Книга трета „Само един свят не стига Откъс от роман

Извадих джиесема и набрах Габриела. Лашках се насам-натам на завоите и се опитвах да дишам бавно и спокойно. Чух гласа ù след четвъртото позвъняване. Слава тебе, господи, въпреки че според науката си само една фикция на съзнанието!

- О-о-о, родителю! – започна шеговито тя. – Как се сети?

Нали ви казах, че момиченцето е мое копие? Аз съм същият. Бих пускал майтапи, дори да съм на мястото на бай Ганьо, като в оня виц, дето си бил седнал на лявата топка, болката била ужасна, плачел си човекът, но не мърдал, щото просто... го мързяло.

- Започва трета световна – отвърнах в същия стил, с тая разлика, че бидейки в собствената си кожа, знаех, че ако Румен е прав, третата световна на някои хора хич няма да им се размине. – Къде си?

Не беше нужно да я плаша. Щом я чувах, значи засега положението не бе неспасяемо. Поне за момента.

- Току-що излизам от лекции.

- Значи си...

- В университета съм.

- Някъде около библиотеката?

- Точно там. Ама какво...

- Чуй ме добре! – пресякох я. – Не трябва да говорим много. Събери двама-трима приятели, може и повече. Стойте заедно, а ти да си в средата. Чакайте в градинката отпред. След няколко минути ще ти се обадя. Дръж телефона в ръка и отговаряй на мига, ясно?

- Добре, чакам!

Спряхме, платих и изскочих. Качих се в квартирата за секунди, смених дрехите си, сложих си големи, тъмни очила, нахлупих едно тъпо бейзболно каскетче, което пазя за такива случаи и извиках ново такси. Докато го чаках, набрах друг телефонен номер.

- Да? – отговори бодър мъжки глас.

- Веско, здравей! – казах. – Обажда се Филип. Филип Найденов от Варна.

Веселин Стефанов е известно име из софийските карате-среди. Или поне беше до скоро. Четирийсет годишен мъж, черен пояс като мен, с когото десетки пъти сме били по състезания и спортни лагери, а веднъж дори ме приюти за два дни в апартамента си. Има собствен клуб по карате и е подготвил и възпитал сума добри състезатели. Много точен мъж и на него винаги може да се разчита. И също като мен има чувство за хумор.

Надявах се да не ме е забравил.

- Здрасти, Филипе! – включи той и се опита да ме изимитира – Филип. Филип Найденов от Варна. Звучиш направо като Бонд. Джеймз Бонд, ама по нашенски. Не сме се виждали поне от...

- От три години – отвърнах и преди той да каже нещо, продължих – Веско, да оставим формалностите. Имам молба, приятелю! Много, много спешна молба!

- Пак ли си без пари и ще искаш да спиш у нас?

Усмихнах се:

- Значи помниш още, а? Спокойно, днес съм добре с парите. Молбата ми е от съвсем друго естество.

- Казвай!

Казах му каквото счетох за необходимо. Той зададе четири уточняващи въпроса, аз също, разбрахме се и колегата хукна по задачите. Голям късмет имам, че покрай спорта познавам много и разни хора на много и разни места. И че на повечето от тия хора може да се разчита. Отдъхнах си наполовина и повиках отново Габриела.

- В градинката ли си вече?

- Сега излизам.

- Имаш ли надеждни момчета с теб?

Чу се приглушен разговор, смях на други хора и тя отвърна:

- От най-надеждните. Ама какво...

Прекъснах я на мига:

- С какво си облечена?

Каза ми. Както и очаквах, познатите висока проба скално-катерачески глупости в омекотен, градски вариант. В София, за разлика от източната част на страната, тия дни беше хладно и мъгливо. Е, щом при нас е топло, софиянци да го отнасят, както си щат.

- Стой близо до тротоара пред градинката на видно място. Хората ти да са около теб. Дръж си очите отворени! След петнайсетина минути, зависи от трафика, до вас ще спре черен джип Опел с една врата. От него ще слезе здрав кокалест мъж, малко под моя ръст, облечен в бяла грейка. Изпълнявай нарежданията му. И не ми задавай въпроси. Просто изпълнявай. Ще се чуем след малко. Ясно?

- Щом родителят казва...

Таксито ми бе дошло и човекът вътре ме гледаше очаквателно. Прибрах телефона, седнах на задната седалка и дадох поръчката.

Движех се като в сън, а съзнанието ми отчиташе механично обстановката наоколо.

Първи етаж. Конфекция, спортни стоки и мобилни телефони. И някои си Джордж, как беше, да, Джордж Малори и приятелят му... Андрю Ървайн. Двайсет и три годишни английски малоумници, тръгнали към Еверест като на неделен излет. Лекокрило, ташаклийската и почти по къси гащи. Естествено, там си останали, момченцата, там са си и сега и то още от първите години на миналия век. Природният музей на мадам Тюсо. Който заседне из Хималаите, знаете, там си остава. Во веки веков.

Завой към ескалаторите. Вече бях потен под бейзболното каскетче и ми идеше да го запратя нанякъде. Останах си с него.

Втори етаж.

Модни облекла, дамски аксесоари и бижута. И някоя си Алисън..., Алисън... как ù беше фамилията на горката? Както и да е, но и Алисън Някоя си също останала горе. На Покрива на света. Явно на Господ не му пука за кавалерството и приема всички желаещи, а то там е пълно с такива. Напоследък даже и българи. Равноправие на пълни обороти. Демокрация. От... господен тип.

Отново завой към ескалаторите. Дрехите вече лепнеха на гърба ми, а очилата се плъзгаха надолу по носа ми.

Трети етаж. Най-после. Детски играчки и кафенета. Райнхолд Меснер. Райнхолд Меснер ли? Не, тоз май си беше още жив. Ще взема да уморя човека за едното нищо. Нека си живее, нищо че е с ей такава брада. Чувам, че бил много ербап и скоро пак щял да качва Покрива. Е, като го качи, може пък тогава да имам... кофти повод да се сетя за него.

Добре, че видях в дъното огромния светещ надпис на книжарницата. Ориндж. Иначе в моментното си безумие току-виж съм объркал окончателно умрелите с все още живите любители на минусовите температури и криогенните операции по бързата процедура. Обърнах се към една от витрините, смъкнах запотените черни очила, избърсах ги добре и отново ги лепнах върху муцуната си.

Бях пристигнал пет минути по-рано. Действаш ли методично, така е. Забавих крачка и нехайно, като стотиците зяпачи наоколо, се приближих към остъклената стена на книжарницата. Правейки се, че разглеждам книгите, погледнах над невисоките стелажи вътре.

Румен беше дошъл преди мен. Огромният му гръб се забелязваше отчетливо в дъното на помещението. Лавиците с книги, офис-пособия и дискове му стигаха едва до плешките. Беше със същия сив костюм от залата. Точка за мен. Бавничко се отдръпнах, минах край насядалите по масичките любители на сладкарските изделия и се наредих на грандиозната опашка за пасти торти.

Всеки миг трябваше да се обади Веско.

И той го направи.

- Пред библиотеката съм – информира ме софиянецът. – Има доста народ. Близо до тротоара виждам групичка от шестима студенти. Пет момчета и едно момиче. Момичето е с розова плетена шапка, зеленикава грейка и дънки. Това ли е тя?

- Да, тя е.

- Вързва око, девойчето! Става... за един път.

- Напомни ми да те убия, като се видим! Иди при нея, кажи ù кой си и дай да се обади по твоя телефон.

Изминаха петнайсетина секунди, през които слушах в апаратчето столичните улични шумове и смесените гласове на много хора. Моята опашка във Варна като по поръчка вървеше изключително бавно. Нетърпеливите хрантутници наоколо коментираха на коя захарна отрова каква и е глазурата. Велика тема, в тон с купищата наднормени килограми в заведението. Бях на път да получа фобия от... премазване. Е, не се бях наредил за сладкиши, а да проведа разговор.

Чух шум от предаване на апаратчето от ръка в ръка и после Габриела изрече колебливо и въпросително:

- Родителю?

- Тук съм – отвърнах облекчено и тя въздъхна по същия начин. – Това е Веско, мой човек е. Можеш да му вярваш. Изпълнявай каквото ти каже, разбрал съм се с него. Всичката тайнственост е заради това, че има някаква опасност за теб. Научих преди половин час. Не знам каква е, не знам дали въобще я има и вземам бързи мерки. Може и да са само приказки, но е добре да сме готови. Не се страхувай, просто изпълни всичко, което Веско ти каже. Ясно, нали?

- Щом казваш...

- Веско знае как да постъпи. Когато си в безопасност, обади се. Може би до час, час и половина. Обади се веднага, за да съм спокоен!

- Добре – каза тя тихо от шестотин километра разстояние и затвори.

Тъй като съм четящ, бих казал изключително, направо ненормално четящ, любопитен и попиващ всякаква информация човек, книжарницата я знаех наизуст. Бях влизал тук поне десетина пъти. От мен помнете: четете ли, ще знаете много. Знаете ли много, ще бъдете предварително подготвени. Ако сте предварително подготвени, винаги ще сте на крачка пред другите. Най-малко.

Това понякога може да спаси живота ви. Буквално.

Наложи ли ми се да съм в друг град за повече от ден, задължително събирам информация за четири неща – 1.местата, където човек може да се нахрани добре; 2.фитнес-залите; 3.подлезите, надлезите, тихите връзки в междублоковите пространства, коя улица къде извежда и накрая – 4.къде са добрите книжарници. Без което и да е от четирите, се чувствам като с вързани ръце и крака, и без очи и уши.

Книжарницата на МОЛ-а, както всяка друга от този тип, не бе направена за изкуство, а за печелене на пари. Лъскавичко, подреденичко, осветеничко, грабващо окото – най-вече на децата и жените, които, както се знае от бизнес-корпорациите, са най-добрите, най-лесните за манипулиране и най-многобройните купувачи. Девет десети от дрънкулките, блестящите опаковки и псевдо-културата тип «Хари Потър», «Властелинът на пръстените» и Макдоналдс са предназначени за тях.

Хората на Румен бяха трима. Двама мъже и една жена. Мъжете го покриваха от двете страни на стелажите, а жената се шляеше в пространството около входа и си мислеше, че минава за обикновена клиентка. Не ми обърнаха внимание, защото им бяха описали човек с друго облекло. Помотах се безцелно край несесерите и детските раници, после нехайно поех към Румбата. Той също не ме позна, но понеже вече навлизах в периметъра му, охраната настръхна, свързаха се по слушалките и не ме изпуснаха от поглед, додето той не изви глава, очите му примигнаха изненадано, след което тихо им подаде сигнал, че съм техен човек.

Разглеждайки дисковете с филми, бавно се приближих към него.

- Виждам, че си приел сериозно информацията – каза с равен глас той, прехвърляйки от ръка в ръка «Аз пея под дъжда» с Джийн Кели.

- Става въпрос за Габриела. Това прочетох на листчето – промърморих.

- Точно така. Свърза ли се вече с нея?

- Направих, каквото е необходимо.

Румен ме погледна изучаващо. От тонколоните думкаше приглушено някаква поп-диско музика. Зяпахме се десетина секунди, после той остави диска и взе друг.

- Ще ти се обадят всеки момент. Ще получиш покана да отидеш еди-къде си. Във всички случаи ще е в някоя от скъпарските вили по посока Златни пясъци. Трябва да приемеш поканата.

- Кой ще се свърже с мен?

След кратка пауза приятелят ми изрече преднамерено отчетливо:

- Организацията се нарича «Комитет за спасяване на родината».

Този път аз го изгледах продължително.

- Преди три дни бях в офиса на тия същите. Заведе ме мой човек, на когото вярвам. Матей Пенев. Познаваш ли го?

- Имам информация за него. Чист е, но за тоя «Комитет» не знам. Наблюдаваме ги от четири месеца. Не е ясно кой им дава парите. Става въпрос за страшно много пари.

Дръпнах от стелажа някакъв диск, отворих го механично и го затворих. Американска глупост от петдесетте с Хъмфри Богарт.

- И къде в цялата работа е Габриела? – попитах.

- Какво искаха от теб в офиса? – отвърна Румен с въпрос.

- Да вляза в организацията им. Приказки за цар Симеон, онзи от единайсти век, раздувки за Велика България, за земите около Солун и Егейско море, както и тия в Западните покрайнини. Все неща дето съм ги учил още като ученик и после в университета. Между другото, повечето от тия работи са си точно така.

- Няма лошо. И защо... точно теб?

- Клубът ми варира между сто и двеста души, повечето зрели хора. Всичките са под моето ръководство. Познава ме много народ и имам някакво влияние. Отделно от това, напоследък го раздавам и писател, книгите ми са актуални и в тон с някои от идеите на Комитета. Появявам се по телевизиите. На теб ли да го разправям? Мислиш ли, че всичко това е без значение?

Приглушената ретро-диско музика си продължаваше. Явно, докато са правили парчето, техниците заспали на компютъра и после решили да не го режат. Вдясно откъм стъклената витрина се зададе някакъв млад малоумник, съвестно четящ имената на изложените филми. Охраната, естествено, го пусна, но го държеше под око. Ако бях на негово място, веднага бих усетил сгъстеното напрежение, ама тоз глупчо – не. Набута се помежду ни, огледа и изчете всичко, после се промуши между корема на огромния ми приятел и лавиците и невинно-завеян отпраши нататък.

- И кой точно ти изнесе лекцията в офиса им? – попита Румен, когато оная овца се пръждоса.

Усмихнах му се и задържах усмивката достатъчно дълго, за да я види. После казах с миролюбив тон:

- Първо ти. Разкажи за Габриела. Иначе млъквам.

Румен кимна едва забележимо.

- Прав си, поувлякох се.

Направи пауза, огледа книжарницата от високо, получи визуално потвърждение от хората си, че е спокойно и продължи:

- Тия от комитета определено са погледнали сериозно на теб и момчетата ти. Много сериозно. Доколкото знам, интересуват се от условията, при които ще се проведе една тайна сделка с оръжие. Ще искат някой да я... регистрира документално.

- Да я заснеме или просто да докладва?

- И двете. Решили са, че вие сте точните хора. Става въпрос за голяма пратка нерегламентирано оръжие, извън официалните договорености и в разрез с всички международни и правни норми.

- Е, че те тия са си направо... от добрите – подсмихнах се.

- Така изглежда, ама кой да каже? Затова ги държим под око, пиленцата.

- И-и-и... какво за Габриела? – върнах го на темата.

- Шефът на службата им за сигурност, един превъртял бивш полковник си е наумил, че може и да не се съгласиш.

- Точно така мисля да направя.

Приятелят ми се обърна към мен, пое въздух и го изпусна бавно. Доколкото виждах, никак не искаше да изрече онова, за което вече се досещах. А именно...

- Затова е решил да те притиснат... чрез Габриела.

- Как точно?

- Ами например, ще ти кажат, че ако не свършиш работата, може да и се случи нещо лошо. Или за по-сигурно направо ще я отвлекат, за да няма къде да мърдаш. В името на България.

- Направят ли го, слагат кръст на възможността да работят с мен и хората ми. И то за какво? Заради няколко пикливи снимки?

- Прав си. Така е и това му е било изтъкнато. Но нали ти казах, превъртял е и настоява, че е добре да се подсигурят. Играят страшно много пари, но мисля, че и те не са основното. А и не става въпрос само за снимки. Някой иска да подлива вода на някого. Борба за влияние, взаимно злепоставяне, очерняне и заемане мястото на избутания от стола.

Млъкнах и размислих. Нещо в цялата глупост не ми се вързваше. После попитах:

- Ти пък как научи всичко това?

- Обсъждали са го на вътрешния си съвет. Повечето от Комитета не са съгласни с отвличането. Но онзи... тъпанар е непреклонен и почти ги е навил да рискуват. Адютантът му, който се явява негов заместник, е... мой човек. Голям зор видяхме, докато натъкмим нещата, че да го приемат в организацията. Накрая се получи и така научаваме по нещо. Повече от четири месеца вече. Той ми е свръзката.

- Значи това с Габриела... не е решено окончателно?

- Просто не всички в ръководството са съгласни с такава методика. Но ще постъпят, както е най-сигурно. Има ли пари и егоизъм...

- Искам да съм наясно – продължих да разсъждавам. – Идеята с Габриела все още е... вътрешна тема за Комитета, така ли? Тоест, не е приета като официално решение и не са дадени заповеди на редовите изпълнители да... действат?

- Не – потвърди Румен. – Първо ще говорят с теб. Разчитат на твоя... патриотизъм, така да се каже.

Едва не се изхилих, но се удържах. Излезе нещо като подсмръкване или колебливо кихане. Огромният полковник впери черните си очи в мен от сто и деветдесет сантиметра височина. Зяпа ме десетина секунди и измърмори, също с доловима насмешка:

- Да разбирам ли, че патриотизмът ти вече... никакъв го няма?

- Точно ти ли ще ми говориш за патриотизъм? – подядох го. – Платено ченге... някакво.

Бях се поуспокоил малко. За половин час през главата ми бяха минали всякакви тревожни мисли и бързи идеи, повечето продиктувани от страха пред неизвестното. Сега мъглата започваше да се оттегля и даваше възможност за конструктивен оглед на обстановката. Преди – задължително! – да тръгна в настъпление. Задължително. Всяка пасивна защита е обречена на неуспех, а аз, разбирате, не съм от тия, дето само се навеждат, притварят очички и се крият малодушно из храсталаците, докато лошото отмине.

Аз не се крия. Аз дебна. Аз съм опасността.

За който си го търси.

6
- Ти къде си в цялата каша? – подхванах по същество, докато с изумление отчитах, че оня компютърно обработен налудничав музикален диско-рефрен продължава ли, продължава, без никакъв намек за свършване. Двамата с Румбата не се влияем от подобни глупости, но добре, че хората в книжарницата бяха заети с покупки, иначе сто процента щеше да има откачили.

- Опитваме се да държим нещата под контрол – бавно отговори приятелят ми. – Просто наблюдаваме. Ако всичко е наред, няма ни. Ако нещо не е както трябва, там сме. Държавна политика.

Този път направо се изхилих.

- Знаеш, че не ти вярвам, нали? Знам, че и ти не си вярваш. Държавна политика, как ли пък не!

Румбата сви знамена.

- Прав си – почти сконфузено се съгласи той. – Истината е, че не се знае на кого може да се вярва. А и държава... няма. На високото се боричкат, всяка партия иска различни неща, надолу по веригата се наслагва страх и противопоставяне и хората действат както им налага изгодата.

- Келепир му е майката! – цитирах Алековия Бай Ганьо.

- Точно! – потвърди Румен.

Направихме нова пауза. Охраната все така се разхождаше осторожно, а клиентите като че ли бяха намалели. Погледнах часовника си. Наближаваше времето за следобедната прожекция на кинозалата с новата приумица 3D и тия, които имаха билети, се бяха изнесли.

- Да разбирам ли – започнах бавно, търсейки точните думи, – че имаш нужда от мен и хората ми? И че като ми казваш да отида на тая среща, всъщност ми отправяш... молба, да работя за теб?

- Не молба. Предложение. – уточни той.

- Нарочно казах молба, за да те ядосам, господин полковник!

- Какъв чин имаш от казармата?

- Сержант, господин полковник!

- А, така! Мирно и ръцете по кантовете, сержант!

- А мога ли поне да пръдна, господин полковник? Лекичко, колкото и аз да се почувствам бял човек?

Разсмяхме се тихичко и накарахме охраната да се вгледа в нас неодобрително.

- Дай сега сериозно! – започна Румен, аз кимнах и той продължи. – Тоя комитет си е направо държава в държавата. Научни светила от най-висок ранг, актьори, писатели...

Поклоних се надуто и превзето, но той отсече:

- Нямам предвид теб. Чел съм ти глупостите. Ти за писател ли се имаш?

Сведох смирено очи в мълчание. Румен допълни:

- Вече си се запознал с някои от Комитета. Освен това вътре бъка от военни, бивши и настоящи, а те са истинският двигател...

- Мислиш ли? – прекъснах го.

- В смисъл?

- В най-простия смисъл. Прекалено тъпи са, за да са истински двигател за каквото и да било. Да надуват парата, да. Да ядосат някого, да. Да изпълняват поръчки и да вземат оперативни решения в рамките на тия поръчки, също. Като глупостта с Габриела, например. Такива работи. Ама да изградят цялостна структура от голям мащаб, да привлекат разни умни хора, политици и хора на изкуството... Как го виждаш това?

- Какво всъщност ми казваш?

- Не ти го казвам. То е ясно. Някой им дърпа конците. И по всяка вероятност не тук, а извън страната. Я виж каква организация създадоха и къде стояха в събора на българите от чужбина. Не съвсем в центъра, но все пак на високото. Що кметове, що владици, що политици, що светли и тъмни бизнесмени и дори, под секрет, що пари от трибуквени организации минаха за няколко дни. Може и да са от добрите тия от Комитета, напълно възможно е. Но... кой поддържа цялостната сглобка?

- И аз стигнах до подобни изводи – призна Румен неохотно.

- Бих се учудил, ако не си! И, я да те питам още нещо. Защо беше тази тайнственост в Спортната зала? Можеше да ми съобщиш за Габриела и в тоалетната.

Полковникът поклати глава.

- Не можех. Трябва да ти кажа, че си абсолютно прав за това... отвън. Колко отвън, обаче, не се знае. Комитетът съществува от около година и половина. За това време установихме, че връзките им се простират неимоверно високо. Направо... невъзможно високо. И че разполагат със сериозна наблюдателна и подслушвателна апаратура.

- В тоалетната? Под стотици тонове железобетон? Където всеки може да влезе и да се изпикае?

Румен направи една-две безцелни крачки встрани, вторачи се в някакъв диск, остави го и се върна. В израза на лицето му се беше появило нещо, което ми бе трудно да преценя, какво е.

- Ако някой наеме стая в кооперациите, гледащи към морската градина, и има финансов ресурс да се въоръжи с едно простичко, но страшно скъпо насочващо се устройство, може да подслушва избрани, повтарям, избрани хора, дори през бетонната конструкция на залата. Има ли необходимост, ще запише и куркането на червата им.

Почесах се по брадата и направих нехаен жест с ръка.

- Тия нула-нула-седем шпионски глупости по принцип са ми ясни. Но защо свързваш една, може би патриотична организация, с подобни чисто разузнавателни артикули? Имаш ли причина да го правиш?

Румен не отговори веднага. Професионалната му недоверчивост го караше да е предпазлив. От друга страна помнеше, че някога беше разчитал и знаеше, че и днес може да разчита на мен. За истински сериозни неща. Оставих го да се пребори на спокойствие с моментните си страхове. Най-накрая подхвана:

- Преди година и половина по анонимен канал се получи информация за изнасяне на складирани, действащи армейски боеприпаси извън страната. По анонимен канал, но изпратен и подписан от непознатия ни тогава Комитет за опазване на Родината.

- Ако не е тайна – намесих се, – за кои точно складове става дума? Къде?

- Вече не е тайна. Съвсем наскоро нещо се случи... с тия складове – усмихна се той. – Опитай се да предположиш, просто така?

Завъртях очи към тавана, но там не беше написано. Една, две, три, пет секунди. После изведнъж фактите и изводът изплуваха в съзнанието ми.

- Челопеч?

- Браво, на момчето. Точно там. Та, противно на повечето такива сигнали, този се оказа напълно достоверен. И знаеш ли, в какво се състоеше достоверността му? Получихме дванадесет снимки, направени в различни, следващи един след друг моменти от предаването и транспортирането на стоката.