Поредица безброй приключения®, книга-игра №2 тъмницата на ужаса

След кратък разговор ти и дребосъкът се промъквате до дълбоката яма. Като се надяваш, че човекоядецът няма да ви види, защото е погълнат от броенето на скъпоценните камъни, отваряш една стъкленица с дървено масло и изливаш течността около ръба на ямата. След това се връщаш в тъмния ъгъл.

Лоръс влиза в стаята и се приближава до ямата. После се провиква:

– Ей, глупако! Хващам се на бас, че не можеш да ме хванеш!

Човекоядецът поглежда изненадано. По лицето му бавно преминава израз на недоволство и той надава силен рев. Лоръс изглежда изплашен, но започва да си свирка с уста.

– Хайде, грознико! Хвани ме. Дори ще ти дам предимство.

Човекоядецът скача на крака и се втурва към дребосъка.

Лоръс спира да свири. По лицето му е изписан ужас, но не помръдва. Човекоядецът се приближава все повече. Миг, преди да го улови с дългите си ръце, се подхлъзва на дървеното масло.

Бясно размахва ръце и полита в ямата. За нещастие, в последния момент успява да се хване за ръба и́ с яките си ръце.

Дълго време имаш чувството, че човекоядецът ще падне в ямата. Но ужасното същество бавно издрапва нагоре!

Лоръс стои при ямата, вкаменен от страх. Една от гигантските ръце на човекоядеца здраво се е вкопчила за ръба и главата му се показва над него. Човекоядецът изревава и посяга към Лоръс с другата си ръка.

Трябва да действаш бързо, за да спасиш дребосъка. Втурваш се към ямата и грабваш в ръцете си цял куп скъпоценности. Заставаш до Лоръс и мяташ скъпоценностите върху човекоядеца.

Ужасяващ рев се откъртва от гърдите на чудовището. Вдига ръце, за да улови богатствата си. Смразяващ вой на гняв отеква от ямата, когато осъзнава грешката си. Но вече е късно. Човекоядецът и скъпоценностите му потъват в бездната.

– Господи! Вече си мислех, че съм смъртник! – казва дребосъкът и сяда на земята.

– За малко да станеш! – потвърждаваш ти. – Но го победихме. Беше страхотен!

Бързо претърсваш стаята.

Тя е пълна с купчини скъпоценни камъни, внимателно сортираш според размера и цвета им. Вземаш един голям превъзходен смарагд и казваш:

– Лоръс, защо не си избереш, за спомен, един скъпоценен камък, който да ти напомня за победата? Другите ще ги вземем на връщане. Сега ще ни тежат.

Той си избира един тъмносин сапфир.

– Ще го подаря на жена ми. Ще и́ кажа, че цветът му ми е напомнил, точно когато бяхме в смъртна опасност, за красивите и́ сини очи – смее се той. – Обзалагам се, че това ще я смили и няма да ме хока за дългото отсъствие!

Сред другите съкровища откриваш няколко великолепни ризници, изплетени от сребърна тел. Обличаш една от тях. Друга, по-малка, мяташ на Лоръс.

– Ето, дръж! Сега ще изглеждаш като истински рицар!

Дребосъкът се вторачва в красивата ризница.

– За мен ли е? Сигурен ли си?

– Разбира се! Облечи я и наметни това!


Подаваш му нов червен плащ. Дребосъкът скача на крака. Слага си ризницата и плаща. Подпира щита до стената и се наслаждава на отражението си в него.

– Жена ми ще ме сбърка с някой принц, когато се върна у дома – казва той.

Известно време се любуваш на дребосъка. После вземаш за себе си един пурпурен плащ с втъкани сребърни нишки. Вече с по-добро снаряжение напускате помещението и тръгвате напред по коридора.

Не след дълго той свършва в тъмна и влажна кухина. В първия момент ти се струва, че тя няма изход. Най-сетне откриваш два отвора, хитро замаскирани зад големи каменни отломъци.

Единият отвор е вляво и се спуска надолу в мрака. Другият, вдясно от теб, се издига нагоре. Също е тих и тъмен.

– Накъде да тръгнем? – прошепва Лоръс. – Усещам прохладен вятър от десния проход.

1) Ако решиш да тръгнете наляво, обърни на 42.

2) Ако решиш да влезете във ветровития проход вдясно, обърни на 44.

36
По едната от стените на коридора се стича вода. Внимателно минавате покрай потока.

– Радвам се, че не настоя да тръгнем по следите на дракона – казва задъхано Лоръс. – Не се проявихме като храбреци, но сме живи!

– Невинаги си струва да си смел! – отвръщаш ти. – Предпочитам да съм предпазлив, но жив, а не мъртъв, но герой!

Вляво от вас зейва нов коридор. Той е слабо осветен и плавно се вдига нагоре.

– Хич не ми харесва тоя коридор! – отсича Лоръс.

– Напълно съм съгласен с теб! – казваш и двамата бързо тръгвате по добре осветения коридор.

Потокът се влива в едно подземно езеро.

– Карик, виж! – казва Лоръс. – Това, което се приближава към нас, сянка ли е?

Забелязваш нещо с тъмни очертания в дъното на коридора. Върви към вас.

– Движи се – казваш ти. – Значи не е сянка!

Тъмното петно бавно напредва. Плътно изпълва пода на коридора. Някой шумно всмуква и сърба. Петното се придвижва към светлината от факлата.

– Внимавай, Карик! – извиква Лоръс. – Това е черна каша!

Кашата пълзи по коридора. Огромната и ́бълбукаща маса поглъща всичко по пътя си. Скоро ще стигне до вас.

– О, господи-боже! – провиква се дребосъкът. – Какво ще правим сега? Всеки знае, че кашата е непобедима!

– Е, все пак – казваш ти, – досега мечът не ми е изневерявал.

1) Ако решиш да останеш и да се сражаваш с кашата, обърни на 45.

2) Ако решиш да проучиш слабо осветения коридор, обърни на 44.

37
Този коридор е гладък и добре осветен. Стиснал здраво меча и бляскавия като огледало щит, ти крачиш по коридора и стигаш до един сводест отвор. От него се чува тежко дишане. Вляво, от един тунел, който се изкачва нагоре, подухва хладен ветрец.

Изведнъж, откъм отвора, проехтява подигравателен смях и един плътен глас казва:

– Много добре, боецо! Отново привет, дребосъко! Каква изненада! Не очаквах да се видим толкова скоро!

Настава дълго мълчание.

– Може би трябва да се връщаме – предлага Лоръс. – Струва ми се, че това беше Колман.

– Сигурно сме много близо до съкровището – казваш ти. – Не искам да се отказваме от него.

1) Ако решиш да потърсиш съкровището и, вероятно, да се изправиш срещу Колман, влез в сводестия отвор. Обърни на 46.

2) Ако решиш да избегнеш срещата с магьосника, тръгни по коридора вляво. Обърни на 32.

Двамата започвате да копаете с мечовете си и да извличате земята под подпорната греда. Напредвате бавно. Почвата е твърда и камениста. Но вие не се отказвате.

Най-сетне гредата се помръдва и каменният свод изстенва.

Събираш всичките си сили и бутваш гредата. Таванът започва да се срутва. До теб е Лоръс. Бързо се скривате в коридора и наблюдавате как таванът се стоварва върху великана.

Няма накъде да избяга. Падащите отломъци го погребват.

Когато прахът се сляга, виждаш, че може да преминете натрошените камъни и да продължите по коридора отсреща. Докато прекосявате стаята, Лоръс се пресяга и измъква някаква торба изпод един камък. Развързва я и вижда шест големи смарагда.

– Божичко! На жена ми много ще и́ хареса някой от тях.

Подава ти три от смарагдите. Слагаш ги в кожената си кесия.

Обърни на 49.

39
Решаваш да не нападаш. Вместо това се покланяш на измамните кучета.

Те започват да джафкат и да скимтят, сякаш ти се усмихват! След това ХОП! Изчезват! Радваш се, че не се наложи да се биеш с тях.

– Леле! – възкликва Лоръс. – Само как ги прогони! Ех, да го знаех тоя номер, когато бях малък! Кучетата винаги са гледали на мен като на добра храна!

Не влизаш в тяхната стая. Продължавате да вървите по коридора, по който тръгнахте. Той завива наляво.

Изведнъж ХОП! Измамните кучета се появяват пред вас без предупреждение.

– Олеле! – крещи Лоръс и скача зад теб. – Идват за мен! Накарай ги да се махнат!

Но измамните кучета се скупчват в краката ти. Започват да ближат ръцете ти и да захапват закачливо подметките ти. Тръгват след теб по коридора. Подскачат весело. От време на време изчезват и пак се появяват. Дребосъкът смело се опитва да не покаже страха си пред тях.

Минавате покрай един проход вдясно от вас, от който идва отразена зелена светлина. Кучетата остават отвън. Но вие влизате в този коридор. Тръгвате по него и прониквате достатъчно дълбоко. Стигате до едно помещение с голяма каменна колона в центъра.

Близо до основата на колоната има малко езеро със зелена тиня, а от тавана и сводовете на стаята се процежда отвратителната течна смес на едри капки. Бързо решаваш да се върнете в коридора, където ви чакат кучетата.

Кучетата се радват на завръщането ви и бързо тръгват пред вас надолу по коридора. Вие ги следвате. В един момент спират и започват да ръмжат заплашително към дъното на коридора. Оголват големите си бели зъби срещу невидимия враг. Сега си още по-щастлив, че не нападна кучетата. Но какво ги е разтревожило толкова?

Зад ъгъла се дочува странно потракване.

Надзърташ зад него. Към вас се приближават два скелета. И държат мечове в костеливите си ръце.

Отдръпваш се ужасен.

1) Ако решиш заедно с измамните кучета да се преборите със скелетите, обърни на 31.

2) Ако решиш, че скелетите са прекалено страшни, за да застанеш срещу тях, изтичай обратно в стаята пълна с тиня и остави измамните кучета на собствената им участ. Обърни на 33.

40

Втурваш се към коридора със странното зелено сияние.

Караконджулът застава в началото на коридора и изревава от ярост, но не тръгва след вас. Чудиш се защо.

Скоро стигате края на коридора. Пред вас се разкрива ярко осветена стая с течаща вода и хранителни припаси.

Вляво от вас започва тъмен коридор. Подпорните греди изглеждат нестабилни и опасни.

Сега разбираш защо караконджулът не ви последва. Между теб и осветената стая се издига висока до тавана колона. В основата и́ се зеленее малко езеро с още по-зелена тиня. От сводовете се стичат едри капки от ужасната течна смес.

Зелената тиня свисти, кипи и разлага всичко, до което се докосне.

– Какво ще правим? – пита Лоръс.

– Не можем да се бием с нея. Ще разтопи мечовете ни. Мисля, че имаме два изхода. Можем да тръгнем по оня тъмен коридор или пък да измислим как безопасно да преминем през тинята.

1) Ако избереш тъмния коридор, обърни на 24.

2) Ако решиш да се пребориш със зелената тиня, обърни на 33.

41
Знаеш, че коридорът зад теб крие не по-малко ужасни зверове от горгоната. Сърцето ти бие лудо. Решаваш да опиташ късмета си срещу горгоната.

Бавно се промъкваш покрай дървената колона на входа. Лоръс, който се движи плътно до теб, се препъва на камък и се просва на земята. Чува се едно тежко ТУП! Изтръпваш от страх. Краката ти се подкосяват. Стоиш замръзнал от ужас.

Горгоната рязко обръща грозната си глава и издава ужасяващ писък. Скача от постамента си, на който стоеше. Започва да се кълчи и танцува като демон. Пляска с криле и все повече се приближава към теб.

– Карик, бягай! Не мисли за мен! – вика дребосъкът.

Не можеш да изоставиш приятеля си. Очите на горгоната се впиват в теб, а ти продължаваш да стоиш пред дървената колона.

Горгоната е вече на няколко метра. Тя продължава да се кълчи и да показва с жестове какво се кани да направи с теб.

Ти изчакваш и в последния миг падаш по очи в основата на дървената колона.

Горгоната така се е засилила, че не може да спре. Толкова силно се удря в дървената колона, че рогът и́ се забива дълбоко в нея! Колкото и да се мъчи, не може да го измъкне. Викът и́ отеква из помещението и надолу по коридора.

Чудовището яростно мята ръце и крака. Иска да те убие.

Бързо се изправяш и двамата с Лоръс побягвате към коридора отсреща.

Обърни на 37.

Не виждаш и не чуваш нищо откъм левия коридор.

Усещаш, че от десния подухва прохладен ветрец.

– Дяволски тунели! – казва Лоръс. – И двата изглеждат еднакво! Аз се предавам! Ти решавай, Карик. По кой искаш да тръгнем?

1) Ако решиш да тръгнеш наляво, обърни на 37.

2) Ако решиш да тръгнеш надясно, обърни на 44.

– Проклети кучета! – казва Лоръс. – Мразя ги.

Замахваш към едно от тях, но то тутакси изчезва и ти разсичаш само въздуха. Това се повтаря още няколко пъти. Имаш чувството, че лаят на кучетата подозрително прилича на присмех.

Яростно размахваш меча си към кучето-водач. Сигурен си, че ще го посечеш! В последния момент то изчезва с останалите кучета.

Напразно очакваш да се появят отново. Ядосан си, че остана измамен от една глутница кучета.

Искаш час по-скоро да напуснеш мястото на позора си и промърморваш:

– Да се махаме оттук!

Дребосъкът подтичва след теб, когато тръгваш с широка крачка надолу по коридора.

Пред вас, вдясно, се отваря нов коридор. А по-надолу, вляво – друг. И двата са добре осветени. Поглеждаш в десния. Забелязваш странно зелено сияние.


От левия коридор се задава голям караконджул. Жълтите му очи заплашително са втренчени в теб. Той се ухилва и тръгва право към вас.

– Да се махаме оттук! – крещи Лоръс. – Това е най-ужасното чудовище, което някога съм виждал.

– Тогава трябва да избягаме в коридора със зеленото сияние – казваш ти. – А този вариант въобще не ми допада.

1) Ако решиш да останеш и да се изправиш срещу караконджула, обърни на 26.

2) Ако решиш да избегнеш срещата с караконджула, обърни на 40.

44
Този проход се изкачва нагоре. Накрая завършва пред една гигантска канара, която го запушва. Внимателно я оглеждаш и откриваш хитроумно прикрито резе, издълбано в камъка. Натискаш го и канарата се отмества. Отвъд нея е тъмнина. Внимателно пристъпвате напред. От някакво невидимо място се разнася зловещ смях. Канарата се затваря зад вас.

– Карик! – възкликва Лоръс. – Ние сме отвън!

– Е – казваш ти, леко разочарован, че не успя да се победиш магьосника, – не открихме най-голямото богатство на света, но не си тръгваме с празни ръце.

– Да – казва Лоръс. – Никога не съм предполагал, че ще бъда богаташ.

– Не бих казал, че сме богаташи – отговаряш ти. – Но поне известно време ще живеем добре. Смятам да използвам част от богатството си, за да организирам нов поход. Ще се върна и ще прогоня Колман от планината. Ще участваш ли в него, Лоръс?

Той кимва.

– След яденето има само още едно нещо, което обичам повече – казва той. – И това е богатството.

Ти се разсмиваш. Обгръщаш с ръка раменете на Лоръс и тръгвате по склона на планината към дома.

– Не знам, Карик! – казва дребосъкът. – Тя се просмуква навсякъде и е ужасно лигава. Притеснявам се. Сигурен ли си, че трябва да направим това.

– Отдръпни се! Мислех, че си станал по-смел. Сам ще се справя!

Вадиш меча си и започваш да сечеш кашата. Скоро разбираш, че трябваше да се вслушаш в предупрежденията на Лоръс. Кашата се разделя и сега пълзи към теб на стотици малки части.

Мечът ти започва да се разпада. Ужасната пихтия те е обградила като в капан.

Грабваш близката факла от стената и я насочваш към единия край на кашата. Това помага! От кипящата маса започва да се носи миризма на прегоряло мляко и кашата леко се оттегля.

– Карик, внимавай! – провиква се дребосъкът от другия край на коридора.

Даже не го поглеждаш. Продължаваш да гориш пихтията.

Така те е замаял успехът ти, че не виждаш как отляво се стича още каша. Тя пропълзява до краката ти и вече разяжда кожата на ботушите.

Изкрещяваш от болка и се отдръпваш. Обграден си от неумолимо приближаващата се каша. Подхлъзваш се и падаш.

Последната ти мисъл е: „Тези, които глупаво рискуват, скоро падат в капана."

Ужасеният дребосък наблюдава ситуацията от безопасното място, на което е застанал, и не може по никакъв начин да ти помогне. Излиза от тъмницата оттам, откъдето влязохте.

– Горкият Карик беше най-добрия ми приятел. Той ми помогна да осъзная силата си. Какъв по-добър дар от един приятел? Като се върна у дома, ще събера отряд. Ще влезем в подземието, ще го очистим от чудовищата и завинаги ще прокудим Колман оттук. Ще направя паметник в чест на моя приятел Карик. От днес нататък всички ще ме знаят като Лоръс Безстрашния.
КРАЙ

46
– Добре – казваш ти, като се съвземаш. – Нали заради това сме дошли. Щом като сме стигнали дотук, нека да разгледаме всичко най-подробно.

Двамата внимателно приближавате един завой на коридора и полека надничате.

Пред вас се разкрива голяма пещера. На пясъчния под блестят купища златни монети. Навсякъде лежат скъпоценни камъни от всички цветове на дъгата. Тежки сребърни кюлчета са струпани на големи купчини покрай стените. Когато виждаш това огромно богатство, дъхът ти секва. То е толкова голямо, че надали някой би могъл да го изхарчи за един живот!

– Моите извинения, Лоръс! – казваш ти. – Мислех си, че преувеличаваш. Разбирам, че не съм бил прав. Като че ли всички богатства на света са струпани тук!

Най-сетне и двамата се окопитвате.

Така си замаян от скъпоценностите, че не забелязваш някои подробности в пещерата.

Решетка с железни пръти, дебели около десет сантиметра, пази съкровището. Невъзможно е да я счупите. Единственият отвор в тази яка преграда е малка желязна врата с необикновена ключалка. Тя има формата на кръст. И по един диамант блести на всеки край на кръста.

– Карик, погледни статуите! Не ти ли се струват някак особени?

Забелязваш няколко статуи, които стоят в каменно мълчание зад желязната решетка. Някои от тях са се вкопчили за железните пръти. Те са изумително реални. Изобразяват хора, дребосъци, елфи, даже и едно джудже.

Двамата се приближавате и се възхищавате на майсторството, с което са изваяни статуите. Много напомнят на живи хора.

– Прав си, Лоръс. Погледни израженията им.

Върху лицата на повечето от тях е изписан ужас. Много са с вдигнати ръце, сякаш се предпазват от дебнеща или връхлитаща опасност. Кой ли е скулпторът, създал толкова странни фигури?

Изведнъж през ума ти минава ужасяваща мисъл!

– Лоръс – питаш ти, – не ти ли се струва, че тези статуи не са направени от скулптор? Може би са били живи същества, които са превърнати в камък. Спомняш ли си думите, написани над входа: „Не докосвай водата, която не е вода и се пази от базилиска!" Мисля, че сме попаднали в леговището на базилиска! Ясно ми е как са станали статуите, които някога са били живи същества. Всеки, който е имал нещастието да погледне базилиск в очите, веднага се вкаменява. Няма спасение!

– Какво трябва да направим, за да се предпазим? – обезумял пита дребосъкът. – Не искам да бъда статуя!

Бързо си припомняш каквото знаеш за ужасното същество. Базилискът е чудовищно влечуго, което е дълго около три метра. Единственият начин да не бъдеш превърнат в камък е да отразиш погледа на базилиска обратно в собствените му очи, така че не ти, а той да се вкамени!

Изведнъж тежкото дишане става по-силно.

О, не. Това е базилискът! Не смеете да погледнете към него.

– Лоръс – прошепваш ти, – не се обръщай. Каквото и да става, не се обръщай!

Ти оставаш на място със здраво стиснати клепачи и се опитваш да измислиш следващия си ход.

Изведнъж се разнася зловещ смях и един глас просъсква:

– Научи ли тайната ми, воине? Хайде, обърни се и се запознай с моя домашен любимец. Малцина са тези, които са стигали до тук и никой от тях не се е връщал, освен твоя дребен приятел. Допуснах грешка, но кой може да предположи, че една мишка може да се превърне в лъв? За мен това подземие е много приятно и много доходно място. И нямам никакво намерение да ти позволя да развалиш чудесното ми забавление. Хайде, обърни се!

В главата ти се оформя смел план. Не знаеш дали ще успееш, но си струва да опиташ. Всичко друго е по-добро от варианта да увеличите колекцията на магьосника с още две статуи!

Бързо прошепваш на Лоръс плана си. Двамата бавно навеждате глави и в същия миг вдигате щитовете. Лъскавата им повърхност закрива лицата ви.

Може би така ще успеете да отразите погледа на ужасното чудовище обратно в собствените му очи и да го превърнете в камък.

Рязко се обръщате и заставате срещу базилиска. Чувате го как съска, докато приближава. Усещате горещото му дихание върху краката си. Изведнъж се разнася шум от хрущене, пропукване и разцепване. После настава тишина.

– Колман – извикваш ти, – ще си тръгнем с мир!

Никакъв отговор!

– Карик – казва дребосъкът, – вече не усещам диханието на базилиска.

Надничаш изпод щита си. Най-напред виждаш само пясък. После забелязваш люспеста кожа. Но кожата е от камък! Базилискът лежи на една страна върху пясъка. Завинаги застинал в камъка!

– Успяхме, Лоръс! Планът ни успя!

– Но къде е Колман? – пита Лоръс.

– Може би е избягал – отвръщаш.

1) Ако искаш да претърсиш пещерата, обърни на 48.

2) Може би Колман е избягал, когато превърна базилиска му в камък. Може да опиташ да отключиш ключалката, която пази съкровището. Обърни на 47.


47
Докосваш ключалката. Пронизителен писък изпълва стаята. Обръщаш се по посока на звука и едва успяваш да се наведеш, за да избегнеш лъчите на мълнията, която Колман изпуща от пръстите си.

– Превърна любимеца ми в камък, така ли? – проговаря злият магьосник.

Още една мълния прорязва въздуха.

Прилепваш се към земята, за да избегнеш смъртоносния лъч. Лоръс внезапно притичва под него и ритва Колман право в колената.

Изненаданият магьосник пада.

– Бързо! – задъхано казва Лоръс. – Не мога дълго да го удържа. Той е няколко пъти по-голям от мен.

Изправяш се на крака. Откопчаваш катарамата на плаща си и се притичваш на помощ. Едва успяваш да измъкнеш Лоръс, когато магьосникът отново вдига ръка, за да пусне още една мълния. Мяташ плаща си върху главата му, дръпваш Лоръс и побягвате навън от стаята със съкровищата, надолу по коридора.

Когато свивате зад завоя, чувате заканата на Колман:

– Стоножки! И двамата ще ви превърна в стоножки!

Веднага щом излизате от покоите му, завивате наляво. Около десетина минути тичате задъхано по този коридор.

Не обелвате дума, докато не стигате до края му. Една канара препречва пътя ви. Бутате я. Но тя не помръдва.

– Карик, бързо! – притеснено вика Лоръс. – Той идва.

Обгръщаш канарата, за да я хванеш по-добре и откриваш дръжка. Издърпваш я. Канарата се отмества. Това е тайна врата! Изскачате от подземието и чувствате свежия и прохладен въздух на нощта.

Не спирате да тичате, докато не се озовавате дълбоко в гората.

– Мисля, че сме на сигурно място – задъхано казваш. – Е, Лоръс, да си вървим у дома.

Разочарован, че не взехте богатствата на Колман, въздъхваш.

Но дребосъкът е зает с нещо, което се опитва да извади от джоба си. Измъква ръката си. В нея блестят два диаманта големи колкото орехи.

– Знам, че не е много – ухилва се той. – Но все пак ги взех.

– Този път, Колман ни изигра – засмиваш се ти. – Но с тези диаманти можем да си купим снаряжение и да се върнем отново, за да го прогоним от злокобното му леговище.