Леден гамбит

Върху палтото ѝ от алпака бе преметнат шал. Катрин д’Юмиер бе дошла лично, вместо да изпрати някой от заместниците си. Серваз усети как адреналинът му се покачва. Профилът и очите ѝ я оприличаваха на граблива птица. Хората, които не я познаваха, се плашеха и притесняваха от нея. Също и тези, които я познаваха. Някой веднъж бе казал на Серваз, че приготвяла чудесни спагети по путански. Интересно какво ли слага вътре? Може би човешка кръв?!
Тя набързо се ръкува с него. Ръката ѝ бе суха и силна като ръка на мъж.
– Коя зодия сте, Мартен?
Серваз се усмихна. Още на първата им среща, когато той бе току-що пристигнал в криминалната полиция на
Тулуза, а Катрин бе просто един от заместник-прокурорите, му бе задала същия въпрос.
– Козирог.
Тя се престори, че не забелязва усмивката му.
– Това обяснява предпазливостта, флегматичността и самоконтрола ви ― каза тя и настойчиво го сканира с поглед. ― Толкова по-добре. Ще видим дали ще останете господар на себе си и също толкова флегматичен след
това…
– След кое?
– Елате, ще ви представя.
Тръгна пред него във фоайето. Стъпките им кънтяха в огромното пространство. За кого са били построени тези здания в планината? За бъдеща раса от свръхчовеци? „Всичко в тях излъчва доверие в индустриалното бъдеще ―
слънчево и колосално, те отразяват епоха, изпълнена с вяра, която отдавна се е променила!“ ― каза си той.
Двамата се отправиха към едно остъклено помещение с десетина бюра и картотека с метални чекмеджета. След като се промъкнаха между бюрата, се присъединиха към една групичка в центъра. Д’Юмиер представи присъстващите: капитан Реми Майар, началник на жандармерията в Сен Мартен, капитан Ирен Циглер от отдела за разследвания на град По, кметът на Сен Мартен ― дребен, с широки рамене, с лъвска грива на главата и лице,
сякаш изсечено с длето, и директора на електроцентралата ― инженер с вид на типичен инженер ― къса коса,
очила и спортен вид, облечен с поло и подплатен анорак.
– Помолих майор Серваз да ни съдейства. Когато бях заместник-прокурор в Тулуза, често прибягвах до неговите услуги. Неговият екип ни помогна да разрешим много деликатни случаи.
„…ни помогна да разрешим“ ― напълно в стила на Д’Юмиер… Направо го приканваше да застане в центъра на снимката. Но начаса си каза, че е малко несправедлив. Смяташе я за жена, която обича професията си и която не щади нито времето, нито силите си. Да, ценеше тези ѝ качества. Серваз обичаше сериозните хора. Смяташе, че и самият той принадлежи към тази група: сериозен, суров, вероятно и скучен.
– Майор Серваз и капитан Циглер ще ръководят съвместно разследването.
Серваз видя как хубавото лице на капитан Циглер помръкна. За пореден път си каза, че случаят сигурно е важен.
Разследване, което ще се води съвместно от полицията и жандармерията… Неизчерпаем източник на кавги,
съперничества, криене на улики. Впрочем напълно в духа на времето. А Кати д’Юмиер бе амбициозна. Никога не изпускаше и политическия аспект на нещата. Бе изкачила всички стъпала: помощник, първи помощник, заместник- прокурор… Преди пет годни бе станала главен прокурор на Сен Мартен и Серваз знаеше, че тя няма да се спре дотук, насред пътя. Сен Мартен бе твърде нищожна мишена и твърде отдалечен от светлините на прожекторите за жена като нея, обладана от разкъсваща амбиция. Беше убеден, че до година-две тя ще председателства съд с първостепенна важност.
– Тук, в централата ли намерихте тялото? ― попита Серваз.
– Не ― отвърна Майар и посочи с пръст тавана. Накрая на лифта, на две хиляди метра оттук.
– А кой използва лифта?
– Работниците по поддръжка на машините ― отговори директорът на централата. ― На практика това е подземен завод, който си работи сам. Разпределя водата на горното езеро към трите тръби, които се виждат отвън. Лифтът е единственият начин да се стигне догоре в нормално време. Има и писта за хеликоптер, но тя се използва само за спешна медицинска помощ.
– Няма ли път, шосе?
– Има път, който се катери чак догоре, но през зимата е затрупан от няколко метра сняг.
– Искате да кажете, че който е направил това, е използвал лифта? А как работи той?
– О, много просто. Има ключ и бутон, чрез които се задвижва. И голям червен бутон, с който се спира всичко, ако се появи проблем.
– Шкафът с ключовете е тук ― намеси се Майар и посочи закачена на стената метална кутия. ― Тя трябва да е запечатана, но е разбита. Също и вратата. А тялото е закачено за последния стълб най-горе. Негодникът или

негодниците, които са направили това, са използвали лифта, за да го пренесат.
– Няма ли отпечатъци?
– Никакви видими следи. Има доста скрити следи в кабината. Отпечатъците са изпратени в лабораторията. Сега снемаме отпечатъците на всички работещи в електроцентралата, за да ги сравним с тях.
Серваз кимна.
– А в какво състояние беше тялото?
– Обезглавено. И на парчета. Кожата е разгъната от двете му страни като големи криле. Ще видите на записа.
Наистина зловещ сценарий. Работниците досега не могат да дойдат на себе си.
Серваз се вгледа в полицая. Изведнъж настръхна и изостри сетивата си. Въпреки че живееха в епоха на голямо насилие, случаят очевидно бе нестандартен. Забеляза, че капитан Циглер слушаше внимателно, но не казваше нищо.
– А някаква маскировка? ― попита Серваз и размаха ръце. ― Бяха ли отрязани пръстите?
На жаргон „маскировка“ означаваше жертвата да е приведена в такова състояние, че да е трудно разпознаваема.
Например като се премахнат лицето, пръстите, зъбите…
Капитан Майар го погледна учудено с широко отворени очи.
– Ама как?! Нищо ли не са ви казали?!
Серваз смръщи вежди.
– Какво да са ми казали?
Забеляза как Майар поглежда Циглер, а после прокурорката.
– За тялото… ― заекна полицаят.
