Нева Кръстева
Изтегляне 199.5 Kb.
|
Свързани:
Бонов,Ангел-Митове и легенди за съзвездията, bgposlovici, DPS-Kniga, Milen Semkov - Zapiski po syvremenna istorija 1918-1945, Кратки отговори на големите въпроси - Стивън Хокинг - 4eti.me, Този път е различно - Райнхарт и Рогоф - 4eti.me-1
- Навигация на страницата:
- Кант: „Бляновете на един духовидец...”
|
Нева Кръстева ДВА КОМПЛЕМЕНТАРНИ 1 ПОДХОДА КЪМ ДОСТОЕВСКИ КАНТ И СВЕДЕНБОРГ. ЯКОВ ГОЛОСОВКЕР И ЧЕСЛАВ МИЛОШ „Днес, независимо дали нашето внимание е фокусирано върху възгледите на Достоевски, върху стилистичните похвати или върху структурите на неговите романи, забелязваме, че на практика всеки метод или подход е бил опитван от поне един от предшествениците ни” (Milosz 1988, 159) – пише Чеслав Милош в есето си „Достоевски и Сведенборг” през 1977 г. Но той сочи като предшественик на своето търсене единствено Леонид Гросман в семинарите му от далечната 1922 г, преиздадени във Великобритания едва в 1972 г. Именно оригиналните позиции са първото, което забелязваме и у другия автор – Яков Голосовкер в „Достоевски и Кант” от 1963 г. (Голосовкер 1963). Кант и Сведенборг на пръв поглед биха представили два непримирими, взаимоизключващи се мирогледа спрямо Достоевски, но те странно съответстват на най-безспорните характеристики на писателя като „философ”, от една страна и като „визионер, (пророк)”, от друга. Кант: „Бляновете на един духовидец...” Кант въвежда образа на Сведенборг във втората част на съчинението си „Бляновете на един духовидец, прояснени през бляновете” (Кант 1766)2 на метафизиката” от 1766 г. То има за мото ред от писмо на Хораций от Arte Poetica, 73: Velut aegri somnia vanae Fingintur species, в коeто виденията са уподобени на трескавите сънища на болния човек и започва с поетическо предисловие, което „обещава твърде малко преди изложението”: „Царството на сенките е раят на фантастите. Тук те намират една безгранична страна, където могат да строят както пожелаят”(Kant 1766, 331) На тази постройка от „хипохондрични изпарения, приказките на дойката и манастирските чудеса”, веднага са противопоставени „философите, които чертаят основния план, а после, както е обичайно, го променят или дори го отхвърлят”(Kant 1766, Ibid). Дали философът трябва да допусне вероятност за дори един от тези разкази, е въпросът, на който трябва да отговори целият текст. Първата част, „която е догматична”, има заглавие: „Един заплетен метафизичен възел, който по желание може да бъде развързан или разсечен”. В нея има иронично терминологично изясняване: що е дух („и така, аз не знам, съществуват ли духове, дори не знам какво означава понятието „дух”), душа (“да допуснем, че душата на човека е дух”) (Kant 1766, 333) и къде тя пребивава и тъждествеността ѝ с Аза (“Аз съм там, къдeто усещам…. признавам, че съм склонен да настоявам, че в света съществуват нематериални същности и да отнеса към тях и своята душа” (Kant, 1766, 342). Тайнствена остава според Кант общността между душата и тялото, което е материално, протяжно, непроницаемо, подлежимо като всичко телесно на делимостта и механичното действие. Вторият раздел на първата част има заглавие: „Фрагмент от тайната философия, за да се разкрие общуването със света на духовете”. Тук е въведена фигурата на посветения (Der Initiat), който, както гласи стихът на Вергилий, върви по пътя на Еней сред сенките в пустнното царство на Плутон (perque domos Ditis vacuas et inania regna, Virg. Aen. 6 ( Kant, 1766, 343), (ср. с Вергилий, 1980, 231: „Ако тук е вратата за Царя подземен...пътя ми ти посочи, разтвори ми свещените двери“). Наред с „мъртвата, безжизнена материя (tote, leblose Materie) се осмислят понятията за „пневматично4” и „органично”: „Тъй като тези нематериални същности са самостоятелни принципи, а с това субстанции, първично съществуващи природи, следва,...че те помежду си, непосредствено обединени една с друга, може би образуват едно голямо цяло, което може да бъде наречено нематериален свят (mundus intelligibilis)… (Kant 1766, 344). „Човешката душа трябва да се разглежда още в настоящия живот като обвързана едновременно с двата свята... и щом връзката [с материалния свят – Н.К.] прекъсне, остава единствено общуването с духовните природи, което би трябвало да се открие пред нейното съзнание с ясен наглед” [Anschauen] (Kant 1766, 347). Не е невъзможно, духовните усещания да преминават в съзнанието, където възбуждат фантазии, които са сродни с тях… Този вид явления не може да бъде всеобщ или обичаен, а се среща при личности, чиито органи5 показват необичайно голямата възбудимост да усилват образите на фантазията според вътрешното състояние на душата чрез хармонично движение повече, отколкото това се случва или трябва да се случва при здрави хора” (Kant 1766, 355). Третият раздел има характер на антитеза и е наречен „Антикабала” с подзаглавие: „Фрагмент от обичайната философия, за да се снеме (aufheben) общуването със света на духовете”. Тук са систематизирани различните видове бленуващи или сънуващи – „Träumer”. Това са „сънуващите на разума” („Träumer der Vernunft”), „сънуващите на усещането” („Träumer der Empfindung”) и „бодърстващите сънуващи” („wachende Träumer”) (Kant 1766, 359). От тях се отличават духовидците от заглавието („Geistersehers”), които се въвеждат с мисъл на Декарт за физиологията на процеса, където духът се отъждествява с тъкан: „всички представи на силата (способността) на въображението („Einbildungskraft”) се съпровождат от определени движения на нервната (силова) тъкан или „дух на нервите (Nervengeist) на мозъка”, които се наричат ideas materiales” (Kant 1766, 361) Оттук следват явленията на разстройствата на ума, когато „обърканият човек поставя простите предмети на своето въображение извън себе си и ги разглежда като действителни вещи”( Kant 1766, Ibid). Като четвърти раздел е предложен теоретичен извод от всички разсъждения от първата част, където е въведена метафората на везните6 („по гражданските закони... мярката в действието”) (Kant, 1766, 364); на нея са положени аргументите – за – „от гледната точка на опонента на моя собствен ум” – казва Кант – и против – „от чуждата гледна точка, която се противопоставя на моите мними доводи”. „Везните на разсъдъка (Verstandeswaage7)” не са съвсем безпристрастни и онова рамо, което се нарича „надежда за бъдещето”, има „механично предимство и там най-леките доводи натежават” (Kant 1766, 365). Това Кант обвързва с разказите за „явяването на духовете на мъртвите”, тяхното влияние и всички теории за предполагаемата природа на духовните същества и тяхната връзка с нас. Те имат тежест само на блюдото на надеждата, но на блюдото на умозрителното (Spekulation) изглежда, че са „съставени само от въздух” (Kant 1766, Ibid). Сега, само след принципната аргументация, може да се въведе фигурата на конкретния духовидец. Във втората част, която е историческа, се появява „някой си господин Сведенборг, без служба”. „Цялата негова заетост се състои в това, както той сам казва, вече повече от двадесет години да общува с духове и души на починали...” (Kant 1766, 370). След като излага известните случки от живота на Сведенборг, Кант се запитва какво него самият го е подбудило да се занимава „с такова презряно дело (so verachtetes Geschäft)… и дори да го превръща в текст на философски проучвания”. (Kant 1766, 372). Тук намираме основанието за заглавието на труда: „Само защото философията, която предпоставихме, беше също една приказка от страната на безделниците (аus dem Schlaraffenlande) на метафизиката, то не виждам нищо неподобаващо в това да представя двете заедно” (Kant 1766, Ibid). Вторият раздел на втората част има титул: „Екстатичното пътешествие на един бленуващ през света на духовете”, и там се съобщава, че се достига до целта – писанията на героя. Най-напред става дума за осемтомната „Arcana cоelestia”: „Стилът на автора е плосък. Неговите разкази и тяхното взаимоподреждане изглеждат наистина да са възникнали от един фанатичен8 поглед ... и едва ли дават повод за подозрения, че спекулативните химери на погрешно мъдруващия разум са го подтикнали да съчини това с цел измама” (Kant 1766, 377). В следващия абзац Кант насочва вниманието към трите вида свръхсетивни явления по Сведенборг: първото е да се освободиш от тялото, „средно състояние между сън и будност, в което той вижда, чува, дори чувства духовете” (Kant 1766, 378). Второто е да бъде „отведен от духа, когато върви например по улицата, без да се заблуди и същевременно да бъде в духа в съвсем други области и да вижда до съвсем ясно други къщи, хора, гори и т.н. в течение на няколко часа”. Третият вид явления са „обичайните и оттам главно са взети неговите разкази” (Kant, 1766, 382). Тук Кант предава и основни понятия на Сведенборг – „съответствия”9, „хармонизиране”, „изтичане от духовното”, „универсалният човек”, напр. „Целият външен човек кореспондира с целия вътрешен човек и когато оттам има забележимо духовно изтичане от невидимия свят...той го усеща като видимо настояще с тези свои части на своя външен човек, които му съответстват” ( Kant 1766, Ibid). В края на раздела Кант говори за ползата от метафизиката и я дефинира като наука за границите на човешкия разум (Kant 1766, 384). Третият раздел „Практическо заключение от цялото разглеждане” разкрива чрез образа на Сократ, който възкликнал на пазара: „Колко вещи, които не са ми необходими!”, образа на Учеността, която казва: „Колко неща, все пак, в които не прозирам!”: „Човешкият разум не бе достатъчно окрилен, за да разкъса високите облаци, които изтеглят от нашите очи тайните на другия свят, а на тези любознателни, които така неотложно се стремят към тях, може да се даде простия, но много естествен съвет, че би било най-разумно да предпочетат да бъдат търпеливи, докато не пристигнат там.” (Kant 1766, 390). Цялото изложение завършва с думите на „честния Кандид” на Волтер, който след толкова ненужни учени спорове заявява в заключение: „Нека се погрижим за щастието си, да отидем в градината и да работим” (Kant 1766, Ibid). От този непосредствено предшестващ критическия период текст на Кант можем да се насочим към едно от неговите последни самостоятелно издадени съчинения – „Спорът на факултетите“ от 1794 г. Тук името на Сведенборг е въвлечено в спора между Теологическия и Философски факултети, а предложението за „спогодба“ между спорещите страни звучи така: „едва когато библейският теолог престане да използва разума за своите цели, философският също ще престане да използва Библията за потвърждаване на своите тези” (Кант 1994, 54). Следват още възражения и отговори: „Но аз много се съмнявам“, че първият би се съгласил на подобна спогодба. Второ [възражение]: философските тълкувания са алегорично-мистични, т.е. нито библейски, нито философски. Отговор: случаят е точно обратен, а именно – библейският теолог приема покрова на религията вместо самата религия... Що се отнася мнимата мистичност на тълкуванията на разума, когато философията разкрива моралния смисъл на някои откъси от Писанието и дори го откроява в текста, тя се явява единственото средство за възпиране на мистиката ( напр. от типа на Сведенборг)” (Кант 1994, 54-55). Един важен трети документ, по който може да се съди за интереса на Кант към Сведенборг, преди да се е запознал с Arcana Coelestia, е писмото до Шарлоте фон Кноблох от 10.8. с неясно написана година (1763 или 1758) (Kant 1763?)10, където се съдържа уверение за истинността на случките от живота на Сведенборг (чрез проверка от близко до философа лице, което го уверява, че той е „разумен, любезен и с открито сърце“) и за това, че е учен. Кант му пише писмо и го предава по „един английски търговец в Стокхолм“, но то остава без отговор. Неговото „копнежно очакване“ („Ich warte mit Sehnsucht auf das Buch...”) завършва с разочарование, след като се е запознал с обемния труд за небесните тайни, но укрепва неговото предварително доверие в здравия разум от преамбюла на писмото. Tук, подобно на „бляновете“ от заглавието на бъдещия му трактат, едно и също понятие е употребено два пъти – vernünftig се отнася, според свидетеля, до Сведенборг-духовидеца, а Vernunft – до самия Кант-метафизѝка („ich jedoch der Regel der gesunden Vernunft am gemäßesten zu seyn erachtet habe”); структурата на писмото предявява тази на съчинението му от 1766 г. Изтегляне 199.5 Kb. Сподели с приятели:
|