Уизли победата ни е обещал

УИЗЛИ Е РОДЕН ВЪВ КОФА ЗА БОКЛУК…

• 
  …и Уорингтън отново – изрева Лий – той подава на Пъси, Пъси минава Спинет, давай Анджелина, сигурен съм, че можеш да го спреш…и добър блъджър от Фред Уизли, тоест, Джордж Уизли, о, все едно кой от двамата, …и Уорингтън испуска куофъла и Кейти Бел…ъъъ…също го изпуска и куофълът е у Монтегю. Капитанът на Слидерин Монтегю е с куофъла и се носи над игрището, хайде, Грифиндор, препречете му пътя!
  

• 
  И Пъси отново избягва Алиша и се готви да отбележи гол, спри го, Рон!
  

Но двайсет на нула не беше нищо, все още имаше време, Грифиндор да вкарат или да уловят снича. Няколко гола и ще поведат както обикновено, уверяваше сам себе си Хари, люлеейки се между останалите играчи в преследване на нещо бляскаво, което се оказа, че е верижката на часовника на Монтегю.

Но Рон пропусна още два гола. Паниката на Хари се изостри, както и желанието му да намери снича сега. Ако само можеше да го хване по-скоро и да приключи играта бързо.

• 
  И Кейти Бел от Грифиндор избягва Пъси, минава Монтегю, страхотен завой, Кейти, и тя подава на Джонсън, Анджелина Джонсън хваща куофъла, тя минава Уорингтън, дали ще отбележи, давай Анджелина – ДЕСЕТ ТОЧКИ ЗА ГРИФИНДОР! Резултатът е четирийсет на десет, четирийсет на десет за Слидерин и Пъси е с куофъла…
  

• 
  Пъси хвърля към Уорингтън, Уорингтън към Монтегю, Монтегю връща на Пъси…Джонсън се намесва, Джонсън взема куофъла, Джонсън към Бел, това е добре…тоест зле…Бел е ударена от блъджър откъм Гойл от Слидерин и топката е във владение на Пъси…
  

Но Хари най-сетне го видя: мъничкият пърхащ златен снич се въртеше на сантиметри от земята в слидеринския край на игрището.

Той се спусна…

След секунди Малфой се стрелна от небето и полетя вляво от Хари, зелено-сребърно петно, приковано за метлата си…

Сничът заобиколи головия стълб в подножието му и излетя в другия край на трибуните; смяната на посоката му облагодетелства Малфой, който беше по-близо. Хари ускори Светкавицата, той и Малфой бяха все по-близо и по-близо…

На сантиметри от земята, Хари пусна дясната си ръка от метлата, проягайки се за снича, от дясната му страна Малфой също беше протегнал ръка и посягаше, опипвайки във въздуха…

Всичко свърши за две задъхани, отчаяни, ветровити секунди – пръстите на Хари се сключиха около мъничката, съпротивляваща се топка; ноктите на Малфой безнадеждно одраскаха ръката на Хари; Хари насочи метлата си нагоре, държейки съпротивляващата се топка в ръката си и поддръжниците на Грифиндор завикаха одобрително…

Бяха спасени, нямаше вече значение, че Рон е допуснал тези голове, никой нямаше да помни това дълго, след като Грифидор беше победил…

Един блъджър удари Хари в кръста, той падна от метлата си и полетя надолу. За щастие не беше на повече от два метра над земята след като се беше спуснал толкова ниско, за да хване снича. Беше му все едно, когато се приземи по гръб върху замръзналото игрище. Той чу пронизителната свирка на мадам Хууч и врявата по трибуните, в която се смесваха освирквания, ядосани викове и подигравки, тупване, и след това обезумелият глас на Анджелина.

• 
  Добре ли си?
  
• 
  Разбира се, че съм добре – каза Хари мрачно, поемайки ръката й и позволявайки й да го изправи на крака.
  

• 
  Беше тоз главорез Краб – каза ядосано Анджелина – той запрати блъджъра към теб в момента, в който видя, че ти хвана снича…но ние победихме, Хари, победихме!
  

• 
  Спаси кожата на Уизли, нали? – каза той на Хари – Никога не съм виждал по-лош пазач…ама нали е роден във кофа за боклук…хареса ли ти поезията ми, Потър?
  

• 
  Искахме да напишем още няколко стиха! – извика Малфой, когато Кейти и Алиша прегърнаха Хари.- Но не можахме да намерим рими за дебела и грозна – искахме да пеем за майка му, както виждаш…
  
• 
  След като така и така гроздето е кисело – каза Анджелина, хвърляйки отвратен поглед на Малфой, - ние пък не можахме да намерим рима за безполезен губещ, за баща му, нали знаеш…
  

• 
  Остави! – каза Анджелина веднага, хващайки Фред за рамото. – Остави го, Фред, нека си вика, просто е огорчен, че загуби и попрекали малко…
  
• 
  …но ти харесваш семейство Уизли, нали Потър? – каза Малфой презрително – Прекара с тях ваканцията и всичко, нали? Не мога да разбера как понасяш миризмата, но предполагам, че след като си бил отгледан от мъгъли, дори и бърлогата на Уизли вони по-добре…
  

• 
  Или може би – каза Малфой злобно, докато се обръщаше – си спомняш как е смърдяла къщата на майка ти, Потър, и кочината на Уизли ти напомня за нея…
  

• 
  Хари! ХАРИ! ДЖОРДЖ! НЕ!…
  

• 
  Какво си мислите, че правите? – изкрещя мадам Хууч, докато Хари скачаше на крака.
  

• 
  Никога не съм виждала такова поведение!…Връщайте се в замъка и вървете право в кабинета на отговорника за вашия дом! Вървете! Сега!
  

Те едва бяха стигнали до вратата на кабинета на професор Макгонъгол, когато тя пристигна, минавайки по коридора зад тях. Тя носеше шалче на Грифиндор, но го развърза от врата си с треперещи ръце, когато смъртно-бледа застана срещу тях.

• 
  Е? – каза тя. – Никога не съм виждала такава позорна постъпка! Двама срещу един! Обяснете ми!
  
• 
  Малфой ни предизвика. – каза Хари сковано.
  
• 
  Предизвика ви? – извика професор Макгонъгол, удряйки с юмрук по бюрото си. – Той току-що загуби, нали? Естествено, че е искал да ви предизвика! Но какво, за Бога, може да е казал, за да оправдаете това, чи вие двамата…
  
• 
  Той обиди родителите ми – изръмжа Джордж. – И майката на Хари.
  
• 
  И вместо да оставите на мадам Хууч да отсъди, вие двамата решихте да демонстрирате мъгълска борба, така ли? – изрева професор Макгонъгол. – Имате ли изобщо представа, какво…
  
• 
  Ъ-хъм.
  

• 
  Мога ли да ви помогна, професор Макгонъгол? – попита тя със своя най-отровен сладък глас.
  

• 
  Да ми помогнете? – повтори тя със свито гърло. – Какво имате предвид?
  

• 
  Защо, мислех, че ще сте признателна за малко повече власт.
  

• 
  Не сте мислили правилно – каза тя, обръщайки гръб на Ъмбридж. – Сега, вие двамата, по-добре слушайте внимателно. Не ме интересува как ви е предизвикал Малфой, не ме интересува дори да е обидил всеки един от членовете на вашите семейства, поведението ви беше отвратително и всеки от вас ще бъде задържан след часовете в продължение на една седмица, не ме гледай така, Потър, заслужаваш го! И ако някой от вас някога…
  
• 
  Ъ-хъм.
  

• 
  Да?
  
• 
  Мисля, че заслужават повече от задържане след часовете – каза Ъбридж, все още усмихвайки се до уши.
  

• 
  Но за нещастие – каза тя, опитвайки се да върне усмивкат на Ъмбридж, което изкриви лицето й в гримаса – аз смятам, че това им е достатъчно, докато са в моя дом, Долорес.
  
• 
  Ами, всъщност, Минерва – усмихна се превзето професор Ъмбридж, - Мисля, ще сметнеш, че това, което аз мисля, им е достатъчно. Момент, къде ли е? Корнелиус тъкмо го изпрати…мисля. – отново се чу краткият й изкуствен смях, докато претърсваше чантата си – Министърът току-що го изпрати…а, да…
  

• 
  Ъ-хъм…Образователен Указ Номер Двайсет и Пет…
  
• 
  Не и още един! – възкликна професор Макгонъгол отчаяно.
  
• 
  Ами, да – каза Ъмбридж, все още усмихвайки се – Ако трябва да бъда честна, Минерва, благодарение на теб видях, че се нуждаем от допълнителна поправка…Помниш ли как не ми обърна внимание, когато не исках да позволя на грифиндорския отбор по куидич да продължи да играе? Как осведоми за случая Дъмбълдор, който настоя отборът да получи разрешение за игра? Е, сега това ще бъде поправено. Веднага се свързах с министъра и той беше абсолютно съгласен с мен, че Висшият Инквизитор трябва да има правото да лишава учениците от привилегиите им, или в противен случай щях да имам по-малко власт от обикновените учители! Нали виждаш сега Минерва колко права бях, когато се опитах да попреча на грифиндорския отбор да играе? Ужасни характери…все едно, бях почнала да чета новия ни указ…ъ-хъм…”Висшият Инквизитор отсега нататък разполага с върховна власт върху всички наказания, санкции и отмени на привилегии, касаещи учениците в Хогуортс, както и силата да променя наказания, санкции и отмени на привилегии, наложени от други членове на персонала. Подписано, Корнелиус Фъдж, Министър на Магията, Награден с Орден на Мерлин първа степен и така нататък, и така нататък.
  

• 
  Така че…наистина си мисля, че трябва да забраня на тези двамата някога отново да играят куидич. – каза тя, гледайки от Хари към Джордж и обратно.
  

• 
  Да ни забраните – каза той и гласът му прозвуча странно далечен – да играем някога отново?
  
• 
  Да, господин Потър, смятам, че доживотната забрана ще ви вкара в правия път - каза тя, усмихвайки се още по-широко, докато го гледаше как се мъчи да осмисли това, което беше казала. – Теб и присъстващия тук господин Уизли. И мисля, че за всеки случай близнакът на този младеж също трябва да бъде спрян – ако съотборниците му не го бяха задържали, сигурна съм, че и той щеше да нападне младия Малфой. Разбира се, ще искам да конфискувам метлите им; аз ще ги пазя на безопасно място в кабинета си, за да съм сигурна, че забраната ми няма да бъде нарушена. Но аз не съм неразумна, професор Макгонъгол – продължи тя, обръщайки се към професор Макгонъгол, която сега стоеше като изсечена от лед и я гледаше втренчено – Останалите от отбора могат да продължат да играят, не забелязах прояви на насилие у някой от тях. Е…желая ви приятен ден.
  

*

• 
  Забрани ви да играете.- каза Анджелина с глух глас, късно тази вечер в общата стая. – Забрани ви…Без търсач и без биячи…Какво, за Бога, ще правим?
  

• 
  Толкова е нечестно – каза Алиша вдървено – Имам предвид, какво се случи ч Краб и блъджъра, който той удари след като свирката беше изсвирила? Забрани ли му тя да играе?
  
• 
  Не – каза Джини нещастно. Тя и Хърмаяни седяха от едната страна на Хари –Той само трябва да преписва изречения, чух Монтегю да се смее за това на вечеря.
  
• 
  И да забрани на Фред да играе, след като нещо не е направил! – каза Алиша яростно, удряйки коляното си с юмрук.
  
• 
  Не съм виновен, че не направих нищо – каза Фред с много застрашителен израз на лицето. – Щях да направя малкия боклук на каша, ако вие трите не ме бяхте държали.
  

• 
  Отивам да спя – каза Анджелина, изправяйки се бавно на крака – Може би ще се окаже, че всичко това е само лош сън…Може би ще се събудя утре и ще открия, че още не сме играли…
  

• 
  Виждал ли си Рон? – попита Хърмаяни тихо.
  

• 
  Мисля, че той ни избягва – каза Хърмаяни – Къде мислиш, че…
  

• 
  Къде беше? – попита Хърмаяни загрижено, докато ставаше.
  
• 
  Разхождах се – измънка Рон. Той все още носеше куидичния си екип.
  
• 
  Изглеждаш премръзнал – каза Хърмаяни – Ела и седни!
  

• 
  Съжалявам – промърмори Рон, гледайки краката си.
  
• 
  За какво? – попита Хари
  
• 
  За това, че си мислех, че мога да играя куидич. – каза Рон – Първото нещо, което ще направя утре, е да си подам оставката.
  
• 
  Ако ти напуснеш – каза Хари изпитателно – ще останат само трима души в отбора.
  

• 
  Забраниха ми до края на живота да играя куидич. На Фред и Джордж също.
  
• 
  Какво? – изскимтя Рон.
  

• 
  Аз съм виновен за всичко…
  
• 
  Не ти ме накара да набия Малфой – каза Хари ядосано.
  
• 
  Ако не бях толкова ужасен на куидич…
  
• 
  Няма нищо общо с това.
  
• 
  Онази песен ме нарани…
  
• 
  Тя би наранила всекиго.
  

• 
  Виж, ще престанеш ли най-сетне? – избухна Хари – Достатъчно е лошо и без да се самообвиняваш за всичко!
  

• 
  Това е най-лошото, което съм изпитвал някога.
  
• 
  Добре дошъл в клуба – каза Хари горчиво.
  
• 
  Е, – каза Хърмаяни с леко треперещ глас – Сещам се за едно нещо, което може да ви ободри.
  
• 
  Нима? – каза Хари скептично.
  
• 
  Да. – отвърна Хърмаяни, извръщайки се от черния, покрит със снежинки прозорец с широка усмивка на лицето. – Хагрид се върна.
  

Край на 19 глава

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ
РАЗКАЗЪТ НА ХАГРИД
Хари тичаше към спалнята на момчетата ,за да вземе Мантията Невидимка и Хитроумната карта: беше толкова бърз, че той и Рон бяха готови за излизане пет минути преди да се зададе Хърмаяни от спалнята на момичетата, носейки шал, ръкавици и една от собствените си шапки за домашни духчета.

-Студено е навън!-каза тя отбранително, когато Рон нетърпеливо изплези език.

Те преминаха през портрета и бързо се наметнаха с мантията-Рон беше толкова порастнал, че се наведе, за да не се показват краката му отвън-тогава, движейки се бавно и предпазливо, те се спуснаха надолу по стълбите , спирайки на интервали да погледнах на картата за следи от Филч или Госпожа Норис. За техен късмет не видяха никой друг, освен Почти Безглавия Ник , който се рееше наоколо с отсъстващ вид , припявайки си нещо, което ужасяващо напомняше на “Уизли е нашият крал”. Те прекосиха Входната зала и мълчаливо стъпиха в снега. Със силно разтуптяно сърце Хари видя малки светлинки и дим, излизащ от комина на Хагрид. Той ускори ход, другите двама си пробиваха път и подскачаха зад него. Те развълнувано вървяха през скърцащия под краката им сняг докато най-после не стигнаха до дървената предна врата. Когато Хари вдигна ръка и почука три пъти, кучето отвътре ожесточено залая.

-Хагрид, ние сме!-извика през ключалката Хари.

-Знаех си!-отвърна груб глас.

Те грейнаха един към друг под мантията: можеха да разберат от гласа на Хагрид, че е зарадван. –Изчакайте три секунди...махни се от пътя, Фанг...махни се от пътя, глупаво куче.

Отвътре бравата се завъртя, вратата се открехна и главата на Хагрид се появи в пролуката.