Губейки търпение, Серваз изчака продължението.
– Става въпрос за кон…
– ЗА КОН ЛИ?
Серваз огледа недоверчиво присъстващите.
– Да, за кон. Доколкото знаем, чистокръвен, на около година.
Серваз се обърна към Кати д’Юмиер.
– И ме накарахте да дойда тук заради някакъв кон?
– Мислех, че знаете ― оправда се тя. ― Канте нищо ли не ви каза?
Серваз си спомни как Канте се престори, че не знае нищо. Знаел е. А също така е знаел, че Серваз ще откаже да се помръдне заради някакъв си кон, когато на главата му има убийство на бездомник…
– Разправям се с трима хлапаци, убили един бездомник, а вие ме карате да дойда тук заради някакво конче?!
Моментално последва отговорът на Д’Юмиер. Думите ѝ прозвучаха примирително, но твърдо.
– Не става въпрос за някакъв кон, а за чистокръвен. Чийто собственик несъмнено е Ерик Ломбар.
„Аха! ― каза си Серваз. ― Сега се наредихме… Ерик Ломбар, син на Анри Ломбар и внук на Едуар Ломбар…
Династия от финансисти, асове в индустрията и предприемачеството, които царуват в този край на Пиренеите… в департамента, дори в цялата област, при това от десетилетия… Разбира се, имаха и неограничен достъп до преддверията на властта… Да, тук, в този край, чистокръвните коне на Ерик Ломбар са по-важни от един убит бездомник…“
– А и да не забравяме, че недалеч оттук има приют за опасни луди. Ако го е направил някой от тях, означава, че е на свобода…
– Институтът „Варние“… Обадихте ли им се?
– Да. Твърдят, че никой от пациентите им не е липсвал. Във всеки случай на никого не се позволява да излиза дори за кратко… Нямало как да се измъкнат. Мерките за сигурност били драконовски… Имало много прегради,
биометрични пропуски, грижливо подбран персонал и така нататък… Разбира се, ще проверим всичко това. Само че институтът е много известен ― заради авторитета, а и заради особения характер на пациентите…
– Кон ― повтори Серваз.
С края на окото си забеляза как капитан Циглер най-сетне нарушава сдържаността си и леко се усмихва. Само той забеляза усмивката ѝ и тя заглуши зараждащия се в душата му гняв… Капитан Циглер имаше зелени очи с дълбочината на езеро, а под униформения ѝ каскет русите ѝ коси бяха сресани на кок, който му се стори доста красив. Устните ѝ бяха едва забележимо начервени.
– За какво са тогава всички тези заграждения?
– Не сме сигурни дали някой от затворниците не е избягал. Затова няма да ги вдигнем ― отвърна Д’Юмиер. ― Не искам да ме обвинят в небрежност.
Серваз не каза нищо, но мислите в главата му бушуваха. Очевидно Д’Юмиер и Канте бяха получили заповеди

отгоре. Винаги едно и също. При все че и двамата бяха добри ръководители, много по-способни от кариеристите по министерствата, и имаха развито усещане за опасност. Някой отгоре, а може би и самият министър, бе пожелал да се устрои целият този цирк, за да се почувства Ерик Ломбар задължен. Защото той беше личен приятел на най- влиятелните личности в държавата.
– А къде е самият Ломбар?
– В Съединените щати, служебно пътуване. Искаме да сме сигурни, че става въпрос за един от неговите коне,
преди да му съобщим какво се е случило.
– Управителят на конюшнята ни сигнализира тази сутрин за изчезването на един от конете. Стойката му била празна ― поясни Майар. ― Описанието отговаря на намерения убит кон. Човекът всеки момент ще дойде.
– Кой е открил коня? Работниците ли?
– Да. Когато са се качили горе тази сутрин…
– Често ли се качват?
– Поне два пъти годишно. В началото на зимата и преди топенето на снега ― отговори директорът на централата. ― Заводът е старичък и машините също. Трябва да се поддържат редовно, въпреки че работят автоматично. Станаха три месеца, откакто за последен път идваха горе…
Серваз забеляза, че капитан Циглер не го изпуска от очи.
– Знае ли се кога е настъпила смъртта?
– Според първите констатации ― тази нощ ― каза Майар. ― Аутопсията ще уточни подробностите. Във всеки случай бихме казали, че онзи или онези, които са извършили убийството, са знаели, че работниците ще се качат горе скоро.
– Ами централата не се ли наблюдава нощем?
– Напротив. От двама пазачи. Те се намират в другия край на сградата. Казват, че не са видели или чули нищо.
Серваз се подвоуми и отново смръщи вещи.
– И все пак един кон не се пренася толкова лесно, нали? Дори и мъртъв… Необходимо е най-малкото ремарке.
Или ван. Никой ли не е идвал? Не са ли забелязали кола? Нищо?! Може би са спели и не смеят да го признаят, а?
Или са гледали мач по телевизията? Или пък филм? А да качиш тялото в кабината, да го вдигнеш догоре, да го окачиш там и да се върнеш ― това отнема време, нали? Впрочем колко души са необходими, за да се извърши всичко това? А пък и лифтът вдига шум, когато е в движение, нали така?
– Ами да, така е ― намеси се капитан Циглер, като проговори за първи път. ― Невъзможно е шумът да не бъде чут…
Серваз обърна глава. Капитан Циглер си задаваше същите въпроси като него. Нещо не се връзваше.
– Имате ли някакво обяснение?
– Все още не.
– Ще трябва да ги разпитаме поотделно ― каза той. ― Имам предвид още днес, преди да си тръгнат.
– Вече ги разделихме ― заяви Циглер спокойно и авторитетно. ― Те са в две различни помещения. Пазят ги добре. Просто… ви очаквахме…
Серваз забеляза как Циглер хвърли леден поглед към Д’Юмиер.
Внезапно земята затрепери, завибрира. Стори му, че се тресе цялата сграда. За миг, объркан, си помисли, че се спуска лавина или че има земетресение. Но после осъзна, че се движи лифтът. Циглер беше права. Не можеше човек да не го усети. Вратата се отвори и един полицай съобщи:
– Слизат.
– Кои? ― попита Серваз.
– Смъкват тялото ― обясни Циглер. ― С лифта. Идва и екипът криминолози. Приключили са работата си горе.
Експертите по криминология. Заедно с лабораторията си. Носеха снимки, фотоапарати, метални куфарчета контейнери с биологични проби, които щяха да изпратят в Института по криминология към Националната жандармерия на Росни су Боа, Парижка област. Несъмнено имаше и хладилник за по-малотрайните проби. И цялата тази бъркотия заради един кон!
– Да вървим ― каза Серваз. ― Искам да видя звездата на деня, победителя, спечелил „Гран при“ на Сен Мартен.
На излизане Серваз бе изненадан от броя на журналистите. Би разбрал интереса им, ако се бяха домъкнали тук заради убийство на човек, но заради един кон?!... Значи дребните неприятности на милиардер като Ерик Ломбар бяха станали достоен обект за интереса на пресата и читателите. Вървеше, като внимаваше снегът да не намокри обувките му. Усети, че капитан Циглер го наблюдава ― старателно и неотлъчно.
А после изведнъж го видя…
Като адско видение… Ако адът е бил направен от лед…

Въпреки отвращението си се насили да го гледа.
Трупът на коня висеше като прострян сутиен на големи ремъци, закрепени върху моторна количка с хидравличен крик.
Серваз си помисли, че вероятно същото съоръжение е послужило на хората, които са закачили коня горе… В това време мъжете излизаха от кабината и той забеляза, че тя е доста голяма. Спомни си вибрациите преди малко. Как така пазачите нищо не бяха усетили?!
После без желание прехвърли вниманието си върху коня. Нищо не разбираше от коне, но му се стори, че този кон е бил доста хубав. Опашката му представляваше сноп черни лъскави косми, по-тъмни от кафеникавите косми с черешов оттенък на тялото му. Разкошното животно сякаш бе направено от лъскаво и гладко екзотично дърво.
Краката му бяха също гарвановочерни като опашката и онова, което бе останало от гривата му. По тялото му лъщяха малки парченца лед. Серваз разбра, че температурата е паднала под нулата, а горе сигурно бе с няколко градуса по- студено. Полицаите може би бяха използвали горелка или поялник, за да разтопят леда около ремъците, с които е бил вързан… Животното всъщност представляваше една огромна рана. Одраната му кожа висеше от двете му страни като пречупени крила на гигантска птица.
На всички им се виеше свят от ужас.
Там, където кожата бе одрана, върху плътта се виждаше всеки мускул като в атлас по зоология.
Циглер и Д’Юмиер бяха смъртнобледи. Директорът на електроцентралата сякаш бе видял призрак. Самият Серваз рядко се бе изправял пред по-непоносима гледка. За свой ужас си даде сметка, че беше доста свикнал с човешкото страдание, но страданието на някое животно го шокираше и вълнуваше повече.
А после идваше ред на главата… Или по-скоро ― на липсата на глава. Зоната около врата бе жива рана. Всъщност цялата тази гледка навяваше мисълта, че в деянието е намесен безспорно луд човек. Серваз отново се сети за института „Варние“, нямаше как да не направи връзката въпреки твърденията на директора му, че никой от пациентите му не можел да избяга. Инстинктивно оправда безпокойството на Кати д’Юмиер. Не ставаше въпрос само за някакъв си кон, защото начинът, по който животното бе убито, предизвикваше ледени тръпки по гърба на всеки.
Шум на мотор ги накара да се обърнат. На пътя изскочи голяма кола 4х4 ― японска марка. Паркира на няколко метра от тях. Журналистите явно се надяваха на мястото да дойде самият Ерик Ломбар, но това си беше техен проблем. Мъжът, който слезе от колата, бе около шейсетгодишен, с подстригани „канадска ливада“ сиви коси.
Приличаше на военен в пенсия или на бивш дървосекач. Към този профил се прибавяше и карираната риза.
Ръкавите му бяха запретнати върху силните му ръце. Сякаш не усещаше студа. Серваз забеляза, че не снемаше очи от тялото на коня. Дори не обърна внимание на тяхното присъствие, а заобиколи малката група и тръгна право към коня. Серваз забеляза как широките му рамене изведнъж увиснаха.
Когато мъжът се обърна към тях, зачервените му очи блестяха от болка и гняв.
– Кой боклук е сторил това?
– Вие сте Андре Маршан, управителят на господин Ломбар, така ли? ― попита Циглер.
– Да, аз съм.
– Познавате ли коня?
– Да, това е Фридъм.
– Сигурен ли сте? ― намеси се Серваз.
– Абсолютно.
– Можете ли да бъдете по-ясен? Защото главата липсва.
Мъжът го прониза с погледа си като мълния, сви рамене и се обърна към животното.
– Да не мислите, че има много такива едногодишни коне в областта? Лесно е да го разпознае човек, както за вас би било лесно да разпознаете брат си или сестра си… Със или без глава ― каза Маршан и посочи с пръст левия крак на коня. ― Вижте например бялото чорапче над копитото.
– Какво бяло да видя? ― попита Серваз.
– Бялата ивица над копитото ― поясни Циглер. ― Благодаря, господин Маршан. Ще отнесем останките в конюшнята в Тарб. Там ще бъде направена аутопсия. Прилагано ли е някакво лечение на Фридъм?
Серваз не вярваше на ушите си. Нима щяха да правят и токсикологичен преглед на коня?
– Беше в чудесно здраве.
– Носите ли документите?
– Да. В колата са.
Управителят отиде до колата, порови в жабката и се върна с куп листове.
– Ето регистрационната карта и удостоверението към нея.

Циглер прегледа документите. Серваз надникна през рамото ѝ и видя множество рубрики и таблици, попълнени със стегнат и красив почерк. А също и рисунки на коне във фас и профил.
– Господин Ломбар обожаваше този кон ― заяви Маршан. ― Той беше любимецът му. Роди се в конната база.
Великолепен yearling!
– Yearling ли? ― повтори Серваз и погледна към Циглер.
– Чистокръвен едногодишен кон.
Докато тя се бе надвесила над документите, Серваз не можа да се въздържи и я загледа с възхищение. Бе съблазнителна и излъчваше авторитет и компетентност. Не носеше халка. Той се запита дали е неомъжена и дали си има приятел. Освен ако и тя като него не бе разведена…
– Значи тази сутрин стойката му е била празна? ― попита той.
Маршан пак го изгледа с цялото си презрение на специалиста към невежата.
– Разбира се, че не. Нашите коне не спят на стойки. Всеки от тях си има бокс. Напълно оборудван. Наистина намерих бокса на Фридъм празен, също и следи от взлом.
Серваз нямаше представа каква е разликата между клетка и бокс, но очевидно тези неща бяха от значение за
Маршан.
– Надявам се да откриете мръсниците, които са сторили това ― изсъска Маршан.
– Защо говорите в множествено число?
– Как си представяте сам човек да качи коня горе? Мислех, че централата се охранява.
Никой не пожела да му отговори. Кати д’Юмиер, която досега стоеше на разстояние, се приближи до управителя.
– Предайте на господин Ломбар, че ще се използват всички средства, за да открием виновните. Може да ми се обади, когато пожелае. Предайте му и… това.
Маршан изгледа високопоставената жена с погледа на етнолог, който наблюдава представителка на странно племе амазонки.
– Ще му кажа ― отвърна той. ― А и бих искал да взема останките след аутопсията. Господин Ломбар ще иска да го погребе на негова земя.
– Tarde venientibus ossa ― подхвърли Серваз.
Забеляза, че Циглер го гледа смаяно.
– Латински ― констатира тя. ― И какво означава?
– За закъснелите ― кокали ― отговори Серваз и добави: ― Бих искал да се кача горе…
Тя потопи погледа си в неговия. Беше висока почти колкото него. Серваз си представи стегнатото ѝ гъвкаво и мускулесто тяло под униформата. Страхотно момиче ― красиво и напълно лишено от комплекси. Помисли си каква беше Алесандра като млада.
– Преди или след като разпитате пазачите?
– Преди.
– Ще ви заведа.
– Мога да отида и сам ― отсече Серваз, като посочи долната станция на лифта.
Тя махна неопределено с ръка.
– За първи път срещам ченге, което знае латински ― каза тя с усмивка. ― Лифтът е затворен. Ще идем с хеликоптера.
Серваз пребледня.
– Вие ли ще го пилотирате?
– Да. Това учудва ли ви?

2 Френската полиция се състои от две институции с равни пълномощия ― полиция и жандармерия, но полицията е подчинена на Министерството на вътрешните работи, а жандармерията ― на Министерството на отбраната ― бел. прев.
3 Тива е имала седем врати ― бел. прев.

3.
ХЕЛИКОПТЕРЪТ ЩУРМУВА ПЛАНИНАТА подобно на комар, който лети над гърба на слон. Големият, покрит с керемиди покрив на централата и пълният с коли паркинг се отдалечиха рязко, твърде рязко според Серваз. Стана му неприятно.
Под тях експертите по криминология, целите в бяло, се движеха между станцията на лифта и буса лаборатория,
пренасяйки метални куфарчета с взетите проби. Гледано отгоре, трескавото им вълнение изглеждаше смешно:
приличаха на колония мравки. Серваз се надяваше, че си разбират от работата. Невинаги беше така. Имаше още какво да се желае относно подготовката на екипа от експерти за местопрестъпленията заради липса на време,
оборудване и недостатъчен бюджет. Все една и съща песен въпреки обещанията за по-добри дни. Най-сетне трупът на коня бе прибран в пластмасов чувал. Дръпнаха ципа и го отнесоха на носилка в линейка, която потегли с виеща сирена, сякаш нещастното конче се нуждаеше от спешно лечение.
Серваз гледаше през плексигласовото прозорче. Времето се бе прояснило. Трите тръби, които изскачаха от задната част на сградата, се изкачваха по планинския склон по същото трасе като стълбовете на лифта. Погледна още веднъж надолу и веднага съжали. Централата бе останала далеч в долината, а колите и бусовете ставаха все по- малки, смешни разноцветни точици, поглъщани от височината. Тръбите на централата се гмуркаха в долината като скиори, скачащи от трамплин. Камъни и лед сякаш се въртяха в кръг, предизвикваха световъртеж и Серваз едва си поемаше дъх. Пребледня и се насили да гледа към горната част на масива. Кафето от автомата, което бе изпил,
бълбукаше в стомаха му.
– Като че ли не ви е добре.
– Напротив. Няма проблем.
– Вие ли ви се свят?
– Не…
Капитан Циглер се усмихна под каската си със слушалки. Серваз не виждаше очите ѝ зад слънчевите очила, но гледаше с възхищение бронзовия загар и лекия мъх по бузите ѝ, милвани от отразяващата се от склоновете ярка светлина.
– Цял цирк за един кон ― ненадейно каза тя.
Серваз разбра, че и тя като него не одобрява разпиляването на толкова средства и се възползва от уединението им,
за да му го каже. Запита се дали нейните началници не са ѝ извивали ръцете. И дали бе изразила недоволството си пред тях…
– Не обичате ли конете? ― попита я той закачливо.
– Много ги обичам ― отвърна Циглер, без да се усмихва, ― но не там е проблемът. В жандармерията имаме същите притеснения като вас: липса на средства, материална база и персонал, а престъпниците винаги са с две дължини пред нас. Така че да се изразходва толкова енергия за едно животно…
– А в същото време има някой, способен да причини подобно нещо на един кон…
– Така е ― съгласи се живо тя, което подсказа, че споделя безпокойството му.
– Обяснете ми какво се е случило там горе…
– Виждате ли металната платформа?
– Да.
– Това е горната станция на лифта. Конят беше закачен там, точно под металните въжета. Явна постановка. Ще го забележите на видеозаписа. Отдалеч работниците помислили, че е някаква птица…
– Колко са работниците?
– Четирима плюс готвача… От горната станция на лифта отиват в подземния корпус на централата. Виждате бетонния блокхаус отзад и входа за шахтата. С помощта на кран смъкват в дъното на шахтата материалите,
натоварени върху двуместни пикапи с ремаркета. Шахтата се спуска седемдесет метра надолу и води в галерия в сърцето на планината. Яко спускане си е. Работниците използват същата галерия, която докарва водата от горното

езеро до тръбопроводите. Клапаните се затварят, докато хората се спускат надолу…
Хеликоптерът прелетя над платформата, вкопана в склона на планината като сондажна кула. Сякаш висеше в пространството. Серваз отново усети световъртеж и буцата в стомаха си. Под платформата склонът главозамайващо се спускаше надолу, а на около хиляда метра между върховете блестеше долното езеро с големия дъговиден язовир.
Серваз забеляза следи там, където експертите по криминология бяха разкопали снега, за да събират проби.
Номерираните жълти пластмасови правоъгълници все още бяха на местата с обозначенията за улики. Халогенните прожектори още висяха по стълбовете. Поне не им е било трудно да изолират местопрестъплението, но вероятно студът ги е измъчил.
Капитан Циглер посочи горната лифтена станция.
– Работниците дори не са излезли от кабината. Обадили се долу и моментално са слезли. Бяха посинели от страх.
Може би са се страхували, че откачалката, направила това, все още е наблизо.
Серваз прониза с поглед младата жена. Колкото повече я слушаше, толкова повече интересът му към нея растеше.
Нарастваше и броят на въпросите, които искаше да ѝ зададе.
– Според вас може ли един-единствен човек да качи тялото на убит кон на такава височина и да го закачи без чужда помощ под въжетата? Изглежда трудничко, нали?
– Фридъм е едногодишен кон и тежи близо двеста килограма. Дори да се махнат главата и вратът, пак остават сто и петдесет кила телесна маса. Видяхте моторната количка преди малко. Тя може да пренесе огромни товари. Но дори да допуснем, че сам човек успее да изтегли коня с ръчна или моторна количка, не би могъл да го закачи на портика,
където е намерен. А и вие сте прав, че само за да се завлече конят догоре, е необходим специален транспорт.
– А пазачите не са видели нищо.
– При това са двама.
– Нито са чули нещо.
– А са двама.
Нямаше нужда да им се припомня, че седемдесет процента от убийците биват разкрити двайсет и четири часа след деянието. Само че как стоят нещата, когато жертвата е кон?! Обстоятелство, което не фигурираше в полицейската статистика.
– Разбирам какво си мислите. Че всичко е много просто… Двама пазачи и един кон… Но какъв е мотивът да извършат това? Каква е причината? Ако са искали да убият кон на Ерик Ломбар, защо ще го окачват горе на лифта,
където работят, за да бъдат първите заподозрени…
Серваз се замисли. Наистина защо? Но от друга страна ― как е възможно нищо да не чуят?
– И защо биха извършили подобно нещо?
– Никой не е само пазач, само ченге или полицай ― каза той. ― Всеки си има тайни.
– Вие имате ли тайни?
– Да не би вие да нямате?
– Да, но тук е институтът „Варние“ ― побърза да каже тя, докато ловко маневрираше хеликоптера, а Серваз отново остана без дъх, ― където сигурно има не един тип, способен да извърши подобно нещо…
– Искате да кажете, че на някого, който е успял да излезе и влезе обратно в института ― тук Серваз се замисли, ―
му хрумва да отиде в конюшнята и да убие един кон, като го извади от бокса и го качи самичък с някакъв транспорт?
И без никой да разбере ― нито тук, нито в института? А също и да го разпарчетоса, да го качи горе, а и да…
– Добре, добре, така е, абсурдно е ― прекъсна го тя. ― Освен това винаги се връщаме към един и същ момент: как някой, макар и луд, би успял да окачи коня без нечия помощ?
– Дори двама луди да са избягали, без някой да ги види, и да са се върнали в килиите, без да се разбере, че са излизали… Пак не се връзва.
– Нищо не се връзва.
Хеликоптерът рязко се наклони надясно, за да заобиколи планината, или планината се наклони в обратна посока.
Серваз не можеше да определи точно и припряно преглътна. Платформата и блокхаусът с входа за шахтата изчезнаха зад тях. Тонове скали пробягваха под плексигласовото стъкло, после просветна езеро, доста по-малко от езерото долу. Бе сгушено в планината и покрито с дебел слой лед и сняг. Приличаше на замръзнал вулкан.
Серваз мерна къща на брега на езерото, прилепена към скалата близо до малкия язовир.
– Горното езеро ― поясни Циглер. ― Това е хижата, където живеят работниците. Идват дотук със зъбчата железница, която ги транспортира от дълбините на планината, стига до вътрешността на къщата и се свързва с подземната централа. Тук спят и тук живеят, щом приключи работният им ден. Прекарват пет дни от седмицата тук,
после слизат в долината за събота и неделя. Това продължава три седмици. Разполагат със съвременен комфорт и дори гледат сателитна телевизия, работата им е тежка, изтощителна…

– Защо не минават оттук, за да стигнат до подземната централа, вместо да отклоняват подземната река?
– Централата не разполага с хеликоптер. Тукашната площадка, както и зоната за приземяване долу се използват само в спешни случаи от планинската спасителна служба. При това само когато времето позволява.
Хеликоптерът се спусна към равна повърхност сред хаоса от сняг, заледени участъци и пръснати морени. Обкръжи ги облак снежен прах. Серваз забеляза голямо Х под снега.
– Имаме късмет ― подхвърли тя в слушалките. ― Преди пет часа, когато работниците откриха тялото, нямаше да успеем да дойдем дотук. Времето беше прекалено лошо.
Ските на хеликоптера докоснаха земята. Серваз усети, че животът се завръща. Твърда земя, нищо че е на две хиляди метра височина... При мисълта, че трябваше да слязат по същия път, стомахът му отново се сви.
– Доколкото разбирам, при лошо време, щом галерията се напълни с вода, работниците стават пленници на планината. Какво правят, ако има произшествие?
– Трябва отново да изпразнят галерията и да отидат до лифта. Понякога за това са необходими два, дори три часа…
Серваз полюбопитства какви пари получават тези хора, за да поемат подобни рискове.
– Чия собственост е централата?
– На групата „Ломбар“.
Групата „Ломбар“. Разследването едва бе започнало, а това име се появяваше за втори път. Серваз си представи мъглявина от фирми, филиали и холдинги във Франция, по всяка вероятност и в чужбина. Октопод, разгърнал пипала навсякъде, от които текат пари вместо кръв и с тях пълнят сърцето на главния играч. Не беше бизнес експерт, но като гражданин на съвременния свят знаеше смисъла на думата „мултинационален“. Нима стара централа като тази бе рентабилно предприятие за групата „Ломбар“?
Въртенето на лопусите се забави и шумът на турбината се усили.
После настана тишина.
– Намираме се на две хиляди метра височина ― оповести младата жена. ― Усеща се, нали?
Серваз пое дълбоко ледения въздух, чист и опияняващ. Леко му се виеше свят. Може би от полета, може би от височината, но усещането бе по-скоро вълнуващо, отколкото притеснително, така че му се отдаде изцяло. Запита се дали човек се опиянява от върховете. Красотата и дивото очарование на пейзажа, самотата на огряната от светлина бяла пустиня го зашеметиха. Капаците на къщата бяха затворени. Представи си какво изпитват работниците всяка сутрин, когато отварят прозорците, преди да потънат в мрачните подземия. Но може би си мислят само за деня,
който ще прекарат долу, в дълбините на планината, за оглушителния шум, изкуственото осветление и дългите мъчителни часове, които им предстои да изтърпят…
– Идвате ли? Галерията е прокопана през 1929 година, а централата заработва година по-късно ― обясни Циглер,
докато вървеше към къщата.
Къщата имаше навес, придържан от две каменни подпори. Всички прозорци бяха под навеса с изключение на един върху страничната стена. На покрива имашe сателитна антена.
– Изследвахте ли галерията?
– Разбира се. Хората ни са още долу. Но едва ли ще открием нещо тук. Извършителят или извършителите не са дошли чак дотук. Задоволили са се да напъхат коня в кабината на лифта, да го окачат горе и да слязат.
Циглер дръпна дървената врата на къщата. Вътре всички лампи светеха. В стаите щъкаха хора. Бяха обособени стаи с по две легла, хол с телевизор, два дивана и бюфет, просторна кухня с дълга маса за хранене. Циглер поведе Серваз към задната част ― там, където тя потъваше в скалата, в помещение, служещо едновременно за антре и гардероб.
По стените бяха закрепени метални шкафове. Серваз видя жълтата решетка на зъбчатата железница в дъното на помещението, а зад нея ― тъмния тунел на галерия, издълбана в черните пазви на планината.
Циглер му направи знак да се качи, затвори решетката и натисна един бутон. Заработи мотор и кабината се разклати. После бавно заслиза по лъскави релси по наклон от четирийсет и пет градуса. На равни интервали върху черната скала се появяваха неонови светлини.
Излязоха в огромна зала, издълбана в самата скала, ярко осветена от неонови лампи. Помещението беше пълно с машини, съоръжения, тръби и кабели. Насам-натам сновяха експерти, облечени в бели работни гащеризони.
– Бих искал да разпитам работниците. Веднага. Дори ако трябва да прекараме нощта тук. Не ги пускайте да си отиват. Едни и същи ли идват тук всяка зима?
– За какво си мислите?
– В момента за нищо конкретно. На този етап разследването прилича на кръстопът в гората. Всички пътища тръгват от него, но верният е само един. Подобни престои в планината, в затворено пространство, създават трайни връзки между хората, но пораждат и напрежение. За да работиш тук, трябва да имаш здрави нерви…
– Дългогодишни работници, които имат зъб на Ломбар? Но тогава защо им е била тази постановка?! Когато някой

иска да си отмъсти на работодателя, изскача срещу него на работното си място с оръжие в ръка и го напада. Него или колегите си. После се прибира вкъщи. Няма да се мъчи да окачва кон на горната площадка на лифта…
Серваз знаеше, че е права.
– Ще ни трябват тестовете за психичното състояние на всички, които работят тук или са работили през последните години ― заяви Серваз. ― По-точно на хората, които участват в тукашните екипи.
– Много добре! ― надвика шума тя. ― А пазачите?
– Първо работниците, после пазачите. Ако трябва, ще останем цяла нощ.
– Заради един кон?!
– Заради един кон! ― потвърди той.
– Имаме късмет. При нормални обстоятелства тук е адски шумно. Но сега клапаните са затворени и е спряна водата от езерото, която не се стича към разпределителната камера.
Серваз отбеляза, че шумът не е толкова страшен.
– Как функционира всичко това?
– Не съм много наясно. При топенето на снеговете язовирът на горното езеро се пълни с вода. През подземните галерии тя отива до тръбите, които се виждат отвън и са насочени към хидравличните механизми на централата в долината. Силата на падащата вода задвижва турбините. Но и тук има турбини. Казват, че водата е „турбинирана“ в каскада, нещо такова. Турбините превръщат движещата сила на водата в механична енергия, после генераторите превръщат механичната енергия в електричество, което потича по кабелите с високо напрежение. Заводът и централата произвеждат петдесет и четири милиона киловатчаса годишно, или с други думи ― осигуряват консумацията на град с трийсет хиляди жители.
Серваз не се сдържа и се усмихна на тази кратка лекция.
– За човек, който твърди, че не знае много, сте доста компетентна.
Плъзна поглед по издълбаната в скалата пещера, чиито стени бяха „тапицирани“ с решетки и метални подпори. По тях минаваха кабели, вентилационни тръби и неонови цилиндри. Огледа и машините, създадени през друга епоха,
контролните табла и покритата с бетон земя.
– Много добре. Качваме се. Тук няма да открием нищо.
Навън времето бе мрачно. Черни облаци плуваха над заледения кратер, който изведнъж му се стори зловещ. Бурен вятър носеше сняг. Изведнъж декорът започна да пасва на престъплението. В него имаше нещо хаотично, ледено,
мрачно и цвиленето на един кон лесно би се изгубило във воя на вятъра.
– Да побързаме! ― подкани го Циглер. ― Времето се разваля!
Силният вятър разрошваше русите ѝ коси, а от кока ѝ се опитваха да се измъкнат полудели кичури.

4.
– ГОСПОЖИЦЕ БЕРГ, няма да скрия от вас, че не разбирам защо доктор Варние толкова е държал да ви назначи.
Искам да кажа ― да, наистина имате квалификация по клинична и генетична психология, наясно сте с фройдистката теория, но всичко това няма никаква стойност тук… Като цяло, бих предпочел англосаксонския клиничен метод.
Доктор Франсис Ксавие седеше зад огромно бюро. Дребничък и доста спретнат мъж. Под бялата му престилка се показваше вратовръзка с обилни флорални елементи. Косите му бяха боядисани и носеше екстравагантни червени очила. Имаше лек акцент на човек от Квебек.
Диан срамежливо плъзна поглед към учебника „Диагностика и статистика на душевните разстройства“, том IV,
издание на Американската асоциация по психиатрия ― единствената книга върху бюрото му. Леко смръщи вежди.
Разговорът вземаше неприятен за нея обрат, но тя изчака дребният мъж да продължи да сваля картите си.
– Разберете ме правилно. Аз съм психиатър и ― как да се изразя? Не виждам какъв интерес представлявате за нашето заведение… Не казвам това, за да ви обидя…
– Аз… съм тук, за да задълбоча познанията си, доктор Ксавие. Доктор Варние сигурно ви е казал това… От друга страна, вашият предшественик искаше да назначи помощник, преди да си тръгне, и даде разрешение за моето отсъствие, извинете ― за моето присъствие тук. Споразумението е с Женевския университет… Ако сте били против идването ми, е трябвало да ме уведомите преди…
– За да задълбочите познанията си ли? ― доктор Ксавие леко сви устни. ― Къде смятате, че се намирате? Във факултета? Та убийците, които ви очакват в дъното на тези коридори, са по-чудовищни и от най-страшните ви кошмари, госпожице Берг ― заяви той. ― Те са нашата Немезида, наказанието за това, че убихме Иисус, за да създадем общество, където злото вече се е превърнало в норма.
Диан сметна последното изречение за доста надуто. Както и цялото поведение на доктор Ксавие. Само начинът,
по който го бе произнесъл, издаваше и нещо друго: странна смесица от страх и похотливост. Усети как косите ѝ
настръхват. Той се бои от тях. Обсебват сънищата му нощем, а може би от стаята си дори ги чува как вият... ―
си каза Диан и се вгледа в неестествения цвят на боядисаните му коси. Сети се за Густав фон Ашенбах, герой от филма „Смърт във Венеция“, който боядисва косите, веждите и мустаците си, за да се хареса на едно твърде младо момиче, което е срещнал на плажа, и за да измами приближаващата се смърт, без да си дава сметка до каква степен опитът му е отчаян и патетичен.
– Имам опит и в съдебната психология. Повече от сто случая на сексуално извратени само за три години.
– А с колко убийци сте се срещали?
– С един.
С лека, но хладна усмивка се наведе над папката пред себе си.
– Диплома по психология, още една ― за висше образование по клинична психология от Женевския университет ― прочете той, а кошмарните му червени очила се плъзнаха по носа му.
– Работих четири години в частен кабинет по психотерапия и съдебна психология. Правех експертизи за граждански и наказателни дела, за всякакви юридически авторитети. Всичко това го пише в моето CV.
– А имате ли стаж в затвори?
– Медицински стаж в затвора „Шан Долон“ в Женева, където бяхме двама експерти. Правех съдебни експертизи, а и отговарях за извършилите престъпления от сексуални подбуди.
– Международна академия по право и психическо здраве, Женевска асоциация на психолозите психотерапевти,
Швейцарско дружество по съдебна психология… Добре, добре…
Доктор Ксавие отново се вгледа в нея, а тя имаше неприятното усещане, че се намира пред комисия.
– Само че има един проблем… Нямате никакъв опит с пациенти като тукашните, млада сте и имате много да учите. Заради вашата неопитност бихте могли ― без да го искате, разбира се, да развалите нещо, което ние се мъчим да оправим. А това може да причини нови страдания на нашите пациенти…

– Какво искате да кажете?
– Съжалявам, че трябва да го изрека, но бих искал да стоите далеч от седмината ни най-опасни пациенти.
Пациентите от отделение А. Пък и аз нямам нужда от помощник. Имам си старша медицинска сестра да ми помага….
Тя дълго запази мълчание, толкова дълго, че той накрая вдигна едната си вежда. А когато Диан заговори, гласът ѝ
бе спокоен, но твърд.
– Доктор Ксавие, аз съм тук заради тях. Доктор Варние сигурно ви е казал това. Кореспонденцията между нас е във вашата документация. Условията на нашето споразумение са ясни: доктор Варние не само ми разреши да се срещна със седемте затворници от отделение А, но и ме упълномощи в края на разговорите ми с тях да изготвя психологическа експертиза, особено що се отнася до Юлиан Хиртман.
Диан видя, че лицето му помръкна и усмивката изчезна.
– Госпожице Берг, не доктор Варние ръководи това заведение, а аз…
– В такъв случай нямам повече работа тук. Трябва да съобщя това на вашия надзорен орган и на Женевския университет. Също и на доктор Шпицнер. Идвам отдалеч, докторе. Трябваше да ми спестите ненужното пътуване.
Диан стана от мястото си.
– Хайде, хайде, госпожице Берг! ― Франсис Ксавие се изправи и разпери ръце. ― Да не се горещим! Седнете!
Ама седнете, моля ви! Тук сте добре дошла. Разберете ме… Нямам нищо против вас. Сигурен съм, че ще дадете всичко от себе си… И кой знае? Може би една, да я наречем „междудисциплинарна“ гледна точка ще помогне да разберем по-добре тези чудовища. Да, да, защо не? Единственото, за което ви моля, е да не увеличавате повече от стриктно необходимото контактите си с тях и да следвате точно правилника за вътрешния ред. Спокойствието на това място се крепи върху едно доста крехко равновесие. Въпреки че тук мерките за сигурност са десетократно повече, отколкото в което и да било психиатрично заведение, всеки безпорядък би имал неизброими последици.
Франсис Ксавие заобиколи бюрото. Бе по-нисък, отколкото Диан си представяше. Беше висока метър и шейсет и седем, а Ксавие беше горе-долу колкото нея въпреки обувките си с по-високи токове. Твърде голямата му безупречно бяла престилка образуваше вакуум около тялото му.
– Елате. Ще ви покажа.
Отвори един шкаф, където на закачалки висяха бели престилки. Взе една и я подаде на Диан. Тя усети миризма на пране и на стояли в гардероб дрехи. Крехката ѝ фигура се намести в нея. Доктор Ксавие сложи ръката си с прекалено поддържани нокти върху нейната.
– Това наистина са хора, които всяват ужас ― каза той, като я гледаше право в очите. ― Забравете кои са,
забравете какво са направили. Съсредоточете се върху работата си.
Диан си спомни какво ѝ бе казал доктор Варние по телефона. Почти същите думи.
– Вече съм се срещала със социопати ― възрази тя, но в гласа ѝ липсваше предишната увереност.
Странният поглед на доктор Ксавие пламна за миг зад червените очила.
– Те не са били като тези тук, госпожице. Не са били като тукашните.
БЕЛИ СТЕНИ И БЯЛ ПОД, бяло неоново осветление…
За Диан, както за повечето хора на Запад, белият цвят символизира невинност, чистота, девственост. А тук, в бялата сърцевина на института, живееха чудовища убийци.
– В началото белият цвят е бил цветът на смъртта и траура ― подхвърли доктор Ксавие, сякаш бе прочел мислите
ѝ. ― В Ориента все още е така. Цвят с голяма стойност ― като черния. Освен това този цвят се свързва и с обреди,
обозначаващи важни преходи в живота на човека. Какъвто е вашият преход в този момент, нали така? Само че не аз съм избрал дизайна. Тук съм едва от няколко месеца…
Пред тях и зад тях се спускаха стоманени решетки, заключваха се ключалки. Дребният силует на доктор Ксавие подскачаше пред Диан.
– Къде сме? ― попита тя, като броеше камерите, вратите и изходите.
– Излизаме от помещенията, където е администрацията, за да влезем в психиатричното отделение. Това е първият пояс на затвора.
Диан видя как доктор Ксавие пъхна магнитна карта в някакво устройство в стената. След като я прочете,
устройството я изхвърли обратно. Решетката се отвори. От другата страна в стъклена клетка двама надзиратели в оранжеви униформи седяха пред екраните за наблюдение.
– В момента имаме осемдесет и осем пациенти, смятани за опасни, и съществува рискът да предприемат агресивни действия. Нашата „клиентела“ идва от наказателни институции или други психиатрични заведения във
Франция, но също така и от заведения в Германия, Швейцария и Испания… Става въпрос за индивиди, които имат

психически проблеми плюс склонности към престъпления и насилие. Те са проявили твърде голяма агресия и не могат да останат в болниците, които са ги приели. Имали са твърде сериозни психози, за да бъдат лекувани в затвора, или просто са убийци, обявени от правосъдието за невменяеми. За тях са необходими доста квалифициран персонал и охранителни системи, които гарантират едновременно и тяхната безопасност, и тази на персонала. В
момента се намираме в отделение С. Има три нива на сигурност: слабо, средно и силно. Сега сме в зоната на слабото ниво.
Диан почти получаваше тикове всеки път, когато Ксавие употребяваше думата „клиентела“.
– Институтът „Варние“ доказва уникален професионализъм при лечението на агресивни и опасни пациенти.
Нашата практика се основава на най-ефективни нови методи. На първо време извършваме психиатрична и криминологична оценка, като включваме фантазмографски и плетизмографски
4
методи.
Диан подскочи. Плетизмографският метод се състои в измерване реакциите на пациента, подложен на аудио- и видеодразнители в сценарии от различен характер, които включват например гола жена или дете.
– Практикувате аверсивно лечение върху пациенти, които проявяват отклонения при плетизмографския анализ?!
– Да, така е.
– Но лекарите далеч не са единодушни по отношение на аверсивната плетизмография.
– Тук методът работи ― отвърна доктор Ксавие твърдо.
Диан усети как се сковава. Всеки път, когато ѝ говореха за аверсивно лечение, се сещаше за филма „Портокал с часовников механизъм“
5
. При аверсивния метод пациентите гледат видеоматериали, например с голи деца и насилие спрямо тях, като се прилагат действия, включващи неприятни усещания ― електрошок или вдишване на амоняк. Целта е реакцията на пациентите да се промени в противоположен аспект. Системното прилагане на този метод цели да промени трайно поведението на субектите, върху които се прилага. Нещо като условния рефлекс на
Павлов, тестван върху сексуални насилници и педофили в някои страни, например в Канада.
Доктор Ксавие си играеше с механизма на химикалката си, която стърчеше от горния джоб на престилката му.
– Зная, че много лекари тук проявяват скептицизъм по отношение на този терапевтичен метод. Практиката е вдъхновена от англосаксонските страни и от института „Пинел“, откъдето идвам. Методът дава удивителни резултати. Естествено, френските ви колеги не признават подобни емпирични методи, които на всичко отгоре са дошли от другата страна на Атлантическия океан. Смятат, че те вкарват в задънена улица фундаментални понятия като „несъзнаваното“ и „свръх-Аза“ и предизвикват импулси там, където е необходима стратегия за отхвърлянето им… ― обясняваше доктор Ксавие и гледаше Диан с отчайващо снизхождение. ― Много специалисти във Франция препоръчват подход, който държи повече на резултатите от психоанализата и моделирането на дълбоките слоеве в съзнанието на личността. Само че отсъствието на вина у перверзните психопати винаги обрича на неуспех подобни опити. Защото с тези пациенти действа само един подход: „дресирането“ ― Ксавие наблегна върху думата и тя имаше въздействието на студен душ върху Диан. ― Така по време на лечението у пациента се предизвиква отговорност за поведението му ― чрез наказания или награди ― и у него се създава нов тип поведение. По желание на съдебните и болничните институции правим и оценки за степента на опасност на даден пациент ― продължи той, като се спря пред друга стъклена врата.
– Но повечето проучвания показват несъвършенството на подобни оценки, нали? ― попита Диан. ― Според статистиката повече от половината оценки са погрешни.
– Да. Така твърдят ― призна доктор Ксавие. ― Но по-скоро в смисъл, че оценката за опасност е завишена. В
случай на съмнение в нашите доклади препоръчваме задържането в затвора или хоспитализацията да бъде удължена. А освен това, госпожице Берг ― продължи той със самодоволна усмивка, ― тези оценки са отговор на дълбоката необходимост на нашето общество. Съдилищата искат от нас да решим вместо тях една морална дилема,

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: