Как се „прави" езикът?
В цял свят и винаги езикът се „прави" „на улицата. „Улицата" (предимно) въвежда в употреба и създава нови думи и „невъзможни" изрази като „Аз ми се струва, че..." (вместо „На мен ми се струва, че..."). Последният израз е разпространен сред преобладаващата част от българите, въпреки че мнозина съзнават неговата абсурдност. Може би в близките десетилетия тази малограмотна ерес ще бъде „узаконена" и българският ще стане първият индоевропейски език, изхвърлящ падежите даже от местоименната си система.
Примерът дава в първо приближение модела за развитие на един език: „улицата" непрекъснато „произвежда" идиоми, неологизми, крилати фрази и абсурдни езикови конструкции, които книжовниците (и обикновените коректори) гневно зачеркват като проява на малограмотност; когато „уличното новаторство" завладее цялото общество, то се „узаконява" и се превръща в съставна част на книжовния език. Иначе казано, уличният жаргон е необходим етап в развитието на един език. Обаче някои грозни или просто нецензурни думи винаги си остават само в жаргона – в един книжовен език няма място за вулгаризми. Допустима е ограничената им употреба в художествената литература (например у Я. Хашек), където придават колорит на диалога и в контекста на повествованието не звучат вулгарно.
Стремежът на някои нови „демократични" вестници в името на „Живото слово" да вулгаризират и примитивизират българския език е неоправдан и вреден. Официалният език на една страна е НОРМАТИВЕН – овластени институции определят кой език (диалект) е „правилен", и всичко останало става неправилно. „Останалото" (диалекти, жаргон...) представлява езиковото богатство на народа (най-често от него се „попълва" книжовният език), но именно ОФИЦИАЛНИЯТ НОРМАТИВЕН ЕЗИК Е БЕЛЕГ (ЕЛЕМЕНТ) НА НАЦИЯТА. ИНАЧЕ НЯМА НАЦИЯ, А ЕТНОС. Затова ОФИЦИАЛНИЯТ НОРМАТИВЕН ЕЗИК ТРЯБВА ДА БЪДЕ ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН ЗА ДЪРЖАВНИТЕ СЛУЖИТЕЛИ, МАГИСТРАТИТЕ, ПОЛИТИЦИТЕ И ВСИЧКИ ЛИЦА, КОИТО СЕ ПОЯВЯВАТ НА ПУБЛИЧНИ МЕСТА – именно на тях неволно подражава „простолюдието", а не на известни писатели и учени.
Канонизирането на един език и превръщането му в закостенял паметник на архаичността е залитане в противоположна посока. Например официалният език на Гърция (катеравуса) се отнася към съвременния говорим език (димотики) както старобългарският към съвременния български език, и естествено, е неразбираем за народа. Това показва, че официалният нормативен език периодически трябва да се „актуализира". И така, „улицата" напира да развива (изменя) езика едва ли не на всеки петдесет години, а овластените институции пречат на това, доколкото могат (такава е тяхната роля в „разделението на труда"). В резултат на това противоборство се получава официалният (книжовният) език. В определени рамки, колкото по-консервативни са институциите, толкова по-устойчив е езикът. Руснаците могат да четат съчиненията на Пушкин и Державин в оригинал, французите могат да направят същото с творбите на Молиер (1622-1673). Опитайте се да прочетете без превод или без речник произведенията на Софроний врачански! Едва ли ще успеете. Иначе казано, за по-малко от двеста години българският език се е изменил повече, отколкото френският за повече от триста години! Т.е. езикът ни се развива твърде бързо и значи е неустойчив; днес дори някои откъси от творбите на Каравелов и Вазов звучат архаично въпреки безспорната им художествена стойност. Ако не направим езика си и по-устойчив, внуците ни няма да могат да прочетат нашите сегашни книги.
Кратките коментари на поставените тук въпроси не могат да заменят един задълбочен анализ на професионални езиковеди. Навярно те го правят. Ако е така, техен граждански дълг е да представят своите резултати и изводи пред широката общественост и да упражнят НАТИСК ВЪРХУ ДЪРЖАВНИТЕ ИНСТИТУЦИИ за излизане от състоянието на прогресираща езикова деградация на народа ни.
Тъй като езикът е един от основните елементи на националната идентичност, в страните от Първия свят му отделят изключително внимание – човек, който не владее писмено и говоримо официалния държавен език, не може да постъпи на държавна работа (подобни изисквания имат и немалко частни фирми) освен като общ работник, пощальон или нещо подобно; в някои страни това е предварително условие за получаване на гражданство.
Можем ли да научим български език?
Отговорът е положителен: можем. Ако искаме. Но не е лесно. Българският език е труден.
Преди всичко трябва да се установи какъв е допустимият обхват на отклонения от „еталона". Например в много източни диалекти звукът „е" се произнася като „йе" (меко „е"). Обикновено такъв дефект е трудно излечим. Навярно „йе" вместо „е" трябва да спада към „разрешените" отклонения. Също така диалектите не могат и не трябва да бъдат „забранени". Само че когато се явява на официално място, всеки да бъде длъжен да говори на книжовен български език; ако реши да оживи речта си с диалектни изрази, трябва да личи, че преднамерено използва диалект, за колорит.
Основното ударение пада върху училищата – те не трябва да издават дипломи на ученици, които не могат да говорят на правилен български език; става дума най-вече за ПРАВОГОВОРА, понеже мнозина се справят с правописа, а неправилното говорене е масово. И веднага възниква въпросът: а откъде ще се вземат учители по български език, знаещи български език? Авторът на тези редове няма отговор. Нека се произнесат специалистите, знаещи български!
Резултатите от подобни мерки биха се проявили след 15-30 години. А дотогава? Най-просто като идея е радикалното решаване на въпроса: УСТЕН ИЗПИТ ПО ПРАВОГОВОР на всички длъжностни лица, имащи контакти с широката публика, като се започне от най-високите държавни нива; неиздържалият изпита се обявява за „неправоспособен" за депутат, министър, кмет, учител, журналист... С всички произтичащи последици. Почти сигурно е, че осъществяването на подобна идея ще се натъкне на саботаж – нали решение за въвеждане на „езиков ценз" ще трябва да вземат пак хора, „незнаещи" български език!
В момента повдигнатия тук въпрос дори не се обсъжда. А само обсъждане – тържествено, с много участници и никакви последици – няма да помогне. Нужни са конкретни дела, и то веднага. Впрочем защо това да не бъде задача на Института по български език при БАН и многобройните педагогически институти?...
Кардиналното „изправяне" на говоримия български език няма да излекува нито една от кървящите рани на умиращата ни родина, но без това тя просто ще умре – НЯМА ЛИ ЕЗИК – НЯМА НАЦИЯ, а само етнос, бавно разтварящ се в други нации.
Сподели с приятели: |