Леден гамбит
Изтегляне 3.07 Mb. Pdf просмотр
|
| членове? ЕСПЕРАНДИЙО СЕ ВЪРНА У ДОМА и завари гледачката в хола. Момичето стана със съжаление, видимо погълнато от един епизод на „Доктор Хаус“. А може би причината за разочарованието ѝ беше и несъстоялата се надежда да изкара малко повече пари. Първа година студентка по право с екзотично име. Нещо като Барбара, Марина или може би Олга ― опита се да си спомни той. Или пък Людмила, Стела, Ванеса? Отказа се да я назове по име и ѝ плати за двата часа, в които бе гледала дъщеря му. Намери бележка от Шарлен, закрепена с магнитче на хладилника. „Откриване. Ще се върна късно. Целувки.“ Извади от камерата на хладилника чийзбургер, стопли го в микровълновата фурна и включи лаптопа върху кухненския плот. Намери много съобщения в пощата. Едно от тях ― от Kleim162. Бе озаглавено: „Различни теми за Л.“ Есперандийо затвори вратата на кухнята и пусна музиката. Съставът The Last Shadow Puppets изпълняваше The Age of the Understatement. Притегли един стол и започна да чете. „Здрасти, Венс, Ето първите резултати от моето разследване. Не е сензация, но няколко малки събития, които обрисуват образа на Ерик Ломбар ― доста различен от този, който познава широката общественост. На един форум на милиардери, състоял се неотдавна в Давос, нашият човек подкрепя дефиницията за глобализация на Пърси Барневик, бившия шведски председател на групата АВВ 40 : „Определям глобализацията като свобода за моята компания да инвестира където иска и когато иска, за да произведе каквото иска, като купува и продава продукция където иска, като търпи минимални ограничения, що се отнася до законодателството, определящо правото на работа и социалните условности.“ Впрочем това е кредото на повечето ръководители на многонационални компании. За да разбереш все по-силния натиск, който те упражняват върху държавите, трябва да знаеш, че в началото на осемдесетте години на миналия век е имало 7000 многонационални компании, през деветдесетте ― 37 000, петнайсет години по-късно те са над 70 000, които пък контролират 800 000 филиали и 70% от търговските потоци. Тенденцията се увеличава. Като резултат от това никога не са се създавали толкова богатства и те никога не са били толкова неравномерно разпределени. Доходът на шефа на „Дисни“ е 300 000 пъти повече от работника в Хаити, който произвежда тениски за неговата група. Тринайсетте членове на изпълнителния съвет на компанията „Еър“, сред които е и Ломбар, миналата година са получили 10 милиона евро, което е два пъти повече от надницата на 6000 работници в един от заводите им в Азия…“ Есперандийо се намръщи. Нима Kleim162 се кани да му разкаже цялата история на либерализма? Знаеше, че той изпитва огромно недоверие към полицията, политиците и многонационалните компании, че е не само журналист, но и член на „Грийнпийс“ и „Хюман райт уоч“, че е бил в Генуа по време на демонстрациите против глобализма по време на срещата на Г8. През 2001 година в Генуа бе станал свидетел как италианските карабинери нахлуват в училището „Диас“, превърнато в място за спане на демонстрантите, и малтретират с нечувана жестокост мъжете и жените, докато стените и подът са опръскани с кръв. Едва тогава извикват линейките. Равносметката: 1 убит, 600 ранени, 281 арестувани. „Ерик Ломбар създава първата си компания със спортни стоки на семейния филиал. Марката е добре позната на всички хлапетии заради многото шампиони, които носят произведени от нея облекла. За пет години успява да удвои печалбите на бранша. Как ли? Като изкусно управлява подизпълнителите. На практика обувките, тениските, шортите и други спортни облекла и оборудване вече се произвеждали в Индия, Индонезия и Бангладеш от жени и деца. Ерик Ломбар отишъл там и променил предишните споразумения. За да получи лиценза за производство, доставчикът му трябвало да изпълнява драконовски условия: да няма стачки, качеството да е безупречно, да предложи ниска себестойност на продукцията ― толкова ниска, че да изплаща на работниците мизерни надници. След установяването на тази политика браншът ставал все по-проспериращ.“ Есперандийо погледна надписа на тениската си „Стоя до един глупак“ със стрелка наляво. „Искаш друг пример ли? През 1996 година фармацевтичният дял от компанията купува американска фирма, произвеждаща ефлорнитин, единственото познато лекарство срещу африканска трипанозомоза, по-известна като сънна болест. От нея страдат 450 000 души в Африка. Ако не се лекува, болестта води до енцефалит, кома и смърт. Групата „Ломбар“ престава да го произвежда. Мотив? Че не е достатъчно рентабилно. А болестта засяга стотици хиляди хора, които не са платежоспособни. А когато по спешни хуманитарни причини страни като Бразилия, ЮАР и Тайланд решили сами да произвеждат лекарства за лечение на СПИН и менингит, без да държат сметка за лицензите на големи световни компании, Ерик Ломбар се присъединил към крупните фармацевтични компании и злепоставил въпросните държави пред Световната търговска организация. По онова време старият Ломбар умирал, а Ерик бил на двайсет и четири години и вече бил поел юздите на групата „Ломбар“… Е, започна ли да гледаш с други очи на нашия красив авантюрист?“ „Изводът е ― каза си Венсан, ― че на Ломбар не му липсват неприятели.“ Е, новината не бе особено добра. Есперандийо прехвърли следващите страници, съдържащи информация все от този род, и си каза, че ще се върне на тях по-късно. Все пак се спря на един абзац малко по-долу. „Всъщност най-интересен за теб може би ще е острият конфликт на групата „Ломбар“ с работниците в завода „Политекс“, до белгийската граница, през юли 2000 година. В началото на петдесетте години на миналия век „Политекс“ произвеждал едно от първите синтетични влакна във Франция и там работели хиляда души. В края на деветдесетте години вече били само сто и шестдесет. През 1991 година заводът бил купен от една мултинационална компания, която после го отстъпила на други купувачи: продукцията му вече не била рентабилна заради конкуренцията на други по-евтини влакна. Това обаче не било напълно вярно. Качеството на френския продукт го правело подходящо за употреба в хирургията. Така че за продукта имало пазар. Изредили се много купувачи на завода, докато един ден се появил клон на групата „Ломбар“. За работниците групата „Ломбар“, която вече се била внедрила във фармацията, медицинското и хирургическото оборудване, предоставяла възможности, на каквито не се били надявали. Били готови да повярват в шанса си. Предишните купувачи до един действали с обичайния шантаж: че ще затворят завода и ще блокират заплатите. Изисквали повече работни часове, включително и през уикендите. Ломбар не изневерил на стила им: поискал работниците да положат още повече усилия. Единственото, което го интересувало, било да получи лиценза за производство. На 5 юли 2000 година търговският съд в Шарльовил Мезиер обявил ликвидация на завода. А това означавало безкомпромисни уволнения, незабавно спиране на дейността и ликвидация на суровините. Разгневени, работниците на „Политекс“ се окопали в завода и заявили, че са готови да го хвърлят във въздуха, като освен това излеят 50 000 литра сярна киселина в река Мьоз, ако никой не вземе под внимание исканията им. Напълно съзнавали какъв коз държат в ръцете си. Заводът бил в особено опасна категория. В него имало химически и токсични продукти, които можели да предизвикат сериозна екологична катастрофа ― по-тежка и от катастрофата в завода AZF в Тулуза 41 през следващата година. Властите наредили начаса евакуацията на съседния град. Стотици полицаи заели позиция около завода, а на групата „Ломбар“ било наредено моментално да започне преговори с работниците чрез профсъюзите. Всичко продължило пет дни. Понеже преговорите не напредвали, на 17 юли работниците изсипали 5000 литра сярна киселина, символично оцветени в червено, в един приток на Мьоз. Заплашили да го правят през два часа. Тогава политиците, профсъюзите и властите заговорили за „неоправдан екотероризъм“. Един от големите вестници дори излязъл със заглавие „Поява на социален тероризъм“ и заговорил за „талибани самоубийци“. Най-ироничното от всичко било, че всъщност заводът „Политекс“ бил един от най-големите замърсители на Мьоз в региона. В крайна сметка заводът бил завзет от жандармерията и там влезли представители на CRS 42 . Работниците се прибрали по домовете с подвита опашка. Възможно е някои от тях никога да не са преглътнали горчивия хап. За момента разполагам с това. Продължавам да търся. Лека нощ, Венс!“ Есперандийо се намръщи. Добре, но в такъв случай защо чак сега? След цели осем години? Да не би някои от Изтегляне 3.07 Mb. Сподели с приятели:
|