Мистерията лим борислав русанов
Изтегляне 2.47 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- - Защо плачеш Аз ù обясних всиччко. Тя каза
- Аз се съгласих. Щом намерихме дървото, се върнахме и казахме на госпожата къде се намира дървото. Тя много се зарадва. Госпожата знаеше, че аз и Светослава работим заедно.
- - Той живее в края на гората, в малка дървена къщичка. Но тази гора е почти недостъпна.
- - Светле, някакъв човек ми каза да открия една билка. Знам само как изглежда. Ще отида да я потърся. - Добре!
- - Отиде до гората – каза магьосникът.
- Боже! Само ти знаеш какво НАИСТИНА се случи! Кажи на родителите, дай им отговора, който търсят, дай го и на нас…
- Влязоха журналисти - и Рени, сестрата на Глория, ги призова настойчиво да ни снимат, за да ни видели всички. ”Благодаря, че спасихте сестра ми” – викаше Рени, още докато се настанявахме.
- Пламен Пейков, един от общинските съветници, с гневен заряд в гласа, попита защо са поканени малки деца на екскурзията.
- Даденото от мен интервю на журналистка от bTV беше неточно преразказано и тенденциозно изрязано за вечерните новини.
- Вечерта в дома ни , след като по местната телевизия беше излъчена пресконференцията, леден женски глас процеди в телефонната слушалка “Мъртви сте!”. И следващите дни - още много пъти - същото…
- След това Милка се обръща към Боряна: - Тонито те поздравява. Всички деца са тук и казват, че те обичат. Просълзена, Боряна отговаря
- - Ние бяхме там и те измъкнахме, а после ти дадохме сили. Самата Дева Мария беше там с ангелите, за да отведе душите на децата. Бягай от Свищов! Бягай към нашия край, добруджанския!
- След това насочи вниманието си към Силвия. Спомена какви са здравословните й проблеми и каза, че щяла да продължи да работи на същото място.
Преди това обаче се случи още нещо интересно. На 23 май отидох отново на гроба на Светослава /и на другите деца/. Много ми беше домъчняло. Оставих ù розичка, запалих ù свещичка, изказах това, което ми тежеше, и се помолих за нея, както и за другите деца. И ето че през нощта дъщеря ми Светослава отново сънува интересен сън, свързан с нейната съименничка. Ето го сънят, записан от нея: “Сънувам, че госпожата ни дава по една задача. Моята беше много сложна. Трябваше да открия някакво дърво, което не знам къде се намира. Отидох в гората и започнах да го търся. Знаех само как изглеждат листата му. Като не го намерих, започнах да плача. Седнах на един камък и не мръднах от там няколко дни. Пред мене се появи едно момиче. Погледът ми беше замъглен. После видях, че това е Светослава. Тя ме попита: - Защо плачеш? Аз ù обясних всиччко. Тя каза: - Миналата година моята госпожа ми даде същата задача. Това дърво не се намира в България. Ако искаш, мога да те заведа там. Аз се съгласих. Щом намерихме дървото, се върнахме и казахме на госпожата къде се намира дървото. Тя много се зарадва. Госпожата знаеше, че аз и Светослава работим заедно. Следващата седмица госпожата ни даде друга, по-сложна, задача. Трябваше да открием човек, на когото му знаем само името. Също така знаехме, че ако не го намерим, ще ни се случи нещо лошо, а ако го намерим – нещо добро. Ние търсихме това име във всички речници, за да знаем къде да търсим този човек. Претърсихме всички домове. Много се отчаяхме. Попитахме една гледачка къде живее този човек. Тя каза: - Той живее в края на гората, в малка дървена къщичка. Но тази гора е почти недостъпна. Аз и Светла тръгнахме да търсим човека. Стигнахме до гората и видяхме една тясна пътечка. От двете ù страни растяха големи дървета. Клоните им се преплитаха. Аз си заклещих крака между тях. Светла искаше да ми помогне. Издърпа ми крака. Забелязах, че съм си счупила глезена. Тя искаше да отиде до града и да вземе нещо като билки. Когато Светла се върна, беше с празни ръце. Тя каза: - Светле, някакъв човек ми каза да открия една билка. Знам само как изглежда. Ще отида да я потърся. - Добре! Светла се върна с билката и аз я изпих. Кракът ми мина. Продължихме пътя си. Пред пътя на Светлето се изпречи змия. Тъкмо да я предупредя, настъпи змията и тя я ухапа. Аз ù превързах крака. Хванах я през кръста и ù помогнах да върви. Стигнахме до къщичката. В нея нямаше никой. Видяхме един магьосник и го попитахме къде е човекът, който живее в къщичката. - Отиде до гората – каза магьосникът. Ние вече се бяхме отчаяли. Отидохме в града да си купим билети и да се върнем в България. На спирката видяхме човека, който живее в дървената къщичка. Ние много се зарадвахме. Когато се върнахме в България, казахме на госпожата кога и къде сме открили този мъж. Госпожата ни даде нова задача. Трябваше да отгатнем три гатанки. Те бяха написани на друг език. Всеки човек, когото питахме на какъв език са написани гатанките, отговаряше, че не знае. Най-накрая един човек ни каза, че не съществува такъв език. Ние мислихме три дни и успяхме да познаем. Вече цяла България знаеше за нас двете. Госпожата ни избра да представяме страната ни. Аз и Светла не знаехме все още какви ще са въпросите. Отидохме на състезанието и нашата задача беше да намерим всички деца, които носят нашето име. Търсихме, търсихме и не намерихме такива деца. Този, който водеше състезанието, каза, че не сме познали. Ние почнахме да се вайкаме. Водещият каза да не се притесняваме, защото сме познали. Аз и Светла бяхме много щастливи. Всички казаха, че сме се представили отлично. Свършихме годината и цяло лято играхме двете.” Мислех си, че има някаква особена и труднообяснима връзка между тези две деца, които - на всичкото отгоре - носеха и еднакви имена и които почти не се познаваха на физически план, но въпреки това сякаш душите им се познаваха. Правеше ми впечатление и фактът, че май все така се случваше, че като отида на гроба на Светослава, тя като че ли ми се отблагодаряваше с някаква поличба, даваше ми по някакъв начин да усетя, че е разбрала, че съм ходил на гроба ù. И, разбира се, това ми носеше известна утеха и затвърждаваше вярата ми в отвъдното съществуване и в това, че детето държи на мен и по невидими за нас причини е привързано към дъщеря ми Светослава. Но физическото ù отсъствие определено ми тежеше и когато ми докривееше много, отивах на гробищата и чаках да ми даде поредния утешителен знак. По-късно, когато вече започнах да пиша книгата, вече не изпитвах такава нужда да ходя на гробищата, защото, пишейки, сякаш общувах с нея и с другите деца. Като че ли те ме призоваха да увековеча паметта им - вдъхновението ми дойде от любовта и скръбта по тях и те сякаш ми съдействаха, като ми нашепваха словата и опресняваха паметта ми. Просто не можех да не напиша тази книга. Чувствах я като дълг към тях, исках да им издигна словесен паметник за вечни времена, изграден от най-прекрасните ми слова, извикани от голямата болка. Сякаш сърцето ми беше облято в кръв, а аз топях перото си в нея и пишех, пишех… Процес, едновременно болезнен, но и сладостен, защото отново и отново се връщах към тях и общувах с духовете им - и облекчавах болката си… Като иконописец, старателно и с много любов, извайвах образите им и се опитвах с цялата си дарба да им вдъхна живот завинаги, така че да не ги забравим никога и като 12 звездици – светли ангелчета - да греят в небето над нашия град. Цели молитвени наряди казвах за тях и се надявах, и вярвах, и знаех, че ме чуват… Мир, светлина и благословение за душите ви, милички! А сълзите ми се стичаха по листите хартия… Пишех и плачех, пишех и плачех, за да зарадвам милите мои деца. 18 Най-сетне това, за което толкова време работех, стана факт. На 2 юни се осъществи дългоочакваната среща между родителите на загиналите деца и учителите, участници в екскурзията. Тъй като бях обещал на на кмета, не отидох на срещата. Информация за нея получих от Боряна Кожухарова: - Два часа преди дългоочакваната от нас среща се събрахме у нас – аз, Наско, Вера, Ценка. Не ни се говореше. Имахме ясното усещане, че отиваме на съд. Какво ли щеше да се случи? Родителите чакат ИСТИНАТА, но всъщност знаят всичко, което ще им кажем, дори повече. Ако можеше някой и на нас да отговори защо се случи тази ужасна катастрофа… Давахме си сметка, че не можем да обясним собственото си поведение в екстремната ситуация. Дори сега не знаем кое е било най-правилното – само гадаем какво е можело да се направи. Защо някой от Гражданска защита не ни каже? Има ли изобщо в света човек, който да посочи план за действие точно в такава ситуация? Кметът Благов неотдавна спомена, че върху учителите се стоварва вина, която нито едно човешко същество не може да понесе. Много хора искат ние да бъдем виновни. Страшно е да усещаме върху себе си този товар. Боже! Само ти знаеш какво НАИСТИНА се случи! Кажи на родителите, дай им отговора, който търсят, дай го и на нас… След поредната доза успокоителни, час преди срещата, ние бяхме в кметството. Посрещна ни заместник-кмета Пламен Александров, говорихме и с кмета Благов, както и с Председателя на местния Парламент Андрей Захариев. В уговорения час слязохме на първия етаж, “радвайки се“ на вниманието на медиите – местни и централни. /Поради ранното ни пристигане в общината, не бяха успели да се срещнат с нас. Не ни го простиха./ Залата беше почти пълна. Столовете бяха подредени в полукръг, като в отворената част бяха настанени общинските съветници. Ние /Наско, Боряна, Вера, Ценка, Виолета/ седнахме на свободния втори ред, точно зад семейсттвото на Глория. Атаките от тяхна страна започнаха веднага. Влязоха журналисти - и Рени, сестрата на Глория, ги призова настойчиво да ни снимат, за да ни видели всички. ”Благодаря, че спасихте сестра ми” – викаше Рени, още докато се настанявахме. Срещата откри Андрей Захариев. Стана ясно, че освен родителите на загиналите деца и учителите, присъствали на екскурзията, в залата са и много от оцелелите деца със своите родители. Беше дошла и Албена, екскурзоводката. “Няма нищо по-велико от вашата мъка…” – започна Виолета, а после сподели как се чувстваме и ние, учителите. Тя е добър оратор и думите ù, подредени в изящната школувана реч, бяха въздействащи. Според мен. Родителите изтълкуваха подредената ù мисъл като липса на искреност и дори като високомерие. Виолета Пеева отговори на въпросите, кои са били организаторите на екскурзията. После се опита да каже нещо и по персоналните обвинения, които ù бяха отправени. Дядото на Антоана непрекъснато я апострофираше, обърнат към нея, и това я объркваше и изпълваше с гняв. С иронични възгласи и ръкопляскания, някои присъстващи посрещнаха обяснението на Виолета, че е била измъкната през люка, за да освободи място на другите. Повечето родители не бяха склонни да приемат обясненията и на Ценка Попова. Пламен Пейков, един от общинските съветници, с гневен заряд в гласа, попита защо са поканени малки деца на екскурзията. Адвокатката Балева имаше конкретни въпроси към екскурзоводката, свързани с легитимността на фирмата, в която работи. Албена се опита да ù отговори според компетентността си. Остана неизяснено положението около “Дилижанс експрес” – ЕТ или ЕООД. Екскурзоводката призна, че не е давала инструкции за поведение в кризисни ситуации. Пеева прочете задълженията на организаторите. Защо сме действали така – всички питаха, но ние не можехме да дадем отговор. Нямахме и сили да гледаме изпълнените с мъка очи на почернените родители. Някои от тях се държаха наистина достойно. Бяха в правото си да питат. А ние се питахме как ли щяха да реагират всички тези разгневени участници в срещата, ако бяха на нашето място във фаталната нощ. Стресът, пълното блокиране на мислите и сетивата не могат да бъдат обяснявани. Затова и думите на Наско звучаха неубедително за повечето родители. Извън контекста на стресовата ситуация, изглеждаше невероятно обяснението, че не е съзнавал какво се случва, че се е вцепенил при вида на пълния с вода автобус и не е можел да спасява. Намирал се е в пълен ступор и не е могъл да помогне и на собственото си дете. Тези думи взривиха обстановката. В този миг, вероятно, всеки от присъстващите си представяше как би се жертвал за детето си, а и не само за него. Но представите са нещо въображаемо, а истината, вероятно, би била съвсем друга… В залата неочаквано прозвуча гласът на Теодора: “Аз съм дъщерята на Атанас Кожухаров… ”Тя защитаваше баща си от възмутените родители. Тя беше там, в ада на катастрофата, и не бъркаше въображаемото с реалното. Спомни си какво е било състоянието на баща ù и го сподели пред всички. Думите ù бяха трогателни. Аз се разплаках. Горкото ни дете. Беше само на шестнадесет години, а преживя толкова ужасни неща. А сега и това – да гледа родителите си унизени и да ги защитава, изправяйки се твърдо срещу обвинителите. Майката на Антония Братова зададе въпроси по организацията – например защо възрастните са нощували на същата цена като децата. Така и не се изясни ученическа или туристическа е била екскурзията. Родителите получиха от оганизаторите отговор на въпроса си, кой за кои деца е отговарял. Заговори се и за нощта преди катастрофата. Наложи се аз да давам обяснения, защото ние с Наско водихме децата на дискотека. Кристина Емилова се опита да обвинява възрастните в безхаберие, като подчерта, че само аз и Наско сме били с тях през нощта. Стана обаче ясно, че не липсата на контрол, а това, че учениците са се скрили и са изкривили истината, е довело до рисковите моменти след дискотеката. Кристина не отрече, че в онази нощ ме е излъгала. Д-р Тошева, майката на загиналата Борянка, попита защо децата от пети клас са били на последната седалка. Попова ù обясни, че е било по тяхно желание, но страдащата жена възкликна, че не Борянка командва екскурзията и би се подчинила на всяко учителско решение. Дядото на Антоана призова Петя да разкаже какво е казала д-р Чонова на учениците, които са били на автобуса. Петя обясни, че тя им е казала да не се движат върху автобуса, да не отиват напред. Аз не съм чула тези думи в онази нощ. Може би лекарката се е страхувала да не се наруши крехкото равновесие и автобусът да се обърне, но предубедените сега виждаха само безсърдечие и ново излагане на децата на опасност – все пак отзад е хлъзгаво и част от покрива е под водата, а отпред са възрастните, на сухо… Близките на Светльо отново търсеха истината за него, но Вера Блажева, която бе набедена за очевидец на падането му от автобуса в реката, не можа да им даде отговора, който очакваха. Дядото разказа за своето посещение у Ценка в деня на погребението на Антоана. Според него, възмутително било това, че Ценка, Виолета и мъжът на Виолета били седнали на маса. Ценка се опита да каже, че все пак са ù били гости…, но никой не я чу. Всъщност, това нямаше отношение към катастрофата. Сякаш родителите се опитваха да внушат на всички, че учителите са хора без сърца, които не са се трогнали и за миг от смъртта на децата. Колко много се лъжеха! Мога да кажа за себе си, че се чувствах изгоряла отвътре. Юли, Вальо и Алекс – всеки по различен начин свързан с мен - оставиха дълбоки рани в сърцето ми. И толкова много ме болеше, че ми беше трудно да намеря основание за живот. Не можех и да говоря с родителите на обичаните от мен загинали деца. Какво да им кажа? Че страдам, че съжалявам?... - Всички думи бяха толкова бледи, слаби, неспособни да изразят онова, което чувствам! Сякаш щях да оскверня паметта на децата, ако използвам обичайните, изтъркани от употреба слова. Надявах се родителите да могат да прочетат неизказаното в очите ми. Имаше много въпроси – и разумни, и ужасни /например,думите на Наталия, майката на Глория: ”И как, хареса ли ви гледката?”/ - Питаше за това, което са видели Ценка и Виолета в моргата на другия ден след катастрофата. Всички реагираха с неодобрителни възгласи на тези думи. Родителите не бяха удовлетворени, но времето свърши и г-н Захариев закри срещата, като обяви, че тя ще има продължение. На последвалата пресконференция, по молба на общинското ръководство учителите представих аз. Присъствието ми не задоволи представителите на местните медии, които очевидно се надяваха да притеснят с въпросите си Виолета Пеева и Ценка Попова. Манзаров и Братов, от страна на родителите, изразиха недоволство от отсъствието на лекарите, които са били на екскурзията, както и на отговорни лица от фирмите организатор и превозвач. Манзаров ми благодари за усилията да спася сина му. ”Ако всеки от възрастните беше влязъл в автобуса, за да извади по две деца; ако и лекарите бяха направили нужното да ги реанимират, може би нямаше да има толкова жертви.” Болката в гласа му беше огромна. От своя страна, аз се опитах да представя пред свищовската общественост гледната точка на учителите, чийто представител бях. ”Ние, учителите, много страдаме за децата, които загинаха, защото ги обичахме като свои. Болката ни се усилва от това, което се случва в Свищов след огромното нещастие, от негативната вълна, която се надигна срещу нас. Не можехме да предвидим, нито да предотвратим катастрофата…” Братов обясни пред медиите, че е странен фактът, че всички възрастни са живи, а голям процент от децата – загинали. Аз продължих: ”Това е ужасно стечение на обстоятелствата. Ние не сме изложили съзнателно децата на опасност, като сме ги настанили отзад. Нали предните места по принцип са по-опасни, нали при евентуален челен удар /който е по-вероятен при движение с автобус по пътищата/, щяха да пострадат седящите отпред? Кой би могъл да допусне, че автобусът ще падне в дълбока река и ще се закрепи с предната част за нещо така, че под предния люк да остане малко въздух?! Даденото от мен интервю на журналистка от bTV беше неточно преразказано и тенденциозно изрязано за вечерните новини. Напрегнатият ден завърши с разговор в стаята на заместник-кмета Пламен Александров. Общинското ръководство беше доволно от срещата. ”Циреят се спука” – бихме казали, ако трябваше да употребим метафората на Върбинка Конова. Колко ли още имаше да изтича от него? Вечерта в дома ни , след като по местната телевизия беше излъчена пресконференцията, леден женски глас процеди в телефонната слушалка “Мъртви сте!”. И следващите дни - още много пъти - същото… 19 На 7 юни с Боряна и Теодора Кожухарови отидохме в Карайсен при ясновидката–медиум Милка. Имаше добри отзиви за нея, а освен това и родителите на Юлиян Манзаров бяха ходили при нея и ги беше впечатлила. Така че и ние отидохме с определени надежди и очаквания. Докато пътувахме, разказах какво се беше случило, след като предната вечер бях ходил на гроба на Светослава. Казах ù, че ще ходя при Милка в Карайсен. Помолих я да дойде там, защото много скърбя и ми е тъжно, че я няма и не мога да общувам с нея. Нека още един път да ми докаже, че ме е обичала и че продължава да ме обича. ”Липсваш ми, миличка. Много ми липсваш! Обичам те!” Помолих се за душата ù и нежно докоснах кръста, на който беше окачен некролог с нейната снимка. Тръгнах си. След това последва семейна вечеря, децата си легнаха, а към полунощ легнахме и ние със съпругата ми. Лягайки, погледнах снимката на моя клас, която стоеше подпряна на вдигнатата вертикално и трудноподвижна дръжка на стъклената кошничка, спрях последователно погледа си върху загиналите деца – Борянка, Женя и Светла – и след това си легнах. На сутринта, какво беше изумлението на Силвия, когато видя, че трудноподвижната дръжка на кошничката е свалена /и то в крайно положение!/, а снимката е легнала отгоре ù. Това не можеше да стане от самосебе си. Беше необходим определен, и то с известна продължителност, натиск, за да слезе дръжката в подобно положение. Направих веднага и без колебание връзката, че предната вечер съм ходил на гробища. “Да, няма какво друго да е, освен поредният знак, оставен от Светослава!” Колата спря пред къщата на Милка. Излезе момиче, което ни покани на кафе в стая с много икони . Първа при Милка влезе Теодора. Без да е казала още нищо, Милка я посреща с думите: ”Ти си приятелката на Юлиян. Той е тук и казва, че от вчера е неотлъчно с теб и че изобщо често е при теб и вижда как се чувстваш. Опитва се да ти помогне. Разбира колко страдаш, както от думите, които произнасяш, така и от мислите, които идват от сърцето ти, било пред неговата снимка или на гроба му. Макар че за него не е толкова важно дали ходиш на гробища или не – той винаги е с теб! Твоето страдание го изпълва с тъга. Смята, че може би в Свищов ще се чувстваш по-добре, но все пак решението трябва да е твое. Той иска от теб да отвориш сърцето си за другите хора, защото вижда как си се затворила. Не иска от теб да носиш само черни дрехи, а иска да вижда същото жизнено и красиво момиче, в което се е влюбил. Ти трябва да продължиш живота си, защото си имаш свой път, както си има и той. Даже и да е бил останал на Земята, пак сте щели да бъдете разделени от разстоянието за дълги периоди. Да кажеш на Явор /приятел от чата/, че Юли обича мъжкарите. Да се стяга /Явор/ да играе по-добре, защото наблюдавал отгоре всичките му мачове и не бил доволен от представянето му. Юли ми казва да предадеш на майка му, че когато те прегръща, все едно него прегръща, че той често си е вкъщи и прегръща всички, но те не го виждат. Междувременно се включва и друго от загиналите деца – Вальо, братовчед на Теодора. Той казва, че вижда как неговото и нейното семейство са разделени заради случилото се и това му тежи, и че тази случка не бива да ги разделя, а да ги сближава. Когато след това влиза Боряна, Милка ù казва, че сигурно тя е майката на Теодора и че Юлиян и Вальо са в стаята. Юли ù благодари за опитите ù да го спаси, а Боряна изразява съжаление, че не е успяла и му казва, че го обича като свое дете, а той ù отговаря, че знае. Вальо я пита дали го е търсила, а тя му отговаря, че е търсила когото намери. Тогава той казва, че нищо не е можело да се направи – много бързо го взели ангелите и го издигнали към Светлината. Пита я защо се сърди на майка му и защо не ходи у тях, а Боряна му отговаря, че не знае какво да ù каже. После Милка произнася думите: ”Защо те няма в клас, когато ходя?” и Боряна разбира, че е дошла Алекс. Милка го потвърждава. Боряна ù отговаря, че вече не ходи в училище, защото няма да бъде повече учителка и на свой ред я пита какво се е случило с нея. Александра само ù казва: ”Потънах”. След това Милка се обръща към Боряна: - Тонито те поздравява. Всички деца са тук и казват, че те обичат. Просълзена, Боряна отговаря: - И аз ги обичам и ги моля за прошка, че не съм успяла да ги спася. Милка се прекръства, освобождава децата, а Боряна ù казва, че иска да разговаря с родителите си, които са починали. Подава ù снимка, на която са двамата заедно. Милка първо се затруднява при установяването на контакта /може би защото са починали отдавна/, но след това бащата на Боряна казва: - Ние бяхме там и те измъкнахме, а после ти дадохме сили. Самата Дева Мария беше там с ангелите, за да отведе душите на децата. Бягай от Свищов! Бягай към нашия край, добруджанския! Последен при Милка влязох аз. Седнах на едно диванче на около 3-4 метра от нея. Имах опит с различни феномени (включително се бях срещал с Ванга – мир на душата ù) – така че не се притеснявах. Милка ме попита за какво искам да ми гледа. Може би семейство, работа, деца? Попита ме за трите имена – моите, на съпругата ми, и на двете ми деца. Също трябваше да ù кажа рождените ни дати и града, в който сме родени. След това започна с моите здравословни проблеми: още от детството – гърлото и изобщо дихателната система, леко бъбреците. Също, че от време на време съм имал болки горе в десния крак и че съм спортувал на времето. Казах, че съм тренирал футбол и точно там имам травма. Каза ми, че съм зле с нервите, а аз ù отговорих, че е нормално, с оглед на моята професия. След това се насочи към професионалната ми дейност, но, неизвестно защо, ù беше трудно да се ориентира, че съм учител и твърдеше, че професията ми е свързана с пътуване. След като ù казах, че съм учител, тя каза, че зад гърба ми вижда един мрачен период, който обаче вече отминава. Щял съм да си остана в същото училище, въпреки че напоследък там се наблюдавало голямо напрежение. Иначе по призвание съм бил свещеник (по душа), но да не съм обличал расо, защото по този начин съм щял да се огранича. Да си държа учителската професия. Попитах я кой е моят духовен ръководител, покровител. Тя каза: - Исус Христос и Иван Рилски. Но определено Исус Христос, защото в предишен живот ти си бил негов ученик. Виждам, че си човек с духовна ориентация, но не си догматичен и имаш собствено мнение, по свой начин тълкуваш свещените писания. Попитах я за новата книга, която подготвям за печат под заглавие “Евангелие на Любовта”. Тя каза, че това ще бъде третата ми книга. /Вярно беше - преди нея бях издал “Симфонии на вечността” и “Просто да бъдеш”/. До месец, месец и половина, щяла да бъде готова, но да не съм бързал с нея, защото съм имал да пиша още много, но тя не знае дали като втора част на тази книга или като отделна, четвърта книга. Аз се зачудих на думите ù, защото, да – вярно беше, че “Евангелие на Любовта” щях да го редактирам до края на месеца, но за нова книга в този момент не можех и да помисля. Имах чувството, че дотук е било с моето писателство. Животът ми беше застинал в една точка и се чудех дали въобще ще мога да започна ново изречение, дали ще успея да намеря мотивация и сили да продължа напред. Липсваше ми всякакъв творчески импулс, вдъхновение. Не, не - струваше ми се невъзможно да напиша книга! След това насочи вниманието си към Силвия. Спомена какви са здравословните й проблеми и каза, че щяла да продължи да работи на същото място. Каталог: vehadi -> menu menu -> Николай дойнов два ключа към една необикновена книга menu -> Та и лицето като израз на човешката природа menu -> Книга трета ръцете като израз на човешката menu -> Когато говорим за окултната страна на живота и явленията, подразбираме онова, което произтича от свръхсъзнанието. В природата има две същности: външна обусловена от съзнанието и самосъзнанието menu -> Учителя беинса дуно menu -> Книга за здравето здраве, болести, начин на живот, лечение, рецепти, формули, песни човешкото тяло устройство menu -> Теодор Попов ■ Терапия и профилактика чрез изкуство menu -> Връзки между растителното и човешкото царство menu -> Беинса дуно (Учителя Петър Дънов) светът на великите души Изтегляне 2.47 Mb. Сподели с приятели:
|