Joanne Rowling Harry Potter and the PhilosopherІs stone Джоан Роулинг

¶ Отпусни се, Хари. Хърмаяни е права. Камъкът е в безопасност, докато Дъмбълдор е тук. Както и да е, досега не сме намерили никакво доказателство, че Снейп е открил как да мине покрай Пухчо. Веднъж вече почти му беше откъснат кракът, та едва ли толкова скоро ще опита пак. По-скоро Невил ще играе куидич за Англия, отколкото Хагрид да измени на Дъмбълдор.

Хари кимна, но не можа да се отърве от дебнещото го чувство, че е забравил да направи нещо, и то нещо важно. Когато се опита да обясни това, Хърмаяни каза:

¶ То е просто от изпитите. Аз се събудих тази нощ и бях прегледала до половината записките си по трансфигурация, преди да си спомня, че този изпит вече мина.

Но Хари беше съвсем сигурен, че чувството на обърканост няма нищо общо с учението. Той наблюдаваше как една сова пърха към училището в ясносиньото небе, стиснала писмо в клюна си. Хагрид беше единственият, който му пращаше писма. Хагрид никога не би предал Дъмбълдор. Хагрид никога не би казал никому как да мине покрай Пухчо... никога... но...

Хари внезапно скочи на крака.

¶ Къде отиваш? ¶ попита Рон сънливо.

¶ Сетих се нещо ¶ каза Хари. Беше пребледнял. ¶ Трябва да идем при Хагрид, още сега.

¶ Защо? ¶ попита Хърмаяни задъхано, като подтичваше, за да върви наравно с Хари.

¶ Не мислиш ли, че е малко странно ¶ отбеляза Хари, докато се катереше по тревистия склон, ¶ че това, което Хагрид желае повече от всичко друго, е змей, и току се появява един непознат, който просто случайно има яйце в джоба си? Колко хора се разхождат със змейски яйца, ако това противоречи на магьосническите закони? Какъв късмет, че е намерил точно Хагрид, не смяташ ли? Защо не се сетих по-рано за това?

¶ Какво си намислил? ¶ попита Рон, но Хари вече спринтираше през парка към гората и не му отговори.

Хагрид седеше в един фотьойл пред къщата си; панталоните и ръкавите му бяха навити и той белеше грах в голяма купа.

¶ Здравейте! ¶ каза и се усмихна. ¶ Свършихте ли с изпитите? Имате ли време да пийнете нещо?

¶ Да, моля ¶ отвърна Рон, но Хари го прекъсна:

¶ Не, бързаме. Хагрид, трябва да те попитам нещо. Помниш ли онази нощ, когато спечели Норбърт? Как изглеждаше непознатият, с когото играеше карти?

¶ Не знам ¶ отговори Хагрид нехайно, ¶ не искаше да си свали мантията.

Видя, че тримата изглеждаха потресени, и повдигна вежди.

¶ Не е толкова необикновено. В "Свинската глава"... това е името на кръчмата долу в селото... идват сума странни хора. Може да е бил търговец на змейове, нали така? Изобщо не му видях лицето, седя с качулката си.

Хари се отпусна до купата с граха.

¶ А за какво говорихте с него, Хагрид? Ти спомена ли изобщо "Хогуортс"?

¶ Може и да е станало дума ¶ каза Хагрид и смръщи вежди, за да си припомни. ¶ Да... попита ме какво работя и аз му казах, че съм пазач на дивеча тук... А той ме поразпита какви животни гледам... та му казах... и му казах, че това, дето винаги истински съм желал, е змей... и тогава... не си спомням много добре, защото той през цялото време ме черпеше с напитки... Чакайте да видя... да, после той каза, че имал това змейско яйце и сме можели да го разиграем на карти, ако искам... но той трябвало да е сигурен, че мога да се справя с него, 'щото не искал змеят да попадне в неподходящ дом... Та аз му рекох, че след Пухчо един змей ще е дребна работа...

¶ А той... той изглеждаше ли заинтересуван от Пухчо? ¶ попита Хари, като се стараеше гласът му да звучи спокойно.

¶ Ами... да... колко триглави кучета ще срещнеш, дори около "Хогуортс"? Та му казах, че Пухчо е лесен, стига да знаеш как да го успокоиш... просто трябва да му изсвириш малко музика и той направо заспива...

Изведнъж Хагрид се ужаси.

¶ Това не трябваше да ви го казвам! - избоботи. ¶ Забравете, че съм ви го казал! Хей... къде отивате?

Хари, Рон и Хърмаяни не си продумаха, докато не спряха във входната зала, която им се стори много студена и мрачна след парка.

¶ Трябва да отидем при Дъмбълдор ¶ предложи Хари. ¶ Хагрид е казал на непознатия как да мине покрай Пухчо, под онази мантия е бил или Снейп, или Волдемор... трябва да е било лесно, след като е напил Хагрид. Само се надявам Дъмбълдор да ни повярва. Фирензи би могъл да ни подкрепи, ако Бейн не му забрани. Къде е кабинетът на Дъмбълдор?

Те се огледаха, сякаш се надяваха да видят табела, която да им посочи вярната посока. Никога не им бяха казвали къде живее Дъмбълдор, нито пък знаеха някой да е бил пратен при него.

- Ще трябва просто да... ¶ почна Хари, но изведнъж прозвуча глас от другия край на залата.

¶ Какво правите вие тримата вътре?

Беше професор Макгонъгол, която носеше голям куп книги.

¶ Искаме да говорим с професор Дъмбълдор ¶ заяви Хърмаяни доста храбро, както си помислиха Хари и Рон.

¶ Да говорите с професор Дъмбълдор? ¶ повтори професор Макгонъгол, сякаш да искаш да направиш това, бе нещо много подозрително. ¶ Защо?

Хари преглътна ¶ сега какво?

¶ То е нещо като тайна ¶ каза, но веднага му се прищя да не беше го казвал, защото ноздрите на професор Макгонъгол се разшириха.

¶ Професор Дъмбълдор замина преди десет минути ¶ каза студено. ¶ За него пристигна спешно сова от Министерството на магията и той отлетя веднага за Лондон.

¶ Заминал? ¶ попита Хари трескаво. ¶ Сега?

¶ Професор Дъмбълдор е много велик магьосник, Потър, и е много зает...

¶ Но това е важно.

¶ Нещо, което ти трябва да му кажеш, е по-важно от Министерството на магията, така ли, Потьр?

¶ Вижте ¶ започна Хари, като се отказа от всякаква предпазливост. ¶ Професор Макгонъгол... става дума за философския камък...

Каквото и да беше очаквала професор Макгонъгол, то не беше това. Книгите се изсипаха от ръцете й, но тя не се наведе да ги събере.

¶ Отк-к-къде знаете... ¶ заекна тя.

¶ Професор Макгонъгол, мисля... знам... че Сн... че някой ще се опита да открадне камъка. Трябва да говоря с професор Дъмбълдор.

Тя го изгледа със смесица от потрес и подозрение.

¶ Професор Дъмбълдор ще се върне утре ¶ каза като заключение. ¶ Не знам как сте разбрали за камъка, но бъдете уверени, че няма възможност никой да го открадне. Твърде добре е защитен.

¶ Но, професор Макгонъгол...

¶ Потър, знам какво говоря ¶ отсече тя, наведе се и събра падналите книги. ¶ Предлагам всички да излезете навън и да се насладите на слънцето.

Но те не го сториха.

¶ Ще бъде довечера ¶ каза Хари, след като се увери, че професор Макгонъгол не може да го чуе. ¶ Довечера Снейп ще влезе през капака на пода. Открил е всичко, което му трябва, а сега е отстранил и Дъмбълдор. Той е изпратил тази бележка. Обзалагам се, че в Министерството на магията ще бъдат удивени, когато се появи Дъмбълдор.

¶ Но какво можем...

Хърмаяни ахна. Хари и Рон се обърнаха.

Там стоеше Снейп.

¶ Добър ден! ¶ каза той спокойно.

Те го гледаха втренчено.

¶ Не би трябвало да стоите вътре в такъв ден ¶ продължи той със странна, крива усмивка.

¶ Ние щяхме... ¶ подхвана Хари, без да има представа какво ще каже.

¶ Трябва да бъдете по-предпазливи ¶ рече Снейп. ¶ Като се шляете така, хората ще си кажат, че сте замислили нещо. А "Грифиндор" наистина не може да си позволи да загуби още точки, нали?

Хари се изчерви. Те се обърнаха, за да излязат навън, но Снейп ги повика да се върнат.

¶ Предупреждавам те, Потър... още едно нощно скитосване, и лично аз ще поискам да бъдеш изключен. Приятен ден!

И тръгна към учителската стая.

Отвън, на каменните стъпала, Хари се обърна към другите.

¶ Така, ето какво ще направим ¶ прошепна настойчиво. ¶ Един от нас трябва да държи под око Снейп... да чака пред учителската стая и да го проследи, ако я напусне. Хърмаяни, най-добре ще е това да си ти.

¶ Защо аз?

¶ Очевидно е ¶ каза Рон. ¶ Можеш да се преструваш, че чакаш професор Флитуик, разбираш ли? ¶ Той си преправи гласа. ¶ О, професор Флитуик, толкова съм разтревожена. Мисля, че съм сбъркала въпрос четиринайсет Б...

¶ Ох, млъкни ¶ каза Хърмаяни, обаче се съгласи да отиде и да дебне Снейп.

¶ А за нас ще е най-добре да стоим пред коридора на третия етаж ¶ каза Хари на Рон. ¶ Ела.

Обаче тази част на плана не подейства. Едва бяха достигнали вратата, която отделяше Пухчо от останалата част на училището, когато професор Макгонъгол се появи отново и този път се ядоса.

¶ Навярно си въобразявате, че покрай вас може да се премине по-трудно, отколкото покрай цял куп заклинания! ¶ развика се тя. ¶ Стига с тези глупости! Ако чуя, че сте били пак някъде наблизо, ще отнема на "Грифиндор" още петдесет точки! Да, Уизли, на поверения ми дом!

Хари и Рон се върнаха в общата стая. Хари тъкмо бе казал "Поне Хърмаяни е по петите на Снейп", когато портретът на Дебелата дама се отвори и Хърмаяни влезе.

¶ Съжалявам, Хари! ¶ проплака тя. ¶ Снейп излезе и ме попита какво правя. Като му казах, че чакам Флитуик, той отиде да го повика и аз чак сега се измъкнах. Не знам къде отиде Снейп.

¶ Е, това е и толкова! Нали? ¶ каза Хари.

Другите двама впериха очи в него. Беше бледен и очите му святкаха.

¶ Довечера ще изляза оттук и ще се опитам пръв да достигна до камъка.

¶ Ти си луд! ¶ каза Рон.

¶ Не можеш! ¶ добави Хърмаяни. ¶ След това, което казаха Макгонъгол и Снейп? Ще те изключат!

¶ И КАКВО ОТ ТОВА? ¶ кресна Хари. ¶ Не разбирате ли? Ако Снейп докопа камъка, Волдемор ще се върне! Не сте ли чували какво е било, когато се е опитал да вземе властта? Няма да има "Хогуортс", за да бъда изключен от него! Той ще го разруши или ще го превърне в училище за Черна магия! Вече няма значение дали ще загубим точки, не разбирате ли? Да не мислите, че той ще остави вас и вашите семейства на мира, ако спечелите Купата на домовете? Ако ме хванат, преди да стигна до камъка... е, ще трябва да се върна при семейство Дърсли и да чакам Волдемор да ме намери там. Това ще означава само, че ще умра малко по-късно, отколкото бих умрял иначе, защото аз никога няма да премина към Тъмната страна! Нощес ще вляза през онзи капак на пода и каквото и да кажете вие двамата, няма да ме спре. Волдемор е убил родителите ми, помните ли това?

Той ги изгледа свирепо.

¶ Прав си, Хари ¶ призна Хърмаяни с тих глас.

¶ Ще използвам мантията невидимка ¶ каза Хари. ¶ Какъв късмет, че си я получих обратно!

¶ Но ще покрие ли тя и трима ни? ¶ попита Рон.

¶ Три... трима ни?

¶ Хайде, не се прави на ударен. Да не мислиш, че ще те оставим да отидеш сам?

¶ Естествено, че няма ¶ каза Хърмаяни бодро. ¶ Как мислиш, че ще вземеш камъка без нас? Пък аз по-добре да отида да прегледам книгите си, може да намеря нещо полезно...

¶ Но ако ни хванат, ще изключат и вас двамата.

¶ Не и мен ¶ рече Хърмаяни решително. ¶ Флитуик ми каза тайничко, че на неговия изпит имам сто и дванайсет процента. При това положение няма да ме изхвърлят.
* * *
След вечеря тримата седяха притеснени в общата стая, отделно от другите. Никой не ги закачаше. В края на краищата никой грифиндорец нямаше какво да каже вече на Хари. Тази вечер за първи път той не се вълнуваше от това. Хърмаяни прелистваше всичките си записки с надеждата да попадне на някое от заклинанията, които може би щеше да се наложи да премахнат. Хари и Рон не говореха много. Двамата мислеха за това, което им предстоеше.

Стаята бавно се изпразни, когато учениците тръгнаха да си лягат.

¶ Хайде, вземи мантията ¶ промълви Рон, когато Лий Джордън най-сетне си отиде, като се протягаше и прозяваше.

Хари изтича горе в тъмната им спалня. Извади мантията и после погледът му падна върху флейтата, която Хагрид му беше подарил на Коледа. Сложи я в джоба си, за да я използва срещу Пухчо ¶ нямаше особено желание да пее. Слезе тичешком в общата стая.

¶ Трябва да сложим мантията оше тук и да проверим дали покрива и трима ни... Ако Филч зърне някой от нашите крака да се разхожда сам...

¶ Какво правите? ¶ каза един глас от ъгъла на стаята.

Невил се появи иззад един фотьойл, стиснал жабата Тревър, която изглеждаше, сякаш бе направила нов опит да потърси свободата.

¶ Нищо, Невил, нищо ¶ каза Хари и бързо скри мантията зад гърба си.

Невил се взря в обезпокоените им лица.

¶ Пак ще излизате ¶ изтърси той.

¶ Не, не, не ¶ каза Хърмаяни. ¶ Няма да излизаме. Зашо не отидеш да си легнеш, Невил?

Хари погледна големия часовник, изправен до вратата. Не можеха да си позволят да губят повече време. Възможно беше Снейп точно сега да приспива Пухчо с музика.

¶ Не трябва да излизате ¶ заяви Невил, ¶ пак ще ви спипат. "Грифиндор" ще има още повече неприятности.

¶ Ти не можеш да разбереш ¶ каза Хари, ¶ това е важно.

Но Невил явно се канеше да извърши нещо решително.

¶ Няма да ви позволя да го направите ¶ каза и побърза да застане пред портретната дупка. ¶ Ще се... ще се бия с вас!

¶ Невил ¶ избухна Рон, ¶ махни се от дупката и не се прави на идиот...

¶ Няма да ме наричаш идиот! ¶ каза Невил. ¶ Смятам, че не трябва да нарушавате повече правилата! И именно ти ми каза да се противопоставям на хората!

¶ Да, обаче не на нас ¶ отговори Рон раздразнено. ¶ Невил, не знаеш какво вършиш.

Той направи крачка напред и Невил пусна жабата Тревър, която изчезна от погледа им.

¶ Хайде де, опитай се да ме удариш! ¶ каза Невил и вдигна юмруци. ¶ Готов съм!

Хари се обърна към Хърмаяни.

¶ Направи нещо ¶ каза в отчаяние.

Тя пристъпи напред.

¶ Невил ¶ каза, ¶ наистина много, много съжалявам, че трябва да сторя това.

После вдигна магическата си пръчка срещу него и извика:

¶ Петрификус Тоталус!

Ръцете на Невил се долепиха до тялото му. Краката му се прилепиха. С изпънато тяло той се олюля на мястото си и сетне падна, вцепенен като дъска.

Хърмаяни изтича, за да го обърне по гръб. Челюстите на Невил бяха сключени, та не можеше да говори. Само очите му се движеха и ги гледаха с ужас.

¶ Какво му направи? ¶ прошепна Хари.

¶ Това е пълното тяловкочанясване ¶ каза Хърмаяни в отчаяние. ¶ О, Невил, толкова ми е мъчно!

¶ Налагаше се, Невил, нямаме време да ти обясним ¶ добави Хари.

¶ Ще разбереш по-късно, Невил ¶ рече Рон, когато го прекрачиха и навлякоха мантията невидимка.

Но да оставят Невил неподвижен на пода не им се струваше много добро предзнаменование. В нервното им състояние сянката на всяка статуя им приличаше на Филч, всяка далечна въздишка на вятъра им звучеше като Пийвс, който се спуска над тях.

В подножието на първата стълба зърнаха Госпожа Норис, която дебнеше близо до горната площадка.

¶ Ох, нека да я ритнем поне този път! ¶ прошепна Рон, но Хари поклати глава.

Докато се изкачваха и предпазливо я заобикаляха, Госпожа Норис извърна подобните си на лампи очи към тях, но не направи нищо.

Не срещнаха друг, докато не достигнаха стълбището за третия етаж. Пийвс се носеше на средна височина и разхлабваше пътеката, за да се спъват хората в нея.

¶ Кой е там? ¶ попита внезапно, когато се заизкачваха към него. Присви злобните си черни очи. ¶ Знам, че си там, макар че не мога да те видя. Привиденийце ли си, или призраче, или ученическо зверче?

Издигна се във въздуха и се понесе към тях, като гледаше накриво.

¶ Би трябвало да извикам Филч, това би трябвало да сторя, щом нещо се прокрадва невидимо.

На Хари внезапно му хрумна една идея.

¶ Пийвс ¶ прошепна, ¶ Кървавия барон има свои причини да бъде невидим.

Пийвс така се стресна, че едва не падна от въздуха. Овладя се навреме и се понесе на около стъпка над стъпалата.

¶ Много се извинявам, Ваше Кървавичество, господин бароне, сър ¶ каза мазно. ¶ Виноват, виноват... не ви видях... естествено, че не ви видях, вие сте невидидим... простете на стария Пийвси малката му шегичка, сър.

¶ Имам работа тук, Пийвс ¶ изграчи Хари. Тази нощ стой далеч от това място.

¶ Ще стоя далеч, сър, непременно ¶ обеща Пийвс и се издигна пак във въздуха. ¶ Надявам се работата ви да мине добре, бароне, няма да ви безпокоя.

И после отлетя.

¶ Блестящо, Хари! ¶ прошепна Рон.

Няколко секунди по-късно застанаха пред коридора на третия етаж ¶ и вратата беше вече открехната.

¶ Ето на ¶ каза Хари тихо. ¶ Снейп е минал вече покрай Пухчо.

Отворената врата по някакъв начин като че ли внуши на тримата какво ги очаква. Под мантията Хари се обърна към другите двама.

¶ Ако искате да се върнете, няма да ви се сърдя - каза той. - Може да вземете мантията, на мен сега няма да ми трябва.

¶ Не говори глупости! ¶ сряза го Рон.

¶ Ще дойдем ¶ добави Хърмаяни.

Хари бутна вратата и я отвори.

Когато вратата изскърца, до ушите им долетя дълбоко боботещо ръмжене. И трите носа на кучето взеха да душат лудешки в тяхната посока, въпреки че то не можеше да ги види.

- Какво е това до краката му? - прошепна Хърмаяни.

- Прилича на арфа - отговори Рон. - Снейп трябва да я е оставил там.

- Сигурно се буди в момента, когато престанеш да свириш - каза Хари. - Е, хайде да почвам...

Той допря флейтата на Хагрид до устните си и засвири. Не беше истинска мелодия, но след първата нота очите на звяра почнаха да примижават. Хари почти не си поемаше дъх. Постепенно ръмженето на кучето спря - то се олюля на лапите си и падна на колене, после се свлече на земята, дълбоко заспало.

- Продължавай да свириш - предупреди Рон, докато се измъкваха изпод мантията и тръгнаха на пръсти към капака на пода. Усетиха горещия зловонен дъх на кучето, когато приближиха до главите на звяра.

- Мисля, че ще успеем да вдигнем капака - каза Рон, като надникна през гърба на кучето. - Искаш ли да влезеш първа, Хърмаяни?

- Не, не искам!

- Добре.

Рон стисна зъби и прекрачи внимателно краката на кучето. Наведе се и дръпна халката на капака, който се вдигна и отвори.

- Какво виждаш? - попита Хърмаяни боязливо.

- Нищо... само черно... няма начин да се слезе долу, ще трябва просто да скочим.

Хари, който все още свиреше на флейтата, махна с ръка на Рон, за да привлече вниманието му, и посочи себе си.

- Искаш да слезеш пръв? Сигурен ли си? - попита Рон. - Не знам колко е дълбоко. Дай флейтата на Хърмаяни - да го държи приспан.

Хари подаде флейтата. В няколкото секунди тишина кучето взе да ръмжи и да трепка, но в мига, когато Хърмаяни засвири, то отново потъна в дълбок сън.

Хари го прекрачи и погледна надолу през капака на пода. Не се виждаше и следа от дъното.

Той се спусна през дупката, докато провисна само на върховете на пръстите си. После погледна нагоре към Рон и каза:

¶ Ако нещо ми се случи, не ме следвайте. Идете право в соварника и пратете Хедуиг при Дъмбълдор, ясно?

¶ Ясно ¶ отговори Рон.

¶ Ще се видим след минутка, надявам се...

И Хари се пусна. Студен влажен въздух свистеше покрай него, докато падаше надолу, надолу, надолу и...

ДУМ! С някакво странно, приглушено тупване той се приземи върху нещо меко. Седна и опипа наоколо си, очите му не бяха привикнали на тъмнината. Имаше чувството, че седи върху някакво растение.

¶ Всичко е наред! ¶ извика нагоре към светлината с големина на пощенска марка, която беше отвореният капак на пода. ¶ Меко приземяване, може да скачате!

Рон веднага го последва. Просна се до Хари.

¶ Какво е това нещо? ¶ бяха първите му думи.

- Не знам. Нещо като растение. Предполагам, че е тук, за да омекоти падането. Хайде, Хърмаяни!

Далечната музика спря. Прозвуча силен лай на кучето, но Хърмаяни беше вече скочила. Приземи се от другата страна на Хари.

¶ Трябва да сме на километри под училището ¶ каза тя.

¶ Наистина, какъв късмет, че това растение е тук ¶ обади се Рон.

¶ Късмет ли?! ¶ изпищя Хърмаяни. ¶ Я се погледнете и двамата!

Тя скочи и с мъка се изплъзна към една влажна стена. Това й струваше доста усилия, защото в мига, когато се беше приземила, растението бе почнало да увива змиевидни филизи около глезените й. Колкото до Хари и Рон, без те да забележат, краката им бяха вече здраво вързани с дълги разклонения на пълзящото растение.

Хърмаяни бе успяла да се освободи, преди растението да я хване здраво. Сега гледаше в ужас как двете момчета се бореха да се изтръгнат от растението, но колкото повече се съпротивяваха, толкова по-плътно и здраво то се увиваше около тях.

¶ Престанете да се движите! ¶ заповяда им Хърмаяни. ¶ Знам какво е това ¶ казва се дяволска примка!

- Ах колко се радвам, че знаем как се казва! Това много ще ни помогне ¶ изръмжа Рон, като се облегна назад и се опитваше да попречи на растението да се увие около врата му.

¶ Млъкни, опитвам се да си припомня как да го убия! ¶ каза Хърмаяни.

¶ Хайде, побързай, не мога да дишам! ¶ изхриптя Хари, който се бореше с него, докато то се увиваше около гърдите му.

¶ Дяволска примка, дяволска примка... Какво каза професор Спраут? Обича тъмнина и влага...

¶ Тогава запали огън! ¶ рече Хари задавено.

¶ Да... разбира се... но няма дърва! ¶ извика Хърмаяни и взе да кърши ръце.

¶ ДА НЕ СИ ПОЛУДЯЛА? ¶ кресна Рон. ¶ ТИ МАГЬОСНИЦА ЛИ СИ, ИЛИ НЕ?

¶ Ох, вярно! ¶ каза Хърмаяни, извади магическата си пръчка, размаха я, промърмори нещо и изпрати към растението поток от пламъците, сини като камбанки, които беше използвала срещу Снейп.

Само за секунди двете момчета усетиха как то отпусна хватката си и се отдръпна от светлината и топлината. Като се гърчеше и размахваше филизи, то се разви от телата им и те успяха да се освободят.

¶ Какъв късмет, че внимаваш по билкология, Хърмаяни! ¶ каза Хари, когато отиде при нея до стената, бършейки потта от лицето си.

¶ Да ¶ рече Рон, ¶ и какъв късмет, че Хари не губи самообладание в кризисни моменти... "Няма дърва" ¶ що за глупост?!

¶ Насам! ¶ каза Хари и посочи един каменен тунел, който беше единственият изход.

Освен своите крачки чуваха само тих звук от вода, която се стичаше по стените. Тунелът се спускаше надолу и напомни на Хари за "Гринготс". С неприятно свиване на сърцето той си представи змейовете, за които се разправяше, че пазят трезорите в банката на магьосниците. Ами ако срещнеха змей, напълно пораснал змей ¶ бебето Норбърт беше достатъчно страшно...

¶ Чувате ли нещо? ¶ прошепна Рон.

Хари се ослуша. Отнякъде пред тях сякаш долиташе тихо шумолене и подрънкване.

¶ Мислиш ли, че е привидение?

¶ Не знам... звучи ми като криле.

¶ Напред има светлина... виждам нещо да се движи.

Достигнаха края на тунела и видяха пред себе си яркоосветена стая с висок сводест таван. Беше пълна с малки птички, блестящи като скъпоценни камъни, които пърхаха и се въртяха из цялата стая. На отсрещната страна на помещението имаше тежка дървена врата.

¶ Мислиш ли, че ще ни нападнат, ако прекосим стаята? ¶ попита Рон.

¶ Вероятно ¶ каза Хари. ¶ Не изглеждат много зли, но предполагам, че ако всичките се спуснат наведнъж... Е, няма друг начин... ще тичам.

Пое си дълбоко въздух, покри лице с ръцете си и се втурна през стаята. Очакваше всяка секунда да почувства остри човки и нокти да го дерат, обаче нищо не се случи. Достигна вратата недокоснат. Дръпна бравата, но тя беше заключена.

Другите двама го последваха. Започнаха да дърпат и да надигат вратата, но тя не искаше да помръдне, дори когато Хърмаяни опита своето заклинание Алохомора.

¶ Ами сега какво? ¶ попита Рон.

¶ Тези птици... Те не може да са тук само за украшение ¶ замислено каза Хърмаяни.

Наблюдаваха птичките, които летяха вихрено над тях и блестяха. Блестяха?

¶ Това не са птици ¶ каза Хари внезапно, ¶ Това са ключове! Крилати ключове... вижте внимателно. Което трябва да означава... ¶ Той се огледа из помещението, докато другите бяха втренчили погледи в ятото от ключове. ¶ Да... вижте! Метли! Трябва да хванем ключа на вратата!

¶ Но те са стотици!