Лучиян милков конфликтология

- Детството, съзряването на всяка личност е най-интензивно променящата се човешка възраст, която учителят “държи в ръцете си”.
- Обект на учителската професия е, както отделния ученик, така и целия ученически клас или обособена група от класа.
Според Г. Димитрова, „професията на учителя не се представлява само от урочната дейност на един учител. Колкото и съществена и значима да е преподавателската дейност, тя не може да реши крайната цел- изграждане на личността на децата. Налагат се и други форми на дейност, нови видове и типове взаимодействия и взаимоотношения на учителя със самите ученици, които имат пряко отношение към учебно-възпитателния процес и неговите резултати” [85, с. 22].
В най-синтезиран вид учителят може да бъде представен като ръководител, организатор и координатор на възпитателно-образователния процес. При цялото разнообразие от личностни черти и начини на поведение, които са индивидуално-специфични и неповторими за всеки един учител, и, чрез които той осъществява своята професионална дейност, има един кръг от характеристики, които са общи за всеки педагог, успешно изпълняващ своя труд.
Следните особености на учителя благоприятстват развитието на учениците: незлоупотребяване с наказанията; свобода за учениците; съсредоточаване върху силните им страни; двустранно общуване; емпатия; топлина и уважение; коректност.
При професиите от типа “човек-човек”, конкретният специалист трябва да влиза в различни професионални роли, за да изпълнява преките си трудови задачи- на организатор, координатор, посредник и др. Установено е, че сред този вид професии, учителската се отличава с най-голям брой такива роли. Според някои автори, те надминават 40 на брой.
При осъществяване на професионалните си функции, учителят влиза в различни роли. При взаимоотношенията в класната стая, където се

проявява като ръководител и организатор на възпитателно-образователния процес, могат да се обособят три форми на поведение: структуриране на учебната задача; формулиране на въпроси към учениците; оценка на техните отговори.
Оттук произтичат и няколко специфични професионални роли: източник на информация; координатор; фасилитатор (помощник)- подпомага когнитивните процеси; наблюдател; разпределител; инициатор; експерт; модератор (посредник)- между новите знания и учениците, между действията на отделните ученици; референтна личност; модел, еталон на поведение; съветник; приятел; помощник; консултант и др.
През последното десетилетие се засилва интересът към проблема на взаимоотношенията между учител и ученици. Направен е опит да се изясни, от съвременно гледище, комплексната същност на въпроса, основните му аспекти и насоки за неговото по-нататъшно проучване. Л.
Десев [73], позовавайки се на грижливо подбран емпиричен материал, прави критичен анализ на състоянието на педагогическата практика, на възпитателните отношения в колектива: ученик-ученик; ученик-ученици; ученик-група; група-група; ученик-колектив; група-колектив, на вътрешните противоречия в колектива като движеща сила във формирането и развитието на взаимоотношенията в ученическия колектив.
Проблемът за същността, формирането и развитието на взаимоотношенията между учител и ученици в процеса на обучението е тясно свързан със съвременните теории за общата структура на взаимоотношенията между хората в обществото, като тяхна неотменна базисна основа.
Характеристиката на тези отношения ще бъде непълна, ако не се вземат под внимание два сериозни момента [141, с. 120]:
- Необходимостта от рационален избор на поведение от страна на обучавани и обучаващи. По този начин се формират част от ресурсите

(трудови и потребителски) за училището. Корпоративната култура в училището е важен, но, все още, недостатъчно оценяван реквизит на диспозицията на учители и ученици.
- Възможността за съблюдаване на редица социално-икономически съображения, между които няколко с особено важно значение: неотложност на обучението на контингентите до 16 годишна възраст
(справедливо разпределение на благата); подготовка на кадри потребни за социалната практика (адаптация към пазара на труда).
I. Взаимоотношенията между преподаватели и обучаеми като форма на общуване
Изведена от общата типологична структура на общуването между хората, психологическата същност на общуването между учител и ученици може да бъде представена в схема № 6.
Психологическа същност на общуването Схема № 6 между преподавател и обучаеми
УЧИТЕЛ
Индивидуално Колективно общуване общуване
Ученик ученически колектив

По своята съдържателна същност, общуването между учител и ученици се реализира в няколко основни разновидности: предаване и приемане на информация; взаимен обмен на информация; даване на указания и преценки; демонстриране на сръчност и похвати; нравствено-волеви изяви- положителни и отрицателни и др.
Специфичните особеност при всички разновидности на общуване между учител и ученици се изразяват в неотменимия авторитет на учителя по отношение на неговия правно-законодателен статус, професионална компетентност и възрастова характеристика. Според Ст. Жекова,
„функциите на учителя при никакви обстоятелства не могат да се изпълняват от учениците и обратно. Тъкмо от тази функционална характеристика на учебния процес се обуславя подчертаната деликатност на общуването между учител и ученици. То протича нормално и ефективно, само при положителен психологически баланс, при подчертано доминиране на положителните въздействия от страна учителя и съответните положителни ответни реакции от страна на учениците [94, с.
24].
Обикновено, учениците желаят непрекъснато, естествено и разнообразно общуване със своите учители. Желаят то да протича в атмосфера на взаимно уважение и доверие, на топлота и сърдечност, на благи усмивки, на весело настроение, в обстановка на благоразположена човешка психика и енергия. Благоприятен климат на общуване със своите ученици не постигат всички учители.
1. Колективна обусловеност на взаимоотношенията между учител и ученици, преподавател и студенти
Отчитането на възрастовите и индивидуални особености при формирането и развитието на взаимоотношенията между учител и

ученици, преподавател и студенти е много важно, но не е единствено условие за успешни резултати на съвместната им дейност. Подобни резултати предполагат познаване на взаимоотношенията между субектите в организацията, във връзка със сложната система на взаимоотношения в колектива, и, заедно с това, вътрешно колективни групи, които се формират въз основа на личните предпочитания.
Колективистичната природа на отношенията между хората е една от най-характерните черти на обществото. Това положение се отнася и до системата на междуличностните отношения при възпитателно- образователната дейност в училище и университета, като аналог на обществените отношения. Колективистичната психика се формира в резултат на колективните условия по осъществяване на общата възпитателно-образователна цел и необходимостта от действено взаимно сътрудничество.
От гледище на системно-структурния анализ, съвременната психология се отнася към два основни, исторически установили се типа междуличностни възпитателни взаимоотношения, такива между обучаващи и обучавани, и между обучавани и обучавани.
Разновидностите на отношенията между обучаващи и обучавани са: учител-ученик
(студент-преподавател); учител-група ученици
(преподавател-студентска група); учител-паралелков колектив
(преподавател-поток); учител-общоучилищен колектив (преподавател- студенти от специалността) ; класен ръководител-ученици (курсов ръководител-студенти) и др.
Разновидностите на отношенията между обучавани и обучавани са: ученик-ученик (студент-студент); ученик-ученическа група (студент- студентска група); ученик-ученически колектив (студент-поток) и др.
Отношенията между обучаващ и обучавани (учител-ученици; преподавател- студенти) се характеризират с йерархическа съподчиненост,

с постоянен доминантен субект в лицето на водещата страна, с постоянна възрастова разлика и различно служебно положение. Те протичат при висша форма на организация, поради която, играят решаваща роля за формирането и развитието на подрастващото поколение.
Под формата на абстрактен структурен модел, взаимоотношенията учител-ученици (преподавател-студенти) могат да се представят по начина, показан в схема № 7.
Структурен модел на взаимоотношенията Схема № 7 учител-ученици
УЧЕНИЦИ
СТУДЕНТИ
Ученик
Студент
УЧИТЕЛ
ПРЕПОДАВАТЕЛ
Група
Колектив
Поток
Друг основен тип взаимоотношения са ученик-ученик (студент- студент). Характеризират се с равностойната си взаимност и паралелно взаимодействие. При тях няма постоянен доминантен обект и субект. Това положение се отнася само до индивидуалните отношения. В отношенията: личност-група, личност-колектив, има постоянен доминантен субект в

лицето на упълномощени от училищното (академично) ръководство лица, като класните ръководители, курсови и групови ръководители, учители, или упълномощени от ученическите и студентски организации ученици и студенти.
Двата основни типа взаимоотношения: учител-ученик (преподавател- студенти) и ученик-ученик (студент-студент), се намират в диалектическа връзка и взаимна обусловеност и всяка промяна, на който и да било от тях, води до съответно изменение в другия тип и в тяхната характеристика като общност. „Практически, всички разновидности на взаимоотношенията от системата учител-ученик неотменно се влияят, опосредстват се от системата ученик-ученик; ученик-група; група-група; ученик-колектив; колектив-колектив. Учителят трябва да познава много добре сложната психологическа природа на междуличностните взаимоотношения сред учениците и да се съобразява с тях в цялостната си педагогическа дейност.
Наред с това, е необходимо да се познава механизмът на действие на сложната динамична структура, каквато представлява всеки клас като обект и субект на учебно-възпитателно развитие и саморазвитие” [96, с.
23].
В ученическите и студентски колективи се формират главно два вида отношения, като едните възникват по естествен път, а другите се формират организационно и целенасочено, под непосредственото ръководство на учителя и преподавателя (асистент или хабилитирано лице). И двата вида взаимоотношения са неотменна реалност на всеки ученически и студентски колектив, намират се в диалектическо единство, взаимно се допълват и обуславят в своето формиране и развитие. В това диалектическо единство са заложени и вътрешните противоречия, като движеща сила на това развитие.
Според Ст. Жекова, „конфликтите, най-често, възникват върху основата на предпочитанието и непредпочитанието, устойчивостта и

изменчивостта, желаното и постигнатото, привидното и действителното и други диалектически противопоставящи се сили. Характерът на тези промени в положителна и отрицателна насока се определя в голяма степен от умението и неумението на учителя да използва вътрешните противоречия като движещи сили за правилното формиране и развитие на взаимоотношенията между учениците и за укрепване на колектива като цяло” [95, с. 24].
2. Взаимоотношенията между учител и ученици и преподавател и студенти като форма на нравствено поведение
Важен аспект на взаимоотношенията между учител и ученици и преподавател и студенти е тяхната поведенческа същност, разглеждана като относително самостоятелна човешка проява. Поведенческите взаимоотношения между субектите в процеса на възпитанието се подчиняват на общите закономерности на педагогическите взаимоотношения и носят всички техни характерни черти. Твърда и непроменлива е тяхната същност, като две страни с различни функции, взаимно необходими и недопускащи взаимна подмяна и преливане една в друга.
За Г. Димитрова, „поведението винаги отразява цялостната личностна характеристика и субективна настройка, както на учителя, така е на ученика, нравствените критерии и оценка на собствените дела и делата на околните” [85, с. 22].
Външното проявление на поведението може да бъде активно или пасивно. Пасивното поведение обикновено крие много загадки, трудно се разкриват вътрешните позиции на личността зад него, носи много изненади. Поведението има силно изявен стимулиращ или подтискащ характер. В много случаи, една единствена нравствена постъпка, жест или деяние на учителя и, съответно, на ученика, може да преобрази целия клас.
Умението на преподавателя да общува с обучаемите си с подчертана

човешка топлота и искреност, като добър човек и педагог, играе решаваща роля за определяне на правилни нравствени отношения с децата и младите хора. Ст. Жекова смята, че “добрият преподавател трябва, преди всичко, да е добър човек- да притежава нравствени добродетели и да съумява да ги открие и разкрие в самите ученици” [94, с. 89].
Активното поведение е пряка външна изява на вътрешните позиции.
Точно такива личности, с активно поведение, са причина за възникване на междуличностни конфликти. Възпитанието определя до каква степен ще се развие тази активност или ще бъде разумно подтисната в допустими граници. Заслуга за оформяне на характера на един ученик и студент имат неговите преподаватели и родителите му. Според Д. Павлов [168], освен всички външни фактори (учител, преподавател, родител, приятели, социална среда), се намесва и друг, вътрешен фактор, онова вътрешно пречупване на външните възпитателни въздействия от ученика като субект. Това, от своя страна, налага на преподавателя да познава добре тази система от отношения и взаимоотношенията ученик, студент- вътрешни фактори.
II. Конфликтите в педагогическото общуване
Животът в динамичното съвремие налага да се обменя информация и да се работи съвместно с различни хора- непознати и различни от нас самите, което, все по-често, води до възникване на противоречия, спорове и разминаване на гледни точки по определени въпроси. Нормално е конфликтите да присъстват и в училищната общност, която обединява хора с различна възраст и опит, възпроизвежда всички ключови тенденции на социалното развитие.
Овладяването на конфликтите в училищната и студентска общност се основава на специфичен комуникативен процес, чиято ефективност зависи от уменията на участниците да изразяват и аргументират гледни точки, да интерпретират ситуацията и да използват гъвкави стратегии на поведение,

което изключва агресията, обвинението и взаимното нападане. „Промяната в собственото поведение, в процеса на овладяване на конфликта, изисква нагласата и възприемането на конфликта не само като сблъсък и неприятно преживяване, но и като възможност за опознаване и приемане на различията в междуличностните отношения и в частност- в педагогическото общуване” [85, с. 122].
Педагогическото общуване е модификация на междуличностното общуване в педагогически контекст, затова, е естествено при него да се проявяват характеристики, типични за общуването между хората. Като вид професионална комуникация, педагогическото общуване се реализира в контекста на педагогическата ситуация и се отличава с целенасоченост, преднамереност, системност и регламентираност. Свързано е с целите на възпитателно-образователния процес, неотделимо е от съдържанието на обучението и възпитанието, по повод на което се осъществява, но, същевременно, е силно повлияно от индивидуалните особености на субектите, които го реализират. С. Цветанска [233] смята, че успешното педагогическо общуване предполага баланс между деловата комуникация, като въплъщение на педагогическите цели, и всекидневната междуличностна комуникация, като проекция на индивидуалните връзки и отношения на себеразкриване, близост и доверие.
Междуличностните отношения, изграждани в процеса на общуване в училище и университета, са белязани от индивидуалната неповторимост и ситуативната определеност. Въпреки субективните си характеристики, те имат и своята обективна детерминираност от особеностите на педагогическите цели и задачи, реализирани в образователните институции. За тях са характерни механизмите за изграждане на социални връзки и отношения, а спецификата им се определя от социалните роли и изискванията към ролевото поведение на субектите, участващи в педагогическото взаимодействие.
Както при междуличностните

отношения в социума като цяло, така и при взаимоотношенията в училище, като тяхна специфична конкретизация, се проявяват конфликти. За Д.
Левтерова, „съществуването на прекалено много, чести и неразрешими конфликти може да бъде признак за неефективност на педагогическото взаимодействие. Не бива да се очаква, че е възможно в училище да се реализира безконфликтно общуване, тъй като училищната реалност възпроизвежда всички обществени процеси, отразява социалните тенденции и закономерности на обществените отношения” [135, с. 32].
Училището (имаме предвид средното и висше образование) повече от всяка друга социална институция среща и събира хора от различни поколения, с различни ценности и с личностни особености. Затова, в общуването в него е важно, не толкова да се избягват или да се отричат конфликтите, а да се управляват, по възможно най-добрия начин за ползотворно развитие на отношенията.
Поведенческите аспекти на общуването и силното влияние на индивидуалните различия са в основата на възникването на междуличностни конфликти в образователната дейност. Конфликтите в училищната и университетска общност се проявяват едновременно на различни равнища: между преподаватели и обучаеми; между самите обучаеми; между преподавател и директор (ръководител катедра, декан, ректор), или друг колега; между учител (преподавател) и родител(и). Най- голям е относителният дял на конфликтите между обучаеми и обучаващи, което е напълно обяснимо, с оглед на интензивността на всекидневните контакти между тях.
Причините за възникването на конфликтни ситуации попадат в две най- общи категории:
- външни- отнасящи се до организацията и условията на учене и труд, стила и методите на ръководство;

- вътрешни- свързани с възрастовите и индивидуални особености, характер, уравновесеност, емоционална стабилност и др.
Анализът на причините за възникване на конфликти между страните, участващи в процесите на обучение и възпитание, извежда на преден план няколко групи, като най-често срещаните са:
- Личностни и поведенчески особености- нетактичност, прояви на грубост и неуважение, неискреност, лицемерие, несъвместимост между принципи, убеждения, ценности.
- Оценяване на знанията и постиженията- прояви на субективизъм, от страна на преподавателя, несправедливи оценки в процеса на обучението, или субективно преживяване на оценката като незаслужена, от страна на обучаемия.
- Неефективни педагогически подходи- неяснота и непоследователност на педагогическите изисквания; налагане на двойствени стандарти в общуването- разрешеното за едни е забранено за други; неоснователно толериране на определени учащи, спрямо други.
Изясняването и отстраняването на причините за конфликта е важно условие за неговото успешно разрешаване, тъй като причините, обикновено, водят до множество разнопосочни последици- понижена работоспособност, тревожност, страх, агресивност, бягство от час, загуба на доверие, психосоматични разстройства.
Конфликтът обикновено се свързва с появата на негативни чувства- яд, гняв, раздразнение, тревожност, разочарование, което става причина за описването му като силно натоварващо, негативно явление. Позитивната нагласа към конфликтната ситуация може да ни помогне да открием нещо положително за себе си и за отношенията си с другите хора. Участието в конфликт е възможност за по-добро опознаване на себе си и на хората около нас. В условията на напрегната и непредвидима конфликтна ситуация реагираме понякога изненадващо за самите нас, разбираме кои са

силните ни страни и в каква посока си струва да се усъвършенстваме.
Освен това, в процеса на конфликта се появява много нова информация- като факти и наблюдения, която води до появата на нови идеи и стимулира промяната не само в личен план, но и като организация и начин на работа.
Позитивната гледна точка към конфликта се основава на допускането, че той е предизвикателство към уменията ни да се справяме в социалната среда. Конфликтът не означава, че ние или другите хора сме лоши, неспособни, без късмет и затова все на нас ни се случват неприятности.
Точно обратното- конфликтът е желание за разбиране на позицията на другия, умение и способност да се преодолеят негативните чувства и противопоставянето, да се търси това, което ни сближава, а не което ни разделя.
Според Д. Павлов, „неефективните поведенчески стратегии в конфликтна ситуация се дължат, в по-голямата си част, именно, на невъзможността да се справим с емоциите и с чувствата, които той поражда- да осъзнаваме своите чувства, да можем да ги описваме с думи, както и да разбираме чувствата на опонента в спора и да се поставяме на неговото място” [168].
Трудностите при разрешаването на конфликтни ситуации се увеличават от това, че конфликтът се разгръща в два аспекта:
- съдържателен- това, за което се отнася, като факти и случки;
- афективен (емоционален)- начин на преживяване на конфликта на индивидуално равнище.

Изтегляне 1.69 Mb.

Сподели с приятели: