ФРАГМЕНТ
Константин Илиев
ПОРАЖЕНИЕТО
ХРОНИКА ОТ КРАТКОТО СТОЛЕТИЕ
Тази книга има автобиографичен характер. Променени по обясними причини са почти всички имена, както и описанието на някои второстепенни обстоятелства. Мемоаристиката по думите на Йосиф Бродски е последната крепост на реализма. Това, че този достоен човек с не особена симпатия споменава този литературен термин, не можа да ме накара да се впусна в ненужни стилистични упражнения. Разбирам реалистичното писане единствено като стремеж да се пише истината. Пилат Понтийски пък попитал арестувания Христос що е истина и от устата на Божия син не дошъл отговор. От факта, че никой не може убедително да определи с думи понятието, обаче още не следва, че никой няма представа какво означава то.
АВТОРЪТ
1.
Триангулачни знаци. Това са едни високи дървени пирамиди по възвишенията. Поставят ги топографи или землемери, за да отчитат чрез тях отдалече разстоянията по уредите си и след като си свършат работа, отиват си, а пирамидално скръстените мартаци остават да стареят, да белеят и да гният по върховете.
На няколко километра югоизточно от град Ловеч има едно скалисто възвишение, наречено Хисаря. Там е забит такъв триангулачен знак. Ако през него се прекара една права линия, така че тя да съедини шосето от Ловеч за Троян и шосето от Ловеч за Велико Търново, би могъл да се получи един равностранен триъгълник. На върха на този триъгълник ще бъде самият град Ловеч, а всяка страна ще е дълга пет километра. Тази не особено голяма по площ геометрична фигура ще заключи в себе си между другото следното: 1. Част от реката Осъм, изцяло боядисана в мастиленосиньо от съмнително рентабилната троянска химическа индустрия. 2. Още три такива възвишения със скали и дървета главно габрица и дребен храсталак със звучното и миризливо име “смрадлика”. 3. Част от железопътната линия Ловеч Троян, построена за две години от младежи бригадири, и гарата край село Казачево, където през 1948 година при откриването на линията спря първият влак и на един от прозорците му се показаха Васил Коларов и все още необесеният от него Трайчо Костов, за да помахат с ръце на пеещото и скандиращо множество. 4. Паметникът с петолъчна звезда в Сливешките ливади, където през май 1943 година е бил убит партизанинът Христо Кърпачев. 5. Железен кръст в памет на пребитите с тояги лагеристи, поставен през 1989 година от ловешкото гражданство върху скалата, край която от 1959 до 1962 година са били разположени каменната кариера и бараките, наричани от същото това гражданство “хулиганският лагер”. 6. Развалините на Ястреб манастир. 7. Лобното място на околийския началник Тихчев, на когото през 1925 година анархистът Тинко Симов с нож разпорва корема. 8. Лобното място на състезателя по спортна борба Стефан Крушата, след чието застрелване през 1992 г. започват гангстерските войни в демократизиращата се България. 9. Манастирската чешма. 10. Пази мост, където на 26 декември 1872 година става фаталната среща между заптието Хасан Али Чауш и запътилия се към Къкринското ханче Апостол на българската свобода Васил Левски. 11. Една борова гора на сто метра от Пази мост, засадена под формата на римска цифра и букви: Х конгрес. 12. Остатъци от римски път. 13. Местността Кървавите камъни, където по време на Руско-турската война е клано панически бягащото ловешко население. 14. Една разкопана надгробна могила. 15. Камъни от развалините на чифлика на турчина Сали бей. 16. Една варница. 17. Един много секретен военен обект. 18. Две стари воденици. 19. Лозе с череша, на която в края на тридесетте години е била вързвана люлката на някой си Константин Илиев.
2.
Щом основата на въпросния триъгълник мине през триангулачния знак, то и половината от скалистото възвишение, върху което е поставен знакът, ще остане в триъгълника, а също и развалините на крепостта, заради която възвишението носи името Хисар.
“Развалина от крепост” звучи наистина твърде внушително, всъщност останали са само основите на каменен зид, едва подаващ се от земята изпод тръни и треволяк. За да се разруши и той без остатък, са нужни прекалено много усилия, би трябвало да се копае с каменарски лостове, а каруца или волска кола не може да стигне тук горе на върха, защото отдавна няма път към обраслата със смрадлика и габрици скала. Затова тези последни, най-тежки камъни, свидетели на битието на римски или старобългарски велможи, кой знае от колко векове вече дават подслон на безродни и безсловесни змии и гущери, вместо да легнат в основите на някой селски дувар, къща или кочина. И някакво чудновато, тъмнозелено, с тънки остри листенца растение никне тука, никъде наоколо го няма, дали пък не е пренесено някога си в това болярско обиталище от далечни земи. И много дупки има покрай камънаците. Тесни и дълбоки те са на лисици или язовци, и други много по-плитки, широки, грозни и безформени. Тях са ги копали иманярите. Май че и сега идват от време на време тайно да копаят.
3.
Какво са намерили до днес иманярите, не знам, но веднъж и аз видях една златна монета. Това стана в същото това лозе с черешата, което беше споменато малко по-преди. Бях вече на възраст, когато не се лежи в люлка, но още не се и работи, и докато майка ми и леля ми копаеха лозето, една златна монета блесна изпод мотиките. Те нито се учудиха, нито спряха работата си все едно че бяха откопали картоф. Пък и какво ли толкова да се чудят не само монети, но и ръждясали остриета, вероятно от стрели, парчета от старинни съдове и сечива се намираха тука открай време. Историята беше сяла обилно и преобилно далеч преди още картофите да дойдат от Америка.
Жълтицата беше явно от чифлика на турчина Сали бей. Къщата му се е издигала близо до мястото на нашето лозе, на двеста-триста метра от Хисаря. Но аз съм виждал какви ли не други монети, намерени в землището на родното ми село Каминище. С гръцки или римски профили, с фигури в тоги, царствено повдигнали ръце, кръгли и недотам равномерно кръгли, дребни и едри. Ако някой страстен нумизматик можеше да види всичко това, сигурно щеше да си загуби ума и да хукне да ги дърпа от ушите на моми, булки и баби, защото там висяха те, както и по шиите и по ръцете им и около плетените шапки на бебетата, нанизани кой знае защо на червен конец вероятно против уроки.
4.
През зимата на 1952 г. на петнайсетгодишна възраст аз минах покрай Хисаря на път за село с един голям, тежък картонен куфар в ръка. Разстоянието между Ловеч и Павликянско Каминище е девет километра през скали, урви и баири през местността Дери вол. Има и по-дълъг път по търновското шосе, по него веднъж на ден се тътрузеше рейс, но аз нямах търпение да чакам рейса. Първа зимна ваканция. Четири месеца почти военен режим зад високите каменни стени на пансиона. Под строй на храна, под строй на кино, под строй на баня, с деветнайсет души в една спалня и сега отведнъж сам сред снежинките на пустата пътека край скалите. Снежинките, може би също зашеметени от радост покрай зимната ваканция, вместо от небето към земята се движеха от земята към небето. Аз почти тичах, подхлъзвах се, падах, ставах, без да изпускам тежкия картонен куфар и с цяло гърло пеех Spaniens Himmel марша на германския антифашистки батальон от времето на Испанската война. Като стигнех до края на песента, започвах я пак отначало.
Когато за трийсет и първи път довършвах последния куплет, стигнах до Манастирската чешма, оставих върху каменния й зид картонения си куфар и седнах на него. Далеч зад гърба ми бяха останали Кървавите камъни, пред мен се извисяваше Хисаря, от подножието не можеше да се види триангулачният знак на върха му, а на три-четири километра пт на изток, зад дългата скала от бял варовик знаех, че димят топлите печки на Павликянско Каминище.
Тогава се появи жената. Тя яздеше на магаре, спуснала двата си крака откъм едната страна на корема му. И както яздеше, предеше с хурка. Беше млада жена, облечена цялата в черно, една черна лента минаваше през челото над очите й, къделята на хурката й беше от бяла вълна. Магарето тръгна право към мен, спря край препълненото корито и почна да пие. Жената ме погледна за миг, каза “добра среща” и продължи да преде.
Така стояхме ние под снежинките на тихия януарски ден, тя с хурката, аз с картонения си куфар, докато магарето бавно утоляваше жаждата си. Струите на водата от двата чучура бяха толкова силни, че запълваха целите им гърла, излизаха оттам на ритмични тласъци и се плискаха далеч извън коритото. И като че ли тази извънмерна, напираща и пулсираща изпод земята сила беше знак, че се намираме на необикновено място бивша манастирска обител, където кой знае колко пъти са си мерили силите благочестивост и дяволщина.
Жената и магарето поеха по замрежената от снежинки пътека. Аз сложих на рамо тежкия куфар и запях отново Spaniens Himmel.
Многократно ми се е случвало после да минавам покрай Манастирската чешма. Не видях вече да избликват от чучурите й такива мощни, пулсиращи струи. Но и аз не минах никога вече тичешком оттам. Нито с дванайсеткилограмов куфар на рамото. Нито със Spaniens Himmel.
5.
Възможно е жената да е била от село Къкрина. Там хората произвеждат восък и ходят да го продават по съседните села. Обикновено с магарета. Но тя беше твърде млада и хубава, за да пътува от село на село като търговка на восък. Така или иначе тази среща остана в съзнанието ми като някакво митически библейско видение. Може би защото жената беше облечена в черно и яздеше върху това дългоухо животно, което по коледните картички носи на гърба си заспалия младенец и се води от стария Йосиф. И защото всичко това ставаше на мястото, където някога е бил Ястреб манастир.
Създаден е от благочестиви български царе, разрушен по-късно от турците така твърди в статията си един местен изследовател. През 1554 година някой си Петър Граматик преписал тука Четвероевангелието. През 1555 направил друг препис. Една каменна врата била оцеляла сред развалините. На нея пишело: “Монастир Света Богородица Ястреб”. И една легенда споменава изследователят: Когато манастирът бил разрушен, от него изхвръкнала като ястреб чудотворната икона на света Богородица и кацнала на един орех край балканската река Черни Осъм. Близо до това място е сегашният Троянски манастир.
Тук има едно противоречие. Логично е да се мисли, че манастирът е получил името си заради въпросния ястреб, който изхвърчал от развалините. Но кой ще вземе да дълбае това име върху оцелялата след разрушенията врата. Най-вероятното е ястребът да е изхвърчал веднъж, а пък манастирът, след като е получил името си, да е строен и разрушаван повече пъти.
Необяснимо е друго. Защо тук са живели павликяни?
Каминище е павликянско село. Наричали са го още Павликян Каминище или Керечли Каминище. “Керечли” идва от турската дума “кереч”, което значи вар. В края на дългата бяла скала има варници. Но преди старите жители на селото да построят къщите си зад скалата, те са живеели на пет километра пт към Ловеч, в подножието на Хисаря. Там, където са развалините на Ястреб манастир. Селото им тогава се е казвало не Каминище, а Калугерица. Името Калугерица тук отдавна е забравено, но се среща в по-стари писания, примерно в докладите на католическите мисионери до Рим, изпращани през втората половина на седемнайсетия век. Те са събрани в загребското издание Acta bulgariae ecclesiastica и в него селото се нарича Павликянска Калугерица.
През 1905 година професор Любомир Милетич, търсейки следите на павликянския диалект, идвал в Каминище и разбрал от старите хора, че някогашното селище било край Ястреб манастир. Установил и имената на павликянските родове, които се преместили на пет километра източно от Манастирската чешма, за да основат зад дългата бяла стена днешното село. Родовете на Телкиите, на Варджиите, на Рудьовци. (Моят корен по майчина линия е от Варджиите.) Професор Милетич обаче погрешно заключил, че днешното Каминище е някогашното павликянско село Тележани, което също се споменава в докладите на мисионерите. По-късно историкът Михаил Хаджинеделчев посочил грешката, установил, че Тележани се намирало не южно, а северно от Ловеч, което впрочем твърдят и мисионерите, но и той не стигнал до заключението, че жителите на Павликянско Каминище са потомци на жителите на кой знае защо изчезналата към края на седемнайсетия век Павликянска Калугерица. А трябвало е само да се съпоставят писмените сведения и да се повярва на многократно повтаряните свидетелства на мисионерите, че Kalugeriza villa се намира на един час път югоизточно от Ловеч в подножието на Хемус, сиреч на Балкана. (Intus montem Hemum, както гласи едно писмо от 1659 година.) Професор Милетич установил имената на напусналите старото селище родове, но той никъде не обяснява предшестващото и продължило неизвестно колко време странно съжителство между православен манастир и еретици павликяни. Защото, ако има нещо, което с най-голяма сигурност се знае за тази тъй отколешна ерес по българските земи, то е, че привържениците й са бягали така от кръста и иконите, както дяволът от тамяна. А къде може да има повече кръстове и икони, отколкото в една манастирска обител. Самото име Павликянска Калугерица съдържа противоречие. Защото павликяните са ненавиждали всякакви щатни служители на Бога, едва ли е било възможно безконфликтно да съжителстват с най-нисшите от тях калугерите.
6.
Какъв пример за въздигане, величие, упадък, обезсмисляне и нищета е тази павликянска ерес. От Константин (наричан още Силван) първият й проповедник в далечна християнска Армения два века след Атила, един век преди Карл Велики ереста тръгва на изток към главния град на Византия и на целия тогавашен свят, разлива се по бреговете на Мала Азия, минава в Европа, пламва и гасне в равнините около стария Пловдив, прехвърля Балкана, за да тлее и дотлява в едно въшкаво българско село все още и по времето, когато прадядото на Карл Маркс вече трябва да се е напикавал в пелените си.
Питал съм моята баба Димитра:
Чувала ли си в нашто село хората да са били по-други, да не са били като сегашните?
Как да не съм чувала. Къпинковците. Едни дълги хора. Два пъти колкото сегашните. Като се спъне в някоя къпина, падне и умре на място. Щото дълъг. Падне от високо.
Всичките ли са били тъй дълги или само някой род от селото?
Всичките. Къпинковци. Спъне се в къпината и умре.
Толкоз. Иди ги разбери какви са били тези къпинковци. А пък не само баба Димитра, но и всички по-стари хора от селото знаят за тях. Но нищо друго, освен че са били високи. Дали това не е смътен, датиращ от хилядолетие и половина спомен за древните траки? Или пък за славяните? Може би придошлите с кончетата си от азиатските степи прабългари са били дребни и местните жители са им изглеждали огромни. Кой знае.
Професор Милетич обаче опитен изследовател, успял да изкопчи през 1905 година от старите жители на Каминище друго. Той разговарял с някоя си баба Стойна. (Моята баба Димитра е била тогава младо момиче.) На въпроса му за павликянското минало на селото тази баба Стойна дала категорично отрицателен отговор. И прибавила:
Кяз, пъуликянцикя ягели суяци, гушкяря ния ни сми къту кяу, ния сми чисти ора.
Което на нормален български език ще рече: “ Тези, павликянците, ядели суяци, гущери ние не сме като тях, ние сме чисти хора.”
Баба Стойна от 1905 година отричала и се ядосвала, а пък професор Милетич настръхнал от радост. Защото бабичката, както и всички жители на селото говорели на някакъв своеобразен език, в който опитният учен веднага доловил всичките познати му дотогава елементи от говора на старите павликяни, които дотогава търпеливо бил събирал и изследвал по диалектни отломъци, разпилени по преселвани, размесвани, потурчвани и покатоличвани села. Без, изглежда, някога да се е надявал, че ще се натъкне на такава компактна буца от самороден словесен материал. Колко ли повече е щял да се радва, ако е знаел, че е попаднал не в неизвестното с нищо Тележани, а в прочулата се навремето между пратениците на Светата конгрегация заради невероятната си упоритост Калугерица последно убежище на преследваната от тях павликянска ерес. Достатъчно е било някой ловчалия да спомене пред професора, че на север от града има местност, наречена Тележанските лозя. Но никой нищо не споменал.
Колкото до гущерите и суяците, това вероятно е смътен и неточен спомен за кухнята на същите тези мисионери италианци или пък от славянски произход, които, учейки в Рим, заедно с италианския и латинския, изглежда, са усвоили и навика да ядат жаби, змии и костенурки, нещо абсолютно недопустимо по нашите места. Но кой знае. Всички противници на павликяните още преди създаването на българската държава през седмия век ги наричат “мръсни, гадни и проклети”. Може и да има нещо вярно в ругатните им.
Двадесет или тридесет години след като павликянската ерес се появила, император Юстиниан II изпратил един военачалник на име Симеон в арменските земи, за да се справи с нея. И ето го, седи този Симеон на коня си и чака тълпата от обградени с войници павликяни да обсипе с камъни вързания Константин Силван. Не пребият ли с камъни своя учител павликяните, войниците веднага ще ги намушкат с всичките остри железа, които държат в ръцете си. Нито един камък обаче не полита към вързания човек. Военачалникът Симеон, изглежда, е бил емоционална натура. За свое нещастие. Самоубийствената упоритост на еретиците му направила такова силно впечатление, че той прекратил екзекуцията, заел се да разбере по-подробно що за дяволско учение е това и много скоро сам станал павликянин. За което следващият изпратен от императора екзекутор без много церемонии го опекъл на клада.
Оттогава насетне, де що се спомене прозвището “павликянин” по страниците на стари и нови писания, веднага следват и думите “изгаряне, разпъване и клане”. Когато ереста стигнала на запад до малоазийските брегове, в помощ на огъня, кръста и меча дошла солената вода. От стоте хиляди, осъдени от една извънредна комисия по времето на императрица Теодора и екзекутирани по късата процедура, голяма част били издавените в морето.
Наистина тази екзекуция била нещо извънредно по размерите си. Тя станала след реставрацията на стария ред, прекъснат от тези десетилетия от историята, които византолозите са нарекли “иконоборчески период”. През тези десетилетия реформатори отгоре и инакомислещи отдолу, попреглъщайки взаимната си антипатия, си подали ръце, за да създават заедно ядове на еднакво несимпатичното им духовенство. За един от тези реформатори император Никифор I Геник, хронистите съобщават, че бил голям приятел на павликяните, позволявал им да живеят в столицата и да се ползват безпрепятствено от всички права, така че, както пише историкът Теофан, “мнозина от по-лекомислените хора се заразили от учението им”. Това впрочем е същият този Никифор, който водил злополучни войни на юг с известния ни от приказките арабски халиф Харун ал Рашид, а на север със страшния български хан Крум, и чийто череп след голямото поражение на византийците в Балкана през 811 година бил обкован със злато и превърнат в тежък потир, за да се пълни оттук нататък вместо с иконоборчески идеи с червено вино за трапезата на победителя.
От императрица Теодора насам нямало вече аристократи иконоборци, но павликяните ставали все повече. Тези еретици имали вече укрепени градове и своя столица на име Тефрика. (Ако Павликянско Каминище не изчезне скоро от картата и някой отвори в него хубава кръчма, ще му предложа да я нарече Тефрика, току-виж, че пиячите се отворят на етимологична тематика.) Макар да не признавали Стария завет, павликяните явно са се ръководели от правилото “око за око, зъб за зъб”. За разлика от по-кротките богомили, по-сетнешните наследници на основните догми от ереста им по българските земи, те навсякъде се споменават като войнствена секта. Който успявал да ги вкара в редиците на войската си, отначало това били арабите, а после самите византийци, имал на своя страна яки маризчии. Отчасти и заради това им качество император Константин Копроним около 750 година, а после Йоан Цимисхи около 970 дигнали огромно количество павликяни от сирийско-арменските земи и ги интернирали южно от Балкана в Тракийската равнина. Тук те, щат не щат, е трябвало да се пердашат с непрекъснато напиращите откъм север бодри юначаги, които никак не се интересували кой от изпречилите им се насреща как тълкува Евангелието. Така с помощта на копията и брадвите на славяни и българи, а после на кумани, печенеги и какви ли не тракийската земя поглъщала преселените и потомците им, но учението им не могла да погълне. Междувременно през 895 година българският владетел Борис, кажи-речи, насила натопил своя езически народ в светата купел на християнството, а земите около Пловдив били разоравани и тъпкани ту от византийски, ту от български рала и копита, така че ереста покълнала и между новопокръстените.
Когато се прелистват книгите по история, чертичките на римските цифри, с които се бележат вековете, ту се строяват една до друга, ту се кръстосват, ту се събират под ъгъл, а павликяните продължават да се мяркат по страниците най-често там, дето се спомене за война, бунт или въстание. Те са несигурни и въпреки това желани наемници на всеки пореден константинополски владетел, винаги потенциални съюзници на враговете му. Отварям наслуки втория от двата тома византийска история на масата ми. Там, където е едно от многобройните, напъхани между страниците листчета. Отряди от тракийски павликяни, командвани от собствени офицери, настъпват в състава на седемхилядна войска към Драч срещу норманите на Робер Гискар. В определен момент неизвестно защо отказват да се бият. Победа за норманите. Император Алексей Комнин се опитва да накаже своенравните си наемници. Всеобщ бунт на тракийските павликяни в съюз с печенегите. Голямата наказателна войска, командвана от грузинеца Григорий Бакуриани (същия, който основал Бачковския манастир), е разбита. Императорът праща втора, вероятно още по-силна. Печенегите духват през старопланинските проходи на север и оставят павликяните сами. Стоп. Точка. Нов абзац на друга тема. Как завършва битката между бунтовниците и наказателната войска, не става ясно. Няма сведения в историческите източници.
Имената на пловдивските павликянски водачи около 1115 година, когато започва масово насилствено покръстване на еретическото население, не звучат български: Фолос, Кулеон, Кузин. Как обаче е било в по-малките селища? Какви етнически елементи съдържа тази забъркала се върху кървавото тракийско кръстовище на племена, вери, езици, просветеност и невежество амалгама, наречена българско павликянство?
Сподели с приятели: |