Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Рудолф Щайнер и не­го­ва­та Философия на сво­бо­да­та

НАУКА ЗА СВОБОДАТА

СЪЗНАТЕЛНАТА ЧОВЕШКА ДЕЙНОСТ

Това из­г­леж­да убедително. И все пак до де­н-д­не­шен глав­ни­те на­пад­ки на про­тив­ни­ци­те на сво­бо­да­та са на­со­че­ни са­мо сре­щу сво­бо­да­та на избора. Нали и Хьрбьрт Спенсър, чи­ито въз­г­ле­ди са пе­че­ли­ли все­кид­нев­но по­пу­ляр­ност (Принципи на психологията, нем­с­ко из­да­ние от д-р Б. Фетер, Щутгарт 1882), казва: „Това, че все­ки са­мовол­но би мо­гъл да по­же­лае или да не по­же­лае - ко­ето е съ­щин­с­ка­та теза, за­лег­на­ла в дог­ма­та за сво­бод­на­та во­ля - ес­тес­т­ве­но се от­ри­ча как­то от ана­ли­за на съз- нанието, та­ка и от съ­дър­жа­ни­ето на пред­ход­ни­те раз­де­ли (на Психоло- гията)." От съ­ща­та глед­на точ­ка из­хож­дат и други, ко­га­то обор­ват по­ня­ти­ето сво­бод­на воля. В на­чен­ки всич­ки до­во­ди в та­зи на­со­ка се сре­щат още у Спиноза. Оттогава онова, ко­ето той прос­то и яс­но е из­ло­жил сре­щу иде­ята за свободата, се пов­та­ря без­б­рой пъти, но на­й-­чес­то об­ви­то в увър­тя­ни те­оре­тич­ни учения, та­ка че е труд­но да се проз­ре ес­тес­т­ве­ни­ят ход на мисълта, в кой­то се крие същ­нос­т­та на нещата. В ед­но пис­мо от ок­том­в­ри или но­ем­в­ри 1674 г. Спиноза пише: „Свободно на­ри­чам това, ко­ето съ­щес­т­ву­ва и дейс­т­ва по­ра­ди чис­та­та не­об­хо­ди­мост на сво­ята природа, а при­ну­ди­тел­но на­ри­чам онова, чи­ето би­тие и дейс­т­вие се оп­ре­де­ля по точ­но ус­та­но­вен на­чин от не­що друго. Така нап­ри­мер съ­щес­т­ву­ва Бог, ма­кар и по необходимост, все пак съ­щес­т­ву­ва свободно, тъй ка­то той съ­щес­т­ву­ва един­с­т­ве­но по­ра­ди не­об­хо­ди­мос­т­та на са­ма­та си природа. По съ­щия на­чин Бог сво­бод­но опоз­на­ва са­мия се­бе си и всич­ко останало, тъй ка­то от не­об­хо­ди­мос­т­та на са­мо­то му ес­тес­т­во следва, че той опоз­на­ва всичко. Следователно Вие виждате, че аз свеж­дам сво­бо­да­та не към ед­но сво­бод­но взе­ма­не на решение, а към ед­на сво­бод­на необходимост.

Но не­ка се при­ни­зим до сът­во­ре­ни­те неща, чи­ето съ­щес­т­ву­ва­не и дейс­т­вие по точ­но ус­та­но­вен на­чин из­ця­ло се оп­ре­де­ля от външ­ни причини. За да се схва­не по-ясно, не­ка си пред­с­та­вим не­що съв­сем просто. Един ка­мък нап­ри­мер по­лу­ча­ва от външна, тлас­ка­ща го при­чи­на из­вес­т­но ко­ли­чес­т­во движение, с ко­ето той, след ка­то тла­съ­кът на външ­на­та при­чи­на е преустановен, по не­об­хо­ди­мост про­дъл­жа­ва да се движи. Това ос­та­ва­не на ка­мъ­ка в дви­же­ние е принудително, а не не­об­хо­ди­мо затуй, за­що­то то тряб­ва да се де­фи­ни­ра чрез тла­съ­ка на ня­как­ва външ­на причи- на. Валидното за то­зи ка­мък е ва­лид­но за все­ки друг от­де­лен предмет,
кол­ко­то и сложен, и за как­во­то и да е при­го­ден той, а именно, че ня­коя външ­на при­чи­на по не­об­хо­ди­мост оп­ре­де­ля как вся­ко не­що да съ­щес­т­ву­ва и да дейс­т­ва по точ­но ус­та­но­вен начин.

А се­га Ви мо­ля да приемете, че до­ка­то се движи, ка­мъ­кът мис­ли и знае, че спо­ред въз­мож­нос­ти­те си се стре­ми да про­дъл­жи сво­ето движение. Този камък, кой­то осъз­на­ва един­с­т­ве­но своя стре­меж и в ни­ка­къв слу­чай не се от­на­ся равнодушно, ще повярва, че е съв­сем сво­бо­ден и че про­дъл­жа­ва да се дви­жи не по­ра­ди ня­как­ва дру­га причина, а за­що­то сам го иска. Това оба­че е она­зи чо­веш­ка свобода, за ко­ято всич­ки твърдят, че при­те­жа­ват и ко­ято се със­тои са­мо в това, че хо­ра­та осъз­на­ват сво­ето желание, но не поз­на­ват причините, от ко­ито тя се определя. Така де­те­то вярва, че сво­бод­но по­же­ла­ва да пие мляко, раз­д­раз­не­но­то мом­че вяр- ва, че сво­бод­но ис­ка да си отмъсти, а бо­яз­ли­ви­ят - да избяга. По-нататък пи­яни­ят вярва, че въз ос­но­ва на сво­бод­но ре­ше­ние го­во­ри неща, ко­ито в трез­во със­то­яние не би го­во­рил охотно; и тъй ка­то то­зи пред­раз­съ­дък е вро­ден у всич­ки хора, чо­век не мо­же лес­но да се ос­во­бо­ди от него. За- щото ма­кар опи­тът дос­та­тъч­но да учи, че хо­ра­та на­й-­мал­ко уме­ят да сдър­жат сво­ите же­ла­ния и че дви­же­ни от про­ти­во­по­лож­ни страс­ти про­зи­рат по-доброто, а вър­шат по-лошото, те все пак се смя­тат за свободни, и то за­що­то по­же­ла­ват ня­кои не­ща не тол­ко­ва силно, а ня­кое же­ла­ние лес­но мо­же да се по­тис­не чрез спо­ме­на за друго, за ко­ето чо­век чес­то се сеща."

Понеже тук е на­ли­це яс­но и оп­ре­де­ле­но из­ра­зен възглед, не пред­с­тав­ля­ва труд­ност да се раз­к­рие съ­дър­жа­ща­та се в не­го ос­нов­на заблуда. Както ка­мъ­кът в след­с­т­вие на тла­сък из­вър­ш­ва по не­об­хо­ди­мост оп­ре­де­ле­но движение, та­ка и чо­ве­кът по не­об­хо­ди­мост тряб­ва да из­вър­ши да­де­но действие, ко­га­то ня­как­ва при­чи­на го под­тик­ва към това. И по­не­же осъз­на­ва сво­ето действие, чо­ве­кът се смя­та за не­гов сво­бо­ден инициатор. Но при то­ва той не забелязва, че е под­тик­ван от ня­как­ва причина, на ко­ято бе­зу­слов­но тряб­ва да се подчини. Заблудата при то­зи ход на ми­съл­та бър­зо се открива. Спиноза и всич­ки мис­ле­щи ка­то не­го из­пус­кат от вни- мание, че чо­ве­кът осъз­на­ва не са­мо сво­ето действие, а мо­же да опоз­нае и причините, от ко­ито би­ва воден. Никой ня­ма да оспори, че де­те­то е несвободно, ко­га­то же­лае мляко, че и с пи­яния е същото, ко­га­то го­во­ри неща, за ко­ито пос­ле се разкайва. Двамата не зна­ят ни­що за причините, ко­ито дейс­т­ват в дъл­би­ни­те на тех­ния ор­га­ни­зъм и под чи­ято неп­ре­одо­ли­ма при­ну­да те се намират. Но ред­но ли е дейс­т­вия от то­зи род да се сла­гат на рав­на но­га с такива, при ко­ито чо­ве­кът осъз­на­ва не са­мо сво­ите постъпки, а и причините, ко­ито го под­тик­ват към тях? Нима дейс­т­ви­ята на хо­ра­та са еднородни? Допустимо ли е из­вър­ше­но­то от во­ина на бой­но­то поле, от из­с­ле­до­ва­те­ля в лабораторията, от дър­жав­ни­ка в слож-­

ни­те дип­ло­ма­ти­чес­ки де­ла да се пос­та­вя в на­ука­та на ед­но стъ­па­ло с вър­ше­но­то от детето, ко­га­то по­же­ла­ва мляко? Истина ще да е, че ре­ша­ва­не­то на ед­на за­да­ча се опит­ва на­й-­доб­ре там, къ­де­то не­ща­та са най-прости. Нерядко оба­че лип­са­та на спо­соб­ност за раз­ли­ча­ва­не е до­веж­да­ла до без­к­рай­но объркване. А ог­ром­на е не­съм­не­но разликата, да­ли съм на­яс­но за­що вър­ша нещо, или не съм. На пръв пог­лед то­ва из­г­леж­да на­пъл­но раз­би­ра­ема истина. И въп­ре­ки то­ва про­тив­ни­ци­те на сво­бо­да­та ни­ко­га не за­да­ват въпроса, да­ли все пак един мо­тив за мо­ите действия, кой­то аз схва­щам и прозирам, за мен оз­на­ча­ва в ед­нак­ва сте­пен прину- да, как­то ор­га­нич­ни­ят процес, ка­ращ де­те­то да пла­че за мляко.

В сво­ята „Феноменология на нрав­с­т­ве­но­то съзнание" (стр. 451) Едуард фон Хартман твърди, че чо­веш­ка­та во­ля за­ви­се­ла от два глав­ни фактора: от мо­ти­ви­те и от характера. Ако всич­ки хо­ра се раз­г­леж­да­ли ка­то ед­нак­ви или с нез­на­чи­тел­ни различия, то­га­ва тях­на­та во­ля се явя­ва­ла ка­то оп­ре­де­ля­на отвън, а имен­но от обстоятелствата, въз­ник­ва­щи око­ло тях. Но ако се взе­ме­ло предвид, че раз­лич­ни­те хо­ра прев­ръ­ща­ли да­де­на­та пред­с­та­ва в мо­тив за сво­ите дейс­т­вия само, ако тех­ни­ят ха­рак­тер бил такъв, че чрез съ­от­вет­на­та пред­с­та­ва би­вал под­тик­ван към ед­но сил­но жела- ние, в та­къв слу­чай чо­ве­кът се явя­вал ка­то оп­ре­де­лян отвътре, а не от- вън. И по­не­же чо­ве­кът - в съг­ла­сие със своя ха­рак­тер - тряб­ва­ло да пре­вър­не ед­на на­ло­же­на му от­вън пред­с­та­ва те­пър­ва в мотив, той вярвал, че бил свободен, то­ест не­за­ви­сим от външ­ни мотиви. Според Едуард фон Хартман оба­че ис­ти­на­та се кри­ела в следното: „Дори ние са­ми­те те­пър­ва да из­ди­га­ме пред­с­та­ви­те в мотиви, вър­шим го все пак не свое- волно, а спо­ред не­об­хо­ди­мос­т­та на на­ша­та ха­рак­те­ро­ло­гич­на склонност, си­реч да­леч не свободно." И в то­зи слу­чай из­ця­ло се пре­неб­рег­ва раз- ликата, съ­щес­т­ву­ва­ща меж­ду мотивите, ко­ито ос­та­вям да ми въз­дейс­т­ват ед­ва след ка­то съм вник­нал със съз­на­ни­ето си в тях, и мотивите, ко­ито следвам, без да имам яс­но зна­ние за тях.

А то­ва ни на­соч­ва пря­ко към гледището, от ко­ето тук пред­с­тои да се раз­г­леж­дат нещата. Редно ли е въп­ро­сът за сво­бо­да­та на на­ша­та во­ля изоб­що да се пос­та­вя ед­нос­т­ран­но сам за се­бе си? И ако не, с кой друг въп­рос той тряб­ва да се свър­же по необходимост?

Ако има раз­ли­ка меж­ду един осъз­нат мо­тив за мо­ето дейс­т­вие и ед­на не­осъз­на­та подбуда, то­га­ва от пър­вия ще про­из­те­че действие, ко­ето тряб­ва да се пре­це­ня­ва по-иначе, от­кол­ко­то това, пос­лед­ва­ло от сляп по- рив. Следователно въп­ро­сът за та­зи раз­ли­ка ще стои на пър­во място. И ед­ва от не­го­вия от­го­вор ще за­ви­си как­ва по­зи­ция да за­емем спря­мо съ­щин­с­кия въп­рос за свободата.

Какво оз­на­ча­ва да при­те­жа­ваш зна­ние за при­чи­ни­те на сво­ите действия? На то­зи въп­рос е от­де­ля­но твър­де мал­ко внимание, тъй ка­то онова, ко-­

Казват, че чо­ве­кът бил свободен, ко­га­то бил под­в­лас­тен един­с­т­ве­но на своя разум, а не на жи­во­тин­с­ки­те си желания. Или пък, че сво­бо­да оз­на­ча­ва­ло да мо­жеш да оп­ре­де­ляш своя жи­вот и дейс­т­вия спо­ред це­ли­те и ре­ше­ни­ята си.

Но с твър­де­ния от то­зи род не се пе­че­ли нищо. Защото въп­ро­сът се със­тои тък­мо в това, да­ли разумът, да­ли це­ли­те и ре­ше­ни­ята уп­раж­ня­ват по ед­на­къв на­чин при­ну­да вър­ху човека, как­то жи­во­тин­с­ки­те желания. Ако ед­но ра­зум­но ре­ше­ние се по­явя­ва у мен без моя намеса, а със съв­сем съ­ща­та не­об­хо­ди­мост ка­то гла­да и жаждата, то­га­ва аз са­мо по не­во­ля мо­га да го след­вам и мо­ята сво­бо­да е илюзия.

Друга ед­на фра­за гласи: Да бъ­деш сво­бо­ден не оз­на­ча­ва да мо­жеш да ис­каш как­во­то ти се иска, а да мо­жеш да вър­шиш как­во­то се изисква. В сво­ята „Атомистика на волята" по­етът фи­ло­соф Роберт Хамерлинг е дал яс­но очер­та­на сло­вес­на ха­рак­те­рис­ти­ка на та­зи мисъл: „Човекът не­съм­не­но мо­же да вър­ши как­во­то му се иска, но не мо­же да ис­ка как­во­то му се иска, тъй ка­то не­го­ва­та во­ля се оп­ре­де­ля от мотиви! Човекът не мо­жел да ис­ка как­во­то му се иска? Нека се вгле­да­ме по­-за­дъл­бо­че­но в те­зи думи. Има ли в тях ня­ка­къв ра­зу­мен смисъл? Значи сво­бо­да­та на во­ля­та би тряб­ва­ло да се със­тои в това, че не­що би мог­ло да се ис­ка без причи- на, без мотив? Но как­во дру­го оз­на­ча­ва искането, ако не да имаш при­чи­на да вър­шиш или да це­лиш ед­но не­що по-охотно, от­кол­ко­то друго? Да ис­каш не­що без причина, без мо­тив би оз­на­ча­ва­ло да ис­каш нещо, без да го искаш. Понятието мо­тив е не­раз­рив­но свър­за­но с по­ня­ти­ето воля. Без оп­ре­де­лящ мо­тив во­ля­та пред­с­тав­ля­ва праз­на възможност: ед­ва чрез мо­ти­ва во­ля­та ста­ва дей­на и реална. Следователно съв­сем вяр­но е, че чо­веш­ка­та во­ля не е „свободна" дотолкова, до­кол­ко­то ней­на­та по­со­ка ви­на­ги се оп­ре­де­ля от на­й-­сил­ния сред мотивите. От дру­га стра­на оба­че тряб­ва да се признае, че е аб­сур­д­но в про­ти­во­вес на та­зи „несвобода" да се го­во­ри за ня­как­ва мис­ли­ма „свобода" на волята, из­ра­зя­ва­ща се в това, да мо­жеш да ис­каш как­во­то не ти се иска." (Атомистика на волята, т. 2, стр. 213 и сл.)

Тук съ­що се го­во­ри за мо­ти­ви въобще, без да се взе­ма под вни­ма­ние раз­ли­ка­та меж­ду не­осъз­на­ти и осъз­на­ти мотиви. Когато един мо­тив дей- с­т­ва вър­ху мен и аз съм при­ну­ден да го следвам, по­не­же той се оказ­ва „най-силният" сред себеподобните, то­га­ва ми­съл­та за сво­бо­да прес­та­ва да има смисъл. Какво зна­че­ние тряб­ва да има за мен да­ли мога, или не мо­га да вър­ша нещо, щом мо­ти­вът ме при­нуж­да­ва да го върша? Не е
най-­важ­но­то да­ли мога, или не мо­га да вър­ша не­що тогава, ко­га­то мо­ти­вът дейс­т­ву­ва вър­ху мен, а да­ли има са­мо та­ки­ва мотиви, ко­ито дейс­т­ву­ват с при­нуж­да­ва­ща необходимост. Ако тряб­ва да ис­кам нещо, то­га­ва на мен при оп­ре­де­ле­ни об­с­то­ятел­с­т­ва ми е край­но без­раз­лич­но да­ли съ­що мо­га и да го извърша. Когато по­ра­ди моя ха­рак­тер или по­ра­ди влас­т­ва­щи­те око­ло мен об­с­то­ятел­с­т­ва ми бъ­де на­ло­жен ня­ка­къв мотив, кой­то по моя пре­цен­ка се оказ­ва неразумен, то­га­ва би тряб­ва­ло до­ри да се рад- вам, ако не бих мо­гъл да из­вър­ша това, ко­ето ми се иска.

Въпросът не е да­ли мо­га да при­ве­да в из­пъл­не­ние ед­но взе­то решение, а как ре­ше­ни­ето въз­ник­ва у мен.

Отликата на чо­ве­ка от всич­ки ос­та­на­ли жи­ви съ­щес­т­ва по­чи­ва на не­го­во­то ра­зум­но мислене. Общата му чер­та с дру­ги ор­га­низ­ми е деятелно- стта. При изяс­ня­ва­не на по­ня­ти­ето сво­бо­да ня­ма ни­как­ва полза, ако за дейс­т­ви­ята на чо­ве­ка се тър­сят ана­ло­гии в жи­во­тин­с­ко­то царство. Мо- дерното ес­тес­т­воз­на­ние оби­ча та­ки­ва аналогии. И ако му се е от­да­ло да ус­та­но­ви у жи­вот­ни­те не­що сход­но с чо­веш­ко­то поведение, то смята, че се е до­кос­на­ло до на­й-­важ­ния въп­рос на на­ука­та за човека. До как­ви не­до­ра­зу­ме­ния во­ди то­ва мне­ние ли­чи нап­ри­мер от кни­га­та „Илюзията за сво­бо­да­та на волята" от П. Ре (1885 г.), кой­то на стр. 5 каз­ва след­но­то за свободата: „Лесно обяс­ни­мо е, че дви­же­ни­ето на ка­мъ­ка ни се стру­ва необходимо, до­ка­то же­ла­ене­то на ма­га­ре­то не ни из­г­леж­да необходимо. Нали причините, дви­же­щи камъка, са външ­ни и видими. А причините, по­ра­ди ко­ито ма­га­ре­то желае, са вът­реш­ни и невидими: меж­ду нас и мя- с­то­то на тях­на­та про­ява се на­ми­ра че­ре­път на магарето... Причинната обус­ло­ве­ност не се виж­да и за­то­ва се смята, че тя отсъства. Изтъква се, че при­чи­на за из­в­ръ­ща­не­то (на магарето) не­съм­не­но би­ло желаенето, но то са­мо­то би­ло безусловно; то би­ло ня­как­во аб­со­лют­но начало." Тук от­но­во пос­тъп­ки­те на човека, при ко­ито той има съз­на­ние за при­чи­ни­те на сво­ите действия, прос­то се подминават, за­що­то Ре заявява: „Между нас и мяс­то­то на тях­на­та про­ява се на­ми­ра че­ре­път на магарето." За на­ли­чи­ето на действия, и то не на магарето, а човешки, при ко­ито меж­ду нас и дейс­т­ви­ето стои осъз­на­ти­ят мотив, Ре - как­то мо­же да се зак­лю­чи от те­зи ду­ми - ня­ма представа. Това той до­каз­ва ня­кол­ко стра­ни­ци по­-на­та­тък и с думите: „Ние не до­ла­вя­ме причините, ко­ито обус­ла­вят на­ша­та воля, и за­то­ва смятаме, че тя изоб­що не е при­чин­но обусловена."

Но да спрем с примерите, ко­ито доказват, че мно­зи­на обор­ват свобода- та, без въ­об­ще да зна­ят как­во е свобода.

От са­мо се­бе си се разбира, че ед­но действие, за ко­ето де­яте­лят не знае за­що го извършва, не мо­же да бъ­де свободно. Как оба­че сто­ят не­ща­та с действие, чи­ито при­чи­ни се знаят? Така сти­га­ме до въпроса: ка­къв е про­из­хо­дът и зна­че­ни­ето на мисленето? Защото без поз­на­ва­не на мис­-
лов­на­та дейност на ду­ша­та е не­въз­мож­но да се про­умее зна­ни­ето за нещо, вклю­чи­тел­но за да­де­но действие. „Едва мис­ле­не­то прев­ръ­ща душата, с ко­ято е на­да­ре­но и животното, в Дух" - каз­ва с пра­во Хегел, по­ра­ди ко­ето мис­ле­не­то при­да­ва и на чо­веш­ки­те дейс­т­вия ха­рак­тер­ния си отпечатък.

В ни­ка­къв слу­чай не би­ва да се твърди, че всич­ки на­ши дейс­т­вия про­из­ти­чат един­с­т­ве­но от трез­вия раз­ми­съл на на­шия разсъдък. Далеч съм от ми­съл­та за човешки, във вис­шия смисъл, да пред­с­та­вям са­мо оне­зи дей- ствия, ко­ито про­из­хож­дат от аб­с­т­рак­т­на­та преценка. Но щом на­ши­те дейс­т­вия над­мог­ват сфе­ра­та на за­до­во­ля­ва­не на чис­то жи­во­тин­с­ки­те желания, на­ши­те мо­ти­ви ви­на­ги са про­пи­ти от мисли. Любов, състрада- ние, пат­ри­оти­зъм са под­ти­ци за действие, ко­ито не до­пус­кат да бъ­дат раз­ми­ва­ни в сту­де­ни по­ня­тия на разсъдъка. Казват, че тук сърцето, ду­ша­та встъп­ва­ли в сво­ите права. Несъмнено. Но сър­це­то и ду­ша­та не съз­да­ват мо­ти­ви­те за действие. Те ги пред­пос­та­вят и ги при­емат в сво­ята среда. Състраданието се нас­та­ня­ва в мо­ето сърце, ко­га­то в съз­на­ни­ето ми е из­п­лу­ва­ла пред­с­та­ва­та за лице, бу­де­що състрадание. Пътят към сър­це­то ми­на­ва през ума. От то­ва и лю­бов­та не пра­ви изключение. Ако не е са­мо из­раз на по­ло­вия нагон, тя се опи­ра на представите, ко­ито сме си съз­да­ли за лю­би­мо­то същество. И кол­ко­то по­-­иде­алис­ти­чес­ки са те­зи представи, тол­ко­ва по­-­ощас­т­ли­вя­ва­ща е любовта. Мисълта и тук е ро­ди­тел на чувството. Казват, че лю­бов­та пра­ве­ла чо­ве­ка сляп за сла­бос­ти­те на лю­би­мо­то същество. В слу­чая мо­же да се под­хо­ди и от об­рат­на­та стра­на и да се твърди, че лю­бов­та от­ва­ря очи­те тък­мо за не­го­ви­те плю- сове. Мнозина не­хай­но ми­на­ват пок­рай те­зи по­ло­жи­тел­ни качества, без да ги забелязват. Но един ги съ­зи­ра и имен­но за­то­ва в ду­ша­та му се про­буж­да любов. Той не е сто­рил ни­що друго, ос­вен че си е съз­дал пред­с­та­ва за това, ко­ето сто­ти­ци дру­ги не подозират. У тях ня­ма любов, за­що­то им лип­с­ва та­зи представа.

Както и да под­хож­да­ме към нещата, все по­-­яс­но ще проличава, че въп­ро­сът за същ­нос­т­та на чо­веш­ки­те дейс­т­вия пред­пос­та­вя въп­ро­са за про­из­хо­да на мисленето. Ето за­що аз ще се спра пър­во на него.