Слънце след буря Георги Томалевски Есета същност на изкуството



страница4/22
Дата22.07.2016
Размер3.91 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   22

ИЗКУСТВОТО — СИЛА НА ДУХА

Изкуството е спокойната сила на духа, която се излива като мълчалива, но могъща и пълноводна река. Чрез изкуството се отива до най-големите длъбини и се постига сливане с вечните извори на битието.

Соловьов нарича изкуството пророчество, за­щото чрез творческото съзерцание художникът - тво­рец прозира картината на бъдещия живот. В това прозрение се разкрива истинският облик и смисъл на съществуванието, което се развива и напредва по извитъците на огромната еволюционна спирала.

Истинските творци не постигат всичките си идеали по пътя на банализуването и тенденциозното предлагане на нравствено поучителни рецепти. Не, най-често картините и словото на най-големите май­стори съдържат нравствения идеал само загатнато и скрито зад образите на буреносния и катадневен земен живот. Той наднича из някое хрумване или загадка, без да се изтъква напред и без да се спекулира с него. Най-големият и най-поучителен тво­рец е оня, който прави възможно търсенето и от­криването на истината по самостоен път, а не чрез грубо, тенденциозно и банално натрапване.

Прераждането чрез изкуството има това преи­мущество, че то е абсолютна свобода и път, по който човек тръгва, след като е получил уверение, че тоя път е единствен.
ЧАРЪТ НА СЛОВОТО

Човешкият говор е магия, а възникването му— мистерия на вековете. Една дума, едно понятие за даден народ е такова, защото се е родило и изник­нало от звуковия хаос в връзка с множество психо­логически, географски и духовни причини. Една из­казана дума крие в себе си дълговечната история на своето раждане и утвърждаване в езика на даден народ.

Някога, преди да е имало литературна история, древните народи под литература са разбирали ония белези на човешката словесност, които е трябвало да подсетят читателя за някое събитие или идея. Бо­гатството на писмеността се разраства по-късно, за да се превърне в най-могъщото средство за духовно общение, крайният, най-последният плод на човешкия дух — книгата.

Може би поради множеството на написаните книги и поради склонността на съвременния човек, да търси другаде ценностите на живота, малцина са тия, които могат, отваряйки една книга, да видят, затворени в мълчаливите й страници, висините на един дух, постиженията на един разум и обичта на едно сърце. Литературно - художественото творче­ство е възможно тогава, когато поетът смогне да облече творческите си проблясъци в магическата дреха на словото. Литературната творба, съставена само от писмени знаци, действува,..едновременно като музика, картина и като мисловна сила. Това е така, защото не се счита майстор на словото тоя, който не познава пълната хубост на своя език, който не е художник в широк замах и който не е събудил едно виждане в света на истината.

Всеки литературен опит е път към познаване на истината. До нея се достига чрез магията на сло­весното съдържание, чрез красотата на художническото постижение и чрез мъдростта, която наднича зад тях. Една написана книга е къс от нечий живот, паметник на една тъга или на една радост, който паметник наново оживява, когато се докосне с ръка. Една книга може да върне казал марша на хиляди-легията, да ни направи да заживеем с тях, или да ни разгърне едно бъдеще, прозрено в неповторимия творчески миг на художника.

Творецът в литературното творчество е човек: с една силно повишена чувствителност. Той трепти н отзвучава и на най- малките вълнения, появили се в света. Той изживява силно радостите и въодуше­вленията и много дълбоко скръбта и дисхармониите в живота. Дните на такъв човек не протичат леко, Той е като инструмент, от който всеки тон изли­за чрез мъчително нарушение на неговия покой. Творецът не познава насладата на отпущането — оная наслада и самодоволство, на която се радват дори и обикновените носачи. Всяко нещо отеква в чувствителните струни на душата му, всяка неволя ридае в неговото сърце и всяка, дори и най-мал­ката постъпка, внимателно се премерва от него­вата съвест. Окото разширява своите граници и ви­жда там, където другите очи не достигат. Ухото чува гласове, където за другите е мъртва тишина.

Когато един писател или поет описва някоя радост, той пръв я изживява, ходи изправен и ли­куващ, а друг път плаче заедно с своя герой. Влезе ли съзнателно в лабиринта на скръбта, писателят я коси вече отпечатана на своето лице. Тогава той е с свито сърце, пръв изживява най-печалните ми­нути, превърнал света около себе си в траурна па­норама. Привидно животът на големия творец пре­минава .безбурно и равно в рамките на едно всеки­дневие, но малцина са тия, които виждат огромното, скрито вълнение зад привидно стихналата повърхност на живота му, където умират и се раждат светове и където се извършва страшната казън на съвестта, а други път проблясва лъчезарната на­дежда на всички човешки сърца. За него понякога изчезва обикновената катадневност, за да се замени с друга действителност. Хората за такъв човек често загубват индивидуалното си битие. Те изглеждат като сковалки — совнати напред - назад. От тях из­лизат невидими за другите нишки, с които се тъче платното на една промисъл.

И в литературното творчество творецът е про­рок. Той вижда едрите линии на развитието и облика на утрешния ден. Големият творец е сигурен и смел. Той не се колебае в това, което е прозрял с вътреш­ните си очи. Вземете най-едрите представители на световната литература и ще видите, как те предри­чат съдбата на света. Те предупреждават народите, учат умовете, събуждат сърцата, а други път чрез тяхното слово се излива, дошло от незнайни далечи­ни, потокът на решително предупреждение и думи, конто бичуват снагата на цялото човечество. Голе­мите творци са тълкуватели на вековете. В тоя смисъл, историята на литературата, взета в ней­ната истина и неподправеност, не е само едно огледало, в което се оглежда историята на развитие­то на човешкия дух, но същевременно една низа от пророчества за бъдния развой на човека и култу­рата. Големите писатели са предсказвали войните, катаклизмите, революциите, или пък блясъка на един цъфтеж, в който човешката съкровищница се е обогатявала с най-ценни плодове. Историята на ли­тературата и изобщо на изкуствата, ни дава най-съвършения облик, както на един народ, така и на цяла епоха, защото в нищо друго, както в книгата не се изписва така ярко битът, идеалите и духов­ните постижения на човека в различните времена и по различните меридиани на земята.


КНИГАТА

Няма друг паметник на човешката култура, който така живо и интимно да отразява копнежите на човешката душа през вековете, както книгата, Всяка истинска книга е един затворен свят, в който, посредством образи на живото слово, са включена, както някои редки проблясъци на разума, така и свещените трепети на някое човешко сърце. Ние, разбира се, говорим за ония книги, които са част от нечий живот, а не хартийния материал на нечия ам­биция, защото всяка истинска книга е написана или с кръвта, или с сълзите на едно човешко битие,

Книгата, както всеки продукт на човешкия дух, е създадена от нуждата за общение, както между отделните хора на една епоха, така и между отдел­ните векове и хилядолетия. В тоя смисъл, неравните драсни по стените на предисторическите пещери, са първите опити да се създаде книга. От тогава още мрачният получовек, макар и смътно, е съзнавал не­обходимостта да остави белези за своето съществу­вание на идещите след него. Огромните колоси на древните отминали култури са също каменни книги, в които са вписани белези за грандиозността на оня творчески дух, който ги е сътворил.

След откриването на книгопечатането, което е един от най-важните моменти за възхода на човече­ството, книгата бавно, но сигурно измества всички други начини за оставяне следи и спомени за пости­женията и цивилизацията на дадена епоха. Тя стана радост, утеха и светило на народите. Тя създаде епохите, освободи човека и се превърна в светиня,

За великите постижения на човешкия дух ние научихме от книгата. Библията ни уведе в най-дъл­боките и съкровени недра на духовното минало на човечеството. Чрез книгата ние запазихме жив и ве­личествен образа на пророка от Назарет, книгата ни нашепна дългата низа на промени и страдания, които човешкият род премина от тогава до сега. Тя про­свети умовете ни, облагороди живота и ни подаря надежди. Пакостите, които извърши книгата за чо­века, са неописуемо по-малко и по-нищожни от ве­личието на ползата, която тя принесе.

Народ, който няма култ към книгата, е варварски.

Повече от всяко друго изкуство, книгата или литературното творчество носи възможности да съ­действува на човека за неговото духовно издигане,. В същност, литературата е тогава изкуство, когато може да извърши това. Безплоден би останал всеки опит да се напише една истинска книга, ако в дъ­ното на потика не седи благородното желание да се помогне на човека, тръгнал по стръмните урви на своето възхождане.
СЪЩНОСТ НА ЛИТЕРАТУРНОТО ТВОРЧЕСТВО

Поезията ни увежда към чара на словесното изкуство с думите, които тук са цветните петна на живописта. И поезията или общо словесното изку­ство твори образи, но то не оставя за тях видим формален отпечатък, а само символи — писмо, по което ние събуждаме в душата си ония мисли й преживявания, които са възникнали "в творческото съзнание на поета. Въображението е арената, на която се твори това магическо чудо, защото словото събужда преди всичко нашето въображение. Веднага трябва да изтъкнем съществената отлика между сло­весното и изобразителното изкуство. Последното ни налага един образ, в глъбините на който ние трябва да открием творческата замисъл. Словото ни оставя свободни, сами да създаваме образите и да ги наре­дим върху очарователния свят на собственото въобра­жение, така както ние желаем. В такъв случай, кар­тините в света на въображението при поезията, у различните четци са различни. Никой не знае, каква е картината и у самия творец. Ето защо, поезията е по-неземно изкуство от живописта или скулптурата, Тя се приближава повече до чистата музика, макар, че музика ние откриваме и в ритъма ка линиите, светлите петна и нюансите.

Поетичното творчество притежава и друг еле­мент, който го приближава до музиката. Тоя елемент е времето. Времето е мрежа, в която се вплитат сло­весните сигнали, за да породят действието в света на въображението. Следователно, словесното поетично изкуство се гради последователно и всеки път, ко­гато се чете дадено произведение. Тоя градеж за различните четци се сглобява въ различни картини, съставени от разнородни „веществени" представи. но все пак за всички, които се докоснат до книгата, има нещо общо. Общи са идейните отправителни пъ­тища и звуковата музикална сила на словото, стига тя да може успешно да бъде изтръгната от думите.

При живописта или скулптурата, имаме съвсем друго нещо. Зрителят не участвува при създаването на творбата. В нея ние имаме един миг от живота — смразен н проектиран веднъж за винаги. От тоя миг ние сме длъжни да изтръгнем миналото, бъде­щето и цялата вечност.

И в чара на словото ние можем да повторим онова, което бихме казали за всяко друго изкуство: Формата, която въплътява идеята, сама по себе си не е достатъчна. Както в скулптурата, така и тук, и най-идеално постигнатата форма не е още изкуство» ако в нея няма художествено съдържание. И в пое­зията, следователно, формата трябва да бъде изпъл­нена с художествено съдържание. Да има, с други думи, нещо от огъня на великото майсторство, скрито като божествена глъбина в всяка сричка на това. слово. Бекон като разглежда поезията откъм нейната същина и форма, казва, че същината принадлежи на творческото въображение, а формата — на грамати­ката или на разсъдъчната част от мисловната ни способност. Тази идея Бекон е взел от Платона, Платон нарича поезията дарба или изкуство, с което даваме форма на идеите или на нашето божествено вдъхновение. Разликата между същината и формата в поезията, според древния философ, е както разли­ката между душа и тяло.

На друго място за същото са казани след­ните думи:

„Не можем всеки сръчен стихотворец да наре­чем поет. Да наречем някого поет имаме право то­гава, когато освен добрите стихове, да сме съзрели възторг или такова вдъхновение, което издига и просветлява душата. Колко се заблуждават и лъжат ония, които са свикнали безразсъдно да си въобра­зяват, че голямата слава на Орфея, Омира, Пиндара, Есхика, Софокла и безсмъртието, на което те се рад­ват, се дължи само на плана в творенията им, на хармонията на стиха и на сполучливата работа на тяхната дарба. Тия примамни външности — форма на тяхната поезия — отдавна биха изчезнали, биха се пръснали като чупливи съсъди в потока на веко­вете, ако трайността им не бе увековечена от въоду­шевяващия ги смисъл."

Явно е, следователно, че и тук, в словесното изкуство, ние откриваме двойната природа на твор­чеството, изразена в двете думи: форма и съдържание.

Тъй като словесното творчество се е зародило в езика, в музикалността и неговата ритмика, следва да се заключи, както това е официално направено, че поезията се е създала много по-рано от прозаическата литературна творба. Това се доказва и с обстоятелството, че в началото думите, които при­дружавали песните са служили само като средство за подържане на ритъма, като много малко се е обръщало внимание на самия словесен смисъл. Много по-късно значението на този смисъл е пораснало до степен да стане самостойно изкуство. Затова ние -считаме, че разказът, повестта и романа са най-младите издънки на словесното изкуство, тъй като най-после са се обособили като отделни видове, освободе­ни от напевната музикална същина на ранната поезия. Оскар Уайлд казва, че в ръцете на поета е лъкът, а цигулката е човешката душа. Това идва да потвърди и тук в словесното изкуство, както и на­всякъде за съществуванието на двата полюса. Еди­ният от тях е творецът — носител на идеите, а дру­гият е тоя, който ги осъществява в собственото си творческо съзнание. „Поетическото" състояние на твореца непременно ще трябва да породи съответно състояние и у възприемащия неговото произведение, за да се създаде творческа завършеност. Ние, обаче, не сме съгласни, че поетическото творчество, което си служи с въображението на човека, създава илю­зии. Напротив, словесното изкуство е сваляне на идеи от едкн реален свят, защото реалност в истинския смисъл на словото е идеята, която владее света. Не­зависимо от това, дали певецът е настроен в епически^ лиричен или драматичен дух, той борави с идеи, с образи и слово, следователно, твори изкуство, което насочва към познаване на истината. Някои питат, от кога започва словесното изкуство. От времената, ко­гато човек се е опитвал да изобразява първите знаци на своята писменост, от необикновените и загадъчни знаци на ацтеките (Мексико), през възлите на перуанците, през черните внушителни изображения на древния Китай и Япония, в писанията на индусите — в божествените стихове на Дхаммапада, в необикнове­ните изображения на египетското изкуство, в Библията — най-голямата и най-могъща книга на света, в ве­ликолепието на героичните и любовни песни на Тааббат Шаррп — първият от поетите на Арабия, или в „Китаб а л Аггани" — книга на песните, през Персия, която роди Мевлана Джелаледдин Руми,, през огромното литературно богатство на Елада и Рим, през Омира, Виргилий, Хораций и Сенека, през цялото средновековие до Данте, Байрон, Гьоте, Шилер, Достоевски, Толстой, Горки и до наши дни — това е историята на човешкия дух, свързана с исто­рията на словесното изкуство, огледалото на възхода,, възторга и пророчеството на народите.

Представете си, какво би представяло това' човечество без тия синове на светлината, без тия пламнали сърца, чиито огън сгряна дългата и сту­дена низа от човешко шествие, преминало скромно през панорамата на живота. Какво би станало с тая, планета, ако не бяха върху нея тия песни, възторзи и тия страдания на поетите и мислителите, които практичните хора таксуват едва ли не като загубени..

Благословени поетите от всички времена! Не­бето и земята ще преминат, но тяхна ще бъде по­бедата в деня, когато ще се сринат на прах всички кумири и всяка лъжа. Когато над сивото пепелище на погиващата нищета ще бъде мрак, човечеството ще потърси своите поети и пророци, които ще се слеят в едно грамадно възхождащо слънце. По това слънце са копнеели всички пробудени души и сърца.
МИТ И СКАЗАНИЕ

Макар, че словесните паметници, които прите­жаваме не са винаги безспорни документи, ние мо­жем да твърдим без съмнение, че началото на поезията трябва да търсим в незнайните пазви на на­рода. От там някъде, като по чудо изникват песниге, които носят белега на радости и скърби. Фолк­лорът к етнографията знаят повече за това начало, което можем да наречем колективно творчество на песни, текст к игра. В известен -смисъл ние можем да кажем, че и трите рода на поетическото творче­ство (епос, лирика и драма) са възникнали спонтанно в душата на народа. Те се явяват като три есте­ствени пътища, по които се изливат набраните в на­родната душа емоции: жалби, възторзи и радости. Епосът като отглас на събитията, които вълнуват целия живот, лирика — отглас на личните любовни, или тъжни изживелици и най-после драмата с ран­ните игри, в които е вмъкнат и текст.

Проследявайки съвсем накратко развитието и същината на основните литературни родове, ние ще се помъчим да ги представим в една по-нова свет­лина от гледището на нашата основна тема. С на­стоящето изложение ние нямаме задача да дадем изчерпателни познания по теорията на литературното творчество, тъй като това би било скучно и неотго­варящо на нашата замисъл. Нашата цел е да про­никнем, колкото това ще ни се удаде, до тайниците на словесното изкуство и да налучкаме причините, които са породили тия родове и психологичната площ, на която те са намерили своето художествено осъществяване.

Ако трябва да проследим в едри линии проя­вата на словесното изкуство, ние трябва да го по­търсим преди всичко в сложното явление, наречено синкретизъм. През тая форма са минали всички на­роди и всички изкуства. Ние може да го дефини­раме като колективна обредно танцова игра, при­дружена с жест и песен. Там в тая праформа на изкуството, са се родили и текстът, и музиката, н играта. Много по-късно от общия дънер на това синкретично творчество са се отделили отделните форми на изкуството, за да се усъвършенствуват все повече и повече.

Като първо съдържание на това общо изкуство са митовете и сказанията. Нашият възглед по въз­никването на мита и сказанието " не се покрива с конвенционалното разглеждане на въпросите. Едно банално схващане твърди, че първобитните народи в мрачината на своето суеверие, уплашени от природ­ните стихии, са измислили религията, а във връзка с своите кошмарни представи за тия природни сили, са създали митологията. Това не е истина. Никой от нас не знае, колко е стар светът и колко неща са останали от времена, епохи и култури, отдавна погребани под вълните на океаните, отдавна зали­чени от могъщата ръка на творческите сили, които пренареждат живота на епохите по един велик план. Съществували са цикли и ери като тая на Лемурийската раса, като Атлантида и още други, заличени от катаклизмите в Атлантика или от ледената епоха по Европейския континент. Някакви далечни спомени трептят в сказанията и митовете на народите. Никой не знае тайната, по какъв начин са спасени тия ми­тове от нявгашната залязла слава, за да бъде тол­кова смел да създава теории, според които невеже­ството и суеверието са творци на народните сказания. И сега, в неизследваните напълно негърски и червенокожи племена по Американския материк се откриват сказания и митове с такава поезия и с тол­кова символична дълбочина, че никой от нашите европейски фолклори не може да им съперничи.

Така или иначе, религиозният пиетет, прекло­нението пред величието на Твореца, лежи в началото на почти цялото поетическо творчество. Но това преклонение не е суеверие, не е невежествено само-залъгване и страх, но съзнателен израз на нещо съ­кровено, което народите са имали и ще имат в всички времена.

Митологията допуща в широките си рамки най-голяма творческа свобода, хиперболизъм, смесен с знание и образност. Тя заимствува образите си както от човешкото, така и от животинското царство и затова бива зооморфична и антропоморфична. Имената на звездите, зодиакалните и други съзвездия, не са случайни. Те са плод не само на митологични предания, но и в връзка с една наука за вселената, която в древната Халдея, Египет и Китай е имала могъщо развитие. Освен това, тия имена са символи за вековни, годишни, денонощни и други периоди в планетарния и вселенски живот. Когато митовете за по-голяма тържественост са бивали обличани в словесна художествена форма, получавали са се химни.

Индия — страната на най-могъщото развитие на религиозната философия, е най-богата с химни. Мантрите, Ведите, Упанишадите, Рамаяна, Махабхарата са типични образци за религиозна поезия и възторжени хвалебствия към великия Творец — Брама.

Сказанията са поетичната памет на народите и племената. Те се предават от поколение на поколе­ние с някакво настойчиво и съкровено старание. Ся­каш някаква ревност да не се загуби следата на ро­довия и племенен живот, кара хората от всички вре­мена старателно и настойчиво да предават случките, събитията и копненията на идещите генерации. В за­топлените стаи на селската и градска къща, при светлината на огнището, засъхналите устни на някоя старица или белобрад дядо предават тази съкровена и скъпа родова памет, която живее в душите като недосънуван сън и като мълчалива гордост. Това се случва навсякъде, по всички кътчета на земята.

Има митове и сказания с общ корен. Сход­ството, което литературната наука е открила в ре­дица митове и сказания на различни народи, се дължи на техния общ произход — например, Арийския. Те са дошли като тайна заедно с първите праарийски преселници, кош о са донесли душата и смисъла на целия им живот из дебрите и степта на изтока. Ми­грацията на мотивите е сила, която преодолява всички препятствия, стига да има нещо човешко, което да буди емоциите: скърби, радости и копнежи на чо­вешките сърца. Ето едно ярко доказателство, че макар и за най-различен племенен, народен и личен колорит, поетичното словесно творчество, както и. цялото изкуство въобще, е общочовешко, универ­сално, създадено за всички пробудени души по земята.


НАРОДЕН ЕПОС

Началото на епоса трябва да съвпада с пър­вата воля да се поетизира историята. Събитията, които вълнуват един народ, преживяните вълнения-от обществен характер, случките, които не са оста: нали без отражение в душата на народа, създават епическото творчество, а изразителите на това чув­ство са епическите певци. В Франция те се наричали трубадури, в Германия — придворни поети, в Русия — скоморохи, а у нас — народни певци.

Рицари, юнаци, богатири като Одисеи, Роланд, Крали Марко и др. са възпявалите герои, които из­растват като легенди и безсмъртни образи в съзна­нието на народа или племето. Тия образи са до та­кава степен плътни и живи във въображението на народите, че са създали цели епични епохи. Все­ки народ обича да съществува в атмосферата на та­кава героична идеализация на своето минало, която му носи един своеобразен кураж и вяра в настоя­щето. В тоя смисъл, ние се осмеляваме да кажем,, че не толкова историята поучава народите, колкото техния епос. Онова, което е изкуство и рожба на. творческия дух се възприема по-жадно и на него се вярва повече, отколкото на сухите исторически-факти,

Епосът се отличава, най-сетне, с една чистота и наивитет, каквито има в самия народ. Той отразява обикновено онова, което е добро, божествено и чисто.

И до днес хората на литературната наука се питат, кое помогна на Илиадата и Одисеята да пре­живеят повече от тридесет столетия ? Едно от обяс­ненията, а може би и най-правдивото е, че тия пре­красни песни са взети направо от народния епос и от преданието, а после майсторски и художествено обработени от Омира. Съвършената красота, която е вложена в тях, характерна за цялата епоха на древна Елада, е надвила унищожителния марш на времената. Ритъмът на стиха се оказа по-могъщ от стъпките на вековете, поради което благородното величие на тая красота е достъпна и за нас.

Нещо аналогично може да се каже и за Енеидата, за песента на Нибелунгите и за Божествената комедия на Данте Алигиери.


ЛИТЕРАТУРЕН ЕПОС И ЛИРИКА

Литературният епос — тоя, който се ражда ка­то творба на отделен творец, е идеализация на вън­шния свят, а лириката е отражение и идеализация на вътрешния свят. Като съдържание на чистата ли­рика се считат вълненията на човешката душа. В това отношение, лириката е най-съкровеното отра­жение и изповед на един човешки живот в художе­ствено слово. Тя е сеизмограф, който отбелязва емо­циите, които поетът проектира навън с художестве­ните средства на словесното изкуство. В този сми­съл много от живописците са лирици на изображе­нието, защото те представят външната действител­ност, нагласена съобразно и строго с своя вътре­шен живот и нагласа.

По лиричните творби на поетите, художниците и музикантите ние опознаваме величието, смълчана­та скръб и копнежите на човешката душа. Поезията на Хайне и музиката на Шопен са богат материал .за изследване пътищата на това толкова фино, до­ри болезнено словесно и тоново лирично откровение.

1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   22


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница