Алдо Ломбарди седеше най-вляво с кожената чанта в скута си, Моник в средата, а аз — вдясно. Дърветата гъмжаха от чуруликащи птички. Широколистните корони хвърляха прохладни сенки по земята. Туристите се разхождаха мудно по пешеходните зони — някои с омаяни погледи, други в съзерцание,
сякаш най-сетне бяха достигнали крайната цел на поклонническото пътешествие на вътрешното си съмнение.
— Функцията на Сатаната в Библията не е нито да ни наказва,
нито да ни сплашва — продължи той. — Всичко това се е появило по- късно, през Средновековието, когато църквата го превръща от паднал ангел с разрошени крила и избледнял ореол в чудовищно животно с рога и опашка. През цялото време Сатаната е бил оръдие на Бог. Преди църковните глави и свещениците да го превърнат в принц на злото,
той е имал ясно определена функция, дадена му от Бога: да изпитва и предизвиква човека, да поставя вярата ни на изпитание. Само онези,
понесли силата на Исус Христос в сърцата си, успяват да устоят на съблазнителните обещания на падналия ангел.
— А ние, останалите смъртни, правим каквото можем —
вметнах аз с тон, който се надявах да извести на Алдо Ломбарди, че беше опасно близо да ни изнесе проповед. Пропиляно време. Моник вече бе спасена, а за мен нямаше никаква надежда.
— Сатаната е част от Бог в еднаква степен с всичко останало от творението му. Огледайте се! На практика в момента не се намираме нито в Италия, нито в Рим. Ние сме във Ватикана. И точно както тази държава е независима, но интегрирана част от голямото общество извън стените й, Сатаната е немислим без Бог. Когато стените на кабинета помрачат мислите ми и направят работата ми невъзможна, аз обичам да се разхождам тук. Тук, сред Божието присъствие, мислите ми дишат кислород. Сатаната… — каза той бавно и вглъбено. —

133
Сатаната, в моите очи, е една от най-завладяващите фигури на теологията.
— Някогашен ангел — написа Моник.
— Не просто ангел, а архангел… прокуден от небето! Йов говори, че е един от синовете Божии, Негов придворен.
— Принц на ада — написа Моник.
— С времето, да, с времето. Сатаната не е присъствал като окончателен образ по никое време нито в Библията, нито в историята на религиите. Напротив. Постепенно се е утвърждавал като властелин на ада.
— В течение на няколко века — вметнах аз.
— Просто трябва да се чете Библията. Сатаната не присъства в
Петокнижието. Концепцията Сатана не съществува.
— Змията и Сатаната не са ли един и същ образ?
— По-късно тълкувание.
— Откъде тогава е изникнала концепцията за дявола?
— Някои ще ти отговорят, че Сатаната е теологическа необходимост като противовес на милостивия Бог. Други откриват произхода му във всевъзможни религии и митове. Юдеите в изгнание се запознали с учението на иранския пророк Заратустра,
зороастризма, включващ дявол, корена на злото, на име Ариман. Това олицетворение на дявола се е смесило с вавилонски крале и идоли,
стари митове за духове, и така се е оформил нашият Сатана. За първи път той се споменава като представител на злото в първата книга от
Летописи, където Сатаната подстрекава Давид да извърши преброяване на населението. Известният пасаж от Исая за царя на вавилонците още според тълкуванията в първите столетия след
Христа споменава Дявола. — Той ми подаде лист от папката си:
„Преизподнята отдолу се раздвижи поради тебе, за да те посрещне, когато дойдеш; Поради тебе събуди мъртвите, всичките земни първенци, дигна от престолите им всичките царе на народите. Те всички проговаряйки ще ти рекат. И ти ли отслабна като нас? Стана ли равен нам?
Великолепието ти и шумът на твоите псалтири се снишиха до преизподнята; червеят се протяга под теб, и червеи те

134
покриват. Как си паднал от небето, ти, Деннице, сине на
Зората! Как си отсечен до земята, ти, който поваляше народите!“
[1]
— Това е само един от многобройните примери как е възникнала представата за Сатаната и ада чрез различни пасажи от
Библията и различни тълкувания. Ето още един:
„И стана война на небесата: излязоха Михаил и неговите ангели да воюват против змея; и змеят воюва заедно със своите ангели; обаче те не надвиха, нито се намери вече място за тях на небето. И свален биде големият змей, оная старовременна змия, която се нарича дявол и сатана, който мами цялата вселена; свален биде на земята, свалени бидоха и ангелите му заедно с него.“
[2]
Моник издаде напред тефтерчето си:
— Сатаната главно християнски образ ли е?
— В никакъв случай. Демоните и злите духове занимавали еврейските писари през вековете между Стария и Новия завет и безспорно са оформили представата за Сатаната в християнската
Библия. Стари митове и примитивни представи за зли духове са се претопили с по-сложните възгледи на времето за един конкретен образ на дявола. Но си права, че тъкмо в християнството Сатаната намира своето място. Обърнете внимание колко по-засилен е дяволският образ на Сатаната в християнския Нов завет. В
Откровението на Йоан срещаме един Сатана от апокалиптичен калибър. С времето той става по-зъл и ужасяващ. Всичко това кулминира в столетията след написването и канонизирането на
Библията. През Средновековието Сатаната се слива с ролята на ужасяващата представа за принца на злото, властващ над пасмина демони на Земята и в ада.
— „Евангелието на Луцифер“ е много по-старо от всичко това
— посочих аз.

135
— И тъкмо по тази причина добива още по-голямо значение за разбирането за Сатаната. По всяка вероятност ръкописът е допринесъл за оформянето на ранните митове за него.
— Има ли вярващи, които смятат, че подобно отклонение в теологията би могло да оправдае убийство? Все пак говорим за ръкопис. Текст! Просто думи! Думи!
— Думите са могъщи.
— Толкова, че екстремистите са готови да избиват невинни? Не го проумявам, наистина.
— Печална черта на много религии е това да подвеждат хората да вярват, че са способни да действат вместо своя бог. Християнските кръстоносци. Мюсюлманските джихадисти. Еврейските ционисти.
Историята е пълна с примери за хора, претендиращи да действат от името на своя бог, поемайки акта на сътворението в собствените си ръце.
— Но… нима казваш, че „Евангелието на Луцифер“ е директно свързано със Сатаната? Макар текстът да е писан няколко хилядолетия преди той да проникне в съзнанието на пророци, свещеници и вярващи?
По лицето на Алдо Ломбарди се разнесоха миролюбиви бръчки.
И веждите, и косъмчетата в носа му имаха нужда от подкастряне.
Изглеждаше като застаряващ учител от полузабравеното селско училище от детството ти.
— Бьорн. Ти дори не вярваш в Бог. Не си религиозен. За теб съществува само вероятното, осезаемото. Не си отворен за мистериите на съществуванието. Размишлението… Как бих могъл да те убедя не само в съществуването на един бог и един дявол, и вечната битка помежду им, а и в нещо толкова потресаващо, че би разклатило целия ти светоглед? Дали ще успея да придвижа неверието ти и на милиметър по посока на Бог и съществото Му?
— Нищо не пречи да опиташ.
Моник се изкашля безшумно с ръка на устата.
— Не би искал да знаеш това, което имам да кажа, Бьорн. Ако огромният ми страх носи нещо вярно в себе си, тези три убийства са просто едно незначително начало. — Той вдигна очи към купола на
„Свети Петър“. — Целият порядък на нашия свят ще се промени.
Разбираш ли какво имам предвид?

136
— Искаш да кажеш, че „Евангелието на Луцифер“ е
Апокалипсис?
— Имаме причини да смятаме, че „Евангелието на Луцифер“,
както и свещената Библия, крие предсказание, пророчество, което…
Той рязко притисна ръка към дясното си ухо, сякаш изведнъж го бе заболяло. В слуховия му апарат долових жужене на гласове.
— Къде? — извика той. Още жужене. — Код червено! —
изкрещя във въздуха. — Трима са забелязани при Виале Чентро дел
Боско!
— За какво говориш?
— Елате! Бързо!
Той задърпа мен и Моник към пешеходната зона. Малко зад нас чухме кола, която ускори и рязко наби спирачки. Извърнах се, но няколко дървета ми пречеха да виждам. Чух силни викове, няколко туристи се разпищяха, треснаха се врати на кола.
— Елате! Елате! — мелеше Алдо Ломбарди и ни влачеше напред през парка.

Изтегляне 4.15 Mb.

Сподели с приятели: