Леден гамбит

Директорът се замисли за миг.
– Каква е връзката с коня на Ломбар?
Серваз се поколеба.
– Ако тръгнем от хипотезата за отмъщение, се налага да приемем, че жертвите са извършили нещо много долно ―
обясни Серваз, повтаряйки думите на Алесандра. ― И са го извършили заедно. А що се отнася до Ломбар, като не са могли да го сразят директно, убиецът или убийците са атакували коня му.
Вилме пребледня.
– Не ми казвайте, че подозирате и Ерик Ломбар в...
– В сексуално посегателство ― помогна му Серваз, като си даде сметка, че бута разследването прекалено далеч.
Страхът, който прочете в очите на Вилме, му подейства като афродизиак. ― Не, за момента няма такова нещо. Но непременно има връзка между него и останалите, връзка, която го е наредила сред жертвите.
Е, Серваз поне бе успял да затвори устата на Вилме...
СЛЕД КАТО ИЗЛЕЗЕ ОТ СЛЕДСТВИЕТО, СЕРВАЗ пое към стария център на града. Нямаше желание да се прибере. Поне не веднага. Имаше нужда да се разтовари от напрежението и яростта, които типове като Вилме събуждаха у него. Валеше ситен дъжд и Серваз нямаше чадър, но приемаше дъжда като благословия. Струваше му се,
че изчиства боклука, полепнал по него през последните няколко дни. Без да си даде сметка, стъпките му го отведоха на улица „Тор“, където се намери пред остъкления вход на галерията, ръководена от Шарлен, съпругата на помощника му. Галерията беше тясна и дълбока, разположена на две нива. През панорамните прозорци се виждаха боядисаните в бяло стени, които контрастираха със старите фасади от розови тухли. Вътре се тълпяха много хора.
Откриване. Канеше се да изчезне, когато видя, че Шарлен Еспарандийо му прави знак да се качи на първия етаж.
Влезе против волята си в дългата зала. Върху дрехите и косите му блестяха капки дъжд. Стъпките му оставяха следи на пода от светло дърво. Привличаше по-малко вниманието на присъстващите, отколкото си мислеше. Тези хора култивираха екстравагантност, модерност и широта на възгледите, или поне така си мислеха. Наглед бяха модерни,
но какви ли бяха вътре в себе си? „Всеки нов конформизъм помита стария...“, помисли си Серваз. Отправи се към витата метална стълба в дъното, свел очи заради прекалено силната светлина на прожекторите и белотата на стените. Канеше се да се качи по стълбата, когато вниманието му привлече огромна картина на стената в дъното на галерията.
Всъщност не беше картина, а снимка, висока четири метра. Огромно разпятие в болнави синкави тонове. Зад кръста, на фона на оранжево небе, кипяха изваяни от смъртоносни светкавици облаци. На кръста вместо Христос имаше бременна жена. Главата ѝ бе отпусната на една страна, по лицето ѝ се стичаха кървави сълзи. Червени капки кръв капеха от трънения венец върху синкавото ѝ лице. Не само че беше разпъната на кръста, но бяха изтръгнати гърдите ѝ, вместо тях ― две кървящи рани ― също в ярък червен цвят. Ирисите ѝ бяха прозрачнобели и млечни,
сякаш ги покриваше пелена на катаракта.
Серваз неволно отстъпи назад. Реализмът и жестокостта на творбата бяха непоносими. На кой побъркан тип бе хрумнала идеята да създаде подобно творение? Откъде ли идваше това очарование от насилието? И тази лавина от шокиращи образи по телевизията, в киното, в книгите... Беше ли това начин да предотвратиш страха? Защото повечето от творците познаваха жестокостта и насилието само косвено, абстрактно. С други думи, не ги познаваха... Ако полицаите, които се сблъскваха всяка седмица със сцени на престъпления, пожарникарите, които постоянно бяха свидетели на последствията от пътните произшествия, или магистратите, които разследваха ден след ден най-различни жестокости, се бяха захванали да рисуват, да правят скулптури или да пишат, какво ли би излязло? Същото или нещо съвсем различно?
Металните стъпала вибрираха под стъпките му, когато се качваше на първия етаж. Шарлен разговаряше с елегантен мъж в скъп костюм и идеално сресани бели коси. Прекъсна разговора си и му направи знак да се приближи. Представи ги един на друг. Доколкото Серваз разбра, човекът беше банкер, един от най-добрите клиенти на галерията.
– Добре, ще сляза долу, за да се насладя на тази прекрасна изложба ― каза мъжът. ― Поздравявам ви за безупречния ви вкус. Не знам как успявате всеки път да откривате толкова талантливи художници.
Човекът се отдалечи. Серваз си помисли дали изобщо го е забелязал и е усетил състоянието му. Такива като Серваз за него просто не съществуваха. Шарлен целуна Серваз по бузата и той усети дъх на малини и водка. Тя сияеше в червената си рокля за бременни, върху която беше наметнала късо бяло сако. Огърлицата и очите ѝ блестяха прекомерно.
– Изглежда, че вали ― каза тя, гледайки го нежно. ― Рядко идваш да разгледаш галерията... Наистина ми прави удоволствие, че си тук тази вечер, Мартен. Харесва ли ти?

– Малко изважда от равновесие ― отвърна той.
Шарлен се засмя.
– Художникът се е подписал „Ментопагус“, а темата на изложбата е „Жестокост“.
– В такъв случай може да се отчете като успех ― заяви Серваз.
– Не изглеждаш добре, Мартен.
– Съжалявам, не трябваше да влизам в този вид...
Шарлен извинително махна с ръка.
– Най-добрият начин да не те забележат тук е да имаш трето око на челото. Всички тези хора смятат, че са на върха на модернизма, авангардизма и антиконформизма, че са красиви вътрешно и че са по-добри от останалите...
Серваз с изненада забеляза горчивината в гласа ѝ и погледна пълната ѝ с лед чаша. Може би причината бе в алкохола...
– Това е клише на художник егоцентрик.
– Ако клишетата стават клишета, причината е, че съдържат доста истина ― възрази тя. ― Всъщност мисля, че познавам само двама души, които притежават истинска вътрешна красота ― продължи тя, като че ли говореше на себе си ― теб и Венсан. Две ченгета... Само че що се отнася до теб, красотата ти е добре прикрита...
Беше изненадан от това признание. Изобщо не го очакваше.
– Мразя художниците ― подхвърли тя и гласът ѝ потрепери.
Следващият ѝ жест го изненада още повече. Тя се наведе и го целуна още веднъж по бузата, но този път в ъгъла на устните му. После докосна леко устните му с върха на пръстите си ― сдържан, но главозамайващ жест. Отдалечи се и той чу токовете ѝ да потракват по металните стъпала.
Сърцето на Серваз биеше силно. Главата му се въртеше. Част от пода беше покрита с малки камъчета, гипс и мазилка и той си зададе въпроса дали това също беше произведение на изкуството, или просто течеше ремонт.
Срещу него на бялата стена висеше квадратна картина, изобразяваща множество малки човечета ― компактна и цветна тълпа. Човечетата бяха стотици, може би хиляди. Очевидно експозицията „Жестокост“ не се беше разпростряла и върху първия етаж.
– Внушително, нали? ― каза една жена до Серваз. ― Малко поп арт, комикс. Човек би казал, че вижда миниатюрен Лихтенщайн!
Той трепна. Погълнат от мислите си, не я беше чул да се приближава. Жената говореше така, сякаш се разпяваше.
Гласът ѝ ту падаше, ту се покачваше.
– Quos vult perdere Jupiter prius dementat ― каза той.
Жената го погледна неразбиращо.
– Това е латински. „Когато Юпитер иска да погуби някого, преди всичко го лишава от разум.“
После тръгна към стълбите.
КОГАТО СЕ ПРИБРА, пусна „Песента на земята“
44
под диригентството на Ейджи Уе в изпълнение на Мишел де
Янг и Джон Вияр на стереоуредбата, нагласи диска направо на тревожното „Сбогом“. Не му се спеше и взе една книга от библиотеката ― „Етиопска повест“ от Хелиодор
45

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: