Лучиян милков конфликтология

- Предметът на конфликта, който стои в основата на неговото възникване.
Той намира израз в стълкновението на интересите, убежденията и целите на участниците в конфликта.
- Обектът на конфликта е по-завоалиран от неговия предмет и лежи в основата на възникналите проблеми. Най-често той е материален (пари, имущество, пътуване и др.), социален (власт, авторитет, престиж) и духовен (идеи, норми, принципи, ценности).
- Представата за конфликтна ситуация, която се изразява в отразяване на предмета на конфликта в съзнанието на субекта на конфликтното взаимодействие. Характеризира се със спорен обект между последните, но, все още, липсва активен сблъсък помежду им.
- Мотивите за конфликта са вътрешните подбуждащи сили, подтикващи субектите на социалното взаимодействие към стълкновение и противоборство. Такива могат да бъдат интересите, целите, идеалите, убежденията, нагласите, очакванията и др.
- Позициите на участниците в конфликта- това са претенциите, които си отправят един към друг в процеса на осъществяването му или по време на преговорите помежду им.
- Стиловете на конфликтно поведение- сътрудничество, съперничество, компромис, приспособяване и избягване.
Според Д. В. Димитров [80, c. 43-44], структурата на конфликта трябва да се разглежда като съдържание, като комплекс от причини, мотиви, отношения и поведение. Авторът предлага следните елементи в структурата на конфликта :
- мотиви и причини за участие в конфликт;
- потребност от участие;
- интереси, които се защитават;
- ценности, от чието име се участва;
- отношения, които възникват между участниците;

- поведение на участващите в конфликта;
- позиции, от които се реализира поведението;
- крайни цели;
- решение на конфликта.
І. Структура на конфликта
Структурата на конфликта е съвкупност от устойчивите му отношения и връзки, отличаващи го от останалите явления и процеси в социалния живот. Тези отношения и връзки са свързани в цялостна система и притежават определена динамика. Структурният модел на конфликта е изграден върху системната му природа и притежава следните страни:
1. Участници в конфликта
Биват основни и второстепенни. Първите активно участват в разрешаването на конфликта, а вторите са онези, които ги подкрепят. Те са странични наблюдатели. “В един конфликт, отбелязва У. Грант, винаги има две страни. За да управляваме по-добре живота си, трябва да се научим да слушаме активно и да бъдем готови да приемем позицията на другия. Това води, естествено, до по-толерантен, по-отворен път към общуването” [62, с. 13]. Участието на двете страни в конфликта може да бъде описано чрез характеристиката на ролите, които те изпълняват в конфликтните ситуации.
Б. И. Хасан и П. А. Сергоманов внасят яснота при използването на понятията “страни” и “участници” в конфликта [226, c. 52-53]. Според тях, далеч не всички, които, така или иначе, са въвлечени в конфликта, са негови непосредствени и преки участници. В сложната структура на конфликтното взаимодействие може да се разграничат неговите същински субекти-озиционери в конфликта и техните агенти и фигури, представляващи, от своя страна, ресурсите на страните.
Позицията на страна в конфликта, често пъти, не е свързана с пряко отношение към разрешаваните в него противоречия или към другите

съдържателни или формални характеристики на взаимоотношенията.
Такава позиция може да бъде обусловена от предходни взаимоотношения и да се реализира априори. Така, приятелите се застъпват един за друг, децата солидарно се защитават от възрастните, колегите се противопоставят на ръководителите и т. н. Редом с това, появата на подкрепяща страна за един от конфликтуващите, може да се разглежда като допълнителен ресурс за участника, който се отчита при вземането на решение.
Участниците в конфликта биват: непосредствени и преки.
Непосредствени участници са онези, които със своите действия са въвлечени в конфликтното взаимодействие. Буквално, те са изпълнители, своеобразни артисти или агенти, действащи по определен сценарий, често пъти, не осъзнаващи напълно своята роля и действителния характер на произтичащите действия и техните последици.
Преки участници в конфликта са личности, чиито интереси и цели са недостижими и неизпълними в първоначалния си вид, в резултат на създадената конфликтна ситуация. Само те, по същество, са субектите, разрешаващи конфликта. Всички останали, в една или друга степен, могат да способстват или да възпрепятстват неговото разрешаване.
Като основен елемент на конфликта е активността на участващите в него страни. Тя преследва разрешаване или преодоляване на съществуващите противоречия. „Хората, като негови носители, от една страна, осъзнават неговия обем, същност, причини, както и факта, че сблъсъкът е единствения път за неговото разрешаване, а от друга страна, че процесът за това, както и развитието на конфликта, зависят и от тяхната активност. В тази си активност, участниците преодоляват свои вътрешни съпротиви, както и очаквания за по-бързо финализиране на противопоставянето” [145, c. 19].
2. Зона на разногласия (граници на конфликта)

Тя е онази сфера, в която ясно са очертани обекта и предмета на конфликта. Включва обстоятелствата, при които възниква и протича конфликта. Границите на конфликта показват неговите структурно- динамични предели. Биват: субективни (включват броя на основните участници); пространствени (посочват територията, в която протича конфликта); времеви (показват продължителността на конфликта). В случая, представлява интерес фактът, че зоните на разногласия, много често, са с различни измерения за участниците в конфликта (например, позициите на палестинци и евреи, относно идеята за независима палестинска държава- едните предлагат широка автономия, а другите държат на независима държава; на същата полоса са и отношенията на
Грузия с Южна Осетия и Абхазия, които обявиха едностранно независимостта си, подкрепяни от Русия).
3. Макро и микро среда на конфликта
Той не е изолирано явление и винаги има за фон определена социална среда- колеги, съученици, състуденти, ръководители, приятели, неволни участници. Конфликтът не е едноминутен факт или събитие, а е процес, който винаги протича в определени граници и съответна среда- производствена, учебна, семейна, приятелска, съсловна, населено място, политическа класа, общество. От особеностите на живота в съответната среда зависят и специфичните форми на всеки конфликт, например, битовите конфликти са по-често срещани сред хора с ниска степен на образованост, при професии с нисък статут, в малки населени места.
4. Предмет на конфликта
Това, което е обект на разногласие или причина за разминаване на интересите на страните, участващи в конфликта. За У. Грант,
“действителните причини за конфликтите са емоциите” [61, с. 60]. Често пъти, предметът на конфликта не е ясно осъзнат и диференциран, а това, от своя страна, води до погрешни стъпки и действия.

5. Резултати от конфликта
Това са последствията, които страните, участващи в конфликта, виждат като „идеален” изход от него. Очакваните резултати могат да насочват поведението на участниците в конфликтната ситуация в една или друга посока, съобразно цели, мотиви, намерения, нагласи.
6. Посредници в конфликта
Посредникът е третата страна в процеса на отстраняване на конфликта, която осигурява конструктивно обсъждане на съществуващите проблеми, които, в крайна сметка, се решават окончателно и самостоятелно от участниците.
Главната цел на посредника е да предаде много точно и автентично исканията на всяка страна. „Изключително важно е обстоятелството, че посредничеството в никакъв случай не претендира да се приема като стратегия за разрешаване на конфликта. Неговата работа е насочена към организация на процеса, водещ към разрешаване, процес, за който са неприемливи насилствените действия” [226, c. 64]. Така, собственото участие в конфликта при посредника е насочено към формалната страна на взаимодействието, т. е., неговата организираност, докато за участниците това е материала (съдържанието) на конфликта. Те посочват две стратегии на посредника: манипулативна и адвокатска.
Манипулативната е свързана със защита на позициите на една от страните. Посредникът се идентифицира или солидаризира с нея и започва да работи в нейна полза, но не прави това в реалните отношения, а действа зад кулисите на събитията, проявява се като режисьор, манипулиращ актьорите-участници. Често пъти, манипулаторът работи с еднаква страст и за двете страни, като непрекъснато убеждава едната, че е на нейна страна.

Най-ярко тази стратегия е изразена в клиентоцентрираната парадигма на К. Роджърс [188], според която, консултантът при покупките трябва винаги да застава на позициите на клиентите.
При адвокатската стратегия, посредникът буквално заема тази страна, с която се е солидаризирал (идентифицирал). Необходимо е, обаче, да подчертаем, че никой, освен самите участници в конфликта, не е в състояние да го разреши по най-добър начин, включително и отлично подготвените посредници.
Й. Галтунг пише: ”Това, което посредникът в конфликта е длъжен да прави, е да даде началото на дълбоки диалози, а не на дискусии, с партньорите, но само поотделно. Граматически той трябва да говори в
„бъдеще, конструктивно” време, а не в „минало, разрушително” време...Да проведе диалози с всички страни в конфликта е задължение на посредника в конфликта, да открои техните цели, да стимулира креативната сила на страните, да им предложи креативни варианти” [57 , c. 45-48].
Между посредниците и конфликтуващите страни са налице три типа взаимоотношения, а от тук, и три типа примерни стратегии на работа, използвани от посредниците при наличието на конфликт.
- Делови характер на взаимоотношенията. Конфликтуващите страни искат медиаторът да притежава съответните знания и опит, за да предложи оптимално решение на проблемите между тях. Клиентите оценяват компетенциите на консултанта, т. е, неговите специализирани знания и практически опит.
За този тип взаимоотношения е приемлива стратегията, имаща характер на сътрудничество: спокойна съвместна работа, уравновесеност, обмен на информация, готовност за открито обсъждане на проблемите и на двете страни. В същото време, обръщането за помощ към посредника означава, че и двете страни имат вяра в него, признават го като авторитет.

-
Социално-емоционален аспект на взаимоотношенията. Този аспект има огромно значение и за двете конфликтуващи страни. Добре е консултантът, признат за водеща фигура и авторитетна личност да създаде необходима психоатмосфера на взаимно доверие и уважение. Той трябва да владее способността да изслушва събеседниците си, чувство за хумор, откритост и искреност, интерес към личната страна на проблемите и придържане към нормите и нравствените ценности, приети от обществото.
Стратегията, приложима в този аспект е насочена към равноправие на двете страни, зачитане претенциите им и търсене, задължително, на взаимно удовлетворяващи резултати.
-
Силови взаимоотношения. Базисната структура на тези взаимоотношения и повтарящата се проблематика от структурен характер трябва да се оценяват при всеки отделен случай. Силовият баланс между страните е предмет на тяхното внимание и е причина за сериозни безпокойства, във връзка с което страните изработват множество стратегии, с цел оказване влияние на този баланс. Силовите взаимоотношения имат водеща роля: те могат да обусловят възникване на повторни конфликти между страните, например, взаимоотношенията между правителството на остатъчна Югославия и косовските албанци и силовата позиция на САЩ при воденето на преговорите на територията на
САЩ. Там не се вземат под внимание предложенията и претенциите на югославската делегация, а се фаворизират косоварите. Това довежда до многомесечни бомбардировки над Югославия, огромни човешки, морални и материални загуби.
Най-важните фактори, които усилват позицията на медиаторите при воденето на преговори между конфликтуващите страни, са:
- Компетенции. Колкото по-компетентен е посредникът и колкото по- висока е неговата ангажираност с проблемите, толкова повече са зависими от него конфликтуващите страни.

Компетентният консултант демонстрира своята насоченост и интерес, преди всичко, за успешна дейност в проблемното поле на клиентите, оставяйки финансовия си интерес обвързан с крайните резултати.
Консултантът веднага демонстрира своите способности и ерудиция в областта на управление на конфликтните ситуации. Той съобщава и на двете страни за подобни конфликти в миналото и пътищата, по които те са решени.
Медиаторът владее оперативната информация за спецификата на професионалната дейност на клиентите си, оперира с професионални термини, изрази и множество факти за идентификация с клиентите си. Той е в състояние да окаже психично въздействие и върху двете страни, щото да им вдъхне увереност във възможностите за благоприятно разрешаване на съществуващия конфликт.
- Статус. Консултантът може да усили своите позиции като изтъкне редица свои успехи, положение сред колегите си-професионали. Свободният, спокоен разказ, за това, какъв опит владее като професионалист, свидетелства за неговата увереност, откритост и повишава степента на доверие у клиентите.
- Контрол над информацията. Като медиатор, консултантът има преимущество по въпросите за получаване на информация, която може да бъде използвана за формиране на определени позиции и мнение. Той може да използва това свое преимущество и против хората, които противодействат на усилията му за сраведливо разрешаване на конфликтите. Трябва много внимателно да излага собствените си мнения, засягащи всеки въпрос на глобалния проблем в режим на оценка и то така, щото да контролира бариерите за субективно изказване и изплъзване на информацията.
- „Политическа интуиция” и достъп до силови центрове. При взаимоотношенията с клиентите медиаторът трябва да отчита важността и

значението на политиката, към която се придържа организацията и да се стреми да установи добри отношения с формалните и неформални силови центрове, които в даден момент могат да окажат някакво, даже потенциално влияние върху съществуващата ситуация.
- Поддръжка от страна на колегите. Сложността на проблемите, често пъти, налага консултации с колеги, имащи по-богат опит или разрешавали сходни проблеми. Позитивни реакции могат да се очакват от такива, които са добронамерени, приятелски настроени и не са в позиция на професионална завист.
- Лично доверие. Медиаторът се представя пред клиентите си със своя система от ценности, убеждения, възгледи и позиции, които трябва да предизвикат доверие и уважение към него и възможностите му.
7. Арбитраж
Разглежда се като система от действия, които осъществява трета страна, за да реализира своите цели. Характеризира се с отсъствие на строги норми за регулиране на обсъжданите проблеми, право на избор на третата страна от самите участници в конфликта и приемане на онова решение, което тя предлага или налага. Решението предопределя и разрешението на конфликта. То може да се възприема като печелившо само от едната страна, като компромисно, и да удовлетворява и двете страни, или като неочаквано, нелогично, или неразбираемо и да не удовлетворява и двамата участници в конфликта.
8. Конфликтно поведение
Това са действията, които го пораждат и поддържат, т. е., тези форми на дейност, които извършват противостоящите страни. Този елемент е най- показателен и, сам по себе си, е видимата страна на конфликта.
Конфликтното поведение е обект на изследване в самостоятелна глава.
ІІ. Сигнали за зараждането на конфликт
Диференцират се следните [121, c. 18-19]:

1.
Напрежение
Това е твърде очевиден сигнал към индивида. Състоянието на напрежение променя възприемането на другите хора и много от техните действия. Взаимодействията с другите хора са обременени с негативни установки и изкривени мнения. Чувствата на личността по отношение на опонентите се променят и то в негативна посока.
2. Дискомфорт
Това е интуитивно усещане, че не всичко е така, както е било или трябва да бъде, макар че трудно може да се изрази.
Ако индивидът се научи да разпознава сигналите на напрежение, инцидент, дискомфорт и бързо реагира, то той ще може да предотвратява тяхното възникване и развитие.
ІІІ. Характеристика на структурните елементи на конфликта
Вай-важните структурни елементи на конфликта, според нас, са:
1. Инцидент
Реализацията на конфликтната ситуация и преходът й в реален конфликт винаги започва с някакъв тласък, с произтичащо от субектите вътрешно или външно противоречие. Като процес на противопоставяне на системи от субективни оценки, за възникване или започване на конфликтната ситуация, е необходим конкретен, непосредствен повод.
Първоначалният акт, провокиращ конфликт, се нарича инцидент.
„Конфликтната ситуация, отбелязва В. Стоянов, може да съществува твърде дълго време, но се превръща в конфликт, когато единият от двамата опоненти предприеме практически стъпки за овладяване на обекта. Това се счита за повод (инцидент)” [204, c. 142-143].
Той представлява действие, на едната страна, предизвикващо ответна реакция, от другата страна. Инцидентът може да се нарече и пускова причина на конфликта. Той може да се предизвика непреднамерено, но може да бъде и целенасочен акт.

За да прерасне конфликтната ситуация в конфликт, е необходимо страните да предприемат конкретни действия за налагане на своята сила.
Именно те са инцидента. Едната страна се опитва да манипулира обекта, според своите желания. В отговор, другата страна предприема действия, които й позволяват да разполага с обекта самостоятелно. Тъй като желанията на опонентите са взаимоизключващи се, то между страните се заражда остър сблъсък.
2. Конфликтогени
Наблюденията на специалистите показват, че повече от 80% от конфликтите възникват, въпреки нежеланието на субектите. Главна роля при възникването им играят конфликтогените, т. е., онези думи, изрази, действия, постъпки, които довеждат до появата на конфликт. Коварната същност на конфликтогените се състои в това, че личността е много по- чувствителна към поведението и действията на другите, отколкото към своето. Тази чувствителност е продукт на желанието за защита на собственото достойнство от възможни посегателства. Според Н. И.
Леонов, конфликтогените са “думи, жестове, съждения, действия или бездействие на едната или на двете взаимодействащи си страни, притежаващи способността да доведат до възникване на конфликтна ситуация и прерастването й в реален конфликт” [136, c. 217].
Конфликтната ситуация е най-силният конфликтоген. Силата й е такава, че е достатъчен незначителен инцидент, за да се разрази неконтролируем конфликт. Процесът на възприемане на ситуацията като конфликтогенна е сложен и противоречив. Всяка личност категоризира своите социални взаимодействия с групата, колектива, общността и ги определя като опасни или критични. По този начин, индивидът създава свой собствен конкретен образ на ситуацията, който се конструира и оформя постепенно или спонтанно, като оказва съществено влияние върху активността.

3. Кризис на личността
Процесът на преодоляване на кризиса е свързан с преживяванията на личността. „Критичните ситуации, като се тръгне от лесните и се стигне до най-трудните им форми (от стреса, през фрустрацията и конфликта до кризиса), изискват от човека различна вътрешна дейност. Различните видове стресови реакции, често, се проявяват във вид на определена активация на вътрешните ресурси на личността, отстояваща своите предишни възможности за реализация на житейските помисли. По- трудните ситуации могат да изискат от човека преразглеждане на нивото на неговите житейски претенции и едновременна реконструкция на своето
„Аз” [63, c. 191].
Често пъти, изпадналата в кризис личност става агресивна, конфликтна, с беззадръжно поведение, което я тласка към сериозни изпитания и конфронтация с околните.
4. Конфликтна ситуация
Във философията, Г. Фр. Хегел (1770-1831 година) пръв дава определение на множество категории в теорията на познанието, диалектиката и логиката. В труда си „Лекции по естетика” той описва и понятието „ситуация”. „Най-общо, ситуацията представлява състояние, което е придобило частен характер и е станало определение” [58, c. 208].
През ХХ век сериозен принос в разработване същността на ситуацията има К. W. Thomas [281]. Той не само показва важността на ситуационната детерминираност на поведението, но и подчертава мисълта за невъзможността за обяснение поведението на човека без разбиране на субективното значение на ситуацията за определения човек. Отбелязва, че поведението може да се разбере само тогава, когато изследователят знае, какво субективно значение има самата ситуация за индивида. По този начин, за да се предскаже поведението на личността, е необходимо да се знае, как тя определя за себе си ситуацията, какво значение й отдава.

Авторът формулира теоремата за това, че ако човек определя ситуацията за реална, то тя става такава чрез своите последствия, независимо от това, доколко тя действително е реална.
Функцията на всяка ситуация е да придава на действителността субективно-значима определеност и личностно-частен характер.
В психологията на конфликтното поведение ситуацията се разглежда като част от социалния живот на личността и показва, как външните обстоятелства се интерпретират от нея. Наличието на емоционално напрежение прави ситуацията проблемна за всеки участващ в нея. По същество, тя е социално ориентирана, и за нея, според Л. Козер [120, c.
127], важат основните характеристики на социалната ситуация:
- Ситуацията влияе на различните хора по различен начин.
- Хората, като правило, сами решават дали да се окажат участници в нея.
Избирайки я, човек оценява поведението си в бъдеще, избира специфични социални взаимодействия и взаимовлияния, в които встъпва.
- Наличието на причинно-следствени връзки в нагласите и отношенията позволяват на хората, като участници, да се самоопределят, като реагиращи в ситуацията или като въздействащи на ситуацията.
Изведени са четири вида основни понятия, чрез които се описват т. н. критични ситуации, към които се отнасят и конфликтните: стрес, фрустрация, конфликт и кризис. Ф. Е. Василюк [45, c. 90-101] обосновава типологията им, с помощта на онтологичното поле, типа активност, личностната необходимост и нормалните условия за съществуване на ситуациите.
В социалната психология е общоприето схващането на Х. Хекхаузен, че поведението се определя от ситуацията, така както тя е залегнала в неговите преживявания, така както съществува за него [227].
Ситуацията е сложен конструкт, с чиято помощ човек описва субективно-личностно и дейностно-опосредствено концептуализацията на

актуалните взаимодействия на себе си със средата, в която извършва определена дейност. „Ситуацията задава контекста на човешките възприятия. Именно тя показва съществените признаци в човека, на които той трябва да обърне внимание във всеки момент при изграждането на представите си за нея” [136, c. 29]. По този начин се конструира прогностичната функция на социалната ситуация, която позволява на личността да формира в себе си определено отношение към партньорите си в процеса на общуване.
Ф. Бородкин и Н. Коряк [39, с. 25-27] правят преглед на елементите на конфликта. На първо място, те дефинират понятието “конфликтна ситуация”. Тя включва страните, взаимоотношенията им и обекта, за който те спорят, но самият конфликт, все още, не е възникнал. Всяка страна иска да наложи своето виждане по въпроса и едната или другата печели, в зависимост от своята сила. Силата на конфликтуващите е минимална, когато те представляват единствено себе си, и максимална, когато са представители на интересите на цялото общество. Израз на силата на опонентите е техният ранг. Според авторите, рангът може да бъде първи, ако зад конфликтуващия стои проста структура, т. е., той е представител на самия себе си. Когато опонентът е с втори ранг, той представлява група от самостоятелни индивиди, а когато е с трети, зад него застава някаква организация, клас, група, етнос, паралелка, съставена от взаимодействащи си членове.
Според А. В. Дмитриев [88], конфликтната ситуация е такава съвкупност от обстоятелства, която съдържа предпоставки за възникването на конфликт.
Конфликтът възниква само при наличието на конфликтна ситуация.
Той не може да бъде разбран и разрешен без познаване същността и причините за възникването й. Конфликтната ситуация е първоначален,

предконфликтен етап, в който се привеждат в действие причините за конфликта.
В междуличностните отношения за едни от участниците ситуацията е наистина конфликтна, а за други- не. Такъв род асиметрия е твърде разпространено явление. Това означава, че една от страните присвоява на своята ситуация конфликтност и търси начини за разрешаването й. Този вид действия могат да доведат до появата на нови ситуации, този път интерпретирани и от другата страна, като конфликтни.
Съставните елементи на ситуацията са:
- разбиране предмета на конфликта, т. е., онова, което трябва да бъде променено и преобразувано: статус на личността или групата, условия на дейността, способи за действия, самооценка, самоанализ и др.;
- вникване в основанията на сблъсъка, т.е., кое е причина за поява на протовопоставянето;
- външните условия, кой е контекстът на сблъсъка;
- способите и насочеността на конфликтните действия;
- характерът и динамиката на конфликтните действия;
- характеристика на участниците и страните в конфликта, техните интереси, цели и ценности.
Отличителна черта на конфликтната ситуация е нейният цикличен характер, тъй като винаги поведението на едната от конфликтуващите страни предизвиква промени в поведението на другата.
Конфликтната ситуация може да се разглежда от следните три позиции
[226, c. 48-49]:
- като съществуваща вече действителност, като събитие, разгръщащо се едновременно с неговото възприемане и описание;
- като минало събитие;
- като предстоящо събитие.

В първия случай, конфликтната ситуация е твърде неопределена и не всички нейни параметри могат да бъдат анализирани и качествено описани.
При втория случай, завършеността на ситуацията позволява в описанието да се включат не само обективизираните й параметри, но и резултатите и следствията от вече завършените събития.
В третия случай, конфликтната ситуация се описва като възможна, изхождайки от т. н. конфликтогенна ситуация, т. е., ситуация, съдържаща предпоставки за бъдещ конфликт. Като такива предпоставки изпъкват стереотипните установки на личността, особено ролевите стереотипи.
“Наличието на конфликтогенна ситуация не означава, че тя непременно ще се развие в конфликтна. Ако последователността на събитията е именно такава, то трябва да се има предвид при анализа на конфликтогенната ситуация, че функционалните характеристики и интензивността на конфликтната ситуация също така са неопределени еднозначно, както характеристиките на конфликтогенната ситуация” [226, c. 49].
Конфликтната ситуация се създава, защото предстои сблъсък за овладяване на обекта, от едната страна, тъй като той не притежава свойството неделимост. Обектът е материален- ресурси, стоки, територии, финанси; социален- власт, доминиране, господство; нематериален- ценности, поведение, самооценка, квалификации. „Принципно значение за възникването и развитието на конфликтна ситуация е дали актуалната ситуация, определена като проблемна в момента, ще ориентира участниците към конфликтно взаимодействие или не. Еднакво значими са и активните и пасивните форми на общуване, които могат да се прилагат от индивидуалните участници. Към участниците се отнасят и общности, социални групи, организации и др.” [146, c. 158]. Като специфично състояние на социалната система, общността, групата или взаимодействието между тях, конфликтната ситуация показва наличието

на: противоречивост на интересите, целите, мотивите в поведението, житейската установка на личността; осъзнаване на това противоречие, съпроводено с негативни чувства и преживявания, подбуждащи потенциалните участници в конфликта към търсене на повод за конфликтно действие, към изработване стратегия, тактика и технология за предстоящата конфликтна борба.
Оценявайки конкретната ситуация, чрез нейното сравняване с образци от различни ситуации на социалното взаимодействие, които човекът притежава, той я отнася към категорията „конфликт”. Категоризацията, от страна на личността, е способ за систематизация, от страна на индивида, на заобикалящата го среда, в съответствие с потребността за намаляване на нейната субективна сложност. „Особената роля на категоризацията е свързана с това, че обектът на възприемането се оценява и придобива един или друг смисъл, в зависимост от своята категориална принадлежност.
Именно тази категоризация става основа за по-нататъшни действия, техен регулатор. Образуващата се категория- това е активната конструкция, основа, върху която се базира ежедневното социално взаимодействие”, пише Н. В. Гришина [64, c. 166-167].
Проявата на конфликтната ситуация не е едномоментен акт, напротив, възникването й е резултат от формиращи се в момента или проявяващи се като следствие, нарушения във взаимоотношенията. „Ситуацията е сложен конструкт, с чиято помощ човек описва субективно-личностно и дейностно-опосредствено концептуализацията на обективните си взаимодействия със средата на своята жизнена дейност” [136, c. 29].
Структурата на образа на конфликтната ситуация се определя от самия субект и включва следните елементи: самия себе си, другите хора и концептуалността на ситуацията. Динамичният й аспект се отличава със следните феномени: „цялостност-незавършеност”, „взаимосвързаност- автономия”, „статичност-динамика”, „типичност-индивидуалност”.

IV. Функции на конфликта
Конфликтите са неизбежна част от живота с другите. Те могат да бъдат свързани с различията в разбиране на правата, задълженията, отговорностите, обещанията, вземането на решения, целите, които всеки си поставя. Според Р. Стаматов, „конфликтите дълбоко засягат преживяванията на ”Аза” и другия”, [199, c. 44].
Функцията (от латински- „functio”- изпълнение, извършване) е външно проявление на свойствата на определен обект в дадена система на отношения, например, функции на образователната система, функции на държавата, функции на организма.
Влиянието на конфликта върху обществения живот може да се проследи във всички сфери на жизнената дейност на човека и обществото
[84, c. 50]. Това влияние може да бъде конкретизирано чрез въвеждането на понятието „функция”, която фиксира, от една страна, общото значение на социалния конфликт в живота на обществото, а от друга, зависимостта, възникваща между социалния конфликт и другите компоненти на обществото, на обществения живот.
В първия случай, под функция, се разбира определената съвкупност от социалните последици от конфликтните отношения, които могат да бъдат явни, т. е., съвпадащи с намеренията и открито провъзгласяваните цели на субектите на конфликта, или скрити, латентни, разкривани след определено време, или последици, придобиващи непредвидени странични ефекти (резултати).
Във втория случай, под функция, се разбира насочеността на нейната дейност (има се предвид влиянието на конфликта върху обществото като цяло).
Всеки конфликт притежава позитивни и негативни функции.
1. Позитивни:

- Конфликтите разкриват трудностите в съвместния живот, подтикват към преосмисляне връзките с другите.
- Помагат да се постигне различно виждане на нещата.
- Водят до по-голяма чувствителност към вътрешните състояния и преживявания на другите.
- Дават възможност на „Аза” да намери своята същност, своята сила, вярвания, позиция.
- Разкриват и разрешават противоречия, които способстват за развитието на обществото.
- Изпълняват функции на стабилизатор и интегратор, като намаляват социалните напрежения вътре в самата група.
- Способстват за получаване на по-многообразна и богата информация за обкръжаващата социална среда.
- Съществуват осъзнати или договорени нравствени норми на общуване и опонентите не излизат извън техните рамки.
- Конфликтите завършват с изход, приемлив за всички или множеството участници в тях.
- Партньорите реално си представят съвместната неприемливост на деструктивното разрешаване на конфликта.
- Енергията за разрешаване на конфликтите е насочена, както към разрешаване на стоящите в момента проблеми, така и към бъдещите причини, които могат да предизвикат след време същите конфликти.
2. Негативни (деструктивни):
- Водят до безпорядък и нестабилност.
- Могат да бъдат придружени от съзнателно нараняване на другия.
- Довеждат до изтощение и пропиляване на духовност.
- Свързват се с отчуждаване, враждебност, безразличие.
- Издават уязвимостта и слабостта на личността.
- Предизвикват материални и морални загуби.

- Задържат развитието на отделната личност и на обществото като цяло.
- Борбата между конфликтуващите страни се води с насилствени методи.
-
Резултатите от конфликтите са средство за усилване на противопоставянето между страните. Разработват се планове за усилване на натиска върху партньорите (противниците), първоначалните причини за конфликта се забравят и се определят параметри за победата над противника.
Д. Й. Димитров [84, c. 50-53] диференцира следните функции на конфликта:
- Сигнална
Тя характеризира конфликта като показател на определено състояние на обществото, колектива, групата, индивида. Там, където има конфликти в традиционните обществени връзки и взаимоотношения, нещо се е разстроило, нещо изпитва потребност от сериозно преобразуване.
Социалният конфликт е своеобразна заявка за необходимостта да бъдат взети срочни, много често, и неотложни мерки за търсенето и отстраняването на причините за общественото напрежение, за внимателното изучаване на обстоятелствата, породили конфликтната ситуация и пътищата за изхода от нея.
- Информационна
Разгръщането, протичането, обратите в конфликтната ситуация носят определена информационна натовареност за породилите я причини.
Тяхното изучаване е важно средство за опознаването на обществените интереси.
- Диференцираща
Характеризира процеса на социална диференциация, възникваща под влияние на конфликта, който често минава през измененията и разрушенията на предишните социални структури. Тази функция отразява общата особеност на социалното поведение в конфликта, състоящо се в

преориентирането, прегрупирането на задействаните в обществото социални сили.
- Динамическа
Тя показва силата на конфликта, неговата позитивна и негативна роля като реактор, стимулиращ промени, приемливи за обществото, или такива, които разрушават устои, ценности, морал, постижения.

Изтегляне 1.69 Mb.

Сподели с приятели: