ДРЕВНИТЕ ЦЕНТРОВЕ НА ПОСВЕЩЕНИЕТО. ЧОВЕШКАТА ФОРМА КАТО СЪДЪРЖАНИЕ НА МЕДИТАЦИЯТА
Вчера ние говорихме върху пълната с тайнственост връзка, в която миналите състояния на развитието на нашата Земя стоят с различните светогледи на редуващите се една след друга културни епохи на следатлантското време. И нас ни се разкри забележителния факт, че когато атлантската катастрофа беше изменила лицето на Земята, в Индия предве-
дическата, древната свещена индийска култура с нейното мощно философско схващане на първата културна епоха показа нещо като един огледален образ, като едно отражение на фактите, които са се разиграли в началото на Земното развитие в едно прадревно минало, когато Слънце то, Земята и Луната още образуваха едно единно небесно тяло. Това, което тогава беше виждано духом и до което се издигаха онези, на които това беше дадено, не беше нищо друго, освен един схващан в духа образ , един духовен образ, който действително съществуваше, когато нашата Земя се намираше в началото на нейното развитие.
И ние видяхме, че второто състояние на Земята, когато Слънцето се беше отделило, обаче Земята и Луната още образуваха едно единно тяло, че това особено срещустоене на два свята се прояви във втората следатлантска културна епоха, в древно-персийската, като философско-религиозна система в противоположностите на принципа на Светлината в слънчевата Аура и на принципа на Тъмнината, като противоположност на Ормузд и Ариман. Третата от големите културни епохи, египто-вави- лоно-асирийската, е едно духовно отражение на това, което се разигра, когато Слънцето, Земята и Луната бяха станали вече три отделни небесни тела. И ние можахме също да обърнем скицирано вниманието върху това, че в троичността Озирис, Изис /Изида/ и Хорус се отразява тази астрална троичност на третата Земна епоха, тази звездна троичност: Слън- це, Земя и Луна. Ние обърнахме вече също вниманието и върху това, че това разделяне е станало през време на Лемурийската епоха и че тази епоха бе последвана от Атлантската, четвъртото състояние на развитието на нашата Земя, когато царуваха отношения на съзнанието съвършено различни от днешните. Тогава чрез споменатата друга форма на съзнанието човекът живееше заедно с Боговете, които той познаваше, с Бо- говете, които по-късно хората нарекоха: Вотан, Балдур, Тор, Зевс, Апо- лон и т.н. Това са духовни същества, които атлантският човек можеше да вижда със своето ясновидство. Ние имаме повторението на това виждане на божествено-духовни Същества през време на Атлантската епоха в спомена на народите от Гръцко-латинската епоха, също и при народите в северна Европа. Това беше споменът за изживяванията на минали състояния на съзнанието. Било това Вотан или Зевс, било Марс, Хера, Атина, всички те бяха един спомен за древните духовни същества, които съставляваха съдържанието на онзи древен свят на Боговете.
Така се представя 4-та следатлантска културна епоха, че в нейните религии се явяват отражения на онова, което е станало в Земното развитие през време на Атлантската епоха. Сега днес трябва постепенно да се за- дълбочим малко повече в душите на древното индийско, египетско, персийско човечество. Ако искаме да си съставим един истински образ за
тези изживявания, за това, което живееше религиозно в старите културни периоди, ние трябва да помислим, че както най-важните съставни части на тези древни народи, така също и просветените лица, ясновидците и пророците, всичките те бяха следовници на онези хора, които са живели вече и в Атлантската епоха, и че непосредствено след великата катастрофа съвсем не беше загинало всичко, което беше древна атлантска култура, а онова, което живееше в Атлантската епоха, постепенно бе присадено в новото време. И ние ще разберем най-добре душите на древните следатлантски потомци, когато се потопим в душите на последните атлантци.
В последното време на Атлантида хората бяха твърде различни едни от други. Едни от тях бяха си запазили още една висока степен на ясновидски способности не беше изчезнала съвсем внезапно; тя съществуваше още у много хора, които взеха участие в големия поход от запад на изток, докато при други беше вече изчезнала. Имаше напреднали и изостанали назад хора и може да се разбере, че според цялата форма на тогавашното развитие най-малко напреднали бяха онези, които най-добре можеха да ясновиждат, защото те бяха останали така да се каже на едно място в тяхното развитие и бяха запази ли стария характер на атлан- тците. Най-напредналите бяха тези, които бяха усвоили първо физическото възприемане на света, които бяха приели вече нашата форма на дневното виждане. Това бяха най-напредналите, които през нощта бяха престанали да виждат по ясновидски начин духовния свят, които през време на дневната будност виждаха нещата във все по-резки очертания. И именно онази малка група, за която вече говорих, която беше ръководена от един велик, от най-великия посветен, който обикновено е наричан Ману, бе заведена от този посветен дълбоко в Азия. От там този малък народ, който по-рано изгуби дарбата на ясновидството за обикновените отношения на живота, оплоди другите културни страни. Този на род съставляваше в онова време най-напредналите хора. За тези хора дневното съзнание се прояви все по-ясно: това, което ние виждаме като физически предмети с техните резки разграничения. И техните велики ръководители заведоха този народ най-далече в Азия, за да може да живее той изолирано; иначе той би дошъл твърде много в допир с другите народи, които си бяха запазили старото ясновидство. Само благодарение на това, че за известно време остана отделен от другите народи, този малък народ можа да израсне от една друга форма на човешкото съществуване. Във вътрешността на Азия бе образувана една колония, от която трябваше да изходят великите културни течения до най-различните народи.
Първо северна Индия беше онази страна, която получи от този център едно културно течение. Ние вече показахме тук, че тези малки народни маси, които бяха изпратени като пионери на културата, не намериха никъде ненаселена страна, защото още от по-рано, преди онзи голям поход да се придвижи от запад на из ток, бяха станали вече големи преселения и винаги, щом нови части суша се издигаха от дъното на морето, те биваха населявани от пътуващите групи. Така че народът, който бе изпратен от онази колония на Азия, трябваше да се смеси с други народни маси, които обаче бяха по-изостанали назад от онези, които бяха ръководени от Ману. При другите народи се намираха още мнозина, които си бяха запазили старото ясновидство. Посветените основаваха колонии не както това става днес; те постъпваха по друг начин, а не както днес се колонизира. Те знаеха, че трябва да се изходи от душите на онези, които бяха намирани в страните, които трябваше да бъдат колонизирани. Това не ставаше така, че изпратените да натрапят това, което имаха да кажат. Държеше се сметка за това, което биваше заварено на определено място. Създаваше се едно изравняване и бяха взети под внимание нуждите на онези, които бяха старите жители. Трябваше да се държи сметка за религиозния възглед, който се основаваше върху спомена за старите времена, и старите ясновидски заложби. Ето защо беше естествено, чистите представи да могат да се развият само при една малка група от най-напредналите хора. При голямата маса хора се развиха компромисни представи от стария атлантски и следатлантски възглед. Ето защо навсякъде в тези големи маси хора, както в Индия, така също в Персия и Еги- пет, навсякъде, където се родиха следатлантските култури, ние намираме на основата по-малко напреднали за онова време, по-некултивирани религиозни представи, които обаче не бяха ни що друго освен един вид продължение, един вид пренасяне на стари атлантски представи. За да разберем сега, какви бяха тези представи в тези народни религии, ние трябва да си съставим един образ за тях. Ние трябва да се пренесем в душите на последните жители на Атлантида. Трябва да си спомним, че през атлантско време човекът не беше лишен от съзнание през нощта, когато той спеше, но че тогава той имаше възприятия също както и през деня, - ако въобще можем да говорим за ден и нощ в това време. През деня атлантецът възприемаше първите следи на това, което ние днес така ясно виждаме като свят на сетивните възприятия. През нощта той беше другар на божествено-духовните Същества. Той нямаше нужда от никакво доказателство, че съществуват Богове, също както ние днес нямаме нужда да ни се доказва, че съществуват минерали. Боговете бяха негови другари; през нощта той самият беше едно духовно същество. Той ходеше из духовния свят в своето астрално тяло и в своя Аз. Той
самият беше един дух и срещаше същества, които бяха от същото естество както него. Естествено висшите духовни Същества не бяха единст- вените, които той срещаше тогава. Той срещаше и по-нисши духове, които стояха по-ниско от тези, които по-късно бяха описани като Зевс, Вотан и т.н. Тези последните не бяха единствените, те бяха само най-из- браните Същества. Това беше така, както днес бихме виждали крале и императори. Мнозина не ги виждат и въпреки това вярват, че има крале и императори. В това състояние, което беше нещо общо човешко, също и през деня, когато бяха съзнателни, хората възприемаха заобикалящите ги неща различно откакто ги възприемат днешните хора; дневното съз- нание също беше различно и ние трябва да се опитаме да разберем, как- во беше това последно съзнание на атлантците.
Ние вече описахме, как сутрин, когато човекът от Атлантида се потопяваше в своето физическо тяло, Боговете изчезваха от неговия поглед. Той виждаше физическите предмети като обгърнати в една мъгла. Таки- ва бяха образите на тогавашната дневна будност. Обаче тези образи имаха също и едно друго особено свойство, което трябва да схванем съвсем точно. Да си представим, че една такава душа се приближаваше до едно езеро. Тази душа не виждаше водата на езерото така ясно разграничена както днес, но когато насочваше своето внимание върху нея, тя изпитваше нещо съвършено различно от това, което днес някой изпитва, когато се приближава до едно езеро. Приближавайки се до езерото, още чрез самото виждане, чрез самото гледане в нея възникваше едно чувство, като че изпитва някакъв вкус от това, което стоеше там физически пред нея, без да има нужда да пие от водата на езерото.
Чрез самото гледане душата чувствуваше: водата е сладка или солена. Общо взето съвсем не беше тогава така, както когато ние днес гледаме водата. Днес ние виждаме само повърхността, но не проникваме във вътрешността. Онзи, който в онези времена, когато още съществуваше едно сумрачно ясновидство, се приближаваше до езерото, нямаше чув- ството, че има пред себе си нещо чуждо; той се чувствуваше вътре в свойствата на водата, съвсем не стоеше пред нещата така както днес; че ние заставаме пред една буца сол. Днес съвсем не изпитваме нещо друго, освен че виждаме буцата сол. Атлантецът, приближавайки се до буцата сол, изпитваше вкуса на солено. Днес ние трябва първо да вкусим солта, за да разберем, че тя има солен вкус, а тогава е било достатъчно човек да я види и да почувствува нейния вкус. Човекът беше някак като че вътре във всичко и възприемаше нещата като одушевени. Той въз приемаше така да се каже съществата, които например придаваха на нещата соления вкус. Така за него всичко се одушевяваше; възду- хът, земята, водата, огънят; всичко, всичко му издаваше, откриваше
нещо. Човекът можеше да се чувствува вътре в нещата; той живееше във вътрешността на тяхната същност. Това, което днес се явява на съзнанието като бездушен предмет, то не съществуваше тогава. Ето защо човекът чувствуваше също всичко със симпатия и антипатия, защото виждаше вътрешността на нещата. Той чувствуваше, изживяваше вътрешната същност на нещата.
Навсякъде все още бяха останали спомените за тези изживявания. Така щото онези части на индийското население, които бяха заварени от ко- лонистите, бяха одушевени от една такава връзка с нещата. Те знаеха: в нещата живееха души. Те си бяха запазили способността да виждат свойствата на нещата. Нека си представим сега цялото това отношение на човека към нещата. Тогава човекът чувствуваше, как водата има определен вкус, когато той се приближаваше до езерото. Той виждаше едно духовно същество, което даваше на водата вкуса. Той можеше да срещне това същество през нощта, когато лягаше край водата и заспи- ваше. През деня виждаше материалното; през нощта виждаше това, ко- ето прониква всичко с живот. През деня виждаше предметите: камъни, растения, животни; чуваше вятъра да вее, водата да шуми; през нощ- та той виждаше в своята истинска форма: виждаше духовете, които живеят във всичко. Когато казваше: в минералите, в растенията, във водата, в облаците, във вятъра живеят духове, навсякъде живеят духове…, това никак не бяха за него измислици, не беше никаква фан- тазия, а беше нещо, което той можеше да възприема. Така дълбоко трябва да се потопим сега в душите, за да разберем. Тогава ние разби- раме, че ужасна безсмислица е, когато днешните учени говорят за ани- низъм, който е дал повод на народната фантазия да одушевява всичко и да го олицетворява. Такава народна фантазия не съществува. Който дей- ствително познава народа, не говори за подобно нещо. Много често можем да се натъкнем на странния пример: именно как едно дете, което се удря в масата, започва да удря масата, защото уж считало масата за одушевена /така говорят учените/; също така, казват те, първобитният човек, детския човек е одушевявал нещата в природата, дърветата и т. н. във всичко е измислил нещо. Този пример е повтарян до умора. Няма съмнение, че тук има фантазия, обаче фантазия имат самите учени, а не народът. Те са тези, които сънуват. Онези, които първоначално са възприемали всичко одушевено, те не са сънували, те са предали само това, което само са възприемали.
Това възприятие изплува като един остатък като спомен при древните народи. Също и детето не счита масата за одушевена; то не чувствува още душата за себе си, а вижда самото себе си като дървен пън. Име- нно защото чувствува себе си като без душа, затова се поставя на същата
степен като бездушната маса, като я удря. Истинският факт е точно противоположното на това, което се намира написано в книгите на учените върху него. Дали отиваме в Индия, в Персия, в Египет, в Гърция, или където и да е другаде, навсякъде ще намерим основата на същите предста- ви, които бяха охарактеризирани по-горе. И в тези представи беше влято това, което бе дадено от посветените като култура.
В древна Индия Ришите ръководеха културата. Но сега ние трябва също да разберем малко, кое всъщност е дало повод за формата, която се е развила като една от най-важните форми на индийския възглед. Знаем, че във всички времена е имало така наречените школи на мистериите, където онези, които бяха развили техни те духовни способности, се научаваха да виждат по-дълбоко във Вселената; където те събуждаха дремещите в тях способности, за да виждат духовната връзка на не- щата. От тези мистерийни центрове изхождаха навсякъде духовните импулси на културите. И за да разберем основно посветените, когато разглеждаме тези посветени, ние ги разглеждаме обикновено в следатлантското време, защото там тяхната същност е най-лесно разбираема; но и в атлансткото време ние бихме се натъкнали на посветени. За да разберем основно тези посветени, нека се пренесем в метода на една такава древна атлантска школа на посвещението.
Тогава съществуваха именно онези състояния на съзнанието, които опи- сахме. Когато отидем в миналото в онези времена, тогава ние не навираме там човека още в неговата днешна форма. Тогава той беше напълно различно устроен. Нека се върнем в миналото в първата половина на Атлантската епоха. Тогава човекът беше съставен вече от физическо тя- ло, етерно тяло, астрално тяло и Аз, обаче физическото тяло изглеждаше още напълно различно. Физическото тяло беше такова, че бихме могли да го сравним приблизително с телата на някои морски животни: то беше наистина пронизано от определени направляващи линии, които проблясваха в него. Физическото тяло на човека беше много по-меко от днешното, то нямаше още никакви кости. Макар и да съществуваха вече някои хрущялни зачатъци на скелета, все пак това човешко физическо тяло от най-древни времена съвсем нямаше днешната форма. Напротив етерното тяло беше много по-важният член на човешкото същество. То- гава физическото тяло беше повече или по-малко еднакво, напротив ете- рното тяло беше извънредно голямо. За отделните хора това етерно тяло се различаваше така, че бихме намерили четири различни топове. Тези четири типични форми съществуваха така, че една част от хората показваше единия тип, другата показваше друг тип. Тези типове са се запазили в четири имена. Това са имената на апокалиптичните животни: вол или бик /телец/, лъв, орел, човек. Но не би било съвсем правилно, ако
бихме си представили, че тези форми са били напълно подобни на днешните съответни животни, но все пак те напомняха чрез впечатлението, което правеха, за формата на впечатлението, което днешните съответни животни произвеждат. Впечатленията, които етерните тела правеха, можеха да бъдат разбрани чрез образа на лъва, на бика, на орела или на чо- века. Една част, която правеше впечатлението на свойства имащи силна способност за размножение или впечатлението на извънредно голям апетит, беше сравнявана например с бика; един друг вид хора беше та- къв, който живееше вече повече в духовното: това бяха човеците-орли, които не се чувствуваха особено добре във физическия свят. След това имаше такива хора, които в тяхното етерно тяло бяха така да се каже подобни на днешното физическо тяло на човека; вярно е, че то не беше на- пълно подобно, но все пак приличаше на човешката форма. Естествено трябва да си представим, че поотделно беше представен не само единият тип, а във всеки един тип бяха заложени всичките четири, но единият от тях доминираше. Такова беше следователно устройството на етерните тела на човеците на атлантското население. След това особено мощно, но неразвито беше астралното тяло, а Азът се намираше още съвсем вън от човека. Следователно тогавашните хора изглеждаха съвършено различни от днешните; естествено ранозрели хора бяха приели вече от по-рано по-късната форма, но по същество човеците на онези древни вре- мена могат да бъдат охарактеризирани така, както току що сто- рихме това. Това беше следователно нормалното средно състояние на тогавашното човечество.
Съвършено друго беше положението при по-напредналите, при учениците на мистерийните центрове, при тези, които се стремяха да постигнат посвещението на древна Атлантида. Нека се пренесем с духа в един такъв атлантски център на посвещението и нека потърсим онова, нека се опитаме да си представим онова, което учителят имаше да даде. Какво беше самият този учител?
Когато днес човек срещне един посветен, той съвсем не би могъл да го познае по неговата външност. Днес много малко хора биха познали един такъв посветен по външността; защото днес, след като физическото тяло е напреднало толкова много в неговото развитие и въпреки това посветеният трябва да живее в едно такова тяло, това тяло не се различава от телата на другите хора в неговите тънкости. Обаче в миналото посветения е бил много, много различен от другите хора. Дру- гите хора притежаваха още повече животински тела, животински фор- ми; физическото тяло беше малко в отношение с огромните етерни тела; то образуваше повече една тромава материя и маса. Посвете- ният се различаваше чрез това, че в неговото физическо тяло той беше
подобен на днешната човешка форма, че носеше едно човешко лице подобно на това на днешния човек, че притежаваше един преден мозък подобен на този на днешния средноразвит човек. Тогава посветените имаха вече един много развит мозък, докато другите хора имаха още един неразвит мозък. Такива посветени съществуваха и имаха своите школи и в тези школи на посвещението те приемаха, чрез определени методи, ученици от нормалното човечество, доколкото тези ученици се оказваха зрели и достатъчно развити.
Ако искаме да разберем следващото, ние трябва да вземем под внимание нещо. Трябва да си изясним, че с напредващото време властта на духовните членове на човека върху неговото физическо тяло е намаляла почти напълно. Макар и днешният човек да може да движи своите ръце и крака и може да рита с крака върху педалите на велосипеда, макар и да може да владее също своята физиономия, накратко казано, има известна степен на власт над тялото, всичко това е само един беден, последен остатък на старите отношения на власт над физическото тяло, каквито съществуваха в древна Атлантида. Тогава мисълта, чувството имаше едно много по-голямо влияние върху физическото тяло. Това, което човекът мисли, упражняваше тогава едно много по-голямо влияние върху физическото тяло. Ако днес някому се даде една мисъл за седмици, месеци или даже години, той само в изключителни случаи ще може да упражни действие по-нататък от етерното тяло. Много рядко пъти медитацията ще може да повлияе върху физическото тяло. Ако чрез това някой успее например да направи да изпъкне малко неговото вдлъбнато чело, следователно да упражни някакво действие върху костите, това би било за днес един извънредно голям успех.
Днес това се случва много, много рядко. Днес трябва да бъде развита извънредно голяма енергия, ако мисъл та трябва да действува върху физическото тяло. По-лесно е вече да се въздействува върху кръвообращение то или върху отношенията на дишането, но и това е също още трудно. Днес мисълта може още да действува върху етерното тяло и това ще има за последствие, че в следващото прераждане етерното тяло ще може да пренесе тези действия върху физическото тяло изменяйки неговите външни отношения. Днес човек трябва да работи именно така, че да знае, че какво той не работи само за едно въплъщение, а за бъдещи въплъщения. Душата е нещо вечно; тя постоянно се връща отново на Зе- мята в нови въплъщения.
Съвършено друго беше положението в древните школи на посвещение- то. Там мисълта имаше власт да по влияе върху физическото тяло за относително кратко време. Ученикът на мистериите можеше сам да упражни по този начин влияние върху своето физическа тяло, върху своя
физически организъм до такава степен, че да му даде една форма подобна на тази на днешния човек. Следователно в онези времена посветени те можеха да вземат един ученик от нормалното развитото човечество; достатъчно беше само да му дадат правилния импулс за неговото раз- витие. Ученикът нямаше нужда да мисли както днешният човек, но чрез един вид внушение в душата му се внедряваха мисли; пред неговата душа трябваше да стои една напълно определена духовна форма, в ко- ято ученикът постоянно трябваше да се вглъбява. Навсякъде атлантският посветен даваше на ученика една мисловна форма, в която този последният трябваше постоянно да се вглъбява. Какъв беше образът на тази мисъл? Какво трябваше да мисли ученикът? Върху какво медитираше той?
Ние вече обърнахме вниманието върху първичното състояние на Земята; цялото развитие беше вече скицирано; говорихме също за формата от светлина в първичния етерен прах: ако тогава някой би гледал по ясновидски начин атома, от него би израснал първообразът на днешния човек. Това израстваше от тази прашинка, от този първичен атом: не фо- рмата на човека от древните имена, не формата на атлантския човек, а от този първичен атом израстваше формата на днешния човек. А какво правеше атлантският човек? Какво правеше атлантският посве- тен? Той поставяше пред душата на своите ученици именно този пър- вообраз, този първообраз на човека, който израства от първичното семе. Така ученикът трябваше да медитира върху този първообраз. Посвете- ният на Атлантида поставяше пред виждащия поглед на ученика човешката форма като мислова форма, с всички импулси и чувства, които се съдържаха в нея. И дали ученикът притежаваше типа на лъва или някой друг от четирите споменати типа, той трябваше да държи пред погледа на душата си мисловия образ, образа на това, което човекът трябваше да стане в следатлантското време. Той постоянно получаваше този образ като идеал. Ученикът трябваше да иска тази мисъл: моето физическо тяло трябва да стане като този образ. И чрез силите на този образ, който ученикът трябваше да научи, върху тялото се действуваше така, че то започваше да се различава от телата на другите хора. Чрез силите на този образ бяха преобразувани определени части и постепенно най-напредналите ученици започваха все повече да приличат на днешните хора.
Тук ние хвърляме поглед върху чудни тайни в миналото, тук ние хвърляме поглед върху тайните на Атлантската епоха. Също и нещо друго ще възбуди нашето учудване. Каквито и форми да имаха хората, една форма висеше като образ пред тяхната душа, която съществуваше вече като духовен образ, когато Слънцето още беше съединено със Земята. И
този образ все повече се явяваше като смисъл на Земята, като нещо, кое то стои духовно на основата на Земята. И този образ се явяваше на хората не в тази или онази форма, като образ на тази или онази раса: той им се явяваше като общия идеал на човечеството.
Това е чувството, което ученикът трябваше да развие при този образ: "Най-висшите духовни същества са искали този образ, този образ, чрез който на земята ще настъпи единство. Този образ е смисълът на зем- ното развитие; за да бъде осъществен този образ, Слънцето се отдели от Земята, Луната излезе от Земята. Благодарение на това човекът можеше да стане човек. Това е едното, което накрая трябва да се яви като висшия идеал на земята".
И в този висш идеал се вливаха чувствата, които оживяваха ученика в неговата медитация.
Така беше приблизително към средата на Атлантската епоха и ние ще трябва да проследим, как този образ на медитацията, който стоеше така пред ученика като форма на човека, как този образ се превръщаше в не що друго и как това бе спасено също и след атлантската катастрофа. То- ва беше, което оживяваше в индийското обучение на посвещението, не- що, което можем да обхванем в прадревното свещено име: Брахм. Това, което мировото Божество беше искало като смисъл на Земята, това беше най-свещеното нещо на древния индийски посветен; тогава той гово- реше за Брахма. От това произлезе по-късно учението на Заратустра и египетската мъдрост, за което ще говорим по-късно. Как това се преобразява от Брахма в египетската мъдрост, него искаме да разгледаме по-нататък утре.
Сподели с приятели: |