ИЗКУСТВОТО — СИЛА НА ДУХА
Изкуството е спокойната сила на духа, която се излива като мълчалива, но могъща и пълноводна река. Чрез изкуството се отива до най-големите длъбини и се постига сливане с вечните извори на битието.
Соловьов нарича изкуството пророчество, защото чрез творческото съзерцание художникът - творец прозира картината на бъдещия живот. В това прозрение се разкрива истинският облик и смисъл на съществуванието, което се развива и напредва по извитъците на огромната еволюционна спирала.
Истинските творци не постигат всичките си идеали по пътя на банализуването и тенденциозното предлагане на нравствено поучителни рецепти. Не, най-често картините и словото на най-големите майстори съдържат нравствения идеал само загатнато и скрито зад образите на буреносния и катадневен земен живот. Той наднича из някое хрумване или загадка, без да се изтъква напред и без да се спекулира с него. Най-големият и най-поучителен творец е оня, който прави възможно търсенето и откриването на истината по самостоен път, а не чрез грубо, тенденциозно и банално натрапване.
Прераждането чрез изкуството има това преимущество, че то е абсолютна свобода и път, по който човек тръгва, след като е получил уверение, че тоя път е единствен.
ЧАРЪТ НА СЛОВОТО
Човешкият говор е магия, а възникването му— мистерия на вековете. Една дума, едно понятие за даден народ е такова, защото се е родило и изникнало от звуковия хаос в връзка с множество психологически, географски и духовни причини. Една изказана дума крие в себе си дълговечната история на своето раждане и утвърждаване в езика на даден народ.
Някога, преди да е имало литературна история, древните народи под литература са разбирали ония белези на човешката словесност, които е трябвало да подсетят читателя за някое събитие или идея. Богатството на писмеността се разраства по-късно, за да се превърне в най-могъщото средство за духовно общение, крайният, най-последният плод на човешкия дух — книгата.
Може би поради множеството на написаните книги и поради склонността на съвременния човек, да търси другаде ценностите на живота, малцина са тия, които могат, отваряйки една книга, да видят, затворени в мълчаливите й страници, висините на един дух, постиженията на един разум и обичта на едно сърце. Литературно - художественото творчество е възможно тогава, когато поетът смогне да облече творческите си проблясъци в магическата дреха на словото. Литературната творба, съставена само от писмени знаци, действува,..едновременно като музика, картина и като мисловна сила. Това е така, защото не се счита майстор на словото тоя, който не познава пълната хубост на своя език, който не е художник в широк замах и който не е събудил едно виждане в света на истината.
Всеки литературен опит е път към познаване на истината. До нея се достига чрез магията на словесното съдържание, чрез красотата на художническото постижение и чрез мъдростта, която наднича зад тях. Една написана книга е къс от нечий живот, паметник на една тъга или на една радост, който паметник наново оживява, когато се докосне с ръка. Една книга може да върне казал марша на хиляди-легията, да ни направи да заживеем с тях, или да ни разгърне едно бъдеще, прозрено в неповторимия творчески миг на художника.
Творецът в литературното творчество е човек: с една силно повишена чувствителност. Той трепти н отзвучава и на най- малките вълнения, появили се в света. Той изживява силно радостите и въодушевленията и много дълбоко скръбта и дисхармониите в живота. Дните на такъв човек не протичат леко, Той е като инструмент, от който всеки тон излиза чрез мъчително нарушение на неговия покой. Творецът не познава насладата на отпущането — оная наслада и самодоволство, на която се радват дори и обикновените носачи. Всяко нещо отеква в чувствителните струни на душата му, всяка неволя ридае в неговото сърце и всяка, дори и най-малката постъпка, внимателно се премерва от неговата съвест. Окото разширява своите граници и вижда там, където другите очи не достигат. Ухото чува гласове, където за другите е мъртва тишина.
Когато един писател или поет описва някоя радост, той пръв я изживява, ходи изправен и ликуващ, а друг път плаче заедно с своя герой. Влезе ли съзнателно в лабиринта на скръбта, писателят я коси вече отпечатана на своето лице. Тогава той е с свито сърце, пръв изживява най-печалните минути, превърнал света около себе си в траурна панорама. Привидно животът на големия творец преминава .безбурно и равно в рамките на едно всекидневие, но малцина са тия, които виждат огромното, скрито вълнение зад привидно стихналата повърхност на живота му, където умират и се раждат светове и където се извършва страшната казън на съвестта, а други път проблясва лъчезарната надежда на всички човешки сърца. За него понякога изчезва обикновената катадневност, за да се замени с друга действителност. Хората за такъв човек често загубват индивидуалното си битие. Те изглеждат като сковалки — совнати напред - назад. От тях излизат невидими за другите нишки, с които се тъче платното на една промисъл.
И в литературното творчество творецът е пророк. Той вижда едрите линии на развитието и облика на утрешния ден. Големият творец е сигурен и смел. Той не се колебае в това, което е прозрял с вътрешните си очи. Вземете най-едрите представители на световната литература и ще видите, как те предричат съдбата на света. Те предупреждават народите, учат умовете, събуждат сърцата, а други път чрез тяхното слово се излива, дошло от незнайни далечини, потокът на решително предупреждение и думи, конто бичуват снагата на цялото човечество. Големите творци са тълкуватели на вековете. В тоя смисъл, историята на литературата, взета в нейната истина и неподправеност, не е само едно огледало, в което се оглежда историята на развитието на човешкия дух, но същевременно една низа от пророчества за бъдния развой на човека и културата. Големите писатели са предсказвали войните, катаклизмите, революциите, или пък блясъка на един цъфтеж, в който човешката съкровищница се е обогатявала с най-ценни плодове. Историята на литературата и изобщо на изкуствата, ни дава най-съвършения облик, както на един народ, така и на цяла епоха, защото в нищо друго, както в книгата не се изписва така ярко битът, идеалите и духовните постижения на човека в различните времена и по различните меридиани на земята.
КНИГАТА
Няма друг паметник на човешката култура, който така живо и интимно да отразява копнежите на човешката душа през вековете, както книгата, Всяка истинска книга е един затворен свят, в който, посредством образи на живото слово, са включена, както някои редки проблясъци на разума, така и свещените трепети на някое човешко сърце. Ние, разбира се, говорим за ония книги, които са част от нечий живот, а не хартийния материал на нечия амбиция, защото всяка истинска книга е написана или с кръвта, или с сълзите на едно човешко битие,
Книгата, както всеки продукт на човешкия дух, е създадена от нуждата за общение, както между отделните хора на една епоха, така и между отделните векове и хилядолетия. В тоя смисъл, неравните драсни по стените на предисторическите пещери, са първите опити да се създаде книга. От тогава още мрачният получовек, макар и смътно, е съзнавал необходимостта да остави белези за своето съществувание на идещите след него. Огромните колоси на древните отминали култури са също каменни книги, в които са вписани белези за грандиозността на оня творчески дух, който ги е сътворил.
След откриването на книгопечатането, което е един от най-важните моменти за възхода на човечеството, книгата бавно, но сигурно измества всички други начини за оставяне следи и спомени за постиженията и цивилизацията на дадена епоха. Тя стана радост, утеха и светило на народите. Тя създаде епохите, освободи човека и се превърна в светиня,
За великите постижения на човешкия дух ние научихме от книгата. Библията ни уведе в най-дълбоките и съкровени недра на духовното минало на човечеството. Чрез книгата ние запазихме жив и величествен образа на пророка от Назарет, книгата ни нашепна дългата низа на промени и страдания, които човешкият род премина от тогава до сега. Тя просвети умовете ни, облагороди живота и ни подаря надежди. Пакостите, които извърши книгата за човека, са неописуемо по-малко и по-нищожни от величието на ползата, която тя принесе.
Народ, който няма култ към книгата, е варварски.
Повече от всяко друго изкуство, книгата или литературното творчество носи възможности да съдействува на човека за неговото духовно издигане,. В същност, литературата е тогава изкуство, когато може да извърши това. Безплоден би останал всеки опит да се напише една истинска книга, ако в дъното на потика не седи благородното желание да се помогне на човека, тръгнал по стръмните урви на своето възхождане.
СЪЩНОСТ НА ЛИТЕРАТУРНОТО ТВОРЧЕСТВО
Поезията ни увежда към чара на словесното изкуство с думите, които тук са цветните петна на живописта. И поезията или общо словесното изкуство твори образи, но то не оставя за тях видим формален отпечатък, а само символи — писмо, по което ние събуждаме в душата си ония мисли й преживявания, които са възникнали "в творческото съзнание на поета. Въображението е арената, на която се твори това магическо чудо, защото словото събужда преди всичко нашето въображение. Веднага трябва да изтъкнем съществената отлика между словесното и изобразителното изкуство. Последното ни налага един образ, в глъбините на който ние трябва да открием творческата замисъл. Словото ни оставя свободни, сами да създаваме образите и да ги наредим върху очарователния свят на собственото въображение, така както ние желаем. В такъв случай, картините в света на въображението при поезията, у различните четци са различни. Никой не знае, каква е картината и у самия творец. Ето защо, поезията е по-неземно изкуство от живописта или скулптурата, Тя се приближава повече до чистата музика, макар, че музика ние откриваме и в ритъма ка линиите, светлите петна и нюансите.
Поетичното творчество притежава и друг елемент, който го приближава до музиката. Тоя елемент е времето. Времето е мрежа, в която се вплитат словесните сигнали, за да породят действието в света на въображението. Следователно, словесното поетично изкуство се гради последователно и всеки път, когато се чете дадено произведение. Тоя градеж за различните четци се сглобява въ различни картини, съставени от разнородни „веществени" представи. но все пак за всички, които се докоснат до книгата, има нещо общо. Общи са идейните отправителни пътища и звуковата музикална сила на словото, стига тя да може успешно да бъде изтръгната от думите.
При живописта или скулптурата, имаме съвсем друго нещо. Зрителят не участвува при създаването на творбата. В нея ние имаме един миг от живота — смразен н проектиран веднъж за винаги. От тоя миг ние сме длъжни да изтръгнем миналото, бъдещето и цялата вечност.
И в чара на словото ние можем да повторим онова, което бихме казали за всяко друго изкуство: Формата, която въплътява идеята, сама по себе си не е достатъчна. Както в скулптурата, така и тук, и най-идеално постигнатата форма не е още изкуство» ако в нея няма художествено съдържание. И в поезията, следователно, формата трябва да бъде изпълнена с художествено съдържание. Да има, с други думи, нещо от огъня на великото майсторство, скрито като божествена глъбина в всяка сричка на това. слово. Бекон като разглежда поезията откъм нейната същина и форма, казва, че същината принадлежи на творческото въображение, а формата — на граматиката или на разсъдъчната част от мисловната ни способност. Тази идея Бекон е взел от Платона, Платон нарича поезията дарба или изкуство, с което даваме форма на идеите или на нашето божествено вдъхновение. Разликата между същината и формата в поезията, според древния философ, е както разликата между душа и тяло.
На друго място за същото са казани следните думи:
„Не можем всеки сръчен стихотворец да наречем поет. Да наречем някого поет имаме право тогава, когато освен добрите стихове, да сме съзрели възторг или такова вдъхновение, което издига и просветлява душата. Колко се заблуждават и лъжат ония, които са свикнали безразсъдно да си въобразяват, че голямата слава на Орфея, Омира, Пиндара, Есхика, Софокла и безсмъртието, на което те се радват, се дължи само на плана в творенията им, на хармонията на стиха и на сполучливата работа на тяхната дарба. Тия примамни външности — форма на тяхната поезия — отдавна биха изчезнали, биха се пръснали като чупливи съсъди в потока на вековете, ако трайността им не бе увековечена от въодушевяващия ги смисъл."
Явно е, следователно, че и тук, в словесното изкуство, ние откриваме двойната природа на творчеството, изразена в двете думи: форма и съдържание.
Тъй като словесното творчество се е зародило в езика, в музикалността и неговата ритмика, следва да се заключи, както това е официално направено, че поезията се е създала много по-рано от прозаическата литературна творба. Това се доказва и с обстоятелството, че в началото думите, които придружавали песните са служили само като средство за подържане на ритъма, като много малко се е обръщало внимание на самия словесен смисъл. Много по-късно значението на този смисъл е пораснало до степен да стане самостойно изкуство. Затова ние -считаме, че разказът, повестта и романа са най-младите издънки на словесното изкуство, тъй като най-после са се обособили като отделни видове, освободени от напевната музикална същина на ранната поезия. Оскар Уайлд казва, че в ръцете на поета е лъкът, а цигулката е човешката душа. Това идва да потвърди и тук в словесното изкуство, както и навсякъде за съществуванието на двата полюса. Единият от тях е творецът — носител на идеите, а другият е тоя, който ги осъществява в собственото си творческо съзнание. „Поетическото" състояние на твореца непременно ще трябва да породи съответно състояние и у възприемащия неговото произведение, за да се създаде творческа завършеност. Ние, обаче, не сме съгласни, че поетическото творчество, което си служи с въображението на човека, създава илюзии. Напротив, словесното изкуство е сваляне на идеи от едкн реален свят, защото реалност в истинския смисъл на словото е идеята, която владее света. Независимо от това, дали певецът е настроен в епически^ лиричен или драматичен дух, той борави с идеи, с образи и слово, следователно, твори изкуство, което насочва към познаване на истината. Някои питат, от кога започва словесното изкуство. От времената, когато човек се е опитвал да изобразява първите знаци на своята писменост, от необикновените и загадъчни знаци на ацтеките (Мексико), през възлите на перуанците, през черните внушителни изображения на древния Китай и Япония, в писанията на индусите — в божествените стихове на Дхаммапада, в необикновените изображения на египетското изкуство, в Библията — най-голямата и най-могъща книга на света, в великолепието на героичните и любовни песни на Тааббат Шаррп — първият от поетите на Арабия, или в „Китаб а л Аггани" — книга на песните, през Персия, която роди Мевлана Джелаледдин Руми,, през огромното литературно богатство на Елада и Рим, през Омира, Виргилий, Хораций и Сенека, през цялото средновековие до Данте, Байрон, Гьоте, Шилер, Достоевски, Толстой, Горки и до наши дни — това е историята на човешкия дух, свързана с историята на словесното изкуство, огледалото на възхода,, възторга и пророчеството на народите.
Представете си, какво би представяло това' човечество без тия синове на светлината, без тия пламнали сърца, чиито огън сгряна дългата и студена низа от човешко шествие, преминало скромно през панорамата на живота. Какво би станало с тая, планета, ако не бяха върху нея тия песни, възторзи и тия страдания на поетите и мислителите, които практичните хора таксуват едва ли не като загубени..
Благословени поетите от всички времена! Небето и земята ще преминат, но тяхна ще бъде победата в деня, когато ще се сринат на прах всички кумири и всяка лъжа. Когато над сивото пепелище на погиващата нищета ще бъде мрак, човечеството ще потърси своите поети и пророци, които ще се слеят в едно грамадно възхождащо слънце. По това слънце са копнеели всички пробудени души и сърца.
МИТ И СКАЗАНИЕ
Макар, че словесните паметници, които притежаваме не са винаги безспорни документи, ние можем да твърдим без съмнение, че началото на поезията трябва да търсим в незнайните пазви на народа. От там някъде, като по чудо изникват песниге, които носят белега на радости и скърби. Фолклорът к етнографията знаят повече за това начало, което можем да наречем колективно творчество на песни, текст к игра. В известен -смисъл ние можем да кажем, че и трите рода на поетическото творчество (епос, лирика и драма) са възникнали спонтанно в душата на народа. Те се явяват като три естествени пътища, по които се изливат набраните в народната душа емоции: жалби, възторзи и радости. Епосът като отглас на събитията, които вълнуват целия живот, лирика — отглас на личните любовни, или тъжни изживелици и най-после драмата с ранните игри, в които е вмъкнат и текст.
Проследявайки съвсем накратко развитието и същината на основните литературни родове, ние ще се помъчим да ги представим в една по-нова светлина от гледището на нашата основна тема. С настоящето изложение ние нямаме задача да дадем изчерпателни познания по теорията на литературното творчество, тъй като това би било скучно и неотговарящо на нашата замисъл. Нашата цел е да проникнем, колкото това ще ни се удаде, до тайниците на словесното изкуство и да налучкаме причините, които са породили тия родове и психологичната площ, на която те са намерили своето художествено осъществяване.
Ако трябва да проследим в едри линии проявата на словесното изкуство, ние трябва да го потърсим преди всичко в сложното явление, наречено синкретизъм. През тая форма са минали всички народи и всички изкуства. Ние може да го дефинираме като колективна обредно танцова игра, придружена с жест и песен. Там в тая праформа на изкуството, са се родили и текстът, и музиката, н играта. Много по-късно от общия дънер на това синкретично творчество са се отделили отделните форми на изкуството, за да се усъвършенствуват все повече и повече.
Като първо съдържание на това общо изкуство са митовете и сказанията. Нашият възглед по възникването на мита и сказанието " не се покрива с конвенционалното разглеждане на въпросите. Едно банално схващане твърди, че първобитните народи в мрачината на своето суеверие, уплашени от природните стихии, са измислили религията, а във връзка с своите кошмарни представи за тия природни сили, са създали митологията. Това не е истина. Никой от нас не знае, колко е стар светът и колко неща са останали от времена, епохи и култури, отдавна погребани под вълните на океаните, отдавна заличени от могъщата ръка на творческите сили, които пренареждат живота на епохите по един велик план. Съществували са цикли и ери като тая на Лемурийската раса, като Атлантида и още други, заличени от катаклизмите в Атлантика или от ледената епоха по Европейския континент. Някакви далечни спомени трептят в сказанията и митовете на народите. Никой не знае тайната, по какъв начин са спасени тия митове от нявгашната залязла слава, за да бъде толкова смел да създава теории, според които невежеството и суеверието са творци на народните сказания. И сега, в неизследваните напълно негърски и червенокожи племена по Американския материк се откриват сказания и митове с такава поезия и с толкова символична дълбочина, че никой от нашите европейски фолклори не може да им съперничи.
Така или иначе, религиозният пиетет, преклонението пред величието на Твореца, лежи в началото на почти цялото поетическо творчество. Но това преклонение не е суеверие, не е невежествено само-залъгване и страх, но съзнателен израз на нещо съкровено, което народите са имали и ще имат в всички времена.
Митологията допуща в широките си рамки най-голяма творческа свобода, хиперболизъм, смесен с знание и образност. Тя заимствува образите си както от човешкото, така и от животинското царство и затова бива зооморфична и антропоморфична. Имената на звездите, зодиакалните и други съзвездия, не са случайни. Те са плод не само на митологични предания, но и в връзка с една наука за вселената, която в древната Халдея, Египет и Китай е имала могъщо развитие. Освен това, тия имена са символи за вековни, годишни, денонощни и други периоди в планетарния и вселенски живот. Когато митовете за по-голяма тържественост са бивали обличани в словесна художествена форма, получавали са се химни.
Индия — страната на най-могъщото развитие на религиозната философия, е най-богата с химни. Мантрите, Ведите, Упанишадите, Рамаяна, Махабхарата са типични образци за религиозна поезия и възторжени хвалебствия към великия Творец — Брама.
Сказанията са поетичната памет на народите и племената. Те се предават от поколение на поколение с някакво настойчиво и съкровено старание. Сякаш някаква ревност да не се загуби следата на родовия и племенен живот, кара хората от всички времена старателно и настойчиво да предават случките, събитията и копненията на идещите генерации. В затоплените стаи на селската и градска къща, при светлината на огнището, засъхналите устни на някоя старица или белобрад дядо предават тази съкровена и скъпа родова памет, която живее в душите като недосънуван сън и като мълчалива гордост. Това се случва навсякъде, по всички кътчета на земята.
Има митове и сказания с общ корен. Сходството, което литературната наука е открила в редица митове и сказания на различни народи, се дължи на техния общ произход — например, Арийския. Те са дошли като тайна заедно с първите праарийски преселници, кош о са донесли душата и смисъла на целия им живот из дебрите и степта на изтока. Миграцията на мотивите е сила, която преодолява всички препятствия, стига да има нещо човешко, което да буди емоциите: скърби, радости и копнежи на човешките сърца. Ето едно ярко доказателство, че макар и за най-различен племенен, народен и личен колорит, поетичното словесно творчество, както и. цялото изкуство въобще, е общочовешко, универсално, създадено за всички пробудени души по земята.
НАРОДЕН ЕПОС
Началото на епоса трябва да съвпада с първата воля да се поетизира историята. Събитията, които вълнуват един народ, преживяните вълнения-от обществен характер, случките, които не са оста: нали без отражение в душата на народа, създават епическото творчество, а изразителите на това чувство са епическите певци. В Франция те се наричали трубадури, в Германия — придворни поети, в Русия — скоморохи, а у нас — народни певци.
Рицари, юнаци, богатири като Одисеи, Роланд, Крали Марко и др. са възпявалите герои, които израстват като легенди и безсмъртни образи в съзнанието на народа или племето. Тия образи са до такава степен плътни и живи във въображението на народите, че са създали цели епични епохи. Всеки народ обича да съществува в атмосферата на такава героична идеализация на своето минало, която му носи един своеобразен кураж и вяра в настоящето. В тоя смисъл, ние се осмеляваме да кажем,, че не толкова историята поучава народите, колкото техния епос. Онова, което е изкуство и рожба на. творческия дух се възприема по-жадно и на него се вярва повече, отколкото на сухите исторически-факти,
Епосът се отличава, най-сетне, с една чистота и наивитет, каквито има в самия народ. Той отразява обикновено онова, което е добро, божествено и чисто.
И до днес хората на литературната наука се питат, кое помогна на Илиадата и Одисеята да преживеят повече от тридесет столетия ? Едно от обясненията, а може би и най-правдивото е, че тия прекрасни песни са взети направо от народния епос и от преданието, а после майсторски и художествено обработени от Омира. Съвършената красота, която е вложена в тях, характерна за цялата епоха на древна Елада, е надвила унищожителния марш на времената. Ритъмът на стиха се оказа по-могъщ от стъпките на вековете, поради което благородното величие на тая красота е достъпна и за нас.
Нещо аналогично може да се каже и за Енеидата, за песента на Нибелунгите и за Божествената комедия на Данте Алигиери.
ЛИТЕРАТУРЕН ЕПОС И ЛИРИКА
Литературният епос — тоя, който се ражда като творба на отделен творец, е идеализация на външния свят, а лириката е отражение и идеализация на вътрешния свят. Като съдържание на чистата лирика се считат вълненията на човешката душа. В това отношение, лириката е най-съкровеното отражение и изповед на един човешки живот в художествено слово. Тя е сеизмограф, който отбелязва емоциите, които поетът проектира навън с художествените средства на словесното изкуство. В този смисъл много от живописците са лирици на изображението, защото те представят външната действителност, нагласена съобразно и строго с своя вътрешен живот и нагласа.
По лиричните творби на поетите, художниците и музикантите ние опознаваме величието, смълчаната скръб и копнежите на човешката душа. Поезията на Хайне и музиката на Шопен са богат материал .за изследване пътищата на това толкова фино, дори болезнено словесно и тоново лирично откровение.
Каталог: 01-Bulgarian -> 15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Багрина кларк новата земя – обител на радостта15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Изис и озирис15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Орфей и европа (София – 2000, издателство хрикер) Познай себе си и ти ще познаеш Вселената и Боговете! Орфей легенда ли е орфей?15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Omraam mikhael aivanhow15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Никол Данева15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Лекция: Енигма за чашата. Ііир: Пътят на Христос. Свещената река идеята е от Боян Мага, ръководител на
Сподели с приятели: |