ЛЕЧЕНИЕ
Сутрин Подвързачов ставаше рано, за да поработи, докато семейството му още спи. Превеждаше „Хамлет“ на Шекспир, предстоеше му „Дон Кихот“ на Сервантес. Беше превел вече повече от 50 книги от руски, английски, френски и ред други езици. Превеждаше в стихове и в проза, избираше си само големи автори, към които пристъпваше с голяма любов. Когато домашните се събудеха, той събираше книгите и ръкописите си и заминаваше за библиотеката. Там правеше справки, вадеше бележки, уточняваше значения; беше неуморим. Десетки книги лягаха пред него и изморените му очи преброждаха десетки страници, за да намерят най-точните отговори. Около обяд за час той се връщаше вкъщи, за да обядва със семейството си. Жена му с тревога гледаше повехналите му страни и късите му придрямвания между едното и другото ядене.
– Много си уморен – клатеше глава тя. – Остани си по-дълго, за да отпочинеш.
– Ще отпочивам в библиотеката – шегуваше се той. – Работата ми е приятна и затова съм щастлив човек. Щастливите нямат нужда от много почивка.
Подир обяда се връщаше в библиотеката, а в ранните следобедни часове бързаше към работата си. Работата му беше вечерна; коригираше вестници. Четеше внимателно всички материали, изчистваше ги от грешки, поправяше думи, даваше смисъл на безсмислиците на прибързаните журналисти. В късните часове на вечерта, когато първите вестници излизаха от печатарската машина, се връщаше вкъщи. Болеше го глава. Все по-често болката започваше отзад, от тила, преминаваше през цялата глава и се наместваше отпред между очите, сякаш да претопи умората им от многочасовото взиране в буквите. Седнала срещу него, докато той вечеряше, жена му решително заявяваше:
– Утре най-сетне ще отидеш на лекар. Нужен ти е лек, нужна ти е почивка!
– Лекът е в мен – казваше той. – Само че нямам време да го вземам.
Тя го гледаше с недоумение, той се усмихваше:
– Но ти обещавам, че от утре започвам. И ще го вземам най-редовно.
Беше свикнала с шегите му. Но сега, когато ставаше дума за здравето му, те я ядосваха.
– Не трябва да се ядосваш – превари я той. – Наистина съм намерил лекарството. Първо, не е горчиво – весело е. Второ – не е скучно, интересно е, като приключение. Трето – не е чуждо, мое е. И най-после – подмладява, защото е за деца. От утре започвам нова, хумористична, интригуваща поемка за деца. Ще се казва „Приключенията на Крачун и Малчо в София“.
Докато жена му се чудеше какво да каже на тоя човек, който й говори като същинско дете, той усети, че главоболието му бе минало.
НИКОГА
Тя беше дошла в този град на писателски конгрес. Преди войната писателите често правеха такива конгреси, надявайки се, че ще я избегнат. От България бе сама, но понеже говореше чудесно езика на страната-домакин, беше много общителна и много красива, още на втория ден всички я познаваха. Ония, които не бяха запомнили името й, я наричаха просто българката. Искаха от нея да им даде свои стихове, но преведени на някои от големите европейски езици.
– На нито един език не са толкова хубави, колкото на български! – шегуваше се тя. – Затова не съм ги превела. Направете като мен; когато чух едно хубаво стихотворение на френски, аз научих френски, за да си го прочета сама. Преди така направих с руския, с полския, с английския...
– Вие знаете всички тези езици, госпожо! – удивляваха се те. – И четете поезия на тях?
– О, разбира се! – смееше се прекрасно тя. – Когато човек е роден в една такава малка страна като моята България, за да бъде разбран, той трябва да се научи да разбира другите. Което, изглежда, не е важно за човека, роден в Англия, Щатите, Франция и Германия.
– Ако остане на големите, те знаят само да воюват. Разбирателството на света идва от малките народи – казваше тук симпатичният господин Вивие, чийто роден език бе френският. – Аз отлично знам това, защото съм белгиец. Но аз ще науча български, защото знам, че стиховете, които пише госпожа Дора Габе, са прекрасни. Погледнете я, господа, и ми кажете, може ли такава изящна жена да пише лоши стихове.
Тя наистина бе изящна – върху матовото й лице грееха големи и топли, кафяви и загадъчни, защото бяха препълнени с тъга и когато се смееше, очи. Изящният човек е изящен не само с културата и обноските си, но най-напред с умението да пести лошите си настроения за другите. Всички разбираха, че тая жена носи в сърцето си някаква мъка, която не иска да сподели с никого.
– Няма да ви пусна да си отидете, докато не ми преведете на френски някое от вашите стихотворения, госпожо – казваше сериозно заплашително белгиецът Вивие, който най-силно чувстваше мъката й.
– В такъв случай съм свободна – усмихваше му се тя. – Защото имам у себе си две разказчета, които са преведени.
– Веднага, веднага ми ги дайте, госпожо. Искам да ги прочета още тая вечер.
– Но те са за деца, не за възрастни – направи поеледно усилие да го разубеди тя.
– Още повече тогава настоявам – оживи се господин Вивие. – Имам две причини повече – обичам децата и обичам хубаво написаните неща за тях.
* * *
Другият ден бе последен на писателския им конгрес. Той я намери още сутринта и обясни, че толкова хубави детски разказчета никога не е чел. Хубавото, казваше той, е, че изобщо не се чувства, че ги е писал възрастен. Ако не ви познавах, щях да кажа, че са писани от дете.
Тя тъжно се усмихна.
– Сега трябва да кажете, че имам детска душа.
– Не – каза тогава господин Вивие, – ще кажа, че вие имате душа на поет, защото само истинският поет може да пише за децата така хубаво. И ще кажа още, че сега за нищо на света няма да ви пусна, докато не преведем заедно тия чудесни разказчета.
– Знаете ли как се казва книгата, от която са те?
– Бих искал да знам – каза той учуден.
– Книгата се казва „Някога“. В моя език това е вълшебна дума, защото означава нещо, което е било, и в същото време нещо, което може би ще бъде. Тази книга съм написала за своето детство, което мина някога в една чудесна земя Добруджа – моя роден край, който войните ни отнеха. А ние двамата с вас някога можем и да я преведем на френски. Но някога – в един по-добър свят, в едни по-добри времена.
Господин Вивие я погледна в очите. Тя се усмихваше, но много дълбоко, като че в самата й душа той видя сянката на оная мъка, която прави хората благородни и мъдри.
– Тя наистина е необикновена жена – помисли си господин Вивие. – Нейната тъга не извира от личните й болки. Тя боледува с болките на Родината си.
Следобеда тя замина.
Така „Някога“ никога не бе преведена на френски.
ВЪПРОС
След войната от 1915-1918 година Гео Милев обикаляше страната, за да изнася сказки. Сказките му бяха върху литературата, изкуството и цялата култура в България и в Европа. Много хора пълнеха салоните, където говореше Гео Милев. След сказката му се задаваха въпроси. Веднъж той влезе в салона на едно ямболско читалище и се приготви да говори. Още не започнал, изпревари го млад човек от салона, стана и попита:
– Господин Милев, ние всички знаем, че вие говорите чудесно и след малко с интерес ще ви слушаме. Мога ли да ви помоля днес малко да промените програмата си. Може ли най-напред да чуем кой сте, къде сте учили, какво сте правили и какво правите сега в София.
Гео Милев носеше косата си така, че тя закриваше едното му око и цялата дясна половина на лицето, а лявата гледаше зад стъкло на очила, което като че заядливо просветваше на електрическата светлина. Той беше избухлив човек, бе преживял много и говореше остро. Каза:
– Не знам защо господинът ме кара да променям програмата си и дали добри или лоши намерения го карат да прави това. Ще изпълня неговото желание, защото макар и да не съм много стар, твърдя, че съм преживял някои неща, които и много стари не са преживели.
Аз съм син на книжар и започнах да чета книги, когато още главната ми храна бе млякото. Завърших училище, после гимназия и от всичко най-много обичах литературата. Затова учих литература отначало в нашия Софийски университет, а после в Лондон. Говоря всички големи европейски езици.
Когато ние влязохме във войната против англичаните, преместих се в Берлин. Върнах се от Берлин и заминах на фронта. Бях офицер. В сраженията край Дойран парче от неприятелска граната ме улучи в окото. Благодарен съм, че другото остана здраво, защото аз живея с книгите и не мога да си представя и ден, без да чета. Опериран съм в Берлин. Щом се върнах от там, започнах любимата си литературна работа. Сега издавам едно списание „Везни“, което, ако не вярвате на европейските ми дипломи, можете да повярвате на мъжката ми дума, е измежду най-хубавите български списания. И сигурно затова във вашия град го получава и чете само един човек. Това не сте вие, господине, който ми зададохте въпроса. Защото ако бяхте вие, щяхте да знаете много от тези безинтересни работи, които сега ме накарахте да разкажа. Аз казах безинтересни, макар че вие добре виждате – моят живот далеч не е от безинтересните по събития и страдания. Но той е безинтересен за мен, защото е само преподготовка за онова, което смятам истински живот.
Истинският живот за мене е литературата, господа. Отсега натам аз ще се занимавам само с литература. Искам да напиша много стихотворения, които чакат аз да ги напиша. Имам да пиша много неща. Не знам как ще завърша живота си, но знам, че това, което ще правя до последния си час, е литература.
Това мога да ви кажа за себе си.
Единственото стъкло на единственото му око просветна на електрическата светлина, но сега никому не се стори заплашително. Един поет и един страдалец, събрани в един решителен човек, можеха да изглеждат само ободрително. Целият салон заръкопляска. Никой тогава, нито самият Гео Милев, не знаеше, че неговият нелитературен живот съвсем не е свършил. Гео Милев бе убит няколко години по-късно в българските граждански междуособици.
ПРЕРАЖДАНЕ
В младостта си Елисавета Багряна не пишеше за деца. Пишеше за възрастни и след десетгодишна работа бе издала една чудесна книга със стихове със заглавие „Вечната и святата“, за която отвсякъде получаваше похвали и признание. В това време синът й Любчо неусетно бе порасъл, бе станал вече на десет години. Отдавна бе тръгнал на училище, отдавна имаше своите момчешки тайни и приятелства. Неусетно бе започнало онова отдалечаване между майката и сина, което е неизбежно, когато децата порастват. На майката точно това не й се искаше. А времето все не й стигаше; когато човек е известен поет, времето престава да бъде негово. И все по-малко му достига. Сутрин, докато приготвяше закуска, после докато го посрещаше от училище, тя все си мислеше какво да направи, та да бъде хем нужна на растящото момче, хем да остане вярна на голямата мисия, която й бе възложил животът – поезията.
Така й хрумна, вместо да опитва да спира времето, да се затича заедно с момчето си в него, да забрави, че е възрастна и да се опита да му стане връстница. Така, мислеше си тя, ще мога да видя целия свят през неговите очи.
Лесно е да решиш, но много трудно възрастният може да се почувства отново дете. Това е възможно само за много малко хора, които никога не остаряват толкова, че да забравят напълно детето в себе си. Тя започна да пише тайно стихове за деца. Вечер, в дългите зимни вечери (а тогава още нямаше нито кино, нито телевизия), целите семейства се събираха около камините в топлите дневни и там възрастните или четяха, или разказваха на децата приказки или родови предания. В някои семейства се четяха и стихове. Багряна много пъти бе чела на сина си чужди стихотворения и много пъти изпитателно се бе взирала в очите му, за да разбере какво му харесва и какво не. Сред чуждите тя започна да размесва и свои и още по-зорко следеше очите на Любчо.
Така мина една зима. Много стихотворения му прочете тя и много пъти видя, че интересът на момчето свършваше със стихотворението. Докато един ден му прочете „Малкият спортист“. И откри, че той толкова го хареса, че от две прочитания сам го научи наизуст. Тогава тя заряза всичките си стари стихотворения и започна да пише отначало.
Пишеше за момчето, което иска да стане здраво, силно – пръв юнак, и затова калява тялото си в студ и пек.
Пишеше за пролетното слънце, което след дългата зима го вика навън в полето и планината.
Пишеше за пролетния вятър, който го кани да се надбягват и му обещава далечни чудни пътешествия.
Не го учеше, не го поучаваше, не го наставляваше.
И в очите на Любчо прочете, че това му харесва.
Радваше се, че той бързо и без труд, и без да подозира, че стихотворенията са на собствената му майка, бързо ги научава.
Дълго събира и дълго поправя новите си стихотворения. Един ден донесе вкъщи нова, изпъстрена с много илюстрации детска книжка. Подари му я. Казваше се „Търкулната годинка“ – една година точно бе изминала от първото стихотворение, което той бе научил наизуст.
– Мамо, но аз знам всичките тия стихотворения! – възкликна Любчо като я преглеждаше.
– Но не знаеш кой ги е написал – каза тя.
И видя как просветнаха очите му, както всеки път, когато му бе казвала ново стихотворение и той го бе запомнял.
Стана й много радостно. Беше се преродила, беше станала поетеса и за деца.
ТЪРНОВО, ТЪРНОВО С БЕЛИТЕ КУПОЛИ
Запрехвърля снежец и минувачите по улицата още повече оредяха, но то вървеше след него с нахалство, което минаваше всяка граница. Бе го забелязал още преди няколко преки и веднага си каза: „Не е възможно да пращат деца; то не е на повече от 15 години. Не си внушавай, не се страхувай, не ставай насила луд.“
Бе се свил в балтона си, бе нахлупил шапката и като ускори ход, зави в първата улица. След тридесет крачки се спря пред някаква витрина и погледна назад. То изскочи иззад ъгъла и щом го видя, също спря, като бъркаше в джобовете си. Той усети как сърцето подскочи в гърдите му и като че запуши гърлото му. Забърза, почти затича; за неговите петдесет години и болното му тяло това беше почти тичане, макар че когато измина стотина крачки, задъхан го видя пак след себе си. Вървеше си леко, правеше се на разсеяно и отегчено, като да не знаеше какво да прави с времето си. Болният поет изтръпна: „Ето ти не си внушавай, не се страхувай – повтори си с горчива насмешка той. – Те са толкова гнусни, че изпращат вече подире ти и деца.“ Дойде му внезапна смелост – само много долни хора можеха да изпратят подире му да го следи дете.
Добре! Искаха да го смажат, искаха да го унизят. Отмъщаваха му, че преди повече от 20 години бе напуснал партията им точно затова, че там се опитваха да командват и да му казват какви стихове да пише.
Добре! Сега бяха взели властта – можеха направо да го пратят в затвора, за да изплаща вината си. Още по-лесно, можеха да го убият.
Но да пращат деца подире му да го следят! Както бързаше, той се задави от гняв. И изведнъж реши – колкото сили имаше забърза, в първата улица зави, направи десет крачки и със същата скорост се върна обратно.
Срещнаха се точно на ъгъла, момчето просто връхлетя върху него. Бе с ученическа куртка и с ученическа фуражка, лицето му бе обсипано с червени младежки пъпки.
– Как не ви е срам! – извика той в очите му. – Кажете какво ви трябва? Всичко ще ви кажа сам. Купих си вестник. Вестникът е „Работническо дело“ – ето го! Трябва ми лента за пишеща машина. Но не си купих, защото няма. Сега се прибирам, ще се прибера, за да пиша. Пиша нова книга за нашите деца. Ще се казва „Щурчово конче“. Не е парола – имам такова стихотворение. Мога да ви го предам, за да го предадете. То го гледаше объркано, като заварено в чужд бостан.
– Друго какво ви трябва? Кажете? Всичко ще ви кажа. Но как не ви е срам, още сте дете!
– Аз ви познавам – изведнъж каза то и видът му продължаваше да бъде вид на селски хубостник, сгащен в бостан.
– Има си хас да не ме познавате! Но ако се съмнявате, ще ви покажа и личната си карта.
Той кипеше от яд; – да ползват деца. Имаха ли съвест, каква съвест имаха?
– Вие сте поетът Асен Разцветников! – пак отвори уста хубостникът. – Аз съм чел вашите книги.
И го гледаше най-невинно и примигваше ситно-ситно, а очите му бяха съвсем не като на крадец, хванат в бостан.
Гневът като пяна стихна в гърдите на болния поет.
– Какво, какво сте чели? – попита той съвсем объркан.
– Чел съм „Планински вечери“ и „Жертвени клади“. И „Двойник“. И всички детски. Чел съм „Юнак Гого“ и „Комар и Мецана“. И, и...
Краката на болния поет омекнаха. Добре, че бе до стената на някаква къща. Облегна се.
– Чели сте „Планински вечери“? Чели сте „Жертвени клади“?
– Да – повтори хубостникът.
И изведнъж лицето му се преобрази и тялото му се изпъна, и като го гледаше с разширените си очи, изстреля:
Търново с черквите, Търново с белите куполи
с бистрата Янтра, прегърнала твоите нозе,
с къщите, пъстри кози по скалите натрупани
с многото шипки, люляка и синьо небе!
Търново, клада на древните битки и буните
свойта усмивка зарових аз в твойте гърди.
– И аз съм от Търново – свърши то внезапно.
– Вие сте от Търново! – съвсем объркан, съвсем смазан и с чувство, че земята под него се продънва, попита пак болният поет.
– Да, от Търново! – потвърди възторжено момчето. – А вие ме припознахте с някого.
И тогава само за миг поетът го огледа и видя разширените му от възторг очи и пъпчасалото му и покрито с нежен мъх лице, и пак чу възбудения му глас:
– Аз също пиша стихове! Искам да стана поет. Като вас.
– Искате да станете поет? – повтори поетът, колкото да се окопити. И изведнъж внезапна сила му дойде и краката му се изпънаха и внезапно и за себе си заговори:
– Не ставайте поет, мойто момче! Не ставайте никога поет, защото ще приличате на мене. Вижте ме! Вижте ме добре! Аз съм болен цял живот. Болен съм физически, а току-що разбирам, и психически. Аз нямам дом, нямам жена, нямам деца. Аз съм сам! Нощем не мога да спя. Денем не мога да си намеря място. Недейте! Не! Никога! Не ставайте поет, защото ще заприличате на мен. Никога!...
И го чу ясно да казва, като че с уста, и още повече с очи:
– Искам да приличам на вас!
ПРОРОЧЕСТВО
Когато зеленото на дърветата на Лозенец започна да избелява, а тревите по кварталните градинки, въпреки лейките на градинарите, пожълтяха;
когато каруците, които влизаха сутрин в София от селата, постлани със сено, запрекарваха купчини от дини, пъпеши, и домати;
когато слънцето при изгрев слънце започна да заварва пълния месец, увиснал над Витоша като забравен фенер, и горещината на деня заизвираше още от утрото,
тогава...
Тогава младият студент от къщичката с двата бора в Лозенец усети, че не може да остане в София нито седмица, нито ден, нито дори час повече.
Точно насреща, срещу прозореца му, зад планината, над която изгряваше сега слънцето, много далече, за да тръгне пеша и не чак толкова далече, ако вземеше влака – там имаше едно място, където в дворовете, по харманите се вишаха тежки купи златно жито, докато изморени жътвари по нивите полагаха последните ръкойки. Там още от утрото в дълбоките кладенци със зеленясалите кофи се спускаха да се изстудяват мраморни дини.
Там едрите летни круши отдавна капеха над харманите като точките на удивителните, сякаш се чудеха защо още не се е върнал.
Там житото в снопите по цял ден тихо пукаше под юлското слънце, като да нашепваше, че е готово за хармана, а младият стопанин го няма.
Младият стопанин нямаше пари. Нямаше пари, за да се върне там, на онова място, където житото в снопите шепнеше под слънцето с гласец, който само нему беше познат и който се чуваше чак дотук, до къщичката с двата бора под Витоша. Току-що беше свършил последните си изпити, а заедно с тях и последните пари. Сега трябваше да се хване седмица-две някъде на работа – да стоварва въглища на гарата, да мие улиците или чиниите в някоя гостилница. Но докато стоварваше въглища или миеше улиците, харманът щеше да свърши, крушите да окапят, дините да презреят...
Несъвършен беше светът и несправедлив в това чудесно, зряло, съвършено лято.
В онова чудесно, зряло, съвършено лято сутринта, когато преминаваше моста на Перловец, го срещна господин Спасов.
Господин Спасов – това стана ясно веднага – бе получил името си от Бога, защото го спаси. Разтвори кесията си, защипа от нея толкова пари, колкото бедният студент никога не бе държал в ръцете си, и му ги даде.
– Никога не мога да ви ги върна, господин Спасов! – му каза той. – Това са много пари.
И беше чул думи, които не вярваше, че е чул.
– Младо момче, това е само малкото, което мога да ти дам за прекрасните разказчета, които си ми написал.
Старият редактор се беше прекъснал, беше го погледнал, като че сам изненадан. И внезапно му заговори на „вие“:
– Вие чувате житото да попуква в снопите на хармана, вие виждате под кората как зреят дините, вие говорите с мравките и птиците. Вие ще станете голям писател, господин Каралийчев! Вие вече сте! Вие сте голям български писател, господин Каралийчев!
Казал-неказал, с очила-без очила, с бастун-без бастун господин Спасов бе отминал в обратната страна по моста на Перловец и вече не се виждаше. Но парите бяха тук, в ръцете му – зрим белег на странното пророчество, което бе изречено.
Беше юли 1925; Ангел Каралийчев бе написал само няколко разказчета.
В това чудесно, зряло, съвършено лято колко съвършен, колко огромен, прекрасен и мамещ се беше оказал светът.
БЪЛГАРИНЪТ ОТ ЕВРОПА
В кафенето след обед седяха всякакви хора. Но масите до прозореца по неписан закон се заемаха от писатели. В ранния следобед писателите излизаха от редакциите, където работеха, или от домовете си, ако не работеха, и се събираха тук, където водеха писателски разговори. Всяка професия има своите тайни, а тайните на писателската са неизброими. Професорът по тайните на писателското изкуство бе Светослав Минков. Затова около него винаги имаше много писатели – и млади, и стари. Самият той бе странен човек, събираше и подреждаше изящни малки предмети – оловни човечета, лули, цигарета, китайски фигурки. Беше грозен, наричаха го Гарвана, но пишеше изящно; в разказите му не можеше да се намери и една излишна дума.
Беше беден. Но винаги бе готов да вземе пари назаем, за да си купи някоя от своите напълно ненужни дреболии. Говореше малко, но когато отвореше уста, и разговорите на съседните маси замлъкваха.
Чичо Гарван бе заслужил името си не само защото приличаше на тая грозна птица, но и защото бе мъдър като нея. Като млад бе писал странни разкази за тайнствени приключения и чудеса, после бе написал разкази за невероятни превъплъщения, при които старци се подмладяват, баби се разкрасяват и дами чудодейно придобиват рентгенови очи. Бе писал също така приказки за деца, които бяха така изящно изработени, че не приличаха на писани от човешка ръка. Той много се ядосваше на ония млади кандидат-писатели, които имаха навик да се оплакват, че не им достигат думи да изразят грандиозните мисли, които събуждали в тях величествените им герои. Веднъж един такъв се развихри дотам, че намери виновен българския език, който едва от сто години имал литература.
– А какво нещо е, другари, руският език! – дивеше се той. – Неслучайно му казват „език-богатир“.
– Ами че вие – обади се кротко чичо Гарван – не се оплаквайте, пишете на богатир. Тогава и писанията ви ще бъдат богатирски.
Всички на масата замръзнаха. Бе времето на Сталин и всичко по-критично можеше да има много последици.
– Какво искате да кажете, другарю Минков? – усетил грозната помощ на Сталиновата ръка попита младият писач.
Но чичо Гарван по-добре знаеше как да се защити, и как да защити другите на масата от ентусиазирания писател-комсомолец.
– Искам да кажа – процеди бавно той, – че ако пишете на руски, ще трябва да се сравните с Гогол, Толстой, Шолохов и Маяковски, а не с Димитър Полянов, Ангел Тодоров и мене. Не намирате ли малка разлика, другарю?
Другарят, самоуверен преди миг, така преплете езика си, че всички на масата се усмихнаха под мустак, както се усмихват хората, когато някой ежльо намери майстора си въпреки партийната си броня.
Такъв човек беше чичо Гарван. За онова време той беше пътувал много и много бе видял и в Европа, и в Азия. Научил много езици, той твърдеше, че българският е толкова богат, че няма научаване.
– И от английския ли е по-богат? – попита го веднъж един всезнайко.
– И от английския, млади момко, и от английския. Вие нали сте завършили първи клас?
Като познаваше острите му нокти, всезнайкото замълча. Чичо Гарван довърши:
– Ако сте го завършили, сигурно познавате едно стихотворение, което започва така –
Мила моя майчице,
Златна моя сенчице.
– Опитайте се сега да го кажете на английски. Всички на масата притеснено мълчаха.
– Смисълът можете да постигнете – изгледа ги той над очилата си, – но другото, което е над смисъла – никога! То може да се каже само на български.
Такъв особен човек беше Светослав Минков – един европейски българин.
Сподели с приятели: |