Книга моисеева битие г. Х. Макинтош глава първа 1
Изтегляне 3.41 Mb.
|
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА — 13Началото на тази глава ни въвежда в един сюжет от огромен интерес за сърцето. Когато, по един или по друг начин, духовното състояние на вярващия се намира в спад, пречещ му да общува с Бога, той рискува, от момента в който съвестта му започва да се пробужда, да не съумее да се възползува от благодатта, такава, каквато бива тя, а и да не схване напълно реалността на своето пред Бога. Но ние знаем, че всичко, което Бог прави, Той го прави по начин достоен за Него самия ; било когато сътворява или спасява, било като обръща или възстановява. Той не действува освен според Своята същност : Бог прославя името си по всичките Свои пътища. Това е голямото щастие за нас, които сме винаги склонни да „оскърбим Светията на Израел“ (Псалми 78:41) и които не пропускаме да го сторим, най-вече, когато се касае до Неговата възстановяваща благодат. В главата, която сега ни занимава, виждаме Авраам, който не само биде изведен от Египет, но и доведен „до мястото където по-преди беше шатрата му … до мястото на жертвеника, който бе там най-напред съградил ; и там призова Авраам името Господне“ (Битие 13:3, 4). Бог на ще бъде удовлетворен по отношение на тогова, който се е заблудил или е изостанал назад, докато не го вкара отново в правия път и не възстанови общението му със самия Него. Сърцата ни, изпълнени със собствената им справедливост, лесно биха допуснали, че едно по-нископоставено място от онова, което е заемал до преди това, би подобавало на подобен човек. И щеше да бъде наистина така, ако се отнасяше до нашите заслуги или до собствения ни характер, но тъй като се касае единственно за благодат, Богу подобава да определя степента на повторното повдигане ; тази мярка ни е дадена в следния пасаж : „Ако искаш да се обърнеш, о Израел, — казва Всевишния Бог — към Мене се обърни !“ (Еремия 4:1). Ето как Бог повдига, а да направи това другояче, би било недостойно за Него. Той изобщо не възстановява, или го прави така, че да превъзнесе и да прослави богатствата на Своята благодат. Когато прокаженият беше доведен в стана, той биде отведен при входа на шатрата на събранието (Левит 14:11) ; когато блудният син се завърна в бащиния дом, баща му го сложи да седне до него на масата ; когато Петър бе повдигнат над своето падение, той можа да рече на хората от Израел : „Вие се отрекохте от Светия и Праведния“ (Деяния 3:14), обвинявайки ги именно в онова, що сам бе свършил при възможно най-отежняващи обстоятелства. Във всеки един от тези случаи, както и в много други, виждаме че Бог възстановява всецяло : Той довежда душата винаги до Себе Си, в цялото могъщество на благодатта, и в пълно доверие на вярата. „Ако искаш да се обърнеш, към Мене се обърни“ ; „Авраам бе доведен до мястото където по-преди беше шатрата му“. При това, ефектът от Божественото възстановление на душата е безкрайно практичен : ако, характерът на това възстановяване е противоположността на легализма ; ефектът на това възстановяване е противоположността на едно такова поведение, което оставя настрана Божият закон (антиномиямизъм). Възстановената душа ще притежава едно живо и дълбоко чувство към злото, от което е била освободена, и това чувство ще се изяви посредством дух на бдителност, на молитви, на святост и благоразумие. Бог не ни повдига щото ние да гледаме още по-леко на греха, та да изпаднем отново в него. Той казва : „Иди си и отсега не съгрешавай вече !“ (Йоан 8:11). Колкото по-дълбоко бъде чувството за благодатта на Бога, който ни е повдигнал, толкова повече чунството за светостта на това повдигане ще бъде дълбоко. Това е принцип установен и преподаван отначало докрай от Светото Писание, и по-специално, в два добре познати пасажи от Псалм 23:3 и от 1 Йоан 1:9 : „Той възстановява душата ми, насочва ме по пътя на правдата заради Своето име“ ; и : „Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“. Пътят, подобаващ за душата, която е била възстановява, е „пътят на справедливодстта“. Облагодетелствуването от благодатта поражда праведен живот : да се говори за благодат и да се живее в несправедливост, означава да се обърне „благодатта на нашия Бог в разпътство“ (Юда 4). Ако „благодатта царува чрез правдата, за да въдвори вечен живот“ (Римляни 5:21), тя така също се проявява и чрез справедливите дела, които са плода на този живот. Благодатта, опрощаваща ни нашите грехове, ни очистя също и от всяка несправедливост. Това са две неща, които никога не бива да бъдат разделяни, които, взети заедно, се противопостяват, както видяхме вече, на легализма, както и на антиномиамизма на човешкото сърце. Но имаше за Авраам едно друго, много по-тежко изпитание от изпитанието с глада, което го бе принудило да слеза в Египет, а именно, онова, което произтичаше от компанията на някого, който явно не се ръководеше от енергията на една собствена вяра, нито пък от чувството за собствената му отговорност. Изглежда че още от самото начало Лот, в своето движение, по-скоро бе подтикван от влиянието на Авраам и от неговия пример, отколкото от някаква вяра в Бога, която му беше присъща. В този факт се съдържа един всеобще принцип. Прелиствайки Писанието, виждаме че в големите движения, породени от Божия Дух, някои лица, вярващи или не, са се присъединили към тези движения, но без да са лично съпричастни към породилото ги могъщество. Тези лица следват някое време този път, тежейки като мъртво тяло върху свидетелството, или издигайки се по един позитивен начин в преграда върху му. Така Всевишният Бог бе призовал Авраам да напусне рода си, но Авраам, вместо да го напусне, го отведе със себе си ; Тара го забавя в неговия вървеж до момента, когато самият той бива отнесен от смъртта ; Лот го придружава малко по-надалече, докато „ламтежа за други неща“ (Марко 4:19) го обхване и завладее изцяло. Същото нещо можем да забележим и при голямото движение извело Израел извън Египет : „Разноплеменно многочинство“ последва Израилтяните и се превърна за последните в причина за корупция, отслабване и смут, както виждаме това в Числа 11:4 : „Пришълците между тях наченаха да изказват прищевки, а заедно с тях и синовете Израилеви седяха, плачеха и думаха : кой ще ни нахрани с месо ?“. По същият начин и през първите дни на Църквата, а и от тогава насетне, във всички движения, породени от Божия Дух, наблюдаваме множество лица, които се присъединяват към същите тези движения, подтиквани от различни влияния, но които, нямайки божествен характер, биват преходни, и позволяват на тези лица бързо да се оттеглят и да заемат мястото си в света. Нищо, освен произтичащото от Бога, няма да оцелее : ние трябва да схванем връзката, свързваща ни с живия Бог ; необходимо е да почувствуваме, че имено Той ни е призовал към позицията, която заемаме, защото иначе не бихме имали нито твърдост, нито постоянство, седейки на тази позиция. Ние не можем да следваме нечий друг коловоз, само поради факта, че този някой го е прокарал пред нас. Бог, в своята благодат предначертава на всекиго от нас пътя, който трябва да следва, давайки на всекиго една сфера на действия и задължения, които той трябва да изпълни. Следователно, ние сме длъжни да да узнаем какво е нашето призвание и какви са задълженията ни произтичащи от него, за да можем, благодарение на всекидневно получаваната благодат, ефикасно да работим за Божията прослава. И без значение е размерът на възможностите ни, тъй като ги имаме от Бога. Ние можем да имаме „пет таланта“, или да сме получили „само един“ ; но ако успеем да оползотворим този „едничък талант“, с взор отправен към нашия Повелител, ние безспорно ще чуем от Него следните слова : „Хубаво, добри и верин слуго“ (Матея 25:23), досущ като че ли сме успяли изгодно да си послужим с „петте таланта“. Павел, Петър, Яков и Йоан поотделно получиха една лична и „точно опредлена способност“, една специална служба, и така бива за всекиго. Никой не трябва да се намесва в дейността на другия. Дърводелецът има трион, ренде, чук, длето и си служи всеки от тези инструменти спорде нуждите си. Нищо не се обезценява така, както имитацията. Във физическия свят ние бездруго не я срещаме и всяко сътворено създание изпълва своята собствена сфера, собствените си функции. И ако това е така във физическия свят, в колко по-висша степен е то в духовния мир. Поле за действие има за всички. В една и съща къща се срещат съдове с различни размери и форми, и всички те са необходими на стопанина. Да проучим, следователно, скъпи читателю, дали сме направлявани посредством едно божствено или от човешко въздействие, дали нашата вяра почива върху човешката мъдрост или върху Божието могъщество ; дали онова, което правим, го правим защото и други са го правили, или защото Господ ни призовава да го направим ; дали ние единствено се опираме и следваме примера и влиянието на околните или сме подкрепяни от една лична вяра. Безспорно, да се радваме на братското общуване е истинска привилегия ; но ако се опираме единствено на тези братя, ние скоро ще претърпим крушение. Така също, ако надхвърлим собствената си мярка, нашата дейност ще пострада. Лесно е да се види дали даден човек работи на отреденото му място и според собствената му мярка : Нека се научим да бъдем винаги непосредствени и естествени. Ако човек, незнаещ да плува, се впусне в дълбоки води, ще му се наложи да се бори, за да оцелее и да не потъне ; ако един морски кораб вдигне котва, без да е в състояние да се впусне в морето тъй като няма необходимата екипировка, той скоро ще бъде изтласкан обратно в пристанището или пък ще потъне. Лот напусна „Ур на Халдейците“, но попадна в Содомската равнина. Божият зов не бе докоснал сърцето му и очите му останаха затворени пред славата на Божието наследство. За всекиго от Божиите служители има пътечка, осветена от Неговото одобрение и от светлината на Неговия лик, и за нас трябва да бъде радостно да вървиме по нея. Неговото одобрение е достатъчно за сърцето, което Го познава. Ние няма да получиме всякога одобрението и съдействието на нашите братя, често ще бъдем зле разбирани от тях. Но това са неизбежими неща. „Денят“ще постави всяко нещо на мастото му и вярното сърце ще чака доволно, наставането на този ден, знаейки че тогава Бог ще отдаде всекиму Своята похвала (1 Коринтяни 3:13 ; 4:5). Би било полезно да разгледаме от по-близо онова, което накара Лот да се отклони от пътя на публичото засвидетелствуване. Във всеки човешки живот се среща един кризисен момент, който разкрива основата, върху която той търси опора при своя вървеж, мотивите, заставящи го да действува, а и целите, които преследва. Същото беше и с Лот : той не умря в Харан, но падна в Содом. Привидната причина за падението му беше кавгата между пастирите на добитъка му с пастирите на Авраам. Но когато човек не следва пътя си с привързаност и пречистени чувства, лесно намира своя препъни камък, за да залитне. И ако това не се случи днес, ще стане утре, ако не бъде на това място, ще настъпи на друго. В известен смисъл, привидната причина, поради която сте се отклонили от правия път, е без значение ; реалната причина остава скрита, далече може би от всеобщото внимание, във скритите кътчета на сърдечните подбуди, там, където светът, под една или под друга форма, е проникнал и се е настанил. Кавгата между пастирите лесно можеше да се изглади без да нанесе духовни щети, било за Лота, било за Авраам. В действителност, тя послужи на последния като му предостави случай да покаже чудната мощ на вярата и онзи морален и небесен възход, с който вярата окичва този, който я има ; докато в този случай тя изкара само наяве светът, с който бе изпълнено сърцето на Лот. Тази пастирска кавга не засили повече с нищо властта на света в сърцето на Лот, нито този на вярата в сърцто на Авраам. Тя само изкара на показ, и в единия и в другия случай онова, което действително изпълваше сърцата на всекиго от тях. Всякога бива така ; спорове и противопоставяния възникват в Божията Църква, ставайки за мнозина повод за падение, като ги връщат на света по един или по друг начин. Тогава, тези хора се хващат за същите тези спорове и противопоставяния, считайки ги за отговорни за онова, което се корени в самите тях. В действителност, те са дали само поводът да се прояви истинкото състояние на душите и влечението на сърцата. Когато светът завладее сърцето, човек винаги намира пътя към него ; не ще представлява никакво морално превъзходство порицаването на лица и обстоятелства, когато коренът на злото е в самите нас, независимо от това, колко жалко е, че има спорове и противопоставяния. Тъжно и унизително е да се наблюдават братя, които се карат в присъствието на „Хананеенци и Ферезиенци“ (13:7) тогава, когато думите помежду им винаги трябва да бъдат : „Не бива да има караница между тебе и мене . . . понеже сме братя“ (13:8, 9). И все пак, защо Авраам не избра Содом ? Защо кавгата не го тласна към света и не се превърна за него в повод на падение ? — Той разгледа тази трудност от Божия гледна точка. Неговото сърце, също както и сърцето на Лот, беше чувствително към добре напоените (13:10) равнини. Но той не позволи на своето сърце да избира. Остави избора на Лот, а на Бог остави грижата да направи избор за него самия. Такава е мъдростта идеща от горе. Вярата винаги оставя Богу грижата да фиксира неговото наследство, както и именно Нему се уповава, та да я въведе в него. Тя би могла да рече : „Междите ми се паднаха по хубави места и наследството ми е приятно за мене“ (Псалми 16:6). Без значение е мястото, където са `и се паднали „междите“ : вярата счита, че са `и се случили все „хубави места“, защото сам Бог я е поставил там. Този, който се движи от вярата, драговолно може да отстъпи избора на онзи, който се направлява от очите си ; той казва : „Ако идеш ти наляво — аз отивам надясно, ако пък ти надясно, аз — наляво“ (13:9). Има в тези думи едновременно и великодушие и морално извисяване, и освен това, каква сигурност ! Можем да разчитаме, че независимо от обхвата на природните ламтежи и на възможното им разпростиране, те никога няма да завладеят съкровищата на вярата : тя търси полагаемото `и се в съвсем друга посока. Вярата поставя съкровището си на място, което природата никога не ще и помисли да посети. Дори и да искаше, тя не би могла да го доближи. А ако пък би могла, тя не би го желала, така че вярата, оставяйки избора на природата, се намира в пълна сигурност, като същевременно е и възвишено незаинтересована. Какъв беше изборът на Лот когато му се отдаде възможността да избира ? Той взе за себе си Содом, мястото, където именно щеше да се стовари присъдата. Как и защо Лот направи този избор ? Получи се така, защото той се показа чувствителен към външния вид, а не към присъщото качество на бъдещата съдба на мястото. Истинският характер на Содом беше лошотията (13:13), а бъдещата му съдба „присъдата“, разрухата, посредством „огънят и сярата на небето“ (19:24). Но, ще кажете вие, Лот не можеше да знае всичко това : възможно е, а и Авраам също ? Но Бог пък знаеше, и ако Лот бе оставил Богу грижата „да му избере едно наследство“ (Псалми 47:4), то Бог сигурно не би му дал мястото, което самият Той щеше да разруши. Но Лот реши сам да направи избора си и счете, че Содом му подобава, въпреки че Содом не подобаваше Богу. Очите на Лот се спряха върху „добре напояваните равнини“ (13:10), и сърцето му бе запленено от тях : „Той разпъна шатрите си до Содом“ (13:12). Такъв бива изборът на природата. „Димас ме остави като обикна сегашния свят“ (2 Тимотей 4:10). Лот изостави поради същата причина Авраам ; той напусна мястото на свидетелството и се озова върху това на присъдата. „И рече Всевишният Бог на Авраам, след като Лот се отдели от него : Вдигни очи и от мястото дето си сега, погледни към север и юг, към изток и запад, защото цялата земя която виждаш, на тебе ще я дам и на потомството ти довека“ 13:14, 15). „Кавгата“ и „раздялата“, бяха далече от това да причинят някаква духовна щета на Авраам и послужиха за изява на небесните принципи, които го ръководеха, и укрепиха живота на вярата в душата му ; те послужиха също така за изясняването на пътя му и го освободиха от една компания, която само му пречеше. Така че всичко това допринесе за благото на Авраам и му дари жетва от благословии. Да си припомним тази истина, едновременно сериозна и насърчителна, която с течение на времето всеки намира, ако мога да се изразя така, според собствения си ръст. Всички, които се надбягват, без да са били изпратени, свършват, като по един или по друг начин, биват препъвани. Тогава именно се връщат към нещата, които твърдяха, че са изоставят. От друга страна пък, онези, които биват призовани от Бога, и които намират опора в Него, биват подкрепяни чрез Неговата благодат. „Пътеката на праведните е като лъчезарно светило, което свети по-силно досред пладне“ (Притчи 4:18). Тази мисъл трябва да ни стори смирени и бдителни когато се молим. „Който мисли, че стои прав, нека внимава да не падне“ (1 Коринтяни 10:12), защото навярно „Има последни, които ще бъдат първи, и има първи, които ще бъдат последни“ (Лука 13:13). „Който устои до край, той ще бъде спасен“ (Матей 10:22), е принцип, който независимо от непосредственото му приложение притежава широкообхватна морална величина. Виждани са били множество плавателни съдове, излизащи победоносно от пристанището — с разпънати платна, посред приветствията и аплодисментите на тълпата, които сякаш обещават едно прекрасно плаване ; но, уви ! бурите, вълните, песъчливото дъно и морските скали — скоро променят истиския облик на тези начинания ; пътешествието, започнало с най-благоприятни предзнаменования, завършва с катастрофа ! Имам предвид тук само службата и свидетелството, и в никакъв случай въпроса за приемането и за вечното спасение на човека в Христос : това спасение, благословен да е Бог, по никакъв начин не зависи от нас, но от Този, който е рекъл : „Давам на [моите овчици] вечен живот ; и те никога няма да загинат и никой няма да ги грабне от ръката ми“ (Йоан 10:28). Но често се случва да видим християни да правят особена служба или свидетелство, имащи чувството, че за това са призвани от Бога ; след някое време, провалили се в подобно начинание, мнозина от тях, след като са изповядвали някои принципи при по-особени действия, по отношение на които не са били поучени от Бога, или пък чиито последствия не са били зряло обмислили предварително в Божието присъствие, завършват с откритото насилие над същите тези принципи. Трябва да съжаляваме за подобни на тези неща и същевеременно, старателно да ги избягваме. Необходимо е всеки да получи своя призив и мисия от самия наш Повелител. Всички онези, призвани от Христос на някоя по-особена служба, ще бъдат твърдо подкрепяни при изпълнението `и, защото той никога не изпраща някого на война на собствените му средства (1 Коринтяни 9:7). Но този, който се надбягва без да е бил изпратен за това, не само ще се поучи от собствената си лудост, но и ще я изкара наяве. Обаче, не искаме да кажем, че човек би могъл някога да се издигне като представител на някакъв какъвто и да е било принцип, или да се представи като модел на един по-специален характер на някоя служба или на свидтелство. Богу това не е угодно ! Това би било чисто тщестлавие, явна лудост ! Работата на този, който поучава, е да изложи ясно Писанието, а работата на служителя е да изяви волята на стопанина. Но като разбираме и приемаме тази неща, нека същевременно не забравяме, че преди да започнем да градим кула или пък да се стягаме за война, трябва да пресметнем разноските (Лука 14:28). Щяхме да виждаме по-малко нещастия и смут помежду нас, ако обръщахме по-сериозно внимание на това напътствие. Авраам бе призован от Бог да напусне Ур за Ханаан ; затова Бог го направлява през целия му път. Когато Авраам се спря в Харан, Бог го изчака ; когато се спусна в Египет, Бог го върна ; когато се нуждаеше да бъде ръководен, Бог го напътстваше ; когато там избухна свада, последвана от разлъка, Бог се погрижи за него така, че на Авраам му оставаше само да каже : „Колко много са Ти благата що пазиш за ония, които Ти се боят !“ (Псалм 31:19). Авраам не загуби нищо от свадата : той има след това, както и преди това своята шатра и своя олтар (= жертвеник). „И вдигна Авраам шатрата си, и отиде да се засели в дъбравата Мамре, що е в Хеврон и там съгради жертвеник Господу“ (13:18). Нека Лот да си избира Содом, Авраам пък търси и намира всичко в Бога. В Содом нямаше никакъв жертвеник ; всички онези, уви ! които се движат в тази посока, търсят каквото и да било друго, но не и жертвеник. Не за да отдадат почит на Бога се отправят те към Содом ; любовта към света е тази, която ги насочва натам. И когато въпреки всичко, те успеят да се сдобият с онова, което търсят, какъв край ще имат ? Писанието ни го казва : „Той изпълни тяхното искане, но прати язва на душите им !“ (Псалм 106:15). Каталог: BULGARIA BULGARIA -> 1Уводни разпоредби 1Цел BULGARIA -> Книга, която шокира всички китайци по света Книга, която води комунистическата партия към разпад BULGARIA -> Азия, австралия и океания BULGARIA -> Наредба №109 от 12 септември 2006 Г. За официалния контрол върху фуражите BULGARIA -> Житие и страдания грешнаго Софрония BULGARIA -> Програма за прилагане на директива 99/13/ЕС BULGARIA -> Един различен фестивал През тази година Международната фондация за българско изкуство проф. П. Детев ни предложи един по-различен филмов фестивал с конференция на тема „Културното наследство и новите технологии” BULGARIA -> Уилиям макдоналд о м BULGARIA -> Уилиям Макдоналд Истинско следване на Христос BULGARIA -> Божествено откровение за Времето изтича! Мери К. Бакстър Изтегляне 3.41 Mb. Сподели с приятели:
|