История на българия от д-р Ганчо Ценов

Българската митология е една тракийско- троянска митология. При никой европейски народ не са се запазили толкова спомени за Троя, както това е станало при българите. Например името на град Троян на Балкана, южно от Плевен (Плевна). Троян също се намира в Мизия, а Мизия се счита за главната земя на троянците. Много пътища и улици в областите София, Ихтиман, Чирпан и Стара Загора се наричат „Троянски път”. В Троянската планина извира р. Росица, приток на Янтра, която Страбон (XIII, I, 21) описва под името Резос и Ройтис, обознчавайки я, като троянска река. Троянска река е днешната македонска река Галик (Халис), която се влива в сърцето на Салоники. Троянска земя е Пиерия, т.е. земята между Олимп и вътрешността на Салоники. Страбон обозначава, като троянска река Арисбос, приток на Хеброс (Марица), река Ксанти (Xanti), и др. (XIII, I, 21) Тук се е намирало царството на тракийско- троянския цар Резус. Той се е претекъл на помощ, на Троя в последните години на обсадата, но е бил убит заедно с конете си от Диомед и Одисей. Този Резус се споменава и в българските народни песни.

и ми било многу аирциа,

на калои калдърми праело,

на рекьи ми мостеи праело,

ми праило църкфи, манастири.

Що поарци една кула азно,

пет кули уще му останале. (G.oder B. S 140-141)
Такива песни има много и техният троянски характер е извън всякакви съмнения. С тези песни се сравняват и някои текстове на Диодор.

Диодор (I в.пр.н.е.) описва възникването и злощастието на Троя по следния начин- троянският цар Лаомедон обещал възнаграждение на боговете Аполон и Посейдон, за да му построят крепостта Троя, но после отказал да плати това възнаграждение. Според митологичния разказ, Посейдон се разгневил на троянския цар Лаомедон и изпратил морско чудовище, което ограбвало всички, които живеели на брега и съседните земи. Освен това населението било сполетяно от чума, цялата селскостопанска продукция била напълно унищожена. В резултат на това нещастие народът бил ужасен и се събрал да търси избавление от злото. Царят се обърнал към Аполон, за да го помоли за съвет. Оракулът отговорил, че причината за това нещастие била гневът на Посейдон и то нямало да престане, докато троянците не пожертват едно от своите деца. Това дете трябвало да се избере чрез жребий. Жребият се теглил и се паднал на царската дъщеря Хезиона. Нейният баща Лаомедон бил принуден да предаде девицата. Тя била окована и закарана на морския бряг. В този момент на брега пристигнал Херкулес с аргонавтите, които се били отправили на военен поход срещу варварските народи на Pontus Euxinus (Черно море). След като момичето му разказало за своето нещастие, той разбил нейните окови, освободил момичето, отишъл в града и обещал на царя да убие чудовището, което и направил. (G.oder B. S.77-79)

Така започва троянската история. Тази легенда живее в паметта на българите. Те и до ден днешен пеят много песни, които имат за съдържание горните обстоятелства. В моята творба Goten oder Bulgaren (Готи или българи) има приведени много такива песни. За обща ориентация бих искал да обърна внимание на някой неща. В една от песните се подчертава надменността на троянския цар Латин (Лаомедон) по следния начин:
Бог да биетъ краля на Трояна!

Ми пособрал Троянци християни;

„Елъ чуете Троянци граждани!

Расипите Бога единего,

напишите бога стребренова.”

Написале бога стребренова.

Що ми текле у Трояна града

триесетъ и три точки студена вода;

тамо фати да ми протечвитъ

бъло стребро, и свитло-но злато;

То`а за бога моли`а, то`a ми найдо`а.

Ним`и прати кралъ Троянски,

ми`и прати подъ Трояна града,

подь езеро, кей глобокъ бунаръ.

Тамо иматъ тая вода студна;

тамо имат змиа халовита;

на денъ му ю по еденъ таинъ;

тамо одатъ Троянски християни,

до откупатъ вода-та со стребро,

со стребро, со жежено злато.

Бог да биетъ краля на Трояна!

Промени негвоа мила керка

негвоа керка наймала Мариа;

и наполни джепю и пазу`и

со стребро, со жежено злато.

Во ръце ъ даде стребрен ибрикъ:

„Айти керко мала Марио!

Ти пойди ми край бунара,

налеи ми она студна вода,

да откупиш ти вода со стребро.”

А що бъше девойка Мариа!

Съ прекръсти, Богу съ помоли:

„Дейди Боже, менъ поножи ми!”

И киниса по бъли друмови,

и си стрете незнаена деля,

делиа со коня дориа.

„Поможи Богъ Троянко девойко!

Ако Богъ да, каи ке ми `одиш?”

„Я ке ходам подъ Трояна града,

да налеамъ она студна вода.”

Овгоре незнаенъ делиа:

„О! Девойко хубава Марие!

Тамо иматъ змиа халовита,

ке загинишъ млада и зелена!

Я не сумъ незнаена делиа,

туку сумъ си свъти Георгиа.

Я ке легнамъ на твои скутови,

малу перче да ми приобидишъ;

я сумъ вреденъ тебе да откинамъ.”

Па си слезе отд конь-о на земи,

легна на нейдзини скутови.

Богъ да биетъ змиа халовита!

Съ даде отъ глобоко езеро...

След това се разказва, че св. Георги убил змея и върнал момичето и убития змей на царя. Когато троянците видели убития дракон, те възкликнали:

откакто е построен Троян,

не бяхме виждали такова чудовище!”
Друг вариант гласи следното:
Забило ми се синоно море,

се заказала силнана ламьа;

ката ден иадит п една девойка;

рет ми ие дошол за цареа кьерка,

цареа кьерка, единородна;

цареа кьерка да ми я ядит!

Ми се собрали сфите гражджани,

сфите гражджани по пиргоите,

за да ми видат как кье се ядит,

как кье се ядит цареа кьерка,

та ми йе дошол Сфети Гьорьгия...

Тога си рече сама со себе:

„Секьи ден ядам п една девойка,

Денес кь изедам двене девойки.”

В една друга псен митологичния характер е още по- силно изразен. Там се казва:
Припаннала тъмна мъгла

пу край селу /троянуву,

тъ и лижалъ малку- многу

малку- многу дур три годин,

изгладила фред пу светъ,

фред пу светъ чифчиити,

чифчиити и купачити,

купачити и увчарити;

ни е било тъмна мъгла,

най е било суръ лъмьа.

Зачьули я две братчета,

две братчета близначета,

погнали я да я гоньът,

гоньали я малку многу,

малку- многу два нньа, три нньа;

пристигна я по мла братец,

истегли си тънка сабьа,

удари я, преплати я,

преплати я на три плата.

Текнъли съ ду три реки:

първа река желту житу,

втора река руйну вину,

третьа река бьалу мляку.

ютгуварят две братчета,

две братчета близначета:

-Хайде житу по чифчии,

хайде вину по купачи,

хайде мльаку по увчьари.-

Наздрави ви, две братчета,

две брачета близначета! (G.oder B. S.79-85)

Има много песни и разкази, в които се описва грижата на св. Георги за добра реколта и изобилие от селско- стопански животни. В една песен например се казва:

Тръгнал ми беше Свети Гьорги,

рано рано на Гьоргевденъ,

долу долу на зимове.

Да обиде зелен синор,

сиво стадо шилетина,

шилетина вакли овни...

та си фсегна в десни жебве,

та извади леви кльучве

та раскльучи небо земльа,

та пропадна тъмна мъгла,

та поросьа блага роса,

та поникна добра трева,

та попаси сиво стадо,

сиво стадо шилетина,

шилетина вакли овни.¹

седнале ми на ладна ме`ана,

ядътъ, пiютъ мушафере чинътъ,

да шетаетъ земя по краина.

И имъ велитъ Секула Детенце:

„Ти съ моля, вуйко, да ме зе`ишъ,

да шетаме земя по краина,

да шетаме земя Караблашка,

да шетаме земя Арбанешка,

да шетаме земя Ингилеска,

да шетаме земя Арапинска,

да шетаме земя Туратинска.”

________

ама тамо, синко, ми ю лошо;

тамо нематъ ни вода студена,

тамо немат ни сенка висока,

да седниме да съ оладиме.

Тамо иматъ бунаръ баталиа,

нътре иматъ змиа тройногла`а,

що да влезитъ `се си го изедвит,

никому му вода та не да`атъ.”
Секула, обаче настоял да бъде взет, което Марс направил. Когато тръгнали да пътешестват, намерили изоставен кладенец. Пътниците били много жадни да се напият със студена вода. Секула пожелал да бъде вързан с копринен колан, който царете носят и да бъде спуснат надолу в кладенеца, да налее вода. След като Секула налял вода и се канил да бъде издърпан нагоре, змията се пробудила и го погълнала до коленете. В този момент Секула извадил сабята си да я посече, но разсякъл колана на който висял, като останал в кладенеца. Тогава той извикал на другите царе:
„Айви вие до седумь крале`и!

Сопашите свилени пояси,

вързете ме преку поло`ина,

пущете ме въ бунаръ баталиа,

да нацърпа една студна вода.”

Сопаса`e свилени пояси,

го бърза`е преку поло`ина,

му дадо`е зелена мащрана,

го пущи`а въ бунаръ баталиа,

ми нацърпи една студна вода,

и му даде първо на вуйка му.

Седумъ пъти въ бунаръ го пущи`е,

съ напи`е до седумъ крале`и.

После влезе самъ да съ напиетъ.

Змиа бъше мошне разоспана,

седумъ пъти дете не го узна;

колку само да си съ напиетъ,

тога ми съ змiа разбудила,

ми го фати лудечекъ Секула

ми го лапна дури до колена,

а ущ` едношъ дури до пояса.

Тога викна Секула Детенце:

„Леле вуйко, леле мили вуйко!

Подайте ми моя остра сабя,

Да пресечамъ змиа тройногла`а!”

Му дадо`е негва остра сабя.

Мавна дете змиа да пресичатъ,

не пресече змiа тройногла`а,

тукъ пресече свилени пояси;

ми пропадна въ бунаръ баталиа.

Тога велитъ лудечекъ Секула:

„Айви вие до седумъ крале`и!

Одайте си, мене не чекайте;

остаите моя бърза коня,

како мене змiа ке ме ядитъ,

така него орли да го ядътъ.”

Си тръгна`e до седумъ крале`и,

остаи`е ного`а бърза коня.

Коня ържите во гора съ слушатъ,

гласъ му о`итъ три деветъ планиня;

томо иматъ до три вити ора;

ора бъ`а съде Самовилски,

напред бъше Гюргя Самовила,

до неа Ерина Самовила;

тие му се върни посестрими.

Гласъ ми слушатъ Гюрга Самовила,-

„Негде ържите коня Секуло`а;”

И пущи Ерина Самовила.

Та се свила, како бъло платно,

ми отиде во гора зелена,

ми викна Ерина Самовила:

„Пущи, пущи змиа тройногла`а,

пущи ми го лудечекъ Секула,

той ми ю мое мило брате;

да не дойдитъ Гюрга Самовила,

да ти сторитъ чудо и големо!”

Тога викатъ змиа тройногла`а

„Бегай, бегай Ерино Самовило!

Сега сумъ съ мясо изнаяла,

т`ва го барафъ и то `а го найдофъ.”

Си съ свила како бъло платно,

и ми пойде назодъ ке що бъше,

и ъ велитъ Гюргъ Самовилъ:

„Айти тебе моя мила сестро!

Страфъ ми нематъ змиа тройногла`а,

не го пущатъ наше мило брате.”

Ми съ свила Гюргя Самовила

ми съ свила како бъло платно,

та ми пойде во гора зелена,

и седна на бунаръ баталиа:-

„Пущи , пущи змиа тройногла`а

Пущи ми го мое мило брате!

Ак` ти влеза надворъ ке т` иста`а,

Ак` ю бунаръ триста съжни глобокъ.”

Змиа велитъ „не мо`ишъ да влезишъ.”

Ми съ свила кало бъло платно,

Та ъ влезе въ бунаръ баталиа,

Ми го фати лудечекъ Секула

Ми го фати за тонки рамена,

Ми го тръгна надворъ со се змиа.

Тога велитъ Гюрга Самовила:

„Айти тебе змиа тройногла`а,

Какъ съ ядитъ мое мило брате!

Му ю сестра Гюрга Самовила,

Му ю сестра Ерина Самовила!”

Ми изва`и сабя дипленица,

Ъ исече змиа тройногла`а...(G.oder B. 147-150)
Св. Георги, както виждаме, е оприличен на богинята Георга или Герга, както е наричана в други песни. Тази самодива Георга или Герга е богинята Хера в гръцката митология. Хера е най- голямата дъщеря на Кронос, съпруга на Зевс и майка на Арес (Марс, Марко). Като майка на Арес, тя винаги му помага, когато той се намира в затруднено положение. В гръцката митология Ирис служи за посланник на Хера, която както видяхме, предупреждава троянците за предстоящата война. Също и в българската митология Ирис, на български Ерина, служи като посланник. Така виждаме, че боговете защитници на троянците, са защитници и на българите. Хера е божество на плодородието, която е сравнена със св. Георги в българските народни песни. Очевидно е, че Херкулес и Хера от троянската епоха, са се превърнали в самовилите Гера, Георга, а тези самовили са се преобразили в обрза на св. Георги, в съвремената епоха.

Тази Георга е толкова почитана от българите, че в модерната епоха е оприличена на християнски светец. Във всички църкви на Балканския полуостров непременно може да бъде намерено изображение, което показва св. Георги, като убиец на змей, въпреки че това дело се описва от троянските легенди. Също и съпругът на Хера- Зевс (Янус или Дианус) се чества, като християнски светец. Той се появява на 25 Декември, т.е. когато денят започва да става по- дълъг и слънцето получава надмощие над влажността и мрака. Символ за появата на това божество- слънцето, е запалването на факли от елхови клони. С културния напредък на човечеството, вместо дърво се палят свещи, които се закрепват на дървото, както сега е обичаят в Германия. В България се поставя дърво в огъня, което се нарича „бъдник”. Тогава децата започват да обикалят града с украсени пръчки в ръка, които символизират старите факли. Те пеят различни песни, посветени на Бога Янус или Дианус. Тези песни започват винаги:

Станение господине

тебе пеием, домакине,

добри сме ти гостье дошли,

добър сме ти глас донели

о ти банус дан, о ти воеводе Дан!

(О-стани Ине Господ- Ине)
О ти банус Дан, О ти болярино.
О, ти дан, о ти воеводо дан,

О ти братко, мой коледо. (G.oder B. S.121- 122)

В по- новите песни Янус е обозначен, като войводата или героят- Янкула, извършил различни геройски дела. Заедно с Янус или Дианус, заслужава да бъде споменат също и Манес. Той е известен, като първия майстор строител, т.е. като първото божество при изграждането на троянската крепост. Тези майстори строители обикновено са братя. Песните започват с думите:

сос седемдесет маiсторе,

и осемдесет чираци;

Тие иа градат, тиа пада.

Восчудиле се майсторе,

какво да чинат да прават.

Манол майстор продума:

„До седемдесет майсторе,

до осемдесет чираци!

Айдете дома да с идем,

и никой да не обажда,

по дома на невестите,

та кога бъде зарана,

коя си доде наiй- напред,

та обьад да ни донесе,

нея воф зграда да зградим.”

Най- обичаният герой от българите и старите скити е Марко (Марс или Арес)-синът на Хера. Той е изобразяван, като символ на смелостта. Марко често се бори с няколко хиляди човека и винаги ги побеждава. Когато вървял, той пристъпвал от планина на планина. Населението показва много често неговите стъпки в планини или камъни. Много построени от римляните наблюдателни постове или кастели са били наричани „замъци на Марко”.Той изпивал едно буре вино на едно хранене. Споменът за него се възпява в няколко стотици песни. Този Марко често показва безхарактерност и коварство, също както старата гръцка митология описва Арес. В часовете на неговата слабост, обикновенно при него идва самодивата или самовилата (богиня) Герга (Хера), придружавана от самовила Ерина (Ирис) на помощ.

В българските народни песни са се запазили спомени за девет- годишно пътуване, след разрушаването на Троя. Една такава песен записана в Габрово гласи:
Гимииъ плавъ из муре,

Из муре из бьалу муре.

Малку иъ мумче каръши,

Със мьаднъ свиркьъ свирьъши,

Свиркътъ вътри думъши:

Дружинъ вьарнъ, згуворнъ,

Девьът гудини кък одим,

Ни сме съ ни сприказвъли,

Кой удде и и кой уткъде и!

Имъ ли ньакуй ут Труян,

Ут Труян, Софъ късъбъ,

Ярмъган шъ си пруводьъ...(G. oder B. S.120)

Българската митология не е само троянска, но и митология на древните скити или траки. Херодот описва обичаите на скитите по следния начин:

„Те се молят на следните богове- Хестия (Веста, на български невеста) преди всичко, след това на Зевс и земята, и те вярвали , че земята е съпругата на Зевс, след това на Аполон (Дианус), на божествената Афродита (Диана Юно), Херкулес (Георг) и Арес (Марко). В тези богове вярват скитите.” (IV, 59)

Това са също и българските божества. За обичаите на траките Херодот пише следното:

„От боговете те почитат само следните- Дионисус, Арес и Артемида. Те почитат своите царе особенно много, за разлика от обикновенните граждани. Те твърдят, че са потомци на Хермес и се кълнат само в него. Погребенията на богатите се извършват по следния начин- телата престояват три дена, колят се всякакви животни за жертво-приношение, дава се голямо угощение и починалите се оплакват, след което телата се оставят някъде или се изгарят; тогава се насипват камъни (прави се насип) и се провеждат бойни игри от всякакъв вид, раздават се най- големите награди за всякакви двубои; това са погребенията на тракийците.” (V, 7) Същите погребални обичаи имат хуните (скити, българи). Йордан описва царското погребение на хунския владетел Атила по следния начин:

„Тялото беше разположено в средата на полето под копринена палатка. След това се организираха разкошни празненства. Най- добрите ездачи от народа на хуните яздеха около мястото, където той беше положен, както в цирка и възпяха неговите дела в следната песен- „Най великият цар на хуните беше Атила, синът на Мундзук, господар на най- храбрите народи. Той, както никой друг преди, с нечувана сила сам управляваше скити и германи. Атила заплаши да завладее градовете на двете римски империй и тъй като те се страхуваха, че той можеше да ги прибави към своята плячка, те му се примолиха и той прие да му плащат годишен данък. След като той щастливо извърши всичко това, почина без болка и не чрез удар, нападение или атентат, не чрез предателство от свои хора, а в радостно, празнично настроение сред народа си, сред своите хора. Кой би могъл да смята това за смърт, когато не е получил отмъщение.” След като са го оплакали по този начин, на гроба му дали страва (ядене), както те сами са го наричали, с много ястия.”

Както виждаме скитските или хунските погребални обичаи от 5 век сл.Хр. са същите, както по времето на Херодот 5 век пр.н.е.

Почти същите погребални обичаи съществуват до ден днешен при българите. Покойният и до ден днешен се оплаква от жените и момичетата сред най- близките му роднини. След като покойният бива заровен, гостите на погребението се събират у дома му на богата трапеза, където ядат и пият, и се молят за опрощението греховете на починалия или изразяват съболезнованията си. Жените сред роднините му приготвят обичайно сладкиши, торти и подобни ястия, и ги раздават на улицата на всеки, който пожелае да си вземе. Тези погребални гощавки се повтарят на 40^-ят ден, на половин и една година след кончината на починалия. Смисълът на тези гощавки е покойника да достигне небесата и да се чувства щастлив там. Някои вярват, че храната която човек дава на гладните на земята се яде от покойния на небето. Други вярват, че добрите дела, които човек прави на земята в името на покойния, се зачитат на самия покойник на небето, така че на него му се опрощават греховете. В гроба на покойника се хвърля монета или пари, които трябва да му послужат да се откупи в отвъдното от различни ситуаций и положения. Това напомня на заплащането на подземния лодкар Харон. При почитането на погребението в литургията се палят свещи и се четат молитви за покойника. След като покойникът бива заровен, всеки от присъстващите хвърля пръст в гроба. Това е последният поздрав към починалия.

Сватбените обичаи на българите показват също един пра- стар характер. На български сватба означава караница, война. Още самото име показва старинния характер, тъй като човек трябвало да води война, за да се сдобие с жена. В градовете сватбените обичаи са почти, както при другите европейски народи. В селата, обаче на места са се запазили старите обичаи, въпреки че са на изчезване. Водещата личност на една сватба е войводата, предводителят на воините. Той е млад женен мъж, който води сватбата. Войводата носи в ръка стомна, напълнена с ракия или вино, с която кани (калесва) гостите на сватбата. Той се грижи за това всички гости да получат ядене и пиене. Този войвода се придружава от млади неженени момчета, приятели на младоженеца, които се наричат сватове (воини). Те носят знамена. Ако някой по някакъв начин пречи на сватбата, тогава тези момчета са готови да се намесят и да прогонят натрапника. Това е т.н. помощен персонал. Освен тези хора има също и благороднически сватбен персонал. Това е кумът (можеби е свързано с латинската дума кум- патер), също и „старойка” или старисват, и девера (етимологически свързано с индийското дайвар).

Тракийският характер на българите се вижда най- ясно в техните носий, които са тракийски. Българите от Ямбол до Константинопол, на Мраморно и Егейско море до Тесалия, на запад до Скопие, още носят „тиара” или забрадка. Тази забрадка при българите се споменава още от папа Николай (866 г.)- „ligatura lintei, quam in capite gestates”. Източно от р.Струма в Тракия българите носят черни дрехи, които са се носели още по времето на Херодот. Херодот нарича тези хора „меланхлени” (чернодрешковци). Живеещите на Охридското езеро, Вардар, на р.Морава и на р.Искър носят бели дрехи и се наричали бели хуни (Hunni Albi). Двуколесните троянски колесници още могат да се видят в Македония.
________