Лучиян милков конфликтология

I. Специфика на взаимоотношенията в педагогическия колегиум
Основните групови взаимоотношения, които се формират в преподавателските колективи (катедри, факултети, академична общност) са личностни (междуличностни) и групови (междугрупови).
Социалната идентичност на педагога е свързана, както с членството в групата, така и с ролята, която заема в нея. Борбата за роля- убедителна в своя реализъм, и непредсказуема в правилата си, е една от най-честите прояви на междуличностния конфликт. За да се разбере и прогнозира поведението на участниците в него, трябва да се отчете взаимовръзката между особеностите на личността и тази на ролята. Те могат, както да съвпадат, така и да се разминават. И в двата случая, обаче, или ролята превъзхожда личностните качества, или те превъзхождат ролята.
Групата на преподавателите изработва свой език на взаимоотношения, който става разбираем единствено като непрекъснат процес от конфликти, преговори и период на сътрудничество. За Й. Балтаджиева [23], къде ще бъде поставен акцентът зависи от степента на развитие на групата, както и от усилията на отделния индивид, насочени към създаването на правила за сътрудничество, като точка на равновесието. Откритите конфликти са частно явление, което не заплашва взаимното приспособяване.
Конфликтът на личностна основа е свързан с оценката и самооценката.
Ако обучаващият се оценява така, както го оценяват другите, то неговите
“еталони” на поведение са ценностите на групата, с която той се съизмерва.
„За отделния човек, според Л. Андреева, групата е място на “значимите други”, чрез които той изгражда положителен образ за себе си и по този начин се самоопределя. Мястото на всяка група се вписва в един по-широк социален контекст, защото отделната група съществува, доколкото се сравнява с останалите, по отношение на една обща система от ценности
[14, с. 120].

Самата система на трудовите отношения в преподавателския колектив създава определена йерархия, улеснява изпълнението на конкретни задачи.
Често, тя е с много нива и силно бюрократизирана, което определя формирането на групи.
В междугруповите процеси много силно са изразени взаимоотношенията на власт и авторитет, които създават реална предпоставка за възникване на конфликти. И в официалната, и в неофициалната структура на педагогическия колектив има господстващи и подчинени групи, в зависимост от властта, с която разполагат. „Налице са тихи, завоалирани и трудни за идентифициране противоречия, взаимни обвинения в антагонизми, главно между доцентското и професорско съсловие. Този невидим конфликт прераства в битка за власт и редица други битки в неявен вид, който води до нестабилност и крайно неблагоприятна социална атмосфера в университета и неговите структури.
Трудно се постига съгласие по основни пунктове на бъдещата реформа” [8, с. 148].
Наличието на “чужди” групи в полезрението на преподавателя засилва сплотеността и единството в собствената, но създава деформирана оценка за възможностите й. В конфликтна ситуация мястото на групите се проверява чрез разграничаване с чуждите, със защита и оправдание на собствените групови ценности (дори, когато е налице явната им недостатъчност и съмнителна стойност), както и със създаване на нови такива.
В господстващата и подчинената групи в колектива има устойчиви черти на поведение. За първата, определяща е ролята на отделната личност, а за втората, са достатъчни общите групови характеристики, в които индивидът се чувства защитен чрез силата на безличното цяло.
Изходът от конфликт на междугрупово равнище сред преподавателите зависи от баланса на “наши” и “чужди” приоритети, както и от осъзнаване

необходимостта за насочване вниманието на групата като цяло към хората в нея, чрез които тя изгражда своя облик и биография.
Според К. Левин, „конфликтът на равнище “управление” не е свързан само с властта. Тя е средство за налагане на определен стил на управление в училище и като всяка власт носи определени привилегии.Затова и сблъсъкът на интереси тук се доближава до партийните пристрастия, а смяната на директора и неговия екип се изживяват като преврат с всички произтичащи от нея последствия- “чистки на неудобни”и поява на
“блюдолизци”. При преходни състояния в живота на групата се засилва тенденцията към агресивност на поведението, която би могла да намери своя отдушник в съответния конфликт” [134].
Синкретичното проявление на конфликта в педагогическия колектив, много често, опира до личния авторитет, при който решаваща е не социалната роля, а успехът на конкретния индивид.
Ако авторитетът има гносеологическа и праксеологическа рамка, то границите на конфликта са отворени- като част от ежедневието, той не може да бъде предотвратен, трудно е да бъде и регулиран. Това зависи от културата на общуване и от стила на ръководство в колектива. Може да бъде опознат в разумните му последствия, защото конфликтът „е противоречие между два и повече субекта, което при определени условия и определена среда води до конфронтация, нетърпимост, разпра с голям емоционален заряд, тогава трябва да се научим как да контролираме средата и как да променяме условията” [170, с. 40].
II. Вътрешноличностни конфликти в педагогическия процес
Педагогическата дейност представлява социално пространство, което се характеризира с повишено напрежение. Тя е, преди всичко, индивидуална. „Педагогът (учителят, преподавателят- асистент или хабилитирано лице) е изправен сам срещу своите ученици, студенти (в процеса на преподаване в ученическия клас, студентската група или поток)

и изпитва силно психическо напрежение, защото трябва едновременно да регулира, както своето поведение, така и това на учащите”, отбелязва Р.
Вълчев [51, с. 86].
Преподавателите приемат трудно оценката на другите за своите качества, поради факта, че са привикнали сами да се оценяват.
Оценяването и контролът на професионалната им дейност от страна на директора (ръководителя на катедра, декана, ректора) насищат педагогическата ситуация със стрес.
Чувствата, които възникват в резултат на деловите взаимоотношения в училище и университета, могат бързо да се пренесат от обсъждания проблем към личността и да придобият изключителна личностна значимост.
В педагогическите колективи в детската градина, началното и основно училище, преобладават жените. В еднородни по пол колективи съществува по-голяма вероятност от възникване на междуличностни конфликти, които засягат деловата сфера и вътрешния свят на личността.
Вътрешноличностните и междуличностните конфликти могат да прераснат в делови и да повлияят върху ефективността на образователния процес. За
Й. Балтаджиева [23], психическо напрежение се провокира и от социалното неравенство в педагогическия колектив, от диференциация на функционално-статусните отношения (учител-директор, преподавател- ректор) и ролевите очаквания. Конфликтите са закономерност във функционирането на педагогическата дейност.
В днешната социална ситуация общественото признание на учителската професия не е на необходимото ниво. Липсва и адекватно материално възнаграждение на техния труд. Тези фактори определят една всеобща неудовлетвореност от професионалната реализация и развитие на повечето педагози. В. Гювийска и С. Гювийски [65] смятат, че личностната неудовлетвореност е благоприятна почва, върху която бързо се развиват и

разгръщат конфликти. Включването на психологическата защита, чрез която се съхранява собственото Аз, себеуважението и личното ниво на самореализация, понякога, води до “приписване” на причините за собственото неблагополучие на друг- директор, ученик, родители, обществото като цяло.
В почти всеки колектив, включително и в педагогическия, присъстват личности, характеризирани като конфликтни. Конфликтността, като черта на характера и, съответно, като стил на поведение, се определя от разнообразни личностни качества. Те могат да бъдат: неадекватна самооценка на собствените възможности и потребности, стремеж към доминиране, консерватизъм в мисленето и нежелание да се преодолеят закостенели традиции, прекомерна принципност, агресивност, инат и раздразнителност.
Конфликтите
(вътрешноличностни и междуличностни) намират благоприятна почва за разгръщане и в съвременната българска образователна система, която се намира в изключително сложна ситуация.
Тя се определя от кризата на прехода на обществото като цяло.
А. Ангелов отбелязва, че във висшите училища съществуват много сериозни проблеми, свързани с позициите и ролите на отделните групи хабилитирани и нехабилитирани преподаватели. Взаимоотношенията между доцентите и професорите „се характеризират с подозрителност и липса на доверие. Между тези две групи има остри търкания и боричкания, които понякога прерастват в неприкрит антагонизъм” [8, с. 144]. Няма съмнение, че при ситуацията на конфликт на интереси, между двете групи хабилитирани преподаватели съществуват властови отношения (заемане на ръководна длъжност във висшето училище) и тяхната идентификация дава възможност да се очертаят три основни ситуации, при които, в зависимост от длъжността на административния служител, е налице висок риск от конфликт на интереси. „Това са ситуации при назначаване на длъжност в

държавната администрация; при вземане на решения и при упражняването на текущ или оперативен контрол” [113, с. 59].
Работещите в образователната система трябва да умеят да управляват училищните и университетски конфликти, да намират оптимални начини за тяхното преодоляване, предотвратяване и разрешаване.

Изтегляне 1.69 Mb.

Сподели с приятели: