Книга са написани по действителни случки от живота на едни от най-големите български писатели

И поетът Йордан Стубел, когато преди много годи­ни избирал писателското си име, сигурно си го е ха­ресал, защото в него има старина, но има и живот, защото там, където тече изворчето, там извира и жи­вотът, а около извора на живота живеят много тайни. Така това име е едновременно и старо, и звучно, и тайнствено, каквито са българските извори и българ­ските песни.

Неговият живот не е богат на събития, но е богат на песни. Той е писал много, издал е много книги и най-много от многото за деца. След Разцветников и Дора Габе, той е може би най-плодовитият български детски поет за времето си.

Йордан Стубел искал да бъде разбиран лесно от българските деца. Той искал също така стиховете му да бъдат звучни, леки и красиви. Всички тия качества намирал в българската народна песен, която позна­вал като никой друг. Неговите стихотворения са взе­ли много от народните песни.

И не само от тях. Стубел искал големите му стихот­ворения – поемите за деца, да бъдат интригуващи и мъдри като приказките. Написал много случки в сти­хове, в които добре се сливат качествата и на приказ­ката, и на песента.

Целия си живот е прекарал в София, където е по­чинал преди много години. Една от тайните на него­вите стихове, писани в големия град, е звънът на чис­ти води, шепотът на зелени жита, шумът на високи балкани. Но само една. А вие има да откривате още много и много, когато прочетете книгите му.

И ето, август се изпречваше – не тридесет, а триде­сет и един дълги, слънчеви дни, сладки като сок от диня, напечена от слънце, като праскова, която сама е капнала от дървото, като грозде, което току-що е изсветляло, подобно кехлибар...

Август беше месец на завоевания и открития за момчетата, които всъщност не бяха момчета, а истин­ски мъже. За заблуда на възрастните той изглеждаше точно такова момче – русо, сухо, изподрано, и през август щеше да стане повече единадесет, отколкото десетгодишен, защото бе роден през февруари и преваляше годината си през август.

Имаше пушка – деветмилиметрова флоберка, с куршумчета като сачми, но за заблуда на възрастните; иначе сам той си знаеше, че това бе истинска, вели­колепна, далекострелна ловна пушка, с която може­ше да се ловуват слонове, хипопотами, носорози, а при липсата им – антилопи, диви кози и всички, по­добни на тях.

През август никой не пазеше лозята; гроздето би­ло още зелено, а черешите и прасковите обрани и нямало какво да се пази. Затова през август лозята бяха негово владение – джунгла, в която само за сме­лия мъж имаше място.

Най-голямата му грижа бе да се измъкне сутрин от къщи, преди да са му наредили хиляда, а нерядко и десет хиляди неща. С пушка в ръка, прилична на то­яжка, със сламена шапка, прилична на плантаторска, с извехтяла вълнена торбичка, всъщност най-превъз­ходна ловна чанта, в която имаше нож и патрони, той напускаше града и влизаше в джунглата. Джунгла ли казах? Всъщност те я виждаха като лозя и градини; по онова време в Търново имаше много лозя и гради­ни и всички възрастни ги наричаха лозя и градини, без и през ум да им мине, че това всъщност бе истин­ска джунгла, особено когато сам мъж на 11 години с флоберова пушка и шапка-плантаторка навлизаше в нея.

Той навлезе в нея с предпазливостта на следотър­сач. Трябваше да си отваря очите на четири, защото под лозите-лиани, подобни на тях, само че коварни, дремеха двуметрови, триметрови, а изглежда и по-дъл­ги питони. За щастие нито един не го издебна тоя път и като пропусна разни кресливи птици – папагали, мапагали и роднините им, ловецът откри огромен, почти човешки ръст мравояд, който се приближаваше към огромен също човешки ръст мравуняк. „Нищо по-вкус­но от месото на мравоядите – каза си ловецът и го взе на мушка. – Ще нахраня довечера децата с вкусно месо.“

Мравоядът бе предпазлив, но затова пък ловецът бе търпелив. И когато най-сетне излезе на светло на поляната, оглушителен изстрел процепи джунглата. Чу се чаткане на камъче с керемида и вместо да се тръш­не и облее в кръв, мравоядът замръзна на тревата, като че чакаше препаратор да дойде и да го бучне в сбирката си. Ловецът го приближи и го подритна. Ока­за се, че бе едра костенурка, която в паника бе приб­рала глава и крака при точния изстрел, сразил кору­бата й. За съжаление яката кост се бе оказала по-твър­да от сачмата, и сачмата, подбита, бе отскочила някъде между лозите, докато по корубата нямаше и драс­котина. „Така е като толкова бърза сутрин човек” – ка­за си ловецът и заедно с тая дълбока мисъл усети дъл­бок – идващ от най-вътре, глад. Трябваше, разбира се, да закуси, а в джунглата няма по-лесна закуска от пло­дове. Можеше да се покатери на някоя палма и да счу­пи някой кокосов орех, можеше да хапне банани, фур­ми и какво ли не, и какво ли не.

Изпречиха му се кокосови орехи – яде кокосови оре­хи. Кокосовите орехи бяха с вкус на обикновени бъл­гарски орехи, но млякото им се беше сгъстило; като обелиш крехката им горчива ципа, останалото бе вкус­но дори повече от кокосов орех. Яде също манго, кое­то пък имаше вкус на презряла българска праскова.

След закуската ловецът, кой знае защо, напусна Аф­рика, пренесе се пак в търновските лозя и реши да ловува дребен дивеч. Пълно беше наоколо. От клони­те на една череша той се мери в гургулици, синигерчета, дебелоклюнести черешарки, дърволазки, косове и дори един кълвач, който прослушваше стария орех насреща.

Беше се случил лош ден и не му вървеше. Той слезе на реката, окъпа се, облече се мокър, за да запази по-дълго хладината и докато гърбът му съхнеше, намери един негърски бостан току досами брега. Негрите за късмет не се виждаха никакви, така че не му струваше много труд да откъсне диня и пъпеш с големина на негърска глава. Бяха много сладки, толкова сладки, че когато ги изяде, се уплаши, че няма да може да разле­ли пръстите си.

Беше преминало пладне, слънцето грееше точно над главата му, сякаш го осъждаше за набега му в негърския бостан. Е, какво? Ще се съдим ли сега за една диня и един пъпеш, макар и много сладки? Ловецът вдигна очи и ги впери в слънцето, за да го накара да отклони осъдителния си поглед.

Когато най-сетне ги сведе, внезапно видя над ло­зята нещо, което никога не бе виждал. От лозята из­летя птица с винени пера с огнени краища, а от кри­лете й се ронеха искри. Летеше право срещу слънце­то, право нагоре и се изгуби в него. Беше толкова кра­сива, колкото нищо друго на света, и той извика и дълго вика, сякаш само гласът му можеше да я върне още за миг – само за един миг...

След много години, когато щеше да бъде между най-големите български писатели, с много книги зад себе си, за които му завиждаха не само българи, той щеше да казва: „... беше по обяд, към два и половина... в търновските лозя. Видях жар-птица, която летеше и започнах да викам“.

Това признание е запазено и в най-авторитетното седемтомно издание на съчиненията му. Достатъчно е да се потърсят на буквата С във всяка сериозна биб­лиотека: – на името на Станев, Емилиян.
СЪДЪРЖАНИЕ
Среднощно кафе (Петко Р. Славейков) 1

От върха на живота (Добри Чинтулов) 4

Вопъл (Иван Вазов) 9

След дъжда (Елин Пелин) 14

Откъде започва работата на писателя (Добри Немиров) 18

Скъпи неща (Георги Райчев) 21

Лечение (Димитър Подвързачов) 25

Никога (Дора Габе) 28

Въпрос (Гео Милев) 32

Прераждане (Елисавета Багряна) 35

Търново,Търново с белите куполи (Асен Разцветников) 38

Пророчество (Ангел Каралийчев) 43

Българинът от Европа (Светослав Минков) 46

Една тайна (Йордан Стубел) 49