• Умът на бегача престава да се бори и съпротивлява. Богът на успокоеното съзнание е спокоен.
• Зоната кара човека да се чувства имунизиран срещу злото. Богът на успокоеното съзнание предлага утеха.
• Победата и загубата вече не са движеща сила. Богът на успокоеното съзнание е непретенциозен.
• Не е нужно да се борим, зоната ще се погрижи за всичко. Богът на успокоеното съзнание е отстъпчив.
• Умът на бегачът се успокоява. Богът на успокоеното съзнание е безмълвен.
• В зоната човек се освобождава от ограниченията на тялото, докосвайки цялостта и уникалността на всичко. Богът на успокоеното съзнание е вглъбен.
Чувал съм за футболисти-професионалисти, които твърдят, че в отределен момент от всеки мач играта взема превес и те имат чувството, че танцуват. Вместо да използват волята си, за да тичат и догонват топката, те се виждат как тичат напред и посрещат топката, сякаш това е нещо предопределено. Богът на успокоеното съзнание не се открива толкова с вътрешно вглъбяване - по-скоро той изниква от нас, когато дойде моментът за това.
Кой съм аз?
БЕЗМЪЛВЕН СВИДЕТЕЛ.
Богът на третото ниво е Бог на успокоеното съзнание, защото ни показва как да оставим борбата зад гърба си. Във външния свят не съществува мир, той се регулира и ръководи чрез борба. Хората, които се опитват да контролират заобикалящата ги среда - перфекционистите и всички, подвластни на маниакално поведение - са отхвърлили поканата да намерят вътрешно решение.
„Като дете не бях възпитан в определено отношение към религията, каза ми един мъж. В детството ми тя не съществуваше и това продължи доста години. Поставих си огромни цели, които възнамерявах да постигна съвсем сам - добра работа, жена и деца, пенсиониране на петдесет и други неща от този род."
Този човек произлизаше от заможно семейство и за него работата не беше добра, освен ако не означаваше изпълнителен директор. Той постигна тази цел, около тридесет и петте вече оглавяваше компания за канцеларско оборудване в Чикаго. Всичко вървеше като по релси до един съдбовен мач на рокетбол.
„Не се натягах, нито играех по-запалено от друг път, но изглежда съм направил нещо, защото чух силно изхрущява-не. Изведнъж паднах. Всичко стана на забавен ритъм. Веднага разбрах, че съм си скъсал ахилесовото сухожилие -случваше се нещо много странно." Вместо да се превива от силната болка, човекът се чувствал крайно спокоен и безразличен. „Сякаш всичко това ставаше с друг човек. Лежах така, докато извикаха линейка, но умът ми се носеше някъде извън мен."
Усещането в момента било на сладко, дори блажено спокойствие. Мъжът - ще го наречем Томас - никога не бил изпадал в подобно състояние и то продължило дори след като глезенът започнал да отича и да боли. Докато лежал на екстензия в болницата, Томас забелязал, че новооткритото спокойствие постепенно изчезва. Чудел се дали въобще е изпитал нещо духовно, но след усилено ровене из свещените писания, Томас наистина не бил в състояние да посочи конкретен пасаж, отговарящ на преживяното от него.
Често се случва хора да попадат в третото ниво така внезапно. На мястото на активния, възбуден ум, те откриват безмълвния свидетел. Тълкуванията са много различни. Някои хора веднага прибягват до религията, оприличавайки това спокойствие с Бог, Христос или Буда; други смятат, че става дума за един вид отдалечаване: „Бях участник във филма, а сега седя сред публиката и го гледам", обяснява един човек.
От медицината знаем, че мозъкът може да предпочете да спре възприемането на болката. До откриването на ендорфините - мозъчният вариант на морфина - не съществуваше биологическо обяснение за тази самоупойка. Но въпреки това ендорфините не са достатъчни, за да си обясним екстаза на св. Йоан или вътрешното спокойствие на човека, скъсал ахилесово сухожилие. Ако изследваме механизма на тялото за спиране на болката, ще видим, че когато се появи болка, мозъкът не просто си бие инжекция от опиат. Съществуват много положения, когато болката не може да бъде преодоляна изцяло или само частично, а понякога е нужен трик, за да накарате мозъка да се задейства. Например известна част от хората, страдащи от необясними болки, получават облекчение, ако им инжектирате кръвна плазма и им кажете, че е силен наркотик. Цялото лечението има психологическо естество - важното е да се промени тълкуването на човека. Можем също да си спомним и за загадъчните „показни операции" от времето на Мао, когато пациентите бяха будни и весели, разговаряха и пиеха чай, докато оперираха апендицитите им. Единствената упойка се осигуряваше с помощта на акупунктура. Но когато бяха направени опити подобен метод да се приложи извън пределите на Китай, резултатите в най-добрия случай се оказаха необнадеждаващи. Различието във възприятията между източната вяра и западния скептицизъм е твърде голямо.
Между болката и мозъка сигурно се намесва нещо, което определя колко дискомфорт да почувства човек. Странното е, че това „нещо", от което зависим, може изцяло да контролира нашите нагласи. Ключът към болката се контролира от съзнанието. Еднакво нормално е както да не се чувства болка, така и да се усеща силна болка. За човек, който е достигнал третото ниво, този ключ не е нещо тайнствено. Той е присъствието на Бога, носещ спокойствие и облекчаването на болката е повече от физическо действие, то включва и болката на душата, която изпитва някакво терзание. Като се обръща навътре към себе си, вярващият открива начин да спре тази болка.
Как се приспособявам?
ОСТАВАМ СЪСРЕДОТОЧЕН В СЕБЕ СИ.
Опасният Бог съответства на опасния свят. Богът неспокойствието вече не е опасен, защото е създал свят на вътрешна независимост и съзерцание. Когато човек се обърне към себе си, над какво разсъждава? Вътрешният свят прилича на пейзаж, който е познат на всички ни. Той е изпълнен с мисли и спомени, желания и копнежи. Ако се съсредоточите над тези събития, които се носят в потока на съзнанието, вътрешният свят не е загадка. Той може да е сложен, тъй като мислите ни са най-различни и идват от толкова много места, но изпълненият с мисли ум не е енигма.
Достигналият до трето ниво човек разсъждава над съвсем други неща. Психиатрите биха го нарекли сърцевината или центъра на личността. В центъра на ума не съществуват събития. Вие сте насаме със себе си и очаквате мислите да се появят. Целият смисъл на това да останете „концентрирани в себе си", е че е трудно да бъдете извадени от равновесие. Вие оставате верни на себе си насред външния хаос. Това ни напомня за футболиста, който е толкова концентриран, че играта се играе сама, докато той започва да се движи, за да хване топката, като предварително програмиран.
В много отношения да откриете своя център е великият дар на третото ниво и Богът на успокоеното съзнание съществува, за да увери своите поклонници, че съществува едно убежище далеч от страха и объркването. „Спокойно си лягам и спя, се казва в псалм 4, защото Ти, Господи, ми даваш да живея в безопасност." Липсата на мир по света не убягва от вниманието на авторите на хрониките. Част от усилията им са насочени към описание на това какъв е животът, но същността е политическа. Ангелите, които възвестяват на пастирите новината за раждането на Христос, обещават мир на света и добра воля сред човеците, като имат предвид факта, че работата на Месията е да успокоява бурната история на избраните хора веднъж за винаги.
Богът-воин не решаваше проблема, нито пък го решаваше изковаването на безброй закони. Богът на мира не може просто да диктува край на споровете и борбата. Или човешката природа трябва да се промени, или трябва да покаже нови качества, които надхвърлят насилието. На трето ниво новата страна на човека е центрираността. Ако откриете своето вътрешно спокойствие, проблемът за насилието е решен, най-малкото поне за вас лично. Един мой приятел, който бе дълбоко повлиян от будизма, отива дори още по-далеч: той казва, че ако човек може да открие точката на покой в своята същност, става център на цялата Вселена.
„Не сте ли забелязали, че докато карате по магистралата, можете да си представите, че не се движите? Променяте гледната си точка, за да останете неподвижни, докато пътят и околността се движат. Същият трик може да се направи докато тичате. Всичко друго се движи, минава покрай вас, а вие оставате на едно и също място." За повечето от нас не е трудно да направят този номер, но той, Богът на мира, вижда тук по-голям смисъл. „Тази застинала точка, която никога не се движи, е безмълвният свидетел. Или поне възможно най-близката, достъпна за пове-
чето от нас. След като веднъж я откриете, разбирате, че не трябва да се губите в безкрайната активност край себе си. Да се видите в центъра е съвсем нормално."
На Изток привеждат почти същия аргумент. Будизмът, например, не вярва, че личността е нещо действително. Всички етикети, които си залепваме, са просто ята от различни птици, кацнали по случайност на един и същи клон. фактът, че аз съм над петдесетте, че съм индиец, лекар по образование, женен с две деца и т.н. не разкрива истинската ми същност. Тези качества са решили да се съберат и да създадат илюзията за идентичност. Как са се озовали на един и същи клон? Будизмът би казал, че аз съм ги извикал с привличане и отблъскване. В този живот аз съм предпочел да съм мъж, а не жена, от Изтока, а не от Запада, женен, а не ерген и т.н. Да избираме да бъдем едно, а не друго, е напълно произволно. По отношение на всеки избор неговата противоположност би имала същата стойност. Обаче поради тенденции, формирани от моето минало (в Индия бихме казали от миналите ми животи, но това не е необходимо), аз правя конкретен избор. Аз съм така свързан с тези предпочитания, че всъщност смятам, че те - това съм самият аз. Моето Его гледа моята къща, кола, семейство, кариера, придобивки и казва „Аз съм тези неща".
В будизма нищо от това не е вярно. Във всеки момент птиците, кацнали на клона, могат да отлетят. Всъщност това ще стане, когато умра. Ако душата ми оцелее (Буда не се обвързва с това какво се случва след смъртта), всеки мой избор ще се разпилее с вятъра, щом се откажа от тялото си. И тъй, кой съм аз, ако не тези милиони избори, прилепнали за мен като дреха? Аз не съм нищо друго, освен застиналата точка на съзнание в моя център. Свалете от мен всичко изживяно и ще остане само тя. Ако разбере тази истина, човек става свободен, както учи будизмът. Следователно да се възприемаме като неподвижна точка, докато шофираме по магистралата, е ценно преживяване. Вие сте една стъпка по-близо до откритието кой сте всъщност.
Как откривам Бога?
С МЕДИТАЦИЯ, БЕЗМЪЛВЕН РАЗМИСЪЛ.
фактът, че третото ниво е насочено навътре, не може да се отрече. Старият завет ясно казва, че пътят към спокойствието минава през упованието в Бога като външна сила. Той винаги е във фокуса на вниманието. Стиховете на тази тема звучат така: „Голямо спокойствие имат тези, които обичат твоите закони". И: „Ти ще дадеш съвършено спокойствие на онзи, чийто ум е насочен към теб, защото той ще вложи вярата си в теб". Ако вместо това се откажем от вярата в Бога и се взираме само в себе си, това може да се окаже много опасно. Да се превърне в ерес. След падението грехът разделя човека от Бога. Божеството е „там горе", в небесата, докато аз съм „тук долу", на земята, място на сълзи и борба. В тази схема на мен ми е позволено да се моля на Бога, да призовавам неговата помощ и утеха, но той решава дали да отговори на моя зов. Не съм аз този, който може да направи връзката постоянна. Моето несъвършенство - и законите на Бога - ми го забраняват.
Няколко знака показват обаче, че бих могъл да рискувам и с друг подход. В Библията има стихове като: „Търси царството небесно в себе си". И пътищата за обръщане към себе си главно чрез медитация и безмълвен размисъл, не се различават кой знае колко от молитвата. Ако е вярно, че „чрез мълчание ще притежаваш душата си", тогава колко го е грижа Бог как стигам до това мълчание? Религиозните аргументи стават вторични, щом разберем, че биологическата нагласа е в основата на успокоеното съзнание, независимо в каква вяра я обличаме.
Източният произход на медитацията е безспорен, с хиндуистката традиция на самовглъбяването започва духовното търсене, което би могло да завърши с просветление. Д-р Хърбърт Бенсън от Харвард, който играе ключова роля в популяризирането на медитацията без религия,
основава своята „релаксивна нагласа" върху принципите на трансценденталната медитация, изключвайки нейните духовни приложения. Той заменя мантрата с каквато и да е неутрална дума, повтаряна на ум, докато се забавя вдишването и издишването (той предлага думата едно). Други, включително и аз, не приемаме този подход и възприемаме друг, чиято главна ценност е мантрата като средство за разкриване на по-дълбоки духовни нива в ума. За нас повтаряната дума трябва да е свързана с Бога.
Духовните качества на мантрите имат две основи. Някои ортодоксални хиндуисти казват, че всяка мантра е вариант на Божието име, докато други твърдят - което е много близко до квантовата физика - че ключът е вибрацията на мантрата. Думата вибрация означава честотата на мозъчната активност в мозъчната кора. Мантрата образува верига за обратна връзка-мозъкът произвежда звука, слуша го и след това реагира с по-дълбоко ниво на внимание. Тук няма нищо мистично. Човек може да използва кое да е от петте сетива, за да влезе в тази примка за обратна връзка. В древните Шива Сутри са описани повече от сто начина за постигане на трансцендентно състояние, между които взиране в синьото небе, а след това и отвъд него, осъзнаване красотата на една жена, а после откриване скритото отвъд тази красота. Целта е да се излезе извън сетивата, за да се открие техният източник. (Популярната фраза, че будистите се взират в своя пъп, е изкривено представяне на практиката да се концентрира умът върху една точка; пъпът се приема за точно такава точка. В някои традиции той служи като фокус на енергията, която има духовно значение.)
Във всеки случай източникът представлява по-фино състояние на мозъчната дейност. Съществува теория, според която менталната дейност съдържа свои собствени механизми да става все по-фина, докато настъпи пълна тишина. Тишината е важна, защото тя е източникът на ума; мантрата все повече и повече заглъхва, докато накрая напълно изчезва. В този момент съзнанието на човека преминава квантовата граница. За първи път в етапите на нашето вътрешно израстване материалната плоскост остава зад гърба ни; вече сме в област, където духовната активност налага собствените си закони.
Опонентите на това схващане твърдят, че нищо такова не се случва, че приученият да стихва мозък може да носи спокойствие, но това няма връзка с духовността. Възражението може да бъде елиминирано, като се отбележи, че всъщност няма никакво фундаментално разминаване. Мозъчната кора ражда мисълта, като използва енергия във вид на фотони. Тяхното взаимодействие става на квантово ниво, което означава, че всяка мисъл може да се проследи обратно до нейния източник на по-дълбоко ниво. Не съществуват,духовни" мисли като такива. Но обикновеното мислене не прекрачва квантовата бариера, макар че би могло (както се вижда от не-духовната техника на Бенсън). Ние си оставаме на материалното ниво, защото обръщаме внимание на това какво означава мисълта. Нашето внимание е насочено навън, а не навътре.
Една мантра, както и неутралната дума на Бенсън „едно", има малко или никакво значение, което да ни разсейва. Следователно тя е по-лесно средство за вникване навътре, отколкото молитвата или вербалното съзерцание (при което човек мисли и се спира на една страна от Бога).
Несъмнено хората не приемат напълно идеята, че Бог е вътрешно явление. Мнозинството от религиозните хора по света са изцяло предани на първо и второ ниво, като вярват в Бога „горе", или при всички случаи извън тях самите. Проблемът се усложнява от факта, че навлизането в себе си не е пълно разкритие, то е само едно начало. Стихналият ум не предлага внезапни проблясъци на божествено просветление. Въпреки това неговото значение е ясно формулирано в средновековен документ, известен като „Облакът на непознаването", написан от неизвестен автор през XIV век. Авторът ни казва, че Бог, ангелите и всички светци са най-доволни, когато човек започне да работи вътрешно. Това обаче не личи в началото:
„Когато започваш, ти откриваш само тъмнина и най-много един облак от непознаване... Тъмнината и този облак, независимо какво правиш, стоят между теб и твоя Бог."
Блокажът има две форми: човек не може да види Бог с разума и разбирането на ума си, нито може да го усети „в сладостта на своята обич". С други думи, Бог няма присъствие нито в емоционален, нито в интелектуален смисъл. Остава ни единствено облакът на непознаването. Според автора не съществува друго решение, освен упоритостта. Вътрешната работа трябва да продължи. После той излага един тънък аргумент. Авторът ни информира, че всяка мисъл в ума ни отделя от Бога, тъй като мисълта хвърля светлина върху своя обект, фокусът на вниманието е като „око на стрелец, фиксирано върху точката, към която лъкът ще изстреля стрелата". Макар облакът на непознаването да ни обърква, той всъщност е по-близо до Бога дори и от мисълта за Бога и неговата способност да твори чудеса. Затова, съветва ни авторът, нека влезем в „облака на забравата" за всичко друго, освен за тишината на вътрешния свят.
В продължение на векове този документ е изглеждал съвсем мистичен, но той става напълно смислен, когато разберем, че се препоръчва нагласата на успокоеното съзнание, което не съдържа никакви мисли. Авторът е навлязъл достатъчно надълбоко, за да открие Бога на третото ниво, намиращо се отвъд материалните мисли. Предприетата от него стъпка е смела, като се има предвид бремето, което са представлявали свещениците, катедралите, параклисите, свещените реликви, църковните закони и всички останали капани на средновековната религия. Тази стъпка е смела и днес, защото ние сме пристрастени към външния живот. Хората искат Бог, с който могат да говорят, да видят и докоснат.
Можете да си представите колко радикално е това възражение, като прочетете следния откъс от книгата:
„В тази работа няма почти никаква полза от това да мислим за добротата или достойнството на Бога, за Дева Мария, за светците и за ангелите на небето или за небесната радост... Много по-добре е да мислим за самото съществуване на Бога."
„Самото съществуване" е мисъл без съдържание, чист дух, който естествено не се разкрива за няколко часа или дни. Както е при всеки етап, вие първо влизате, а после изследвате. На човек, който обича религията, това може да се стори мрачно място, белязано от загубата на всички ритуали и успокоението на организираната вяра. Ценността на третото ниво се състои по-скоро в обещанието, отколкото в изпълнението, тъй като представлява самотен път. Обещанието се дава от нашия анонимен автор, който многократно подчертава, че насладата и любовта ще се родят от мълчанието. Вътрешната работа се извършва с една единствена цел - да почувстваме любовта на Бога - и друг начин за постигане на това няма.
Каква е природата на доброто и злото?
ДОБРОТО Е ЯСНОТА,
ВЪТРЕШНО СПОКОЙСТВИЕ
И КОНТАКТ СЪС САМИЯ СЕБЕ СИ.
ЗЛОТО Е ВЪТРЕШНО ТЕРЗАНИЕ И ХАОС.
Читателят може да е стигнал дотук и да се пита колко хора са успели да се развият до трето ниво. Оглеждайки света, човек вижда страхотни мъчения и борби. Дори в преуспяващите общества основната религиозна система обикновено проповядва ценността на труда и постиженията. „Нищо не се дава даром" и „Бог помага на онези, които си помагат сами".
Всяко ниво на вътрешно израстване се постига трудно. Няма външна сила, която да те грабне за врата и да те пусне по-напред по пътя. Вярно е, също така, че външните об-
стоятелства не определят вярата на човека. Спомням си масовото стъписване, когато Александър Солженицин за първи път пристигна в Америка в началото на 70-те, тогава студената война беше особено студена. От него се очакваше да хвали преимуществата на Запада с неговите индивидуални свободи, на фона на бездушното потисничество, което бе оставил в Русия. Макар да бе страдал неимоверно много през осемте години, прекарани в лагерите на Гулаг след написването на писмо срещу Сталин, Солженицин смая всички, като порица духовната празнота на американската консумативност, а след това можа да оцелее като се оттегли в самота в горите на Нова Англия, пренебрегнат като Торо, направил същото сто и петдесет години по-рано.
Такъв сблъсък на ценности предстои на всеки, намиращ се на прага на третото ниво. Доброто и злото вече не се измерват по онова, което става извън нас, компасът се обръща навътре. Доброто се измерва по това да останеш вглъбен в себе си, което носи яснота и спокойствие. Лошото се измерва по нарушаването на тази яснота; то носи объркване, хаос и неспособност да се види истината.
Вътрешният живот никога не може да бъде обикновено изживяване. Преди петдесет години социологът Дейвид Рийсман отбелязва, че мнозинството от хората са ориентирани навън, а малка част - навътре. Насочеността навън се дължи на онова, което другите мислят за вас. Ако сте насочени навън, вие се стремите към одобрение и отбягвате неодобрението; огъвате се пред нуждите на конформизма и лесно приемате преобладаващите мнения като свои. Вътрешната насоченост се основава на стабилно Аз, което не може да бъде разклатено. Насоченият към себе си човек не се нуждае от одобрение и тази самостоятелност му дава възможност да подлага на съмнение масовото мнение. Обърнатият към себе си човек не винаги е религиозен, но ако е, това е религия от третото ниво.
Какво е предизвикателството на моя живот?
ДА БЪДА ЕДНОВРЕМЕННО АНГАЖИРАН И НЕЗАВИСИМ.
Сега сме в по-добра позиция и можем да разберем защо Иисус е искал от своите ученици „да бъдат сред света, но не на света". Той е искал от тях да бъдат както независими, така и ангажирани - самостоятелни, в смисъл никой да не може да отнеме душите им, а ангажирани - в смисъл да остават мотивирани да водят достоен живот. Това е актът на уравновесяване на третото ниво, който мнозина постигат доста трудно.
Авторът на „Облакът на непознаването" казва, че обръщането навътре не е истинската дилема, нито отричането на обществото и неговите ценности. Ето как той описва духовния напредък:
Внимавайте по никой начин да не останете в себе си. Аз (накратко казано) не искам да бъдете извън себе си, над себе си, зад себе си, от едната си страна или от другата."
Това ще рече никъде и авторът казва точно това. Бог не може да се намира в ума; той е нищо в сравнение с нашите безбройни мисли и амбиции. Съществува обаче една страхотна тайна за това нищо и това никъде:
„Кой го нарича нищо? Несъмнено това е нашият външен човек, а не вътрешният. Нашият вътрешен човек го нарича Всичко; защото то го учи да разбира всички телесни и духовни неща, без някакво особено познание за конкретното нещо."
Това е забележително описание за начина, по който работи безмълвието. Ние не говорим за тишината на праз-
ния ум - всъщност онези, които постигат вътрешната тишина, мислят и по обичайния начин. Но мисълта се ражда на фона на безмислие. Нашият писател твърди, че това е все едно да знаеш нещо, което няма нужда от изследване. Умът е пълен с някакво знание, което може да ни говори за всичко, но въпреки това няма думи; следователно ние търсим знание във фона. От начало ни се струва, че там няма кой знае какво; ние сме във фазата на мрака и на „облака на непознаването". Но търсенето продължава и ако се придържате към плана си, многократно отхвърляйки външните отговори - ако не се отказвате от разбирането, че скритата цел е истинска, накрая вашите усилия ще дадат плод.
През цялото време работата, която извършвате, е вътрешна и лична, но външното съществуване трябва да продължава. Това е уравновесяването, за което говори Иисус, когато казва, че съществуваме сред света, но не за него. Или както го формулираме ние - да бъдем едновременно независими и ангажирани.
Сподели с приятели: |