Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Рудолф Щайнер и не­го­ва­та Философия на сво­бо­да­та

IX. ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА

Процесът при­до­би­ва друг вид, ко­га­то се раз­г­леж­да поз­на­ни­ето и про­явя­ва­що­то се в не­го от­но­ше­ние на чо­ве­ка към света. В пред­ход­но­то из­ло­же­ние бе нап­ра­вен опит да се покаже, че изяс­ня­ва­не­то на то­ва от­но­ше­ние е въз­мож­но пос­ред­с­т­вом ед­но на­со­че­но към не­го неп­ре­ду­бе­де­но наблюдение. Правилното раз­би­ра­не на то­ва наб­лю­де­ние во­ди до убеж- дението, че мис­ле­не­то ка­то обо­со­бе­на в се­бе си същ­ност мо­же да се съ­зер­ца­ва пряко. Който смята, че за обяс­ня­ва­не на мис­ле­не­то ка­то та­ко­ва е не­об­хо­ди­мо да прив­ли­ча не­що друго, нап­ри­мер фи­зи­чес­ки про­це­си в мо­зъ­ка или пък не­съз­на­тел­ни ду­хов­ни процеси, про­ти­ча­щи от­въд наб­лю­да­ва­но­то съз­на­тел­но мислене, той не­до­оце­ня­ва това, ко­ето му да­ва неп­ре­ду­бе­де­но­то наб­лю­де­ние на мисленето. По вре­ме на наб­лю­де­ни­ето наб­лю­да­ва­щи­ят мис­ле­не­то жи­вее не­пос­ред­с­т­ве­но в ед­на духовна, опи­ра­ща се на се­бе си същ­нос­т­на дейност. Дори мо­же да се каже, че кой­то ис­ка да схва­не същ­нос­т­та на ду­хов­но­то във вида, в кой­то тя се пред­с­та­-

При съ­зер­ца­ва­не на са­мо­то мис­ле­не ста­ва сли­ва­не на две неща, ко­ито ина­че ви­на­ги тряб­ва да се явя­ват поотделно: по­ня­ти­ето и възприятието. Който не го проумява, той ще виж­да в понятията, съз­да­ва­ни въз ос­но­ва на възприятия, са­мо смът­ни ко­пия на те­зи възприятия, а въз­п­ри­яти­ята ще му при­пом­нят ис­тин­с­ка­та действителност. По об­ра­зец на въз­п­ри­ема­ния свят той ще си из­г­ра­ди и един ме­та­фи­зи­чес­ки свят и в за­ви­си­мост от сво­ите пред­с­та­ви ще го на­ре­че ато­мен свят, све­та на волята, не­осъз­нат свят на ду­ха и та­ка нататък. И ня­ма да забележи, че с всич­ко то­ва хи­по­те­тич­но си е из­г­ра­дил един прос­то ме­та­фи­зи­чес­ки свят, по об­ра­зец на све­та на сво­ите възприятия. А кой­то проз­ре как сто­ят не­ща­та с ми- сленето, той ще разбере, че във въз­п­ри­яти­ето се съ­дър­жа са­мо ед­на част от дейс­т­ви­тел­нос­т­та и че дру­га­та спа­да­ща към нея част, ко­ято в край­на смет­ка я пред­с­та­вя ка­то ця­лос­т­на действителност, се из­жи­вя­ва в мис­лов­но­то про­ник­ва­не на възприятието. В онова, ко­ето в съз­на­ни­ето му се явя­ва ка­то мислене, той ня­ма да виж­да смът­но ко­пие на ня­как­ва дейст- вителност, а ед­на ос­но­ва­ва­ща се на се­бе си ду­хов­на реалност. За нея той мо­же да каже, че в съз­на­ни­ето му тя се явя­ва чрез интуиция. Интуиция- та е про­ти­ча­що­то в чис­то ду­хов­на­та сфе­ра съз­на­тел­но из­жи­вя­ва­не на ед­но чис­то ду­хов­но съдържание. Същината на мис­ле­не­то мо­же да бъ­де схва­на­та са­мо чрез интуиция.

Едва след ка­то сме се доб­ра­ли до пос­тиг­на­то­то чрез неп­ре­ду­бе­де­но наб­лю­де­ние приз­на­ва­не на та­зи ис­ти­на за ин­ту­итив­на­та същ­ност на мисле- нето, ста­ва въз­мож­но да се от­к­рие пъ­тят за раз­г­леж­да­не на те­лес­но­-ду­шев­на­та ор­га­ни­за­ция на човека: Установява се, че та­зи ор­га­ни­за­ция с ни­що не вли­яе вър­ху същ­нос­т­та на мисленето. Първоначално на то­ва ка­то че ли про­ти­во­ре­чи съв­сем яв­на­та фактология. 0т гле­ди­ще на обик­но­ве­ния опит чо­веш­ко­то мис­ле­не се про­явя­ва са­мо във и чрез та­зи ор- ганизация. Това про­яв­ле­ние се на­ла­га тол­ко­ва силно, че в ис­тин­с­ко­то му зна­че­ние то мо­же да бъ­де проз­ря­но са­мо от онзи, кой­то е съзнал, че в ре­ал­нос­т­та на мис­ле­не­то не се включ­ва ни­що от то­зи организъм. В та­къв слу­чай оба­че той не мо­же да не за­бе­ле­жи кол­ко сво­е­об­раз­но е от­но­ше­ни­ето на чо­веш­кия ор­га­ни­зъм към мисленето. Защото пос­лед­ни­ят не вли­яе с ни­що вър­ху ре­ал­но­то в мисленето, а се оттегля, ко­га­то нас­тъп­ва мис­лов­на­та дейност; той прек­ра­тя­ва соб­с­т­ве­на­та си дейност и ос­во­бож­да­ва място, ко­ето се за­ема от мисленето. Реалното, ко­ето дейс­т­ва при мисленето, из­пъл­ня­ва двой­на задача: първо, то из­т­лас­к­ва соб­с­т­ве­на­та дейност на чо­веш­кия организъм, и второ, зас­та­ва на ней­но място. Защо- то и пър­ва­та за­да­ча - из­т­лас­к­ва­не­то на те­лес­ния ор­га­ни­зъм - е пос­ле­ди­ца от мис­лов­на­та дейност, а имен­но от она­зи ней­на част, ко­ято под­гот­вя
по­ява­та на мисленето. От то­ва се раз­би­ра в ка­къв сми­съл мис­ле­не­то на­ми­ра сво­ето съ­от­ветс­т­вие в те­лес­ния организъм. А щом то­ва се разбере, ве­че не мо­же да се пре­ина­ча­ва зна­че­ни­ето на то­ва съ­от­ветс­т­вие за са­мо­то мислене. Когато се стъп­ва в раз­мек­на­та почва, в нея се от­пе­чат­ват следи. Едва ли ня­кой би се из­ку­шил да каже, че сле­ди­те се офор­мят от поч­ве­ни сили, дейс­т­ва­щи от­до­лу нагоре. Не на та­ки­ва си­ли ще бъ­де при­пи­са­но учас­тие при об­ра­зу­ва­не на фор­ма­та на следите. По съ­щия на­чин и този, кой­то неп­ре­ду­бе­де­но наб­лю­да­ва същ­нос­т­та на мисленето, ня­ма да при­пи­ше учас­тие в та­зи същ­ност на сле­ди­те в те­лес­ния орга- низъм, ко­ито въз­ник­ват от това, че мис­ле­не­то под­гот­вя по­ява­та си чрез тялото.* /* В свои публикации, пос­лед­ва­ли нас­то­яща­та книга, ав­то­рът в раз­лич­ни на­со­ки е пред­с­та­вил как гор­ни­ят въз­г­лед се про­явя­ва в рам­ки­те на психологията, фи­зи­оло­ги­ята и т. н. Тук цел­та бе­ше са­мо да се от­бе­ле­жи как­во ус­та­но­вя­ва неп­ре­ду­бе­де­но­то наб­лю­де­ние над са­мо­то мислене. - Б. а./

Тук оба­че въз­ник­ва един ва­жен въпрос. Щом чо­веш­ки­ят ор­га­ни­зъм ня­ма дял в същ­нос­т­та на мисленето, как­ва ро­ля иг­рае той то­га­ва в ця­лос­т­на­та същ­ност на човека? Извършващото се в то­зи ор­га­ни­зъм чрез мис­ле­не­то мо­же да ня­ма ни­що об­що със същ­нос­т­та на мисленето, но то яв­но има не­що об­що с въз­ник­ва­не­то на Азовото съз­на­ние от то­ва мислене. Явно в са­ма­та същ­ност на мис­ле­не­то се на­ми­ра дейс­т­ви­тел­ни­ят „Аз", но не и Азовото съзнание. Това про­зи­ра онзи, кой­то имен­но неп­ре­ду­бе­де­но наб­лю­да­ва мисленето. „Азът" мо­же да се от­к­рие в рам­ки­те на мисле- нето, а „Азовото съзнание" се по­явя­ва от това, че в об­що­то съз­на­ние се вдъл­ба­ват сле­ди­те от мис­лов­на­та дейност в го­ре­по­со­че­ния смисъл. (Следователно Азовото съз­на­ние въз­ник­ва чрез те­лес­на­та организация. Но то­ва не би­ва да се смес­ва при­мер­но с твърдението, че - вед­нъж въз­ник­на­ло - Азовото съз­на­ние ос­та­ва­ло за­ви­си­мо от те­лес­ния организъм. Веднъж възникнало, то би­ва при­ето в мис­ле­не­то и по­-на­та­тък спо­де­ля не­го­ва­та ду­хов­на същност.)

„Азовото съзнание" е из­г­ра­де­но вър­ху чо­веш­кия организъм. От пос­лед­ния про­из­ти­чат во­ле­ви­те действия. Взаимовръзката меж­ду мислене, осъз­нат Аз и во­ле­во дейс­т­вие ще мо­же да се раз­к­рие в по­со­ка­та на пред­ход­но­то из­ло­же­ние ед­ва след ка­то се из­вър­ши наб­лю­де­ние как во­ле­во­то дейс­т­вие про­из­ти­ча от чо­веш­кия организъм.* /* От стр. 130 до то­зи аб­зац тек­с­тът е добавен, респ. пре­ра­бо­тен за то­ва но­во из­да­ние (1918 г.). - Б. а./

От зна­че­ние за от­дел­ния во­лев акт са мо­ти­вът и дви­же­ща­та сила. Моти- вът е по­ня­ти­ен или от­го­ва­рящ на пред­с­та­ва­та фактор; дви­же­ща­та си­ла е обус­ло­ве­ни­ят не­пос­ред­с­т­ве­но от чо­веш­кия ор­га­ни­зъм фак­тор на волята. Понятийният фактор, или мо­ти­вът е мо­мен­тал­на­та оп­ре­де­ля­ща ос­но­ва

Характерологичното на­ча­ло се фор­ми­ра от по­ве­че или по­-мал­ко трай­но­то жиз­не­но съ­дър­жа­ние на на­шия субект, то­ест от на­ше­то пред­с­тав­но и емо­ци­онал­но съдържание. Дали ед­на представа, ко­ято в мо­мен­та се по­явя­ва у мен, под­буж­да към един во­лев акт за­ви­си от това, как тя се от­на­ся към ос­та­на­ло­то ми пред­с­тав­но съ­дър­жа ние, а съ­що та­ка към мо­ите емо­ци­онал­ни особености. От своя стра­на мо­ето пред­с­тав­но съ­дър­жа­ние е обус­ло­ве­но от съв­куп­нос­т­та от оне­зи понятия, ко­ито в те­че­ние на ин­ди­ви­ду­ал­ния ми жи­вот са влез­ли в до­пир с възприятия, то­ест ста­на­ли са представи. Тази съв­куп­ност пък за­ви­си от по­-го­ля­ма­та или по­-мал­ка­та ми ин­ту­итив­на спо­соб­ност и от об­х­ва­та на мо­ите наблюдения, си­реч от су­бек­тив­ния и обек­тив­ния фак­тор на опита, от вът­реш­на­та оп­ре­де­ле­ност и от жиз­не­на­та среда. Характерологичното ми на­ча­ло се оп­ре­де­ля на­й-­ве­че от моя емо­ци­она­лен живот. Дали от да­де­на пред­с­та­ва или по­ня­тие из­пит­вам чув­с­т­во на ра­дост или бол­ка - от то­ва ще за­ви­си да­ли ще ги пре­вър­на в мо­тив на мо­ите дейс­т­вия или не. Това са елементите, ко­ито под­ле­жат на съб­лю­да­ва­не при един во­лев акт. Непосредствената мо­мент­на пред­с­та­ва или понятието, ко­ито ста­ват мотив, оп­ре­де­лят целта, за­ми­съ­ла на моя воле­ви акт; мо­ето ха­рак­те­ро­ло­гич­но на­ча­ло ме мо­ти­ви­ра да на­со­ча дейнос­т­та си към та­зи цел. Представата за ед­на раз­ход­ка през след­ва­щия по­ло­вин час оп­ре­де­ля цел­та на мо­ите действия. Но та­зи пред­с­та­ва би­ва из­ди­га­на в мо­тив на во­ля­та са­мо тогава, ко­га­то по­пад­на на под­хо­дя­що ха­рак­те­ро­ло­гич­но начало, то­ест ко­га­то чрез до­се­гаш­ния ми жи­вот у мен са се фор­ми­ра­ли при­мер­но пред­с­та­ви за це­ле­съ­об­раз­нос­т­та на разхождането, за цен­нос­т­та на здравето, а ос­вен то­ва - ко­га­то с пред­с­та­ва­та за раз­ход­ка у мен се свър­з­ва чув­с­т­во­то на удоволствие.

Следователно ние тряб­ва да раз­ли­ча­ва­ме между: 1) въз­мож­ни­те су­бек­тив­ни начала, ко­ито спо­соб­с­т­ват прев­ръ­ща­не­то на оп­ре­де­ле­ни пред­с­та­-
ви и по­ня­тия в мотиви, и 2) въз­мож­ни­те пред­с­та­ви и понятия, ко­ито са в със­то­яние да пов­ли­я­ят на мо­ето ха­рак­те­ро­ло­гич­но на­ча­ло така, че да се пос­тиг­не един во­ле­ви акт. Първите пред­с­тав­ля­ват дви­же­щи­те сили, а вто­ри­те - це­ли­те на нравствеността.

Движещите си­ли на нрав­с­т­ве­нос­т­та мо­жем да открием, ка­то про­ве­рим от кои еле­мен­ти е със­та­вен ин­ди­ви­ду­ал­ни­ят живот.

Първата сте­пен на ин­ди­ви­ду­ал­ния жи­вот е възприемането, и то се­тив­но­то възприемане. Тук ние се на­ми­ра­ме в она­зи об­ласт на на­шия ин­ди­ви­ду­ален живот, къ­де­то въз­п­ри­ема­не­то се тран­с­фор­ми­ра във во­ле­ви акт, без пос­ред­ни­чес­т­во­то на ня­кое чув­с­т­во или понятие. Движещата си­ла на човека, ко­ято се има пред­вид тук, се на­ри­ча прос­то нагон. Чрез не­го се осъ­щес­т­вя­ва за­до­во­ля­ва­не­то на по-низши, чис­то жи­во­тин­с­ки нуж­ди (глад, по­ло­во сно­ше­ние и т. н.). Характерното за на­гон­ния жи­вот се със­тои в непосредствеността, с ко­ято от­дел­но­то въз­п­ри­ятие пре­диз­вик­ва во­ле­вия акт. Този вид мо­ти­ви­ра­не на волята, кой­то по­на­ча­ло е при­същ са­мо на по­-низ­шия се­ти­вен живот, мо­же да бъ­де раз­п­рос­т­рян и вър­ху въз­п­ри­яти­ята на по­-вис­ши­те сетива. След въз­п­ри­ема­не­то на ня­ка­къв про­цес във външ­ния свят ние - без по­-на­та­тъ­шен раз­ми­съл и без да свър­з­ва­ме въз­п­ри­яти­ето с ня­кое осо­бе­но чув­с­т­во - про­из­веж­да­ме дейст- вие, как­то е при­ето в кон­вен­ци­онал­но­то об­щу­ва­не с хората. Движещата си­ла за по­доб­ни дейс­т­вия се оз­на­ча­ва ка­то такт или нрав­с­т­вен вкус. Колкото по­-чес­то та­ко­ва не­пос­ред­с­т­ве­но пре­диз­вик­ва­не на ед­но дейс­т­вие се из­вър­ш­ва чрез ед­но възприятие, тол­ко­ва съ­от­вет­ни­ят чо­век ще се оказ­ва по­-п­ри­го­ден да дейс­т­ва из­ця­ло под вли­яние на такта, то­ест так­тът ще ста­не не­го­во ха­рак­те­ро­ло­гич­но начало.

Втората сфе­ра на чо­веш­кия жи­вот е чувстването. Към въз­п­ри­яти­ята от външ­ния свят се при­съ­еди­ня­ват оп­ре­де­ле­ни чувства. Тези чув­с­т­ва мо­гат да ста­нат дви­же­щи си­ли на действията. При ви­да на гла­ду­ващ чо­век съ­чув­с­т­ви­ето ми към не­го мо­же да пред­с­тав­ля­ва дви­же­ща си­ла за мо­ите действия. Такива чув­с­т­ва са нап­ри­мер чув­с­т­во­то за срам, гордостта, чув­с­т­во­то за чест, смирението, разкаянието, съчувствието, чув­с­т­во­то за от­мъ­ще­ние и благодарност, пиететът, верността, чув­с­т­во­то на обич и дълг.* /* Пълен спи­сък на прин­ци­пи­те на нрав­с­т­ве­нос­т­та е при­ве­ден (от глед­на точ­ка на ме­та­фи­зи­чес­кия реализъм) във „Феноменология на нрав­с­т­ве­но­то съзнание" от Едуард фон Хартман. - Б. а./

Третата сте­пен на жи­во­та ве­че е мис­ле­не­то и представянето. Чрез чис­то раз­миш­ле­ние ед­на пред­с­та­ва или ед­но по­ня­тие мо­же да ста­не мо­тив за действие. Представи ста­ват мо­ти­ви по­ра­ди това, че в жи­во­та си ние пос­то­ян­но свър­з­ва­ме ня­кои це­ли на во­ля­та с възприятия, ко­ито неп­рес­тан­но се пов­та­рят в по­ве­че или по­-мал­ко мо­ди­фи­ци­ра­на форма. Ето за­що в съз­на­ни­ето на хора, на ко­ито не лип­с­ва из­вес­тен опит, при оп­ре­де­ле­ни
въз­п­ри­ятия ви­на­ги из­ник­ват и пред­с­та­ви­те за действия, ко­ито те са из­вър­ш­ва­ли или са виж­да­ли да бъ­дат из­вър­ш­ва­ни в ана­ло­ги­чен случай. На тях те­зи пред­с­та­ви им се явя­ват ка­то оп­ре­де­ля­щи об­раз­ци при всич­ки по­-къс­ни решения, те ста­ват със­тав­ки на тях­но­то ха­рак­те­ро­ло­гич­но на- чало. Означената по то­зи на­чин дви­же­ща си­ла на во­ля­та мо­жем да на­ре­чем прак­ти­чес­ки опит. Постепенно прак­ти­чес­ки­ят опит пре­ми­на­ва в чис­то так­тич­ни действия. Това ста­ва тогава, ко­га­то в съз­на­ни­ето ни оп­ре­де­ле­ни ти­пич­ни об­ра­зи на дейс­т­вия са се свър­за­ли с пред­с­та­ви за ня­кои по­ло­же­ния в жи­во­та та­ка тясно, че в да­де­ния слу­чай ние -прес­ка­чай­ки вся­ко ос­но­ва­ва­що се на опи­та раз­миш­ле­ние - след въз­п­ри­яти­ето пре­ми­на­ва­ме нап­ра­во към волята.

Висша сте­пен на ин­ди­ви­ду­ал­ния жи­вот е по­ня­тий­но­то мис­ле­не без ог­лед на оп­ре­де­ле­но въз­п­ри­ятий­но съдържание. Съдържанието на да­де­но по­ня­тие ние оп­ре­де­ля­ме чрез чис­та ин­ту­иция от идей­на­та сфера. Първо- начално ед­но та­ко­ва по­ня­тие не съ­дър­жа от­но­ше­ние към оп­ре­де­ле­ни възприятия. Ако към во­ле­ви­ят акт прис­тъп­ва­ме под вли­яние на ед­но опи­ра­що се на въз­п­ри­ятие понятие, то­ест на ед­на представа, то­га­ва име- н­но то­ва въз­п­ри­ятие ни мо­ти­ви­ра по око­лен път чрез по­ня­тий­но­то ми- слене. Ако дейс­т­ва­ме под вли­яние на интуиции, то­га­ва дви­же­ща си­ла на на­ше­то дейс­т­вие е чис­то­то мислене. Тъй ка­то във фи­ло­со­фи­ята е оби­чай­но чис­та­та мис­лов­на спо­соб­ност да се оз­на­ча­ва ка­то разум, оп­рав­да­но би би­ло очер­та­на­та на та­зи сте­пен мо­рал­на дви­же­ща си­ла да се на­ри­ча прак­ти­чес­ки разум. Най-ясно та­зи дви­же­ща си­ла на во­ля­та е ра­зис­к­ва­на от Крайенбюл („фи­ло­зо­фи­ше монатсхефте", т. XVIII, бр. 3). Аз при­чис­ля­вам ста­ти­ята му по то­зи въп­рос към на­й-з­на­чи­тел­ни­те про­из­ве­де­ния на съв­ре­мен­на­та фи­ло­со­фия и по­-точ­но на етиката. Крайенбюл оз­на­ча­ва въп­рос­на­та дви­же­ща си­ла ка­то прак­ти­чес­ко априори, то­ест про­из­ти­чащ не­пос­ред­с­т­ве­но от мо­ята интуиция, под­тик към действие.

Ясно е, че един та­къв под­тик ве­че не мо­же да спа­да към об­лас­т­та на ха­рак­те­ро­ло­гич­но­то на­ча­ло в тес­ния сми­съл на думата. Защото дейс­т­ва­що­то тук ка­то дви­же­ща си­ла ве­че не е са­мо не­що ин­ди­ви­ду­ал­но в мен, а пред­с­тав­ля­ва идейното, и от­тук об­що­то съ­дър­жа­ние на мо­ята интуиция. Щом при­ема то­ва съ­дър­жа­ние да бъ­де ос­нов­на и из­ход­на точ­ка за ед­но действие, аз встъп­вам в ак­та на волята, не­за­ви­си­мо да­ли по­ня­ти­ето още пре­ди то­ва е би­ло у мен или пос­тъп­ва в съз­на­ни­ето ми не­пос­ред­с­т­ве­но пре­ди мо­ето действие, то­ест не­за­ви­си­мо да­ли то ве­че е би­ло у мен ка­то на­ча­ло или не.

До ре­ален во­лев акт се сти­га са­мо тогава, ко­га­то под фор­ма­та на по­ня­тие или представа, един мо­мен­тен под­тик към дейс­т­вие ока­же въз­дейс­т­вие вър­ху ха­рак­те­ро­ло­гич­но­то начало. Тогава един та­къв под­тик се прев­ръ­ща в мо­тив на волята.

С пра­во оба­че пред­с­та­ва­та за соб­с­т­ве­но­то или чуж­до­то доб­ро се схва­ща ка­то мо­тив на волята. Принципът чрез соб­с­т­ве­ни­те дейс­т­вия да се съз­да­де мак­си­ма­лен сбор от удо­вол­с­т­вия за се­бе си, то­ест да се пос­тиг­не ин­ди­ви­ду­ал­но­то благополучие, се на­ри­ча егоизъм. Към пос­ти­га­не­то на то­ва ин­ди­ви­ду­ал­но бла­го­по­лу­чие чо­век се стре­ми би­ло ка­то се гри­жи по бе­зог­ле­ден на­чин са­мо за соб­с­т­ве­но­то си бла­го и се до­мог­ва до не­го до­ри за смет­ка на щас­ти­ето на дру­ги ин­ди­ви­ди (чист егоизъм), би­ло ка­то на­роч­но съ­дейс­т­ва за чуж­до­то благо, очаквайки, че от щас­т­ли­ви­те дру­ги ин­ди­ви­ди впос­лед­с­т­вие ще има кос­ве­на из­го­да за соб­с­т­ве­на­та си лич- ност, или бо­ей­ки се, че ако нав­реж­да на дру­ги индивиди, зас­т­ра­ша­ва и лич­ния си ин­те­рес (мо­рал на благоразумието). Особеното съ­дър­жа­ние на его­ис­тич­ни­те нрав­с­т­ве­ни прин­ци­пи ще за­ви­си от това, как­ва пред­с­та­ва чо­ве­кът си съз­да­ва за сво­ето соб­с­т­ве­но или за чуж­до­то благополучие. Според раз­би­ра­не­то си за доб­ро в жи­во­та (охолство, на­деж­да за благо- получие, из­ба­вя­не от раз­лич­ни бе­ди и т. н.) той ще оп­ре­де­ля съ­дър­жа­ни­ето на его­ис­тич­ни­те си стремежи.

Като друг мо­тив по­-на­та­тък тряб­ва да се раз­г­леж­да чис­то по­ня­тий­но­то съ­дър­жа­ние на ед­но действие. В от­ли­чие от пред­с­та­ва­та за соб­с­т­ве­но­то удоволствие, то­ва съ­дър­жа­ние е свър­за­но не са­мо с от­дел­но­то действие, но и с обос­но­ва­ва­не­то на ед­но действие, пос­ред­с­т­вом сис­те­ма от нрав­с­т­ве­ни принципи. Под фор­ма­та на аб­с­т­рак­т­ни по­ня­тия те­зи мо­рал­ни прин­ци­пи мо­гат да ре­гу­ли­рат нрав­с­т­ве­ния живот, без ин­ди­ви­дът да се ин­те­ре­су­ва за про­из­хо­да на понятията. В слу­чая ние прос­то усе­ща­ме под­чи­не­ни­ето си на нрав­с­т­ве­но­то понятие, ко­ето ви­тае над на­ши­те дейс­т­вия ка­то повеля, ка­то нрав­с­т­ве­на необходимост. Обосноваването на та­зи не­об­хо­ди­мост пре­дос­та­вя­ме на на­ла­га­щия нрав­с­т­ве­но­то подчи- нение, то­ест на нрав­с­т­ве­ния авторитет, кой­то приз­на­ва­ме (гла­ва на се- мейството, държава, об­щес­т­ве­ни порядки, прес­тиж на църквата, бо­жи­ето откровение). Особена фор­ма на те­зи нрав­с­т­ве­ни прин­ци­пи имаме, ко­га­то по­ве­ля­та се про­явя­ва не чрез вън­шен авторитет, а вът­ре в са­ми­те нас (нрав­с­т­ве­на автономия). Тогава вът­ре в са­ми­те се­бе си ние до­ла­вя­ме гласа, на кой­то тряб­ва да се подчиняваме. Израз на то­зи глас е съвестта.
Нравствен нап­ре­дък е налице, ко­га­то в мо­тив за сво­ите дейс­т­вия чо­ве­кът прев­ръ­ща не прос­то по­ве­ля­та на един вън­шен или на вът­реш­ния авторитет, а ко­га­то се стре­ми да проз­ре причината, по­ра­ди ко­ято ня­как­ва мак­си­ма за дейс­т­ви­ята тряб­ва да фун­к­ци­они­ра в не­го ка­то мотив. Този нап­ре­дък се със­тои в пре­хо­да от ав­то­ри­тар­ния мо­рал към дейс­т­ву­ва­не от нрав­с­т­ве­но прозрение. На та­зи сте­пен на нрав­с­т­ве­ност чо­ве­кът ще из­дир­ва пот­реб­нос­ти­те на нрав­с­т­ве­ния жи­вот и в дейс­т­ви­ята си ще се ръ­ко­во­ди от тях­но­то познаване. Такива пот­реб­нос­ти са: 1) мак­си­мал­но­то бла­го на це­ло­куп­но­то човечество, из­ця­ло за­ра­ди са­мо­то то­ва благо; 2) кул­тур­ни­ят нап­ре­дък или нрав­с­т­ве­но­то раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то към все по­-го­ля­мо съвършенство; 3) осъ­щес­т­вя­ва­не­то на чис­то ин­ту­итив­но до­ло­ве­ни ин­ди­ви­ду­ал­ни нрав­с­т­ве­ни цели.

Различните хо­ра ес­тес­т­ве­но схва­щат мак­си­мал­но­то бла­го на це­ло­куп­но­то чо­ве­чес­т­во по раз­ли­чен начин. Горната мак­си­ма не се от­на­ся за ед­на оп­ре­де­ле­на пред­с­та­ва за то­ва благо, а за това, че все­ки от­де­лен индивид, приз­на­ващ то­зи принцип, се ста­рае да вър­ши онова, ко­ето по не­го­во виж­да­не в на­й-­го­ля­ма сте­пен спо­соб­с­т­ва за бла­го­то на це­ло­куп­но­то човечество.

За онзи, кой­то свър­з­ва кул­тур­ни­те цен­нос­ти с чув­с­т­во­то на удоволст- вие, кул­тур­ни­ят нап­ре­дък се оказ­ва час­тен слу­чай на пред­ход­ния мо­ра­лен принцип. Той ще тряб­ва са­мо да се при­ми­ри със за­ги­ва­не­то и раз­ру­ша­ва­не­то на ня­кои неща, ко­ито съ­що доп­ри­на­сят за бла­го­то на чове- чеството. Но въз­мож­но е съ­що та­ка в кул­тур­ния нап­ре­дък - от­дел­но от свър­за­но­то с не­го чув­с­т­во на удо­вол­с­т­вие - ня­кой да съ­зи­ра нрав­с­т­ве­на необходимост. В та­къв слу­чай за не­го кул­тур­ни­ят нап­ре­дък е са­мос­то­яте­лен мо­ра­лен прин­цип ре­дом с предходния.

Както мак­си­ма­та за все­об­що­то благо, та­ка и та­зи за кул­тур­ния нап­ре­дък се ос­но­ва­ват на представата, то­ест на връзката, ко­ято се при­да­ва на съ­дър­жа­ни­ето на нрав­с­т­ве­ни­те идеи за оп­ре­де­ле­ни из­жи­вя­ва­ния (възприя- тия). Но вис­ши­ят мис­лим нрав­с­т­вен прин­цип е този, кой­то не съ­дър­жа по на­ча­ло та­ка­ва връзка, а про­из­ти­ча от из­во­ра на чис­та­та ин­ту­иция и ед­ва по­дир туй тър­си връз­ка­та с въз­п­ри­яти­ето (с живота). Тук оп­ре­де­ля­не­то на това, как­во да се желае, из­хож­да от по­-д­ру­га ин­с­тан­ция в срав­не­ние с пред­ход­ни­те случаи. Който се при­дър­жа към нрав­с­т­ве­ния прин­цип за все­об­що­то благо, той при всич­ки свои дейс­т­вия пър­во ще се за­пи­та как­во доп­ри­на­сят иде­али­те му за то­ва все­об­що благо. Точно та­ка ще пос­тъ­пи и при­вър­же­ни­кът на нрав­с­т­ве­ния прин­цип за кул­тур­ния напредък. Има оба­че един по­-висш принцип, кой­то в от­дел­ния слу­чай не из­хож­да от оп­ре­де­ле­на еди­нич­на нрав­с­т­ве­на цел, а от­да­ва оп­ре­де­ле­но зна­че­ние на всич­ки нрав­с­т­ве­ни мак­си­ми и ви­на­ги пи­та да­ли в съ­от­вет­ния слу­чай по­-ва­жен е еди­ни­ят или дру­ги­ят мо­ра­лен принцип.

Като вис­ша сред сте­пе­ни­те на ха­рак­те­ро­ло­гич­но­то на­ча­ло ние оз­на­чих­ме онази, ко­ято дейс­т­ва ка­то чис­то мислене, ка­то прак­ти­чес­ки разум. Сега ка­то висш сред мо­ти­ви­те оз­на­чих­ме по­ня­тий­на­та интуиция. При по­-­об­с­той­но раз­миш­ле­ние вед­на­га се установява, че при та­зи сте­пен на нравствеността, дви­же­ща си­ла и мо­тив съвпадат, ко­ето ще рече, че на дейс­т­ви­ята ни не вли­яе ни­то ня­как­во пред­ва­ри­тел­но оп­ре­де­ле­но ха­рак­те­ро­ло­гич­но начало, ни­то ня­ка­къв вън­шен нор­ма­тив­но при­ет нрав­с­т­вен принцип. Следователно то­ва не е шаб­лон­но действие, из­пъл­ня­ва­но по ня­как­ви правила, ни­то такова, ко­ето чо­ве­кът по външ­на под­бу­да из­вър­ш­ва автоматично, а действие, оп­ре­де­ля­но чис­то и прос­то от сво­ето идей­но съдържание.

Предпоставка за ед­но та­ко­ва дейс­т­вие е спо­соб­нос­т­та да има­ме мо­рал­ни интуиции. Който не е спо­со­бен да из­жи­вее спе­ци­фич­на­та за от­дел­ния слу­чай нрав­с­т­ве­на максима, той ни­ко­га не ще пос­тиг­не ис­тин­с­ки ин­ди­ви­ду­ал­на­та воля.

Напълно про­ти­во­по­ло­жен на то­зи нрав­с­т­вен прин­цип е Кантовият: пос­тъп­вай така, че прин­ци­пи­те на тво­ите пос­тъп­ки да мо­гат да бъ­дат ва­лид­ни за всич­ки хора. Тази те­за е смърт за все­ки ин­ди­ви­ду­ален под­тик към действие. За мен ме­ро­дав­но е не това, как би­ха пос­тъ­пи­ли всич­ки хора, а как­во тряб­ва да из­вър­ша аз в от­дел­ния случай.

При по­вър­х­нос­т­на оцен­ка на из­ло­же­но­то мо­же би ще се възрази: как е въз­мож­но по от­но­ше­ние на час­т­ния слу­чай и час­т­на­та си­ту­ация дейс­т­ви­ето да но­си ин­ди­ви­ду­ален от­пе­ча­тък и в съ­що­то вре­ме да се оп­ре­де­ля чис­то идей­но въз ос­но­ва на интуицията? Това въз­ра­же­ние е ре­зул­тат от смес­ва­не­то на нрав­с­т­вен мо­тив и въз­п­ри­ема­емо­то съ­дър­жа­ние на дейст- вието. Съдържанието мо­же да бъ­де и е мо­тив нап­ри­мер при кул­тур­ния напредък, при дейс­т­ви­ята от его­изъм и т. н., но при дейс­т­ви­ята въз ос­но­ва на чис­то нрав­с­т­ве­на­та интуиция, то не е мотив. Моят Аз ес­тес­т­ве­но на­соч­ва пог­лед към то­ва въз­п­ри­ятий­но съдържание, но не мо­же да се оп­ре­де­ля от него. Това съ­дър­жа­ние се из­пол­з­ва са­мо за да си със­та­вя ед­но поз­на­ва­тел­но понятие, но съ­от­вет­но­то мо­рал­но по­ня­тие Азът не из­веж­да от обекта. Познавателното по­ня­тие от оп­ре­де­ле­на ситуация, пред ко­ято съм изправен, е съ­щев­ре­мен­но мо­рал­но по­ня­тие са­мо тогава, ко­-
га­то зас­тъп­вам оп­ре­де­лен мо­ра­лен принцип. Ако ре­ка да се при­дър­жам един­с­т­ве­но към все­об­щия мо­рал на кул­тур­но­то развитие, аз щях да се дви­жа по све­та спо­ред точ­но пред­пи­сан маршрут. От вся­ко събитие, ко­ето въз­п­ри­емам и ко­ето мо­же да ме занимава, про­из­ти­ча и един нрав­с­т­вен дълг, а имен­но да дам сво­ята леп­та за пос­та­вя­не на въп­рос­но­то съ­битие в ус­лу­га на кул­тур­но­то развитие. Освен понятието, ко­ето ми раз­к­ри­ва ес­тес­т­ве­на­та вза­имов­ръз­ка на ед­но съ­би­тие или нещо, пос­лед­ни­те но­сят съ­що та­ка един нрав­с­т­вен етикет, кой­то за мен, мо­рал­но­то съще- ство, съ­дър­жа етич­но­то ука­за­ние как да се държа. Този нрав­с­т­вен ети­кет е оп­рав­дан в сво­ята сфера, но на ед­но по­-вис­ше рав­ни­ще той съв­па­да с идеята, ко­ято ме осе­ня­ва с ог­лед на кон­к­рет­ния случай.

Хората се раз­ли­ча­ват по сво­ята ин­ту­итив­на способност. Към ед­ни иде­ите струят, дру­ги труд­но се до­би­рат до тях. Не по­-мал­ко раз­лич­ни са ситуациите, в ко­ито хо­ра­та жи­ве­ят и на чий­то фон се раз­г­ръ­ща тях­на­та дейност. Следователно дейс­т­ви­ята на един чо­век за­ви­сят от начина, по кой­то ин­ту­итив­на­та му спо­соб­ност ре­аги­ра при оп­ре­де­ле­на ситуация. Сборът на дейс­т­ва­щи­те у нас идеи и ре­ал­но­то съ­дър­жа­ние на на­ши­те ин­ту­иции от­ра­зя­ват онова, ко­ето не­за­ви­си­мо от об­щия свят на иде­ите е ин­ди­ви­ду­ал­но офор­ме­но у все­ки човек. Доколкото то­ва ин­ту­итив­но съ­дър­жа­ние е на­со­че­но към действията, то пред­с­тав­ля­ва нрав­с­т­ве­но­то съ­дър­жа­ние на индивида. Възможността за из­жи­вя­ва­не на то­ва съ­дър­жа­ние е вис­ша мо­рал­на дви­же­ща си­ла и в съ­що­то вре­ме висш мо­тив за онзи, кой­то съзнава, че в край­на смет­ка всич­ки дру­ги мо­рал­ни прин­ци­пи се сли­ват в то­ва съдържание. Тази глед­на точ­ка мо­жем да на­ре­чем ети­чен индивидуализъм.

Меродавно за ед­но ин­ту­итив­но оп­ре­де­ле­но дейс­т­вие в кон­к­ре­тен слу­чай е на­ми­ра­не­то на съответстващата, на­пъл­но ин­ди­ви­ду­ал­на интуиция. При та­зи сте­пен на нрав­с­т­ве­нос­т­та за все­об­щи нрав­с­т­ве­ни по­ня­тия (нор- ми, закони) мо­же да се го­во­ри са­мо дотолкова, до­кол­ко­то те след­ват от обоб­ща­ва­не­то на ин­ди­ви­ду­ал­ни­те подтици. Всеобщите нор­ми ви­на­ги пред­по­ла­гат кон­к­рет­ни факти, от ко­ито те мо­гат да бъ­дат изведени. Фактите оба­че се съз­да­ват ед­ва чрез чо­веш­ка­та дейност.

Ако из­ди­рим за­ко­но­мер­но­то (понятийното) в дейс­т­ви­ята на индивидите, на­ро­ди­те и епохите, ние по­лу­ча­ва­ме ед­на етика, но не ка­то на­ука за нрав­с­т­ве­ни­те форми, а ка­то при­ро­доз­на­ние на нравствеността. Едва ус­та­но­ве­ни­те по то­зи път за­ко­ни се от­на­сят към чо­веш­ки­те дейс­т­вия така, как­то при­род­ни­те за­ко­ни към ед­но час­т­но явление. Те оба­че съв­сем не са иден­тич­ни с подтиците, ко­ито по­ла­га­ме в ос­но­ва­та на на­ши­те дейст- вия. Ако ис­ка­ме да раз­бе­рем как ед­но дейс­т­вие на чо­ве­ка про­из­ти­ча от не­го­ва­та нрав­с­т­ве­на воля, пър­во тряб­ва да се вгле­да­ме в от­но­ше­ни­ето на та­зи во­ля към действието. Най-напред вни­ма­ни­ето ни тряб­ва да се

По от­но­ше­ние на те­зи раз­съж­де­ния за­щит­ни­ци­те на все­об­щи­те нрав­с­т­ве­ни нор­ми би­ха мог­ли да кажат: Щом все­ки чо­век се стре­ми са­мо към лич­но из­жи­вя­ва­не и из­вър­ш­ва­не на онова, ко­ето му е угодно, то­га­ва меж­ду доб­ра пос­тъп­ка и зло­де­яние ня­ма разлика; вся­ка низост, ко­ято се таи у мен, има ед­нак­ва пре­тен­ция да се изяви, как­то и на­ме­ре­ни­ето ми да слу­жа на все­об­що­то благо. За мен, ка­то нрав­с­т­вен човек, ме­ро­дав­но мо­же да бъ­де не обстоятелството, че по идея съм на­со­чил вни­ма­ни­ето си към ня­как­во действие, а про­вер­ка­та да­ли то е доб­ро или лошо. Към из­вър­ш­ва­не­то му аз ще прис­тъ­пя са­мо в пър­вия случай.

По пъ­тя към та­зи цел оп­рав­да­на ро­ля иг­ра­ят нормите. Целта се със­тои в осъ­щес­т­вя­ва­не­то на чис­то ин­ту­итив­но схва­ща­ни нрав­с­т­ве­ни цели. Та- кива це­ли чо­ве­кът пос­ти­га дотолкова, до­кол­ко­то при­те­жа­ва спо­соб­нос­т­та въ­об­ще да се из­ви­си до ин­ту­итив­но­то идей­но съ­дър­жа­ние на света. В от­дел­ния во­ле­ви акт с те­зи це­ли чес­то ще се смес­ва и не­що дру­го ка­то дви­же­ща си­ла или мотив. Но ин­ту­итив­но­то все пак мо­же да бъ­де оп­ре­де­ля­що или съ­оп­ре­де­ля­що във во­ле­вия чо­веш­ки акт. Върши се, как­во­то е редно, чо­ве­кът пред­с­тав­ля­ва арената, на ко­ято ред­но­то би­ва извършва- но; соб­с­т­ве­но е оно­ва действие, ко­ето той ос­та­вя да про­из­те­че от се­бе си. Тук под­ти­кът мо­же да бъ­де са­мо съв­сем индивидуален. А ин­ди­ви­ду­ал­но на­ис­ти­на мо­же да бъ­де са­мо ед­но про­из­ти­ча­що от ин­ту­ици­ята во­ле­во действие. Това, че де­яни­ето на престъпника, че зло­то би­ва на­ри­ча­но изя­вя­ва­не на ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та в съ­щия смисъл, как­то въп­лъ­ща­ва­не­то на чис­та­та интуиция, е въз­мож­но са­мо ако сле­пи­те на­го­ни би­ват при­чис­ля­ва­ни към чо­веш­ка­та индивидуалност. Но сле­пи­ят нагон, тлас­кащ към престъпление, ня­ма ин­ту­ити­вен про­из­ход и не спа­да към ин­ди­ви­ду­ал­но­то у човека, а към на­й-­об­що­то у не­го - към онова, ко­ето в ед­нак­ва сте­пен е ва­лид­но за всич­ки ин­ди­ви­ди и от ко­ето чо­ве­кът се из­т­ръг­ва чрез сво­ята индивидуалност. Индивидуалното у мен не е мо­ят органи- зъм, с не­го­ви­те на­го­ни и чувства, а един­ни­ят свят на идеите, кой­то све­ти в то­зи организъм. Моите нагони, инстинкти, страс­ти не до­каз­ват у мен ни­що друго, ос­вен че при­над­ле­жа към об­щия род човек; об­с­то­ятел­с­т­во­то че в те­зи нагони, страс­ти и чув­с­т­ва по осо­бен на­чин се изя­вя­ва ед­на идейност, до­каз­ва мо­ята индивидуалност. Чрез мо­ите инстинкти, на­го­ни аз съм човек, и два­на­де­сет ка­то мен пра­вят дузина; чрез осо­бе­на­та фор­ма на идеята, за­ра­ди ко­ято сред ду­зи­на­та се оз­на­ча­вам ка­то Аз, аз съм индивид. По раз­ли­чи­ята на жи­во­тин­с­ка­та ми при­ро­да са­мо ед­но чуж­до за мен съ­щес­т­во мо­же да ме раз­ли­ча­ва от останалите; чрез мо­ето мислене, то­ест чрез ак­тив­но­то об­х­ва­ща­не на онова, ко­ето в моя ор­га­ни­зъм се изя­вя­ва ка­то идейно, аз раз­ли­ча­вам се­бе си от останалите. Следо- вателно за де­яни­ето на прес­тъп­ни­ка изоб­що не мо­же да се каже, че то про­из­ти­ча от идеята. Всъщност ха­рак­тер­но за прес­тъп­ни­те де­яния е тък­мо това, че те про­из­хож­дат от из­въ­ни­дей­ни­те еле­мен­ти на човека.

Едно дейс­т­вие би­ва усе­ща­но ка­то сво­бод­но тогава, ко­га­то ос­но­ва­ни­ето за не­го про­из­ти­ча от идей­на­та част на ин­ди­ви­ду­ал­на­та ми същност; вся­ка дру­га част на ед­но действие, все ед­но да­ли тя се из­вър­ш­ва по ес­тес­т­-
ве­на принуда, или под на­тис­ка на ня­коя нрав­с­т­ве­на норма, би­ва усе­ща­на ка­то несвободна.

Човекът е сво­бо­ден са­мо дотолкова, до­кол­ко­то той все­ки миг от жи­во­та си е в със­то­яние да след­ва са­мия се­бе си. Едно нрав­с­т­ве­но де­яние е мое деяние, са­мо ако в то­зи сми­съл мо­же да бъ­де на­ре­че­но свободно. Тук на пър­во вре­ме ста­ва ду­ма за това, при как­ви ус­ло­вия ед­но же­ла­но дейс­т­вие се усе­ща ка­то свободно; по­-до­лу ще се ви­ди как та­зи чис­то етич­но схва­ща­на идея за сво­бо­да­та се осъ­щес­т­вя­ва в чо­веш­ко същество.

Свободното дейс­т­вие не изключва, а включ­ва нрав­с­т­ве­ни­те закони; то се оказ­ва са­мо по­-вис­ше спря­мо онова, ко­ето е про­дик­ту­ва­но един­с­т­ве­но от те­зи закони. На как­во ос­но­ва­ние мо­ето действие, из­вър­ше­но от обич, ще слу­жи на все­об­що­то бла­го по-малко, от­кол­ко­то ако съм го из­вър­шил са­мо затова, за­що­то усе­щам слу­же­не­то на все­об­що­то бла­го ка­то дълг? Самото по­ня­тие за дълг из­к­люч­ва свободата, по­не­же то не ис­ка да приз­нае индивидуалното, а на­ла­га под­чи­ня­ва­не­то му на ед­на все­об­ща норма. Свободата на дейс­т­ви­ята е мис­ли­ма са­мо от глед­на точ­ка на етич­ния индивидуализъм.

Но как е въз­мож­но хо­ра­та да жи­ве­ят съвместно, щом все­ки се стре­ми един­с­т­ве­но към на­ла­га­не на сво­ята индивидуалност? В то­зи въп­рос се про­явя­ва ед­но въз­ра­же­ние на кри­во раз­б­ра­ния морализъм. Той смята, че ед­на об­щ­ност от хо­ра е въз­мож­на са­мо ако всич­ки те са обе­ди­не­ни от един съв­мес­т­но ус­та­но­вен нрав­с­т­вен ред. Този мо­ра­ли­зъм не раз­би­ра имен­но един­с­т­во­то в све­та на идеите. Той не схваща, че дейс­т­ва­щи­ят у мен свят на иде­ите не е по­-раз­ли­чен от он­зи у моя ближен. Това един­с­т­во впро­чем е прос­то пос­ле­ди­ца от все­мир­ния опит. Но то тряб­ва да бъ­де та­ка­ва последица. Защото, ако мо­же­ше да се поз­нае по друг път ос­вен чрез наблюдение, то­га­ва в не­го­ва­та сфе­ра ще­ше да се про­явя­ва не ин­ди­ви­ду­ал­но изживяване, а все­об­ща норма. Индивидуалността е възможна, са­мо ко­га­то вся­ко от­дел­но съ­щес­т­во уз­на­ва за дру­го­то един­с­т­ве­но чрез ин­ди­ви­ду­ал­но наблюдение. Разликата меж­ду мен и моя бли­жен съв­сем не се със­тои в това, че ние жи­ве­ем в два на­пъл­но раз­лич­ни ду­хов­ни свята, а в това, че от об­щия за нас свят на иде­ите той при­ема дру­ги ин­ту­иции в срав­не­ние с мен. Той ис­ка да изя­ви сво­ите интуиции, аз пък - моите. Ако два­ма­та дейс­т­ви­тел­но чер­пим от иде­ята и не след­ва­ме ня­как­ви външ­ни (фи­зи­чес­ки или духовни) подтици, то­га­ва ние мо­жем да се срещ­нем в ед­нак­вия стремеж, в съ­щи­те намерения. При нрав­с­т­ве­но сво­бод­ни хо­ра нрав­с­т­ве­но­то не­до­ра­зу­ме­ние и сблъ­съ­кът са изключени. Само нрав­с­т­ве­но несвободният, кой­то след­ва ес­тес­т­ве­ния на­гон или ня­коя при­ета по­ве­ля за дълг, от­б­лъс­к­ва своя ближен, щом той не след­ва съ­щия ин­с­тинкт и съ­ща­та повеля. Да се жи­вее в обич към действието, и да не се пре­чи на дру­ги­те да жи­ве­ят с раз­би­ра­не за чуж­да­та во­ля е ос-­

Ако пър­во­из­точ­ни­кът на съв­мес­ти­мос­т­та не бе­ше за­ло­жен в чо­веш­ко­то същество, тя не би мог­ла да му се вну­ши чрез ня­как­ви външ­ни закони! Само за­що­то чо­веш­ки­те ин­ди­ви­ди са от един и същ дух, те мо­гат да из­жи­вя­-ват се­бе си и един до друг. Свободният жи­вее с вярата, че дру­ги­ят сво­бо­ден при­над­ле­жи вед­но с не­го към съ­щия ду­хо­вен свят и че на­ме­ре­ни­ята им ще се схождат. Свободният не изис­к­ва от ближ­ния си хармо- ния, но той я очаква, за­що­то тя е за­ло­же­на в чо­веш­ка­та природа. С то­ва не се ви­зи­рат необходимостите, съ­щес­т­ву­ва­щи спря­мо ед­ни или дру­ги външ­ни уредби, а настроението, ду­шев­но­то състояние, чрез ко­ето чо­ве­кът в сво­ето се­бе­из­жи­вя­ва­не сред ува­жа­ва­ни от не­го ближ­ни на­й-с­п­ра­вед­ли­во оце­ня­ва чо­веш­ко­то достойнство.

Сякаш мно­зи­на ще кажат: по­ня­ти­ето за сво­бод­ния човек, ко­ето нах­вър­ляш тук, е хи­ме­ра и ни­къ­де го ня­ма осъществено. Ние оба­че има­ме ра­бо­та с дейс­т­ви­тел­ни хора, при ко­ито нрав­с­т­ве­ност мо­же да се очак­ва са­мо ако се под­чи­ня­ват на ня­коя нрав­с­т­ве­на заповед, ако нрав­с­т­ве­на­та си ми­сия схва­щат ка­то дълг и не след­ват сво­бод­но сво­ите вле­че­ния и сво­ята обич. Аз ни на­й-­мал­ко не се съм­ня­вам в това. Само сле­пец би го сторил. Но щом то­ва ще е пос­лед­но­то гледище, то­га­ва да се прес­та­не с вся­ко прит­вор­с­т­во от­нос­но нравствеността. Кажете просто, че до­ка­то не е свободна, чо­веш­ка­та при­ро­да тряб­ва да бъ­де при­нуж­да­ва­на към сво­ите действия. За ед­на оп­ре­де­ле­на глед­на точ­ка е съв­сем безразлично, да­ли лип­са­та на сво­бо­да се пре­одо­ля­ва чрез фи­зи­чес­ки сред­с­т­ва или чрез нрав­с­т­ве­ни закони, да­ли чо­ве­кът е несвободен, за­що­то след­ва пре­ко­мер­ния си по­лов на­гон или за­що­то е стег­нат в око­ви­те на кон­вен­ци­онал­на­та нравственост. Нека оба­че да не се твърди, че та­къв чо­век с пра­во на­ри­ча ед­но дейс­т­вие свое, тъй ка­то той яв­но би­ва под­тик­ван към не­го от чуж­да сила. Но от нед­ра­та на при­ну­ди­тел­ния ред се из­ди­гат хората, сво­бод­ни­те духове, ко­ито от­к­ри­ват се­бе си сред ха­оса от морал, при­ну­да на закона, вер­с­ко­то обучение, и та­ка нататък. Те са свободни, до­кол­ко­то след­ват са­мо се­бе си; те са несвободни, до­кол­ко­то се подчиняват. Кой от нас мо­же да каже, че във всич­ки свои дейс­т­вия е дейс­т­ви­тел­но сво- боден? У все­ки от нас оба­че пре­би­ва­ва ед­на по­-дъл­бо­ка същност, в ко­ято се про­явя­ва сво­бод­ни­ят човек.

Нашият жи­вот е със­та­вен от сво­бод­ни и нес­во­бод­ни действия. Но ние не мо­жем да об­мис­лим док­рай по­ня­ти­ето човек, без да стиг­нем до сво­бод­ния Дух ка­то на­й-­чист из­раз на чо­веш­ка­та природа. Наистина хо­ра ние сме все пак са­мо дотолкова, до­кол­ко­то сме свободни.

Този на­чин на мис­ле­не е едностранчив. Бидейки обект на възприемане, аз съм под­ло­жен на неп­ре­къс­на­то изменение. Като де­те съм бил един, ка­то юно­ша и мъж - друг. Дори все­ки миг въз­п­ри­ятий­ни­ят ми об­раз е по-различен, от­кол­ко­то в предходните. Тези из­ме­не­ния мо­гат да про­ти­чат в смисъл, че в тях се про­явя­ва все съ­щи­ят (шаб­ло­нен човек) или че

В обек­та на въз­п­ри­ема­не „човек" е да­де­на въз­мож­нос­т­та за не­го­во­то пре­об­ра­зу­ва­не така, как­то в за­ро­ди­ша на рас­те­ни­ето е за­ло­же­на въз­мож­нос­т­та за прев­ръ­ща­не­то му в растение. Растението ще се пре­об­ра­зу­ва по­ра­ди обек­тив­на закономерност, за­ло­же­на в него; чо­ве­кът ос­та­ва в не­за­вър­ше­но­то си състояние, ако не под­х­ва­не пре­об­ра­зу­ва­ща­та суб­с­тан­ция в са­мия се­бе си и не се пре­об­ра­зу­ва със соб­с­т­ве­ни сили. Природата пра­ви от чо­ве­ка са­мо ед­но при­род­но творение, а об­щес­т­во­то го прев­ръ­ща в за­ко­но­съ­об­раз­но дейс­т­ва­що същество; сво­бод­но съ­щес­т­во са­мо той са­ми­ят мо­же да нап­ра­ви от се­бе си. На оп­ре­де­лен етап от не­го­во­то раз­ви­тие при­ро­да­та ос­во­бож­да­ва чо­ве­ка от сво­ите окови; об­щес­т­во­то до­веж­да то­ва раз­ви­тие до ед­на по­-на­та­тъш­на точка; окон­ча­тел­на­та шли­фов­ка чо­ве­кът мо­же са­мо лич­но да си предаде.

Следователно гле­ди­ще­то за сво­бод­на­та нрав­с­т­ве­ност не твърди, че сво­бод­ни­ят Дух е един­с­т­ве­на­та форма, в ко­ято мо­же да съ­щес­т­ву­ва един човек. В сво­бод­на­та ду­хов­ност тя виж­да са­мо пос­лед­ния етап от раз­ви­ти­ето на човека. С то­ва не се отрича, че дейс­т­ви­ята спо­ред нор­ми­те имат сво­ето пра­во ка­то сте­пен на развитие. Само че те не мо­гат да бъ­дат приз­на­ти за аб­со­лют­но гле­ди­ще за нравствеността. А сво­бод­ни­ят Дух пре­въз­мог­ва нор­ми­те в та­къв смисъл, че той не са­мо усе­ща за­по­ве­ди­те ка­то мотиви, но и съ­об­ра­зя­ва дейс­т­ви­ята си със сво­ите им­пул­си (интуи- ции).

Ако за дъл­га Кант казва: „О, дълг, ти въз­ви­ше­но ве­ли­ча­во име, ко­ето не съ­дър­жа ни­що угодно, свър­за­но с ласкателство, а изис­к­ва подчинение", име, ко­ето „пос­та­но­вя­ва закон..., пред кой­то оне­мя­ват всич­ки влечения, въп­ре­ки че тай­но му противодействат", то чо­ве­кът със съз­на­ние за сво­бод­ния Дух отвръща: „О, свобода, ти дружелюбно, чо­веш­ко име, ко­ето съ­дър­жа всич­ко нрав­с­т­ве­но угод­но и це­ни на­й-м­но­го мо­ята чо­веш­ка същност, и ко­ето не ме прев­ръ­ща в не­чий слуга, име, ко­ето не са­мо пос­та­но­вя­ва закон, но и из­чак­ва как­во са­ма­та моя нрав­с­т­ве­на обич ще приз­нае за закон, за­що­то тя се чув­с­т­ва нес­во­бод­на пред все­ки на­сил­с­т­ве­но на­ло­жен закон."

Това е про­ти­во­по­лож­нос­т­та меж­ду чис­то за­ко­но­съ­об­раз­на­та и сво­бод­на нравственост.

На еснафа, кой­то в не­що външ­но ус­та­но­ве­но виж­да въп­лъ­те­на­та нравст- веност, сво­бод­ни­ят Дух мо­же би ще му се сто­ри до­ри опа­сен човек. Към то­ва оба­че е предразположен, са­мо за­що­то взо­рът му е стес­нен в ед­на оп­ре­де­ле­на епоха. Ако мо­же­ше да пог­лед­не по­-да­ле­че от нея, той вед­на­га би тряб­ва­ло да забележи, че на сво­бод­ния Дух, по­доб­но на са­мия него, ряд­ко му се на­ла­га да прес­тъп­ва за­ко­ни­те на сво­ята държава, но

Не би­ва да се из­г­раж­да постановката, че чо­ве­кът съ­щес­т­ву­вал за да осъ­щес­т­вя­ва ня­ка­къв изо­ли­ран от не­го нрав­с­т­вен ред на света. По от­но­ше­ние на на­ука­та за чо­ве­чес­т­во­то твър­дя­щи­ят то­ва би про­дъл­жа­вал да стои на позициите, зас­тъп­ва­ни от оно­ва естествознание, ко­ето смяташе, че би­кът имал рога, за да мо­жел да боде. Естествоизпитателите ус­пя­ха да се отър­сят от ед­но та­ко­ва по­ня­тие за целта. Етиката по­-т­руд­но мо­же да се ос­во­бо­ди от него. Но как­то ро­га­та не съ­щес­т­ву­ват за­ра­ди бодене- то, а има бо­де­не чрез рогата, та­ка и чо­ве­кът не съ­щес­т­ву­ва за­ра­ди нрав- ствеността, а има нрав­с­т­ве­ност чрез човека. Свободният чо­век дейс­т­ва нравствено, за­що­то при­те­жа­ва нрав­с­т­ве­на идея; той оба­че не действа, за да се съз­да­де нравственост. Човешките ин­ди­ви­ди със сво­ите при­над­ле­жа­щи към съ­щес­т­во­то им нрав­с­т­ве­ни идеи са пред­пос­тав­ка за нрав­с­т­ве­ния ред на света.

Човешкият ин­ди­вид е из­точ­ник на вся­ка нрав­с­т­ве­ност и сре­ди­ще на зем­ния живот. Държавата, обществото, съ­щес­т­ву­ват са­мо за­що­то про­из­ти­чат ка­то не­об­хо­ди­мо след­с­т­вие от ин­ди­ви­ду­ал­ния живот. Това, че дър­жа­ва­та и об­щес­т­во­то въз­дейс­т­ват от своя стра­на об­рат­но вър­ху ин­ди­ви­ду­ал­ния живот, е съ­що та­ка понятно, как­то и обстоятелството, че боде- нето, ко­ето съ­щес­т­ву­ва чрез рогата, въз­дейс­т­ва от своя стра­на об­рат­но вър­ху по­-на­та­тъш­но­то раз­ви­тие на ро­га­та на бика, ко­ито при по­-п­ро­дъл­жи­тел­на не­упот­ре­ба би­ха закърнели. Точно та­ка би тряб­ва­ло да за­кър­нее и индивидът, ако во­де­ше изо­ли­ра­но съ­щес­т­ву­ва­не из­вън чо­веш­ка­та общност. Затова имен­но се фор­ми­ра об­щес­т­ве­ния ред, та в бла­гоп­ри-­
ятен сми­съл да въз­дейс­т­ва от своя стра­на об­рат­но вър­ху индивида.