Иван вазов под игото

354
Едно последно опитване не можеше ли да стане? И Огнянов страшно напрягаше ума си.
Най-после една идея го огря. Той реши да се опита да придума ханджият да прати за Бяла черкова някого от синовете си утре; син му би могъл да се придружи за безопасност към някой случаен пътник- турчин, понеже утре беше пазарен ден в К.
Тая идея се усмихна на Огнянова. Макар че осъществението й да се представляваше много мъчно нещо, но важността й заслужаваше и усилия, и риск. Да, голям риск: най-напред той трябваше да издаде себе си, да повери съдбата си на тоя ненадежден ханджия.
За щастие, той се познаваше с него и с фамилията му, понеже бе учител на големия му син, и това го поуспокояваше.
Той стана от купището, свободно влезна през дворската вратня,
мина през двора и приближи под малкото прозорче на стаичката в дъното на двора, долепена до обора, и хвана да се разхожда назад- напред по сайванта, дано случайно види някого от домашните. Той не смееше да потропа на прозореца или на вратата, за да не причини тревога.
Дълго време той се разхожда тъй, без да излезе или влезе някой от къщните. Ханджият и синовете му шътаха в кръчмата при турчата.
Навярно, само жената на ханджията с малките деца е в стаята… На основание на това съображение, той се престраши най-после да почука на вратата.
Но случаят му дойде насреща. Вратата се отвори и една женска фигура се показа. Огнянов позна ханджийката. Тя се беше упътила къде обора с едно кринче ечемик под мишница.
Тя или го не видя в тъмнината, или не обърна внимание на него,
вероятно взе го за някой турчин, който е обикалял коня си.
Огнянов я застигна и продума ясно, по български:
— Добър вечер, стрино Аврамице.
Тя се извърна учудена, по-добре, уплашена.
— Не познахте ли ме? — прибави той с ласкав глас, за да я успокои, па побърза да се назове: — Учителят на ваш Нанка…
Огнянов…
— Кой, графът ли? — попита тя възчудена, като премести кринчето под другата мишница. — Ами що си тъй?…
Но тя тозчас се сети.

355
— Ела, ела у дома… Чакай да изсипя ечемика в торбата на коня,
па да идем у нас…
След половина минута Аврамица и Огнянов влязоха през малкото прустче в една малка тъмна стаица. Ханджийката драсна кибрит и запали газева тенекиена ламбичка, която тозчас осветли мътно стаята и госта й.
— Из тая врачка се излиза в бостанчето ни, оттам през затрънената ограда се минува на улицата… Това да знаеш, ако ти потрябва — пошушна Аврамица и посочи на Огнянова мъничка една врачка, твърде ниска, щото човек само одве приведен можеше да мине през нея.
— Ами ти какво дириш тука? — попита тя.
— Отивах от Клисура за Бяла черкова… Тосун бей ме посрещна оттатък Текията и ме повърна.
На такова добродушно гостолюбие Огнянов се счете длъжен да отговаря с пълна откровеност. Та без нея и нищо не би направил…
Аврамица го изгледа състрадателно.
— Олеле, мале, горките клисурци, какво ли ще изпатят… Тая сган за тях иде…
— Клисура ще пропадне, стрино Аврамице, ще стане плен и пожар… и затова се помъчих да я спася, но, за жалост, не можах да пробия до Бяла черкова.
— Ами какво щеше да правиш там?
— Щях да подигна и Бяла черкова и тя да стане, та да станат и другите села покрай нея. Тогава Тосун бей щеше да се дръпне.
— Поразил го господ тоя чер циганин!… Ами какво ще правиш сега? — попита пак Аврамица, като не знаеше какво ще й иска
Огнянов.
— Ваш Нанко де е, тука ли е?
— Тука си е.
— А Кузман?
— Тука си е и той.
— Дека са?
— В дюкяна, при баща си, шътат, па и гледат да не отнесат нещо тия зверове…
Огнянов помисли малко.

356
— Можем ли прати някого, Нанка или Кузмана, за Бяла черкова,
утре?
Майката го погледна в недоумение. По лицето й се изписа безпокойствие.
— Той може да върви заедно с някой тукашен турчин, с когото се познава. Утре е пазарен ден в К. и рахманларци ходят да си търгуват там.
— Ами страшно е, даскале…
— Като има другар турчин, няма страшно… Па татък е мирно…
Никой не ще го закачи.
— Че защо ще го изпратиш там?
— Едно писъмце да занесе на един мой човек, па тозчас да се върне назад… Утре по пладне пак ще си бъде тук.
Тук Аврамица си припомни по-първите думи на Бойча и се сети с какво послание искаше той да праща сина й в Бяла черкова. Лицето й стана угрижено.
— Че то, даскале, да попитаме баща му за тая работа.
— Аз те моля, стрино Аврамице, да се не обажда на бай
Аврама… Не можеш ли извика Нанка скришно да дойде при мене, да го видя?
Огнянов знаеше, че бившият му ученик го обожаваше и би сторил всичко, ако го помолеше.
Лицето на ханджийката доби строг вид.
— Не, не, не бива без Аврамова воля.
— Но бай Аврам няма да го пусне!
Очевидно одевешната благосклонност на ханджийката поизстина. В един миг през ума й минаха хиляди опасности за чедото й, ако тръгнеше за Бяла черкова. Ней стана някак си страшно при тоя страшен и чуден човек. Тя вътрешно се разкая, че го не отпрати още в часа, и хвана да се озърта безпокойно. Но нейното добро сърце не допущаше жестока мисъл да влезе в главата й.
Огнянов забележи силното й смущение. Той разбра, че с една нерешителна и слаба жена не може да се третира въпрос толкова сериозен. Времето минуваше и той трябваше да помисли за избягването си оттука. Той реши да бъде по-скоро осветлен.
— Стрино Аврамице, повикай бай Аврама за малко време, с него да говоря.

357
На Аврамица олекна изведнъж.
— Отивам да му кажа на ухото, а ти стой тука и помни врачката.
Ако чуеш нещо отвън лошо, да знаеш… — и тя излезе.

358

Изтегляне 3.72 Mb.

Сподели с приятели: