Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

се. А той наистина забрави играта си, забрави хитрости и уловки и при всяка от

редките им срещи сега Руменова чуваше от него буйни, пламенни любовни изповеди:

- Любя те! Вервай ми! Ти ме възроди!

Думите му се вливаха като огън в сърцето й. Но тя все още се боеше от него

и се защищаваше отчаяно. Тя му каза еднаж:

- Ти си опасен човек! Така мислят и най-почтените хора в града. Ето,

Глаушеви. . . Аз им вярвам.

- Глаушеви! - избухна той. - Аз спасих живота на Лазара Глаушев. Спасих го

от смърт!

Ния се учуди, когато Руменова й предаде думите му: Лазар нищо не бе й

казал. И тя попита мъжа си.

- Да - призна Лазар. - Спаси ме той от смърт. Не исках да ти казвам тогава,

за да не се тревожиш.

И той разказа на Ния за срещата си с тайфата на Арап ага, за спасителната

намеса на Таки Брашнаров.

Таки Брашнаров стана герой за Иванка Руменова Отвори се сърцето й отеднаж и

тя призна пред себе си, че люби дръзкия красавец. Първата искра на тая обич бе

проникнала в сърцето й още от първата й среща с него. Той ловко я разгори, но

още повече със своята страст към младата жена. Тя прие тая страст като чиста

обич, каквато беше нейната обич. А доколкото все пак бяха останали някакви

колебания в нея, някаква боязън - реши да подложи любимия си на изпитание. Тя му

каза, преди да го остави да се докосне до нея:

- Аз така разбирам дружба като нашата: ние трябва да се оженим.

Тя сама бе стигнала до простата мъдрост на Траяна Костадиница, до нейното

просто знание за човека и за отношенията между човеците.

Таки Брашнаров отговори:

- Да. Ще се оженим.

Тоя път той се бе увлякъл твърде много в собствената си игра. Впрочем той

беше на тридесет и пет години, а винаги у него в края на краищата преодоляваше

търговският му, практичен разум. Учителката Иванка Руменова беше млада, хубава.

Така приеха неговото решение и старите му родители:

- Време ти беше, Таки, да се ожениш. Ех, можеше на по-харно место, ама. . .

Сватбата на Иванка Руменова и Таки Брашнаров дигна на нога цяла Преспа, но

то беше от голямо любопитство. В новата църква, дето стана венчавката, се събра

много народ, макар че поканените бяха малцина и най-вече от по-заможните люде в

града. Брашнаровци не признаваха ни приятелство, ни роднинство, а и сега бяха се

повели според своята полза и по своята надменност; бяха поканили на сватбата и

неколцина бейове и агалари, а не бяха поканили ни един от своите по-бедни

роднини и съседи. Събрал се бе много народ в църквата да гледа младоженците, но

между людете по църковния двор се дочуваха такива разговори:

- Изгоре учителката. . .

- Как я замота и нея, брей! Майстор.

- Хубавите круши свинете ги ядат.

- Некоя от приятелките му сега се готвела да го посрещне на църковния праг

с копилето му. Да го види и младата му невеста.

- Не е чудно.

- Ще си поплачат днеска и много моми. Такъв-инакъв, ама сички зяпаха по

него. . .

Събра се народ и в двора на Брашнаровци след венчавката. Изнесоха там табли

и тепсии с колакшекер

---

К о л а кш е к е р - особен вид захарчета.

се присмиваха или ръмжаха сърдито:

- От чорбаджия хаир - от муха лой!

- Сватба ли е, или е погребение!

- Що сме се събрали тука, ха да си вървиме!

- Язък за учителката!

Горе в широката гостна стая Таки Брашнаров и баща му Марко Брашнаров водеха

велемудри разговори с поканените агалари и чорбаджии и ги черпеха с благоуханна

гръцка мастика; за хатъра на агаларите вино не се поднасяше. В съседната стая

бяха чорбаджийките с щерките си, дошли бяха забулени и няколко беици - да видят

гяурска сватба. Тук черпеше старата Брашнарица със студен шербет, размесен с

гюлсюм2. Тук беше и младоженката и търсеше с тъжни очи познати люде между

гостенките. Не бе дошла на сватбата й нито Ния Глаушева, нито дори вярната й

Траяна Костадиница, която я изпрати от моминската й стая в женското училище

потънала в сълзи; заплака тогава и Руменова, преди да тръгне с жениха си към

църквата. Сега тук я поглеждаха чужди, враждебни очи. Чорбаджийските щерки й

завиждаха и я мразеха, че им отне най-желания ергенин, а старите чорбаджийки

кривяха устни, мръщеха се недоволни: невестата, още щом се върна от църквата -

свали сватбения венец от главата си, а сега, вместо да стои права до стената

там, с наведени очи, докато те пиеха шербет - седна и тя наред с гостенките.

Учена, ама. . .

После всички си разотидоха.

Изпразни се голямата чорбаджийска къща, утихна. Останаха сами в къщата си

Марко Брашнаров, жена му Поликсения, Таки, по-малкият му брат Васил и с тях

-Иванка Руменова. Тъкмо се прибраха в широката всекидневна одая на долния кат,

влезе там по чорапи Неда, прибраната племенница на Стояна Глаушев, и подаде на

Руменова голяма тепсия, покрита с бяла, везана кърпа, подаде й също една китка

от градински цветя, вързана с широка, бяла копринена кордела. И рече срамежливо:

- Кака Ния ти праща това за честито. . . Руменова сложи тепсията на една

масичка и я откри:

показа се майсторски приготвена, тънкокора, многокора

---

2 Гюлсюм - розова вода.

нашарена по краищата като тантела. Като подигна младоженката очи да каже на

момичето няколко думи на благодарност - то бе си отишло. Тогава Таки рече

надменно:

- Лазар Глаушев праща тепсията; баща му я правил. Ще праща - охо! И ръка ще

ми целува даже.

- Ния Глаушева праща това. . . Нали каза момичето! - подигна вежди

младоженката и отеднаж й стана тъжно, че трябваше да му възразява тъкмо днес, в

деня на тяхната сватба, в първия ден на общия им живот. И тъй, с тъга изви тя

сивите си очи към него: - Защо трябва да ти целува ръка Лазар Глаушев?!

- Нели знайш. . . Живота съм му спасявал.

- Знам. Ти вече си ми казвал. . . - потисна една неволна въздишка младата

жена.

В широката одая стана тихо. Някъде вън се чуваше сух, стържещ шум -

престана и тоя шум. И като че ли едва сега започна големият чорбаджийски дом

своя всекидневен живот. Иванка Руменова се почувствува откъсната от целия

останал свят, обградена от невидима стена заедно с тия люде, които занапред

трябваше да съставят нейното семейство.

Марко Брашнаров изу с досада лачените си калеври и подви горе на миндера

късите си обути в чохени чакшири дебели нозе. Събра се там, в ъгъла на широкия

миндер, едно купище от тлъсти меса и кожи: късите, пухкави ръце на стария

чорбаджия лежаха отпуснати върху корема му, той гледаше разсеяно с мътни,

старчески очи, ушите му, месести и червени, бяха плътно залепени сякаш върху

широкия, надиплен врат, голият му череп лъщеше мътно на светлината на близкия

прозорец. Седеше той мълчалив и неподвижен на мекия миндер и дишаше хрипкаво.

Леко, безшумно се движеше из стаята Поликсения Брашнарова. Тя беше още в

сватбеното си облекло - цяло от тежка, черна коприна - и беше дребна, суха, та

носеше облеклото си по стаята като плъжок своята къщурка. От самурената якичка

на късата й връхна дреха се подаваше изтеглена нагоре тънката, набръчкана шия;

такова беше и лицето й - тясно, с хлътнали бузи, с твърд, ръбест нос и две

големи очи; малката, суха глава беше превързана с нагъната черна кърпа,

светлееха край ушите й сребърнобели коси. От широките ръкави на горната й дрешка

се подаваха малки ръце, нашарени с изпъкнали, сини жили, и бяха пъргави,

неспокойни. Тя донесе на мъжа си броениците му - дълъг наниз от едри янтарни

зърна, - донесе му паничка с готови цигари,, които сама бе свивала и лепила с

върха на езика си; донесе му и огниво, подаде му цигара - едва сама не я сложи в

устата му, - цъкна му огън с огнивото, сетне отиде да донесе и голям пепелник от

излъскан пиринч. Не, не - тя не спираше, лека, мъничка, само коприната шумолеше

по нея, и все намираше какво да върши в подредената стая. Младата невеста я

гледаше учудена и не знаеше как да й помогне, като я виждаше толкова заета и

усърдна, не можеше да забележи кое не беше на мястото си, кое бе се изкривило,

кое беше нужно сега и кое - малко по-късно.

Иванка Руменова, все още в булченската си рокля от бяла коприна, изви

уплашени, питащи очи към Таки, Той и не забелязваше тревогата й - тревога на

човек, попаднал в чужд дом, в чужд свят, който го обременяваше с много

задължения, но той още не може да ги схване, да ги види, да ги приеме, а те го

чакаха с неумолима настойчивост. Тя влезе в тоя дом и стана неин тоя дом, чакаха

я тук нови задължения, а не знаеше с какво да почне, ръцете й тежаха в скута в

мъчително бездействие, измъчваше я чувството за неизпълнен дълг. Да беше

продумала най-сетне свекърва й, да й каже що трябва да върши, да беше поискал

свекърът чаша вода! Младата невеста молеше с поглед жениха си да й помогне, а

той сякаш нищо не забелязваше. Седнал до един от многобройните прозорци на

одаята, Таки беше цял озарен от алените отблясъци на залязващото слънце и сияеше

в своята горделива, дръзка хубост. Сега виждаше Руменова колко много приличаше

той на майка си: същите очи, същия нос, същите устни, но у него същите тия черти

бяха млади, пълни с топла кръв и жив блясък, бяха мъжки, той бе израсъл едър,

силен мъж и бе наследил, изглежда, тежката отпуснатост на баща си. Мина доста

време и в стаята никой не продумваше; мълчеше и Таки, негли бе забравил младата

си невеста, забравил бе, че днес беше сватбеният му ден. Руменова го гледаше от

далеко и си мислеше: "Какво стана с него изеднаж? Но той е може би уморен от

днешния ден, може би го боли глава. . . " И тя се приближи меко, тихо шумеше

копринената й дреха, - леко сложи малката си ръка на широкото му рамо и се

усмихна приветливо, да срещне погледа му. Той сложи бавно ръка върху ръката й,

после дигна лице към нея и също се усмихна. В тъмния му поглед се надигна влажна

мътилка, усмивката му се разля, застина угодлива и алчна. През сърцето на

младоженката премина хлад. Тя се уплаши още повече и се огледа бързо. Тихо

похъркваше на миндера старият Брашнаров и тракаше равномерно с броеницата си.

Свекървата прекосяваше стаята кой знай за кой път. Тогава младата жена видя в

най-отдалечени я ъгъл малкия Брашнаров.

Там, в ъгъла, вечерният здрач вече се сгъстяваше. Белееше се отдалеко

бледото, тясно лице на момчето, с широко чело между венец от гъсти, тъмни коси.

И сякаш още повече в здрача, силно лъщяха очите му, и те тъмни като очите на

майка му и на по-стария му брат. Види се, в тях се отразяваха светлините на

залеза, струящи през редицата прозорци, но блясъкът в живите човешки очи извира

най-напред от техните дълбини, иде отвътре. С такава светлина в очите си гледаше

момчето своята млада снаха. То беше едва на петнайсет години, с тесни раменца,

белееха се там, в здрача, и ръцете му, още малки, нежни, детски. Ето при него

отиде Иванка Руменова. Седна там на един стол с извито облегало. Тихо прошепна

на малкия мъж:

- Какво правиш, Василе. . .

Бледият юноша не се обърна да я погледне, но веднага отговори, също тъй

тихо, шепнешком:

- Нищо. Седя.

И помръдна ръцете си. Така, с тоя шепот в ъгъла, те се отделиха двамата,

макар да не бяха сами между четирите стени на стаята, но се отделиха от другите

трима в същата стая - той дори и от майка си, а тя - и със своя мъж. Руменова не

бе изгубила напълно своята смелост в тоя дом, между тия нови люде, с които

трябваше да свиква, та отеднаж грабна ръката на момчето и се приведе към ухото

му, прошепна заговорнически:

- Искаш ли да излезем вън, да излезем оттук?

- Искам - отвърна й то с шепот и току се обърна

към нея уплашено, но стиснало упорито бледи, също тъй още детски устни.

Тя скочи, без да пусне ръката му, и го поведе към вратата. Тогава се чу

гласът на майката - тих, но твърд, студен:

- Василе. . . къде?

Руменова се обърна към нея и забеляза, че старата жена гледаше не нея или

малкия си син, а ръцете им, как се бяха вкопчили една в друга. И младата невеста

отговори високо, сякаш да разбие тая тежка, задушаваща, омразна тишина в

широката стая:

- Ще излезем вън. - После добави: - Васил ще ми покаже къщата, двора.

Руменова усети върху себе си погледите на двамата мъже, но не дочака дали

ще кажат нещо, не дочака и отговора на старата, а дръпна вратата, изведе вън

малкия си девер.

Вън момчето изведнаж се съживи, очите му засвяткаха по-весело, макар то

срамежливо да избягваше да погледне снаха си. Тя бе пуснала ръката му, но

закачливо го побутна:

- Къде ще ме водиш най-напред?

То не й отговори, а се запъти към изходната врата през широкия трем,

постлан с бели квадратни плочи. Излязоха на доста широката площадка пред

вратата, също постлана с плочи, но тъмносини, спуснаха се по пет, извити в широк

полукръг, каменни стъпала. Широка пътека, също постлана с бели плочи, водеше към

чешмата насреща; друга такава пътека водеше към градината оттатък, а целият двор

наоколо, чак до градината, беше постлан с едър калдъръм, обрасъл с млада

пролетна трева. В мраморното корито на чешмата се плискаше широка струя вода,

сребристо проблясваше в светлината на гаснещия пролетен ден. Васил Брашнаров се

запъти към градината с бързи, леки стъпки. Руменова го последва.

В дъното на голямата, занемарена градина, обрасла с бурени и храсталаци,

момчето бе построило здрава колибка - виждаха се разкривени пирони, чукани с

камък - и вътре в нея криеше два гълъба. То отвори вратичката на колибката,

бръкна вътре до рамото си чак, извади единия от гълъбите - със синкавозеленикави

петна по гърдите му, а главата му, с червени очи, и цЯлата му шия бяха бели,

като да се спускаше бяло покривало и чак отпред по издутата му гушка. Момчето

мушна мълчаливо гълъба в ръцете на снаха си, също приклекнала там, и бръкна за

другия гълъб. Той пък беше съвсем бял. Кротки бяха птиците, свикнали бяха да

стоят в ръцете му.

- Те сигурно бяха заспали вече - каза Руменова.

- Исках да ти ги покажа - чу тя за пръв път гласа на момчето, тъничък, тих,

но изеднаж се пречупи, прозвуча дрезгав и остър. То продължи: - Тука ги крия,

майка не ми дава да държа гълъби.

- Не е ли опасно тук за тях. Някоя котка или друго някое животно. . .

- Охо! Колибата е здрава. Аз я направих. Хайде да ги оставим да спят. . .

Утре пак ще дойдем да ги видим.

То прибра гълъбите един след друг, грижливо затвори малката вратичка на

колибата. Сетне се запъти към къщи, забързано, съсредоточено, като че ли вършеше

важна работа.

- Почакай. . . - подвикна след него Руменова. -Нека постоим тук.

Малкият се обърна изненадан:

- Ти нели рече да ти покажа къщата!

- Е, хайде.

Насреща се издигаше къщата като крепост - с високи стени и редици прозорци

на двата ката, предната част на горния кат беше издута в широк еркер от единия

до другия й край, също и над двукрилата входна врата. Те влязоха в мрачния трем.

Вдясно беше затворената врата на дневната стая, дето бяха сега другите трима

членове на семейството, до нея имаше друга затворена врата,. насреща беше

голямата готварница с широко огнище, а оттам се влизаше в зимника, на седем

стъпала в земята. Тъмен и тайнствен беше зимникът, едва проникваше светлина в

него през три високи прозорчета, обковани с дебели железа. В него имаше много

тъмни г ъгли и потулени места, между големите бъчви, между редиците по-малки

бурета, каци, делви, хамбари за брашно, нощви, и там се криеше Васил, когато

по-старият му брат искаше да го бие. Но Васил друг път ще покаже на снаха си

тъмния, страшен зимник с всичките му затулени ъгли и скривалища, друг път ще

послушат те двамата

с присвито сърце какви загадъчни звуци и шумове се чуваха тук и посред бял

ден, а нощем сигурно се събираха вампири и сенища. Сега вратата вдясно може

изеднаж да се отвори и може майка му да ги повика да се върнат в общата стая - и

Васил изтича с тихи стъпки нагоре по стълбата, постлана с дебела, мека пътека.

Горе ги пресрещна прислужницата - мършава, дребна жена, - ухили се тя раболепно

срещу Руменова с почернели, гнили зъби, погали с грапавите си пръсти копринения

ръкав на младата си господарка:

- Добре дошла, майчице. . . Аз тука работя веке пет години. . .

Васил махна с ръка към нея начумерен -да не се докосва тя до снаха му:

- Върви долу в мутвака, да ти даде майка да вечеряш, па да си вървиш! -

Момчето ревниво подръпна снаха си и додаде, негли да я успокои: - Тя не спи тука

нощем.

Тук се отваряше широко преддверие с голи, синкави стени, постлано с

още ярки и свежи. От двете страни на преддверието се виждаха по три плътно

затворени врати, нашарени на неголеми ромбове с тънки, прекарани на струг

летвички; вратите не бяха боядисани, но бяха търкани със счукана керемида и

светеха от чистота, лимоненожълти. Момчето отмина бързо първата врата и се спря

пред втората, натисна с палец желязното мандалце и я бутна; полъхна отвътре на

застоял въздух и мухъл. Преди да влязат в стаята, Руменова се озърна и попита:

- Защо не почваме от първата стая?

- Там - рече смутено Васил, - там. . . спи бате. Младата жена се загледа в

миг в съседната врата -

там беше нейната нова спалня, общата спалня, там беше брачното й легло. . .

Рамената й потрепераха като от внезапно пронизал я студ и тя влезе бързо след

момчето в отворената врата, не пожела нито да надзърне дори в новата си спалня.

Стаята, в която влязоха, беше почти тъмна, четирите й прозорци - от единия до

другия край на външната стена - бяха засенени с двойни завеси - бели, с везби и

тантели по краищата, и върху тях тъмни, от тъмнозелено кадифе, което се спускаше

на широка дървена рамка почти от тавана. Между варосаните ъгли горе се тъмнееше

невисок шестоъгълен дървен таван, нашарен също с рендосани летвички, които

излизаха като лъчи от един изпъкнал дървен кръг в центъра му. По стените от

двете страни бяха нарисувани два гигантски пауна с разперени опашки, шарките им

едвам светлееха в полумрака, птиците гледаха от двете страни с ококорени,

човешки очи. Под прозорците насреща се протягаше миндер с възглавници, край

двете стени бяха наредени правени пак на струг тежки дървени столове, подът беше

покрит от край до край с килим, а в средата на стаята беше сложена неголяма

ниска маса, покрита до пода чак с тежка копринена покривка на разноцветни

квадрати. Но виждаше се, в тази стая кой знай откога не бе влизал жив човек.

Висяха там тежките завеси и препречваха дневната светлина,ширеше се празен

мекият миндер, по дървените столове бе полепнал прах, почти невидими тлееха в

мрака шарките на килима, загаснала бе лъскавината на коприната по тежката

покривка върху масата - всичко тук, изоставено и безполезно, гниеше неусетно,

разяждаше го прахът и застоялият въздух, само двата пауна се пулеха от стените с

човежките си очи, та мъртвилото в стаята изглеждаше още п о-п ечал но.

- Влиза ли някой тук? - попита тихо младата жена.

- Кой ще влиза. . . Никой! - отвърна също тъй тихо момчето.

И те побързаха да излязат. Васил натисна мандалцето на съседната врата. И

тук беше същото: студен мрак, тежки завеси на прозорците, миндер, килим,

копринени покривки; същото беше и в другите стаи, само в гостната - още

по-богато наредена - миришеше на тютюнев дим и на дъвка, столовете бяха

поразмърдани, миндерът и възглавниците по него поизмачкани, като че ли

сватбарите едва що бяха си отишли. Младата жена приседна на един стол до

вратата, която бяха оставили полуотворена, сякаш се бояха да останат сами в

затворена стая. Момчето погледна снаха си изпод вежди. Седеше тя там в

сватбената си рокля сред цял куп дипли и гънки от бяла коприна, а мислите й като

че ли бяха останали оттатък, зад редицата плътно затворени врати, в богато

наредените, но пусти, мрачни одаи.

- Майка е битолчанка - чу Руменова гласа на младия си другар и се сепна.

Кой можеше да познае къде ще се насочат мислите на едно момче като него, но тя

долови във внезапно прегракналия му глас желание да обясни нещо, да оправдае

нещо. И Васил продължи след късо мълчание: - Тя има двама братя в Битоля. Те са

гърци! - дигна към нея момчето широко отворени очи и някак уплашени, тъжни.

- А тя. . . майка?

- Тя. . . тя е като нас. - То като че ли искаше да избегне друг подобен

въпрос и продължи бързо, задъхано: - Циганката идва секи ден и майка ходи се по

нея. Като дойде Великден - сичко свалят и изваждат вън, после пак го нареждат.

Как бе дошла тя в тая къща! Но. . . да не мисли, да не мисли за това още в

първия ден! После, утре. А чувствуваше как се набираше в душата й огромна

тежест. После, утре!. . . Й тя попита неочаквано високо:

- Какво правиш ти тук!

- Нищо.

- Не играеш ли, не скачаш, не викаш ли като другите момчета?

- А ходиш ли на училище?

- Да. Уча при даскал Райко. Тая година ще ми даде свидетелство.

- А после? Има и други училища, по-големи от преспанското.

- Учителят ни разказва за Русия.

Руменова бързо улови с две ръце малката му ръка:

- Да! Русия. . . Ти не знаеш, че аз съм учила там пет години.

Момчето срамежливо издърпа ръката си от ръцете й, но после приседна

доверчиво на стола до нея:

- Разкажи ми нещо за Русия. . .

- Ти трябва непременно да отидеш там. Аз ще кажа на бачо ти да те прати да

се учиш там.

- Той нема да ме прати. И татко нема да ме прати. Татко само мълчи. Те нема

да ме изпратят в Русия и бачо казва: "Хайде още тая година в училище и после Ще

дойдеш да работиш в дюкяна."

- А ти искаш ли да се учиш повече?

- Искам. Учителят ми дава книжки от читалището. Учителят вели да се уча

повеке.

- Разкажи. . .

Младата жена подпря бузата си на едната ръка и се замисли. Не беше само

любопитството на това дете, което я караше сега да се връща към най-щастливите

години на своя живот. И откъде бе дошла тъкмо днес, в сватбения й ден, тая

безнадеждна скръб, от която премаляваше сърцето й!. . . Няма да се върнат никога

вече изминалите щастливи години. Станало бе нещо непоправимо. . . Но какво бе

станало всъщност? Тя беше само разочарована малко, мислила си бе, че тоя неин

ден ще бъде по-хубав, по-светъл, по-весел ден. . . Тя току-що влизаше в новия си

живот и сигурно беше малко уплашена. . .

- Разкажи. . . - прекъсна момчето тревожните й мисли.