11 ЛЕКЦИИ
изнесени в Дорнах, Оксфорд, Лондон
от 23. 7. До 30. 08. 1922 г.
превод от френски: МАРУШКА ИВАНОВА
НЕРЕДАКТИРАН ПРЕВОД
Изготвил: ПЕТЪР ИВАНОВ РАЙЧЕВ - препис от ръкопис
С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е
СТР.
ОРИЕНТИРИ /Женевиев и Пол-Хенри Бидо……………...............5
ЧАСТ ПЪРВА
МИСТЕРИЯТА НА ТРОИЦАТА
1. ПЪРВА КОНФЕРЕНЦИЯ, Дорнах, 23 юли 1922 г……..............8
Гледните точки на Духовната наука върху еволюцията на теологията: погребването на духовния живот на първите четири християнски века. Денис Ареопага, св. Августин, схоластика. Дейността на един италиански колеж за изкореняването на принципа на посвещението. Приливът на северните народи към юга и тяхното отношение с духовното, най-вече с мъртвите. Мъртви, избрани да бъдат пазители на Светия Граал, действащ чрез рицарите от Ордена на Лебеда. Легендата за Лоенгрин. Теология на Средновековието. Мартианус Капела. Седемте свободни изкуства. Мо- дерната теология. Грегор Мандел.
2. ВТОРА КОНФЕРЕНЦИЯ, Дорнах, 28 юли 1922 г…..................23
Виждането на Гьоте за природните царства с подвижни понятия, изходна точка на имагинативен поглед, чрез опозицията на Линей. Възприемането на растителните форми чрез инспирация, на човешкия Аз чрез интуи- цията. Външното и вътрешно изразяване на различните съставни части на човека /физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло, Аз/ в човешката фо- рма. За човешките форми: сфинксът, Светият Дух под формата на гълъб, Христос, под формата на божествения Агнец, са имагинации, инспирации от атавистично то ясновидство.
3. ТРЕТА КОНФЕРЕНЦИЯ, Дорнах, 29 юли 1922 г……...............35
Религиозните борби на Средновековието са основа за модерното духовно ориентиране. Жан Скотус Ериген и монахът Готшалк. Спорът върху предопределението и вероизповеданието. Продължения на схоластичното противопоставяне между познанието чрез разума и познанието чрез откровение до модерната епоха, например, в противопоставянето между Ши- лер и Гьоте.
4. ЧЕТВЪРТА КОНФЕРЕНЦИЯ, Дорнах, 30 юли 1922 г…….......46
Човешкият Аз, напълно съзнателен за самия себе си и Мистерията на Троицата. Живият принцип на космичния Отец. Лечителският принцип на човешкото тяло, което се разрушава и Възнесението на Сина. Светият Дух, изпратен от Христос.Възможността, която човек има, да разбере свръхсетивното чрез духа, който живее в него. Невъзможността да разбере истински Христос без Троицата.
ЧАСТ ВТОРА
ЕВОЛЮЦИЯТА НА ЧОВЕКА И НЕГОВОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ ДУХОВНИЯ СВЯТ В ХОДА НА ВРЕМЕНАТА.
5. ПЕТА КОНФЕРЕНЦИЯ, Дорнах, 5 август 1922 г………….......57
Последователни образи, мисловни образи и спомени. Модификацията на отношението между Аза, астралното тяло, етерното тяло и физическото тяло през епохите. Във връзка с това изменение, модификацията на спо- мена. Възприемането чрез главата през интелектуалната епоха, познанието за боговете в древните времена и новата опитност на Христос. Споме- нът в съществуването след смъртта.
6. ШЕСТА КОНФЕРЕНЦИЯ, Дорнах, 6 август 1922 г……….......67
Светогледът на Осуалд Шпенглер в първия и най-вече във втория том на неговия труд "Упадъка на западния свят". Материалистичната мистика на Спинглер и нейния безпорядък с лице към машината. Значението на механичния живот за световната еволюция. Необходимостта от пробуждане в имагинативното мислене.
7. СЕДМА КОНФЕРЕНЦИЯ, Дорнах, 9 август 1922 г……...........83
Ново развитие по повод на "Упадъка на западния свят" на Освалд Шпин- глер и неговото пълно незачитане на истинския ход на човешката еволю- ция. Еволюцията на човечеството в областта на мислите е едно възпитаване в свобода. Активността на определени елементарни духове. От началото на ХVІ век и нейната връзка със социалния живот. Прощални слова преди отпътуването за Англия.
ЧАСТ ТРЕТА
МИСИЯТА НА ДУХА
8. ОСМА КОНФЕРЕНЦИЯ, Оксфорд, 20 август 1922 г….............96
Методът на духовното търсене. Обектът на познанието чрез посвещение- то: самият познаващ човек. Дисциплината на мисловния живот.Природа и образуване на медитацията за постигане на Имагинация, Инспирация и
Интуиция. Упражнение за ретроспекция. Етерното тяло е едно тяло на времето. Трансформация на паметта. Безсмъртието и нераждаемостта. Обединение на физическата и моралната подредба на света.
9. ДЕВЕТА КОНФЕРЕНЦИЯ, Оксфорд, 22 август 1922 г…….....111
Животът между смъртта и едно ново раждане от гледна точка на инспи- рацията. Процесът на завръщането. Слизането към новото раждане. Исто- рията е една история на душата. Особености на общуването с мъртвите. Тяхната връзка с езика. Адам Кадмон. Изграждането на човешката форма, изхождайки от констелации и движение на звездите. Произход на очите, на сърцето. Изкореняване на древната наука за посвещението от ІV век. Знание за вяра /догми/. Представа за Аза и симетричния човек. Бъдеща трансформация на двете очи в едно единствено духовно око. Необходи- мостта да се разберат процесите на връщане.
10. ДЕСЕТА КОНФЕРЕНЦИЯ, Оксфорд, 27 август 1922 г……...124
Мистерията на Голгота е смисълът на цялото земно съществуване. "Тай- ната вечеря" на Леонардо да Винчи е илюстрация за това. Разположе- нието на човешката душа пред Христос. Принципът на Отца. Понятия за грях и болест. Лечители. Мистерийни учения за Христос, съобщението за неговата бъдеща поява. Свързването на учениците с Христос след неговата смърт. Неговото учение за безсмъртието на душата. Нашите днешни мисли са мъртви: те възкръсват чрез живия, лечителски дух, Светия Дух.
11. ЕДИНАДЕСЕТА КОНФЕРЕНЦИЯ, 30 август 1922 г………134
Отразена опитност на движенията на планетите и на констелациите на неподвижните звезди по време на съня. Етерното възприемане на сърцето. Окото на Слънцето, окото на човека. Христос е водачът през смътните събития от сферата на Зодиака. Изживяване опитността на своята собствена Карма. Пробуждането и елементът на Луната. Наука за посвещението на Запад, в Гърция и през модерната епоха. Разбиране на историята. Рит- мични връзки между Небето и Земята. Постигане на връзка с мъртвите чрез езика на сърцето.
Текстът на това издание бе установен от Пол Жени, според стенограми, не видени от лектора. Рисунките в текста са според рисунките на Рудолф Щайнер, рисувани на дъската, изпълнени от Ася Тургениева.
ПРЕДИСЛОВИЕ
Текстове, като този настоящият, не бяха предназначени за публикуване. В действителност, те са препис на лекции, които Рудолф Щайнер изнесе пред членовете на Теософското Общество, направен после, от 1913 г., нататък в Антропософско Общество, невидяни повече от Рудолф Щайнер. Тези устни съобщения бяха предназначени следователно, за една по-собствена публика, с определени бележки, които намираме развити именно в писмените трудове на Рудолф Щайнер* /* Виж: Рудолф Щайнер - конференция от 16 юли 1922 г. в "Човешки въпроси, космични отговори", Же- нева, EAR, 1988г./.
От факта на тяхното естество и тяхното предназначение - да се позволи на индивидуалното съзнание да разбере действителността, сетивната и свръхсетивната - тези бележки не съставят една чиста и първична инфор- мация. За всеки, който се приближава към тях, искайки да ги направи свои, те имат произход на модификация на погледа, който всеки носи върху света и върху самия себе си, следователно, на отношението на всеки към действителността.
Точно този опит - който всеки може да направи при пълна яснота на съзнанието - позволява да се напра ви едно точно и правилно оценяване на съдържание като това.
О Р И Е Н Т И Р И
Конференциите, обединени в настоящия том, бяха проведени една част в Швейцария /Дорнах/, другата част в Англия /Оксфорд и Лондон/, през лятото на 1922 година.
През 1917 г. Р.Щайнер напразно опита да покаже на високо отговорни политици в Германия и в Австрия, че съществува един път на социално оздравяване и че тази "тричленност на социалния организъм" отваря перспективи за мир. Между 1919 и 1921 г., той се обърна към пролетариата и към работодателите, без да успее да преодолее съпротивата както на работодателите, така и на синдикатите. В действителност, той не беше поддържан и от Антропософското Общество, което проявяваше твърде слаба активност към дълбоките нужди на епохата. Годината 1922 е тази, в която Р.Щайнер констатира, точно в Оксфорд, че моментът за реализиране на тричленния социален организъм "е минал в Централна Европа". При това, той полага значителни усилия, да запознае голямата публика с Антропософията, въпреки язвителните критики и противници, докато Антропософското Общество изпада в летаргия. Изложен на опита за физическо насилие, Щайнер съкращава значително своите публични конференции в Германия, най-вече в Англия, където ходи три пъти. В края на своето първо пътуване, той напуща Англия "Изпълнен от мисълта, че в
Англия има хора, които считат културата и защитата на антропософската кауза за част от своята житейска задача и действат енергично в това направление*" /* Виж: Рудолф Щайнер, конференция от 16 юли 1922 г. в "Човешки въпроси, космични отговори". Женева, E A R 1988/ .
Не могат да се изложат по съвсем точен начин - тези конференции, които ако се съди по заглавията им, най-напред изглеждат, че принадлежат към религиозната област, ако не се допълни това кратко табло за 1922 г. чрез един основен аспект: от 1920 г. и най-вече от пролетта на 1921 г., е на път да се образува, по инициатива на няколко студенти по теология, дирейки едно "религиозно обновление на антропософската ориентация" и с помо- щта, която Щайнер не им бе отмерил, движението, което ще стане на 16 септември "Общност на Християни". Но точно в навечерието на това основаване и в момента на закриване на цикъла от конференции "Филосо- фия, космогония и религия в Антропософията", Щайнер характеризира Антропософията като всеобщ извор на обновление, чиито води не могат да бъдат уловени от никаква религиозна форма. "Във всички области ние сме водени точно от модерната наука за посвещението, към едно задълбочено възприемане на христологията. Ето защо можем да говорим за едно обновление на религиозното съзнание чрез антропософията, точно така, както бе говорено през изтеклите дни за обновление на философията, която става тогава едно живо философско знание и както бе говорено за задълбочаване на космологията, до която се достига, правейки място на това което може да бъде възприето във висшите светове само в интуиция и инспирация Полза за цялото човечество може също да се роди от това задълбочаване в обновлението на религиозното съзнание, което само тогава става едно напълно осъзнато християнско съзнание. Антропософията ис- ка, да допринесе за продължаването на правилното по-нататъшно развитие на християнството, в такъв смисъл, че тя не иска да стане нова рели- гия, а да помогне на християнската религия, дошла в света чрез мистерията на голгота, да разгърне своята форма. Тази религия носи в себе си силата да продължава да еволюира: антропософията иска да се разбере това по правилен начин и да бъде за продължаването на тази еволюция".
Конференциите върху Троицата са поставени под знака на същата все- общност.
В действителност, само Антропософията позволява да се разбере тази "Мистерия на Троицата". Какво представлява Отца, Синът и най-вече Светият Дух? Дали това са понятия, собствени на установените религии или най-съществени реалности за света и за човека? Еволюцията на човечеството до нашата епоха, чиято кулминация е в това, което Щайнер нарича "спинглеризъм" не прави място на божественото вече под никаква форма. Щайнер посочва, че човекът прогресивно е загубил своята първо
начална връзка със свръх сетивната действителност. Но тази загуба беше необходима, за да може той да постигне свободата. Несъзнателната връзка на човека с духа в космоса, сега е отново съзнателно спечелена. Щай- нер излага метода, позволяващ да се развият душевните сили, благодарение на които човекът не умира когато умира: In Christo morinur. Накрая се явява грандиозното понятие за "Мисията на Светия Дух": ако се оставим да бъдем водени от великия Лечител Христос, духът може да се роди отново от всичко, ще е живо: "ако вървим до Христос, ако внесем нашите мъртви мисли, придружени от Христос, в света на слънцето, на луната, на облаците, на планините, на реките, на минералите, на растенията и жи- вотните, ако ги внесем в целостта на физическия човешки свят, всичко става живо в погледа, който отправяме към природата. И той се ражда от всички същества, като от гроб, живият дух. Духът, който ни лекува, ду- хът, който ни пробужда от смъртта, светият дух. И съпроводени от Хрис- тос,се чувствуваме изпълнени отново с живот, с това, което сме изпитали в смъртта. Ние чувстваме, че живият дух, духът, който лекува, ни говори от всички същества на този свят"/Х конференция/.
Задачата на човека се показва тук ясно: оживявайки своята мисъл, той дава отново живот на този интелект, който води към социалната ситуация, отпушваща се единствено в един "Упадък на Западния свят". Но ако разбираме тези три същества на Троицата, ще постигнем намирането на точното място на човека в хода на бъдещето. Оживотворявайки мъртвите мисли, ще разберем природата и ще възродим човека: "Това не е една обикновена формула, изнамерена от всички части, троицата от Бог Отец, Бог Син и Бог Дух; това е нещо дълбоко свързано с цялата космична еволюция и което става за нас едно живо, а не мъртво познание, когато съживим в нас самите един възкръснал, когато съживим Христос, този, който донася светия дух.
Тогава ние разбираме, че ако не можем да виждаме божествеността, от която сме родени, то това би било нещо, подобно на болест. За да е ате- ист, човек трябва да бъде болен, без да го знае. Той е в добро здраве само тогава, когато неговата физическа природа, в своята цялост, е такава, че той може да усети отвътре това "от бога съм роден", квинтесенция на неговото собствено същество. Удар на съдбата е, ако човек не намери в своя земен живот Христос, който може да го води, който, накрая на земния живот може да бъде водачът, който ще му помогне да премине смъртта, който може, преминавайки през смъртта, да го поведе към познанието. Защото ако ние усещаме така, "in Christo morimur", ние усещаме също то- ва, което иска да се роди в нас чрез съпровода на Христос, чрез водачеството на Христос, тогава ние усещаме, че от всичко това възкръсва духа, възкръсва даже в този земен живот. Ние се чувстваме отново живи в този
земен живот, ние гледаме надалече, през вратата на смъртта, през която Христос ни води, ние наблюдаваме този живот, който е отвъд смъртта и сега знаем защо Христос бе изпратил духа, светия дух: защото ние можем да се свържем още в този живот със светия дух, ако се доверим на водачеството на Христос. Можем тогава, с право да кажем, с пълна сигурност, че ще умрем в Христос, когато преминем вратата на смъртта.
Това, с което направихме опит тук в природата чрез нашето познание има вече в аванс значение за бъдещето. Защото това, което иначе е една мъртва наука, бива пробуден от живия Дух. Ако ние сме разбрали добре: "От Отца сме родени -, в Христос ще умрем" можем да кажем с пълно право, когато, на мястото на смъртта на знанието, се яви неочаквано истинската смърт, която ни отнема тялото - преминавайки чрез погледа вратата на смъртта - : В Светия Дух живеем новото пробуждане - Per Spiritum san- ctum reviviscimus /Х конференция/.
Да се разбере тройната връзка на човека с духа е ключът, който позволява едно оздравително действие в социалния организъм.
Женевиев и Пол - Хенри Бидо
1. Конференция от 28. VІІІ. 1922 г. "Човешкото същество в социалния ред".
2. Р.Щайнер цитиран в Кристоф Линденберг.
Ч А С Т П Ъ Р В А
МИСТЕРИЯТА НА ТРОИЦАТА
ПЪРВА КОНФЕРЕНЦИЯ
Дорнах, 23 юли 1922 г.
Вече отбелязах, че духовният живот на първите четири века на християнската ера е в основата си тотално заровен в забвение; че всичко, което се отнася до вижданията за света и познанията на хората, живели в епохата на Мистерията на Голгота и още през четирите следващи века е достиг- нало, в основата си до поколенията само чрез писмените документи на техните противници; така, че ретроспективния поглед на духовния изследовател е всъщност необходим, за да се състави една по-прецизна таблица за това, което се е случило по време на тези четири първи века на християнската ера. Аз също опитах, вие знаете това, през тези последни години да нарисувам в няколко черти портрета на Жюлиен л'Апоста.
Ние не можем, обаче, да кажем, че чрез обикновените исторически пред- стави, следващите векове се явяват на днешните хора по един по-ясен начин. От V, почти до ХІІ,ХІІІ,ХІV век, това, което би могло да се нарече "душевен живот" на европейските народи, се явява абсолютно неясно, щом се придържаме към обикновените исторически представи. Какво има
в основата на тези обикновени исторически представи? Какво има в творбите даже на претендиращите драматурзи или поети с гъвкаво перо, например, от рода на господин ван Вилденбрух*/* Ернст ван Вилденбрух /1845-1909/ минава най-напред за драматурга на вилхелмската епоха. Не- говата известност избледнява бързо пред успеха но натурализма/, които са се задоволявали най-вече да изопачават в своите творби, във външни чудовища, различните дела на семейството на Луис льо Пию или други подобни персонажи, представени после под историческо име?
При това от изключителна важност е да проникнем с поглед в истината за европейския живот, в това, което обхваща времето, от което произлизат, знаем го добре, толкова много неща от днешната епоха и че трябва да се разбере основно, особено по отношение на душевния живот на европейското население, ако искаме просто да разберем, ако и това да са дълбоки културни течения даже и от следващата епоха. Искам най-напред да взема като изходна точка нещо, което за много от вас ще бъде, разбира се, малко далеч но, на което може даже днес, да бъде разглеждано по точен начин само в светлината на духовната наука и което, на това основание е на свой ред тук
Вие знаете, разбира се, че сега съществува нещо, наречено "Теология". Тази теология, такава, каквато я разглеждаме до наши дни, в основата си цялата днешна теология на европейския свят, е в действителност извлече- ние, в своята главна структура, в своето вътрешно естество, от епохата на ІV, V век; тя премина следващите доста смътни времена до ХІІ и ХІІІ век, където намери тогава, по един сигурен начин, завършване в схоластиката. Да разгледаме тогава тази теология, която се оформи малко по малко в своята истинска същност, едва в по-късния период на св. Августин не може да бъде разбран с помощта на тази теология, или поне не може да бъде разбран точно, докато всичко което предшества, също, всичко, което не може повече да бъде разбрано чрез тази теология. Ако разгледаме същността на тази теология, която се ражда точно в най-смътните времена на Средновековието - смътни за нашето познание, за нашето външно познание -, трябва преди всичко друго да видим достатъчно ясно, че тази теология е нещо съвсем различно от това, което беше преди теологията или това, което би могло да се нарече, всъщност така. Това, кое то някога беше теология, е в действителност само едно наследство, така да се каже, което има корен в епохата, в която тогава е родена теологията такава, каквато току-що я характеризирах. Вие можете да си изградите представа за появата, която имаше някога това, което после е станало теология, четейки краткото есе на Денис Ареопага, което ще намерите под номер в Гьо- теанума от тази седмица*/* Гютнер Вахсмут. "Денис Ареопага - учението за йерархиите" - неприведена в Гьотеанума № 50,51,52 от 23 и 30 юли
1922г./. Ще намерите също и останалата част от есето в продължението му в един от следващите номера. Там ще намерите също съвсем точно изложен начина да са поставени по отношение на света в първите векове на християнската ера: те бяха съвсем различни от тези на ІХ,Х и следващи векове.
Ако искаме да характеризираме в едри щрихи целия контраст между това, което ще наречем тук "древната теология", теология такава, каквато се изявява даже в това, което бихме предпочели да наречем една късна про- дукция, тази на Денис Ареопага и модерната по-сетнешна теология, би трябвало да кажем това: древната теология гледа всичко, що се отнася до духовния свят, така да се каже, отвътре, с един директен поглед, така да се каже, върху това, което става в духовните светове. Ако искаме да имаме представа за на чина, по който тази древна теология мислеше, по който тя съзерцаваше чрез вътрешния поглед на душата, можем тук още да го търсим само чрез методите на духовната наука на днешната антропо- софия. Тогава можем да стигнем до това, което следва. Вчера вече хара- ктеризирах, от друга гледна точка, подобни неща*/* Виж: Рудолф Щай- нер конференция от 16 юли 1922 г. в "Човешки въпроси, космични отго- вори". Женева, EAR, 1988/.
Когато се издигнем до имагинативното познание, забелязваме все повече и повече и чрез целия този процес на издигне към имагинативното познание сме отнесени в недрата на духовни процеси. Че целият душевен живот така бива носен в недрата на тези процеси, докато ние се издигаме до имагинативното познание, се представя пред нас така, сякаш сме влезли във връзка със същности, които не живеят на физически план. Виждането чрез органите на сетивност представя и тогава имаме опитност с изчезва- нето, така да се каже, на всичко, що е сетивно виждане. Но целият процес се представя пред вас така сякаш същности от висш свят ви помагат; даваме си сметка, че трябва да схващаме тези същности като същите тези, които са разглеждани в древната теология като Ангелои, Архангелои и Архаи. Тогава бих могъл да кажа, че тези същности ви помагат да се издигнете до имагинативното познание. После, така, както се отварят обла- ците, светът на сетивата се отваря и погледът прониква зад света на сети- вата. А зад света на сетивата, се отваря тогава това, което можем да наречем инспирация, зад този свят на сетивата се открива тогава втората йе- рархия, йерархията се открива на Екскузиаи, на Динамис, на Кариотетес. Тези творчески същности, които подреждат света, се представят на позна- нието, инспирирано от душата. И когато после, възнесението продължава до интуицията, тогава се появява първата йерархия - Тронове, Херувими, Серафими. Това са възможностите да се постигне директно, отново, чрез духовно развитие, онова, което чувахме, в действителност да се изразява
в древните теологии чрез наименованията на Първата, Втората, Третата йерархия.
И точно когато разглеждаме още теологията на първите векове на християнската ера, която знаем беше в голямата си част изкоренена, забелязва- ме, че тя представя още нещата по такъв начин, че за нея, в действител- ност, човешкото същество, когато направлява своите сетива към външния свят, такъв, какъвто той им е обикновено достъпен, вижда, разбира се, нещата и трябва да вярва в това, но няма познание за тях. В тази древна теология е представено едно изцяло своеобразно съзнание: съзнанието, което трябва най-напред да е изживяло нещо в духовния свят, и че единствено с това, което е изживяно в духовния свят се дават понятията, с които можем тогава да се приближи сетивния свят и да се освети, така да се ка- же, сетивния свят чрез тези идеи, извлечени от духовния свят. Тогава са- мо, сетивният свят се организира в реалност.
Това съответства, впрочем, в определен смисъл на онова, което се даваше на едно сънищно ясновидство, каквото беше някогашното атавистично ясновидство. Хората бяха тогава в действителност, най-напред по топили своите погледи в един духовен свят, даже и да имаха само сънищни представи и после те приложиха към виждането за сетивния свят това, което бяха изживели вътре, в духовния свят. Ако тези хора на свое разположение само виждането за сетивното, те биха си се явявали на самите тях като някой, който се намира в тъмна стая и няма светлина. Но щом имаха своето виждане за духа, резултатът от чистото потапяне на техния поглед в света на духа, и което те приложиха към сетивния свят - те видяха, на- пример, най -напред нещо от творческите сили на света на животните и ги приложиха после към животните на външния свят - имаха впечатле- нието, че са влезли с лампа в тъмна стая. Така те имаха впечатлението, че са дошли с тяхното духовно виждане към виждането за сетивното, да го осветят. Само така то се позна. Това беше абсолютно, съзнанието на тези древни теолози. От този факт, цялата христология беше винаги познава на отвътре, по време на първите векове от християнската ера. Не беше видян отвън процеса, който се разви, слизането на Христос в земния свят, той се видя отвътре, изхождайки от духовната страна. Христос бе потърсен най-напред в духовните светове и бе проследено неговото слизане във физически-сетивния свят. Такова беше съзнанието на теологията на древните времена.
Случи се, обаче, следното събитие: римският свят, който формираше най-западната част, където се изнесе Христовия импулс, беше от гледна точка на своята концепция за духа, целият импрегниран от тенденцията, от склонността към абстракцията и от превеждането в абстрактни концепции на това, което беше виждане за света. Но в действителност в момен-
та, в който християнството напредваше малко по малко към Запад, римският свят падаше в руини, в разрушение. И, дошли от Източна Европа, северните народи проникнаха и навлязоха към Запада и Юга. Изключите- лен факт е, обаче това, че докато, от една страна римският свят се разде- ляше, и че дошли от Север, младите народи навлизаха, се оформи на италианския полуостров този колеж, за който вече говорих тук в последно време* /*Виж Р.Щайнер, конференция от 16 юли 1922 г. в "Човешки въ- проси, космични отговори" Женева, EAR,1988/ като си даде задача, в дей- ствителност, да използва всички събития, за да премахне до корен древните виждания за света и да бъдат оставени да стигнат до потомството само тези писмени документи, които се приемат благосклонно в този колеж.
Историята, разбира се, не предава по никакъв начин този факт и при все това, той е реален. Ако съществуваше някакво негово историческо пред- ставяне, би се споменал, само този колеж, намиращ се в Италия като наследство на епископския римски Колеж, който елиминира коренно всичко онова, което не му харесваше, измени останалото и го предаде на пото- мството. В Рим, бе създаден документ за процесите на икономическата политика, така бе възможно да се приемат склонности, които преминават волята на индивида. По същия начин, в този колеж се прояви тенденцията да се увековечи римлянина под формата на чист наследник, по-точно, чист сбор от догми: така той щеше да премине през много поколения, в следващите епохи на историческото развитие. "Трябва също, възможно най-дълго да няма никакво виждане за каквато и да е новост в духовния свят", казваше този колеж. Принципът на посвещение трябваше да бъде тотално изкоренен. Това ние променяме сега, и то трябва да бъде предадено в писмена форма на потомството.
Ако си представяха нещата в цялата тяхна сухота, би трябвало да бъдат представени с тази обективност. И християнството щеше да познава всякакви други премеждия, щеше да се вкамени тотално, ако северни те народи именно не бяха дошли и не се бяха влели повече в Изтока, отколкото в Юга. Защото тези народи бяха надарени с една определена естествена дарба, съвсем различна от тази на южните народи, гърци и римляни.
Собствената природа на южните народи ги поставяше при това - по-малко при римляните, но по-силно при гърците - най-малко в древните вре- мена, в постоянно отделяне на индивиди от народната цялост; те преминаваха степените на посвещение и можеха да потапят своите погледи в духовния свят. Така можеха да се родят теологии, които бяха едно директно виждане на духовния свят, такова, каквото бе запазено под своята последна форма в теологията на Денис Ареопага.
Но народите, които слизаха от Север нямаха, най-напред нищо от тази тенденция, която, както казахме, беше много силна при гърците. Тези северни народи имаха при това, нещо друго. Но за да се разбере добре това, което е навлязло в следващите епохи в европейската еволюция именно чрез тези северни народи, чрез готи, германски народи, англосаксонци, франки и т.н., трябва да положите пред своята душа следното нещо: Разбира се, нямаме исторически документи за това тук, но чрез духовната наука, може да се намери нещо от този род. Да вземем един някогашен теолог, малко след времето на Мистерията на Голгота, от І,ІІ век, напри- мер, един от тези теолози, които още са черпели в древната наука за по- свещението. Ако той е искал да изложи нерва, принципите, би могло да се каже, на своята теология, той би казал: за да имаш даже една каквато и да е връзка с духовния свят, най-напред трябва да се сдобиеш с познание за духовния свят, директно, чрез своето собствено посвещение, или като ученик на посветен. После, когато си стигнал в духовния свят до понятията и идеите, можеш да прилагаш тези понятия и идеи в сетивния свят.
Моля ви, запомнете добре това. Тази някогашна теология най-напред търсеше понятията и идеите, прониквайки директно в духовния свят. После, преценяваше тя, може ли да се прилагат в сетивния свят понятията и иде- ите, почерпени от духовния свят. Такива бяха приблизително, абстрактните принципи на една древна теология от този род.
Естествените дарби, обаче, на готическите народи, на германските народи не бяха такива, каквито една теологическа ориентация от този род можеше да наложи, защото тази теологическа ориентация беше, разбира се, изцяло отправена според своята собствена природа към това да се видят отвътре явленията, можещи да се видят в света, да се види най-напред име- нно духовното и да се признае, че сетивното може да се види само ако се изхожда от духовното. Теология от този род можеше да се роди само от древното атавистично ясновидство, чийто най-зрял продукт тя беше, защото атавистичното ясновидство беше също, това се знае, едно вътрешно виждане, даже ако става въпрос за имагинациите, които имаха сънищен характер. Бидейки им дадени всички естествени дарби, от тези нашественически народи, дошли от Север, не можеха да се родят в недрата им посветени от този род, които потапят директно своя поглед в духовния свят, за да видят в неговата цялостност, изхождайки от там, сетивния свят. Те- зи народи също имаха още малко от атавистичното ясновидство; в дейст- вителност, те бяха още в един по-раншен, по-примитивен стадий от човешката еволюция. Тези готи или тези ламбарди и т.н., пазеха още нещо от древното ясновидство. Това древно ясновидство, обаче, не се отнасяше изобщо до едно вътрешно виждане, а до духовен поглед, разбира се, кой- то, обаче, се обръщаше повече към външната страна. Те гледаха, така да
се каже, духовния свят отвън, докато южните народи имаха естествени способности да гледат духовния свят отвътре.
Какво означава този израз: "тези народи гледаха духовния свят отвън?" това означава, че те виждаха, например, това: един мъж е смел в битка, умира в битка. Животът на този мъж, чийто външен аспект те гледаха, не беше приключил, те проследяваха с поглед начина, по който той започваше да живее в духовния свят. Но те не проследяваха само начина, по който този мъж започваше да живее в духовния свят, а също и начина, по който той продължаваше още да действа за земните хора. И така тези северни народи могат да кажат: ето един човек, който е мъртъв, това се е случило след такова или такова важно действие, след като е бил водач на народ или на племе. Ние виждаме неговата душа и начина, по който тя продължава да живее, която - ако, е била, например, на войник - е посрещната от Einherier * /*В древна Исландия /ІХ-ХV век/ думата изразява "тези, които воюват сами"/, където живее по един друг начин. Но в дейст- вителност, тази душа, този мъж е още тук. Той е тук, той продължава да живее. Смъртта не е нищо друго, освен събитие, което протича само тук на земята. И това, което бе наистина погребано в забрава за времето от ІV,V до ХІІ и ХІІІ век, това е нещото, което винаги е съществувало, това виждане на нещата: душите на хората, които са се радвали на една дълбока почит, продължават да съществуват, присъстват за земните хора; те са даже над тях, когато водят битки. Хората си представяха, че тези души още присъстват, че не са изчезнали за земните хора; те продължават, така да се каже, да поемат върху себе си функциите от своя земен живот със силите, които им дава духовния свят. Атавистичното ясновидство на тези северни народи беше такова, че те виждаха, така да се каже, тук, на земята активността на тези хора, но имаха, веднага отгоре, нещо от света на сенките. В този свят на сенките се намираха покойниците. Достатъчно е да гледаш - всъщност, тези, които бяха от предишното поколение,продължават да живеят, те са тук, ние имаме обща връзка с тях; достатъчно е да бъдеш внимателен за това, което става във висините и те са тук. Това чув- ство, че мъртвите са там присъстваше с изключителна сила през епохата след ІV век, когато северна та култура се смеси с римската.
Виждате ли, с такова виждане северните народи направиха място на Хри- стос. Те гледаха, на първо място този свят на мъртвите, но които бяха в действителност, единствените истински живи. Те виждаха да се носят над тях цели популации от мъртви, но които всъщност бяха живи. Те не търсеха Христос тук, на земята, между сновящите във физическия свят хора; те търсеха Христос там, където бяха тези живи мъртви; те го търсеха дей- ствително, като едно същество съществуващо над земята. Разбирате тотално конкретния аспект - Христос е описан тук между хората - напълно
предани и изцяло според тевтонските нрави - когато разберете, че в действителност всичко това е наполовина преминало в царството на сенките, къде то живеят живите мъртви. Вие ще разберете добре още повече неща, ако наистина вземете под внимание тази склонност, формирана после от смесването между северните народи и римския народ. Има, например не- що, което винаги се споменава в обикновената книжовна история и което би трябвало да кара хората да се замислят; хората са отвикнали почти изцяло в днешно време, това се знае, да разсъждават за тези феномени, споменавани точно като живи факти от историческия живот. Намирате, на- пример, споменати в книжовната история поеми, в които Карл Велики е цитиран като предводител на кръстоносни походи Карл Велики е описан просто като предводител на времето на кръстоносните походи; нещо по- вече, през целия период от ІХ до следващите векове, Карл Велики е описан навсякъде като жив. Навсякъде хората докладват за него. Той е опи- сан, така сякаш е бил там. И когато идва времето на кръстоносните похо- ди, за които не знаете, че се състояха много по-късно, бяха съставени пое- ми, които описват Карл Велики приготвящ се да тръгне с кръстоносците на кръстоносен поход против невярващите* /*т.е. на Спасителя, епопея от ІХ век, в стихове/.
Същността на всичко това може да се разбере само ако се знае точно, че по времето на тези привидно мрачни векове на Средновековието, чиято истинска история беше тотално заличена, съществуваше това съзнание на живота пълна от мъртви,която живее под формата на сенки. Едва по-късно хората поставиха Карл Велики в Унтерсберг* /* Във варовитите Алпи на областта на Залцбург/. След известно време,когато духът на интелектуализма стана толкова силен, че този живот на сенките спря, го поставиха в Унтерсберг, или поставиха Фредерик Барбарос в Kyffhauser* /* в Тюрингия/. До тогава, те го държаха в съзнанията си така, сякаш той живееше между тях.
Но къде търсиха своето християнство, своята христология, своето христово виждане, тези хора, които бяха видели между тях самите един жив свят, благодарение на своите атавистични дарби? Те ги търсеха, отправяйки своя поглед върху това, което се получаваше, когато живият мър- тъв, почитан в живота, се явяваше на душата им с всичко, което е било и с неговото продължение. И така, дълго време, Карл Велики бе виждан да предприема, в Испания, първия кръстоносен поход против неверниците. Но такъв, какъвто бе видян, целият този кръстоносен поход беше в дейст- вителност, преместен в царството на сенките. Той бе видян в царството на сенките, този кръстоносен поход, след като беше предприет на физическия свят, беше му направено продължение в царството на сенките, но това беше отражение на Христос действащ в света. Ето защо се описва
Христос, който, заобиколен от дванадесет рицари, между които се намира един Юда, слязъл на кон до Испания и се описва как този последният предава тогава цялото дело. Така ние виждаме, че ясновидският поглед беше отправен върху външния аспект на духовния свят - а не, както ня- кога, върху вътрешния, следователно, сега обратното, върху външния ас- пект, върху това, което се получава, когато се гледат духовете отвън, което се правеше някога отвътре. Сега, всичко, което се развиваше в царството на сенките се извършваше, за най-важните неща, като отражение на Христовото събитие.
И така, от ІV до ХІІ,ХІV век живееше в действителност, в Европа пред- ставата, че хората, които са мъртви, след като са извършили важни неща, заемат според своите действия, след смъртта място, което кара другите да ги смятат за отражение, за образ на Христовото събитие - ако мога да се изразя така - под формата на сянка във въздуха. Ако хората бяха изразявали това, което усещаха, щяха да кажат: над нас още витае течението на Христос; Карл Велики предприе поместването си в това течение на Хри- стос и заедно със своите рицари създаде образ, възпроизвеждайки този на Христос със своите 12 апостола, той продължи в духовния реален свят делата на Христос. Така, в този привидно тъмен период на Средновеко- вието, тези хора са си представяли нещата. Светът на духа тогава беше виждан отвън, бих предпочел да кажа, като формиран според света на сетивата, като сенки от света на сетивата, докато някога в епохата, в която древната теология беше отражението, той беше виждан именно отвът- ре. Накратко, за чисто интелектуалните хора, разликата между този физически свят и духовния свят е в това, че съществува бездна между двата. В първите векове на Средновековието, тази разлика, не съществуваше за хората от тази привидно тъмна епоха. Бих искал да кажа, че мъртвите останаха близо до живите и че особено почитаните хора, провеждаха, по време на първия период следващ смъртта, следователно, в първия период след раждането си в духовния свят, така да се каже, своето ученичество, преди да станат свети.
За хората от тази някогашна епоха, нямаше нищо чудно в това, че се говори за тези мъртви живи като за реални същества, веднъж щом са родени в духовния свят. И ето, виждате ли, определен брой от тези мъртви живи хора бяха ангажирани да бъдат пазители на Светия Граал, когато бяха специално избрани. Мъртвите живи, специално избрани бяха ангажирани да бъдат пазители на Светия Граал. Легендата за Граала няма да бъде никога изцяло разбрана, ако не се знае кои бяха в действителност, пазителите на Граала. Да се каже например: тогава пазителите на Граала не бяха, всъщност реално съществуващи хора би изглеждало в най-висока степен смехотворно за хората от днешната епоха. Защото ще им бъде казано:
вярвате ли, че сенчести фигури бродят по земята, че вие сте повече от тези, които са мъртви и сега се събират около Граала? Би изглеждало напълно смехотворно за тези, които живееха в тези времена, че тези фигури тук на земята се смятат за по-реални от мъртвите живи. Трябва напълно да се влезе чрез усещане, в душите на тази епоха: нещата бяха такива за тези души. И всичко, което можеше да съществува за света от факта, че човек имаше съзнанието за една връзка от този род с духовния свят протичаше така в тези души. Ето защо човек си казваше: разбира се, хората, които са тук на Земята, са най-напред формирани от това, което им е най-близко. Но един днешен човек може да стане добър само ако приема в себе си това, което може да му даде един мъртъв жив. И в определен сми- съл, хората на Земята се гледаше така, сякаш те бяха в действителност само обвивката, която мъртвите живи използваха за тяхното външно дейст- вие. Такава беше характеристиката на тези векове, която се изказваше така: когато тези мъртви живи искат да извършат тук, на земята нещо, за което се изискват ръце, те влизат в жив човек от физическия свят и извършват нещото чрез посредничеството на този човек. Но това не е всичко. Имаше хора от тази епоха, които си казваха просто: нищо по-добро не може да се направи, от това да се даде обвивка на тези хора, които са сега в света на мъртвите живи, едни толкова значими същности, призовани да пазят Граала. И из между народа от тази епоха съществуваше абсолютно това виждане на нещата, което ги караше да казва: един такъв човек се е посветил, да речем, например, на ордена на Лебеда. Тези, които искаха рицарите на Граала да могат да действуват чрез тяхното посредничество тук - долу във физическия свят, се бяха посветили на ордена на Лебеда. И човек от този род, чрез чието посредничество действаше един рицар на Граала тук - долу, във физическия свят, се наричаше "лебед".
А сега, мислете върху легендата на Лоенгрин. Помислете върху това, което се разказва в тази легенда: когато Елза фон Брабант е в дълбока скръб, идва лебедът. И ето, че се появи лебедът, т.е. членът на ордена на Рицарите на Лебеда, лебедът, който е приел в себе си един от участниците в кръга на светия Граал; не беше позволено да бъде питан за тайната на неговата собствена същност. Тези, които се чувстваха най-щастливи в този век, например, но още и в следващите векове, бяха принцове като Хен- ри дьо Сакс, който можа да има в своята войска, по време на кампанията си за Унгария, този рицар на лебеда, този Лоенгрин.
Но имаше много от тези рицари, които бяха считани основно само като външна обвивка на тези, които воюваха още във войските от отвъд смър- тта. Хората искаха да бъдат свързани с тях. В очите на живите имаше такава важност за реалността на тази легенда, станала изцяло абстрактна днес, която може да се измери само ако се проникне в склонността на ду-
шата от това някогашно време. Съществуваше, значи, тази концепция, която зачиташе най-напред изключително физическия свят и търсеше да види издигането на духовния човек от физическия, който после става част от мъртвите живи. Тази концепция доминираше над духовете от тази епо- ха, тя беше същественото от това, което живееше в душата: трябва най-напред да сме опознали човека на земята и после може да стане издигането до неговия дух. По отношение на едно по-древно виждане, нещата бяха обратни, даже във външния общ живот. В древни времена, хората най-напред потапяха поглед в духовния свят. Имаше стремеж да се види човека колкото е възможно, едно духовно същество преди неговото слизане на земята "и тогава" се казваше, "може да се разбере това, което е на зе- мята". После, веднъж щом тези северни племена се смесиха с римляните, се формира това виждане на нещата: духовното се разбира след като е било проследено най-напред във физическия свят и е било видя но да се издига от физическия свят под духовна форма. Това беше обратното на съществуващото преди.
Отражението на това виждане е това, което става теологията на Средно- вековието. Древните теолози казваха: най-напред трябва да има идеи, трябва най-напред да се познава духовното. За тези древни времена, концепцията за вярата би била нещо абсолютно абсурдно, защото хората познаваха на първо място духовното, преди даже да са можели да си помислят за познаване на физическото. Трябваше, разбира се, то да бъде осветено с помощта на духовното. Но сега след като, тръгвайки от най-обширния свят, хората са дошли до това да познават най-напред физическото, се е стигнало до мислене в теологията по следния начин: в познанието, трябва да се изхожда от сетивния свят и после да се извличат от сетивните неща понятията; не да се донасят от духовния свят понятията за сетивните неща, а да се извличат от сетивните неща понятия.
А сега си представете римския свят в неговия упадък и после, това, което присъстваше още в този свят под формата на борба, произлизаща от древните времена: хората изживяваха още понятията в духовния свят и ги прибавяха към сетивните обекти. Това изпитваха хора като, да речем, Ма- тианус Капела, който написа през V век своя трактат "De nuptiis Philolo- giae et Mercurii"* /* т.е. "Женитбата на Философията и Меркурий", трактат върху седемте свободни изкуства /V век/, където той се бори за да търси, въпреки всичко, в духовния свят това, което е на път да стане все повече и повече абстрактно в идеите. Но това древно виждане угасва, защото това римско съзаклятие против духа в съдружието, за което ви гово- рих, изкореняваше именно, всичко, що е непосредствена връзка на човека с духа.
Ние виждаме всичко това да се замъглява малко по малко, древното виждане се прекратява. Това древно виждане още знаеше: ако аз прониквам в духовния свят, ангелите ме придружават. Или, ако това бяха гърци, те ги наричаха "пазители". Човек, който се беше ангажирал така по пътя на ду- ха, си знаеше, че е при дружен от пазител.
Това, което в древните времена беше една духовна реална същност, пазител, това вече през времето, в което пишеше Капела, беше грамати- ката, първата степен на това, което се нарича седемте свободни изкуства. В древните времена, се знаеше, че това, което живее в граматиката, това, което живее в душите и отношенията между думите е нещо, което води към висшата степен на имагинацията. Знаеше се, че в отношенията между думите работи ангел, пазител.
Ако потърсим из представените неща в древните времена, никъде няма да открием сухи дефиниции. Интересно е, че Капела не описва, например, граматиката както по-късно, Ренесанса; не, граматиката при не го е още едно истинско същество и риториката, втората степен, е също едно съще- ство. През Ренесанса, идват вече сухите алегории, преди това, бяха духовните виждания, които не се задоволяват да поучават нещо както при Ка- пела, например, който поучаваше, напротив, това бяха творчески същности и достъпът до духа беше усещан като достъп до творчески същности. Сега, те бяха станали алегории, но все пак, това бяха още алегории. Което значи, че даже и да не са вече твърде богати, даже и да са станали вече доста слаби, все пак, са царици, тази граматика, тази реторика, тази диа- лектика. Те са, разбира се, твърде слаби и в действителност имат само, да речем кожа от понятия върху костите от интелектуално усилие; но това са, все пак, внушителни царици, които отвеждат в духовния свят този Ка- пела, най-древния писател, говорил за седемте свободни изкуства. Той се запознава, така да се каже, малко по малко с тези седем царици най-напред с царица Граматика, после с царица Риторика, с царица Геометрия, с царица Музика и накрая с Небесната царица Астрология, която доминира над всички. Защото това абсолютно са царици. Както казахме, те са 7 на брой. Женската седемкратност ни влече към висините, така би могъл да заключи Капела, когато описва своя път към мъдростта. Но помислете какво е останало от това! Помислете за манастирските училища от Сред- новековието, по-късно. Там, когато граматиката и реториката бяха издя- лани, вече не се изпитваше привличането към висините от женската без- крайност. Стана така: от живото излезе най-напред алегорията, после ин- телектът. Пътят е дълъг от тази същност с природата на муза и която подейства още и на търсещия, в древни времена, пътя минаващ от изречената дума от човек с космично слово, за да може той да го премине и да трябва да каже: "Пей ми, о, Музо, гневът на Peleden Ахилeос,…* /* Пър-
вият стих от "Илиада"/, пътят е дълъг от тази среща с музата, която въвежда човешкото същество в света на духа, макар че вече не той, а музата пее за тази степен до онази, в която говореше после самата реторика в римлянина и по-късно, в това, което бе произлязло от смесицата със съ- ществото, дошло от север, там, всичко става абстрактно, там, всичко става понятийно, там, всичко става интелектуално. Но колкото се приближаваме до изтока и след древните времена, толкова повече откриваме всички неща в конкретния живот на духа.
Някогашния теолог отиваше да търси своите понятия съвсем близо до духовните същности, това е абсолютно вярно. После, той ги прилагаше към света тук - долу. Но теологът, преминал вече онова, което раждаше сливането между северните народи и римляните, казваше това: тук, в сетивния свят трябва да се търси познанието, тогава се получават понятията. - Но там не можеше да стане издигане до един духовен свят. Докато сега, римския колеж беше строго бдял за това, което хората имаха да почерпят, разбира се, тук - долу, в сетивния свят. Докато някога, те имаха, разбира се също този сетивен свят, но търсеха понятията и идеите там, горе /ри- сува/, в духовния свят и осветяваха после физическия свят, сега те приемаха понятия та от физическия свят. Те не се издигаха много, стигаха само до интерпретация на физическия свят. Но, както се знае, наследството беше тук. Чрез своя собствен път на познание, човек не би прогресирал повече, но наследството беше още там, както се знае. Записано беше в писмени документи или поддържано от традицията, но под формата на догми и сковано. Намираше се, значи, там горе / в рисунката/ и неговото запазване става тогава религиозната изповед. Там се съдържаше това, което можеше да се каже за духовната реалност. Там беше. И човек стигаше все повече и повече до съзнанието за това: не трябва да се опира до това, което беше казано за там - горе чрез незнайно какви откровения, които не могат да бъдат вече проверени. Но познанието трябва да оставя долу: там трябва да се търси всичко що е понятийно.
Така се роди също, малко по малко наследството на онова, което съществуваше още в първите мрачни векове на Средновековието. Виждате ли, това беше още една друга епоха, щом съществуваше в Европа атавистичното ясновидство от Средновековието, където например, този /духовен/ саксонски селянин - нарича се "селянин", но това беше при всички случаи един духовник, произлязъл от класата на селяните, самият "Хелианд" го показва - гледаше именно простичко хората от своето обкръжение: имаше способността да вижда, че при смъртта духовно-душевният елемент се отделя и става едно човешко мъртво - живо същество. И така, той описа в големия облак, носещ се над земното как вижда Христовото събитие в
"Хелианд"* /* Виж: Р.Щайнер, конференция от 16 юли 1922 г. в "Чо- вешки въпроси, космични отговори". Женева, EAR, 1988/.
А това, което живее тук на земята стана все повече и повече, би могло да се каже, привличано надолу към това, което е само неживо. Атавистич- ните способности се прекъснаха и понятията се търсеха само в сетивното. И какво виждане произтича от това? Произтече следното виждане: ние нямаме особена нужда да се грижим за свръхсетивното в познанието. Това се съдържа всъщност в писмените документи и в традиции те, достатъчно ни е да отворим древните книги, да потърсим в древните тради- ции. По повод свръхсетивното, там се съдържа всичко, което се предпо- лага, че се знае. Сега ние не сме дезориентирани, щом за познанието, вземаме под внимание, в кръга на сетивния свят именно, само самите поня- тия, намиращи се, в самия сетивен свят.
Така става все по-живо и по-живо съзнанието, че свръхсетивното оставя нещо, което се опазва, ако човек иска да прави изследвания, трябва да се опира на сетивния свят.
Един дух, който беше изцяло още потопен в този свят на видения, който, бих искал да кажа, бе продължил този начин на отклоняване на вниманието от сетивния свят, както го правеше духовният саксонски селянин, който написа "Хелианд" през ХІХ век, и това беше Грегор Мендел. За ка- кво се грижеше още малката част от наследствения свят под формата в която се правеха изследвания в древни времена? Това се намира, знае се, в Стария Завет. Достатъчно е да сведем своя поглед към сетивния свят и да се види кръстосването на грах с червени цветове, с грах с бели цве- тове, което дава грах с червени и бели цветове, и двуцветен, и т.н. Мо- жеш да бъдеш именит естественик и да не изразяваш нищо, което да е по някакъв начин в противоречие с това, което трябва да се каже за свръх- сетивното, защото той абсолютно не се засяга.
Следователно, именно тази модерна теология, произлязла от древната теология и модифицирана до степен да стане такава, каквато вече ви характеризирах подтикна хората да изучават природата по начин, по който Грегор Мендел, един истински католически проповедник, какъвто беше той, изучаваше природата.
И какво се получи? Учените, които имаха една наука без предварителни предположения, след като са разглеждали веднъж Грегор Мендел с през- рение, го наричат, много късно - честно казано, това не са думите на тези хора, но ние можем, при все това, да го изразим с този израз - "светия", по техен начин, в степента, в която те наричат един голям учен, във всички университети. Нещата имат напълно своята вътрешна свързаност. Дне- шната наука е възможно само ако тя се прави по такъв начин, че счита за авторитетен учен именно този, който приема без резерви гледната точка
на теологията от Средновековието. Днешната наука е абсолютно продъл- жение на най-интимния нерв на схоластичната теология; останалото е само нещо, дошло после, но това е продължението до нашата епоха, от схоластичната епоха.
Затова е съвсем в реда на нещата, че Йохан Грегор Мендел бе признат много късно като велик учен: впрочем, той е такъв, но обагрен в католически смисъл. За него, това имаше смисъл - само да гледа кръстосването на малките грахови зърна, защото това е един католически принцип, за- щото, всичко що е свръхестествено, съвсем точно се съдържа в традицията и в книгите; за учените, това няма значение, няма ни най-малко зна- чение, или още повече, ако се стигне до ignorabinus* /* т.е.: "Не зачита- ме". Загатване за речта на немския физиолог Емил дьо Боа-Реймон, който през 1872 потвърждава съществуването на ограничения на познанието. Виж именно: Р.Щайнер, "Енигмите на философията" EAR 1991 г. том ІІ, стр.1165/ /т.е. "Ние няма да зачетем"/ и ако се допусне агностицизма.
Това е основното противоречие на нашата епоха. Това е нещото, върху което трябва да се привлече вниманието. Ако не се зачитат тези неща, няма да се разбере откъде произтича днес в нашия начин на активиране, цялата възможна неяснота, всичко, което тук е противоречиво. Но в днешната епоха, вкусът към удобство не оставя хората да постигнат виждането на тези неща. Помислете, кога това, което е казано днес за световните събития ще стане история - хората, на бъдещия свят ще имат в ръце тази история! Мислете ли, че ще разполагат с достатъчно истини! Със сигурност не! Но за нас така е правена историята. Тези марионетки на исто- рията, представени в обикновените учебниците по история не предават това, което реално е станало в еволюцията на човечеството. Но ние днес сме дошли до точката, в която съществува настоятелна необходимост хората да знаят да разпознават какво е истинско историческо развиване. Не е достатъчно да бъдат записани в историята, както се прави днес, всички легенди за Атила, за Карл Велики и за Люисльо Пиьо - там, историята започва вече съвсем да става измислица. Пренебрегва се най-важното. Това, което, в действителност, позволява да се разбере днешното време, това, от което имаме нужда, е историята на душите. Антропософската наука за духа трябва да проектира своята светлина в развиващите се човешки ду- ши. От факта, че сме се отучили да гледаме в посока, на духовното, ние вече нямаме история. И за всеки чувствителен човек, може да се каже: да, разбира се, при Мартианус Капела древните водачи и пазители, които въвеждаха в духовния свят, са станали вече доста слаби, хилави царици; но това, което в крайна сметка се знае днес, под името на Хенри І, на Ото І, Ото ІІ, на Хенри ІІ* /* Щайнер изброява тук някои от немските императори от Х и ХІ век./, и т.н., така, както е записано в историята, това са, ос-
новно, марионетки на историята, формирани по същия модел като този, по който са развити, под формата на хилави царици Граматика, Реторика, Диалектика, и т.н. Защото, в основата си, те не са вече силни, тези персо- нажи, представени една след друга и които съставят историята.
Нещата трябва да се виждат такива, каквито са. В действителност, хората от днешното време би трябвало да бъдат ненаситни да гледат нещата та- кива, каквито в действителност са. Ето защо, това е едно задължение да се представят тези неща, когато е възможно и това може да стане днес в Антропософското Общество.
Да, надявам се, че най-малкото то ще се пробуди един ден, в едно бъдеще време.
Сподели с приятели: |