Хари беше оптимист относно шансовете на Грифиндор: преди всичко, те никога не бяха губили от отбора на Малфой. По общо признание, Рон все още не можеше да се мери с Ууд, но се беше занимавал изключително усърдно, за да стане по-добър. Най-голямата му слабост беше тенденцията да губи увереност след някоя груба грешка; след като му вкарваха един гол, той се смущаваше и заради това допускаше още. От друга страна, Хари беше виждал Рон да прави няколко наистина грандиозни спасявания, когато беше във форма; по време на една забележителна тренировка той увисна с една ръка за метлата си и ритна куофъла толкова далеч от обръча, че тя прелетя над цялото игрище и мина през централния обръч в другия край; останалите от отбора сравниха това спасяване със спасяването, направено скоро от Бари Райън, Ирландският национален пазач, срещу най-добрият търсач на Полша, Ладислав Заможки. Дори Фред каза, че сега той и Джордж наистина се гордеят с Рон и сериозно обсъждат дали да признаят, че имат роднинска връзка с него, нещо което, както го уверяваха, се опитвали да отрекат от четири години насам. Единственото нещо, което наистина притесняваше Хари, беше колко много се поддава Рон на тактиката слидеринския отбор да го разстройват още преди да са излезли на игрището. Хари понасяше язвителните им коментари вече повече от четири години, така че подхвърляния като “Хей, Поти, чух, че Уорингтън се е заклел да те срине от метлата ти в събота!” не можеха да го разгневят и само го караха да се смее. Мерникът на Уорингтън е толкова разстроен, че бих се разтревожил повече, ако се цели в някой, който е до мен – отвърна Хари, като разсмя Рон и Хърмаяни и изтри самодоволната усмивка от лицето на Панси Паркинсън. Но Рон никога не беше понасял такава безмилостна серия от обиди, подигравки и заплахи. Когато слидеринци, някои от които бяха седмокурсници, значително по-големи от него, просъскаха, докато минаваха по коридорите “ Застла ли си леглото в болничното крило, Уизли?”, той не се засмя, но лицето му придоби зеленикав оттенък. Когато Драко Малфой изимитира как Рон изпуска куофъла (което му се случваше всеки път, когато двамата се видеха), ушите на Рон пламнаха в червено и ръцете му така се разтрепериха, че в този момент със сигурност би изпуснал каквото и да държеше. Октомври си отиде с устрема на виещите ветрове и плющящия дъжд. Пристигна ноември, студен като замръзнало желязо, със сутрешни слани и ледени виелици, атакуващи откритите ръце и лица. Небето и таванът в Голямата зала придобиха блед, бисерно-сив цвят, планините около Хогуортс се покриха със сняг, а температурата в замъка падна толкова ниско, че между часовете много ученици носеха дебелите си защитни ръкавици от змейска кожа в коридорите. Утрото преди мача изгря светло и студено. Когато се събуди, Хари погледна към леглото на Рон, който седеше прав като бастун, с ръце около коленете и гледаше втренчено в пространството. Добре ли си? – попита Хари. Рон кимна, но не отговори. Хари беше принуден да си спомни как Рон без да иска си направи Бълващо-плужеци заклинание – тогава изглеждаше също толкова блед и потен и дума не можеше да става да си отвори устата. Просто трябва да закусиш – каза Хари бодро – Хайде! Когато пристигнаха в Голямата зала, тя беше почти пълна, разговорите бяха по-гръмогласни и настроението беше по-оживено от обикновено. Когато минаха покрай масата на Слидерин, се надигна шум. Хари се огледа и видя, че като прибавка към обичайните зелено-сребърни шалчета и шапки, всички слидеринци носеха сребърни значки във формата на нещо, подобно на корона. По някаква причина много от тях махаха на Рон, смеейки се шумно. Докато минаваха, Хари се опита да види какво пише на значките, но беше твърде загрижен по-бързо да отведе Рон до тяхната маса и не се забави достатъчно дълго, за да прочете надписа. Те бяха посрещнати с насърчителни викове на масата на Грифиндор, където всички носеха червено и златно, но поздравите съвсем не повдигнаха духа на Рон и явно изсмукаха последния остатък от смелостта му: той се строполи на най-близката пейка и изглеждаше така, сякаш това му е последното хранене в живота. Трябва да съм луд да правя това – прошепна той пресипнало. – Луд. Не бъди такъв глупак – каза Хари твърдо, докато си сипваше овесени ядки – Ще се представиш чудесно. Нормално е да си нервен. Аз съм боклук – изхриптя Рон – Отвратителен съм. Не мога да играя, дори животът ми да зависи от това. Какво съм си мислил? Овладей се – каза Хари строго – Спомни си за спасяването, което направи онзи ден с крак, дори Фред и Джордж казаха, че е великолепно. Рон се обърна с измъчено лице към Хари. Стана случайно – нещастно прошепна той – Не мислех да го направя…Бях се изплъзнал от метлата си, докато вие не гледахте и когато се опитах да се кача обратно, ритнах куофъла случайно. Е, - каза Хари, съвземайки се бързо от неприятната изненада – Няколко случайности като тази и победата ни е в кърпа вързана, нали? Хърмаяни и Джини седнаха срещу тях. И двете носеха червено-златни шалчета, ръкавици и розетки. Как се чувстваш?-попита Джини Рон, който изучаваше капките мляко в празната си паница и май сериозно обмисляше дали да не повърне в нея. Просто е нервен – каза Хари Е, това е добър знак, никога не съм смятала, че можеш да се представиш добре на изпитите, ако не си нервен поне малко – каза Хърмаяни искрено. Здравейте – каза един глъхнещ и сънлив глас зад тях. Хари вдигна глава: Луна Лавгууд се беше довлякла от масата на Рейвънклоу. Много хора я зяпяха, а някои открито се смееха и я сочеха; беше успяла да се сдобие с шапка във формата на лъвска глава с реални размери, която се клатушкаше несигурно на главата й. Подкрепям Грифиндор – каза Луна, сочейки без необходимост шапката си. – Вижте какво прави… Тя се протегна и почука шапката с пръчката си. Тя отвори широко уста и нададе изключително реалистичен рев, който накара всички, които бяха наблизо да подскочат. |
