Олга харитиди влизане в кръга

• 
  Да, свързано е с Алтай - отговорих. - Но не смятам,
  че мога да ти кажа какво ми се е случило там. И то не за­
  щото не ти се доверявам. Знаеш, че не е така. А само за-
  щото аз самата не се чувствам готова за такова обяснение.
  
• 
  Напълно те разбирам. И така, вместо да питам по­
  вече за промените, станали с тебе, ще ти разкажа нещо
  за моето преживяване в Алтай. Ако имаш време.
  

Анатолий никога по-рано не беше споменавал Алтай и бях заинтригувана да чуя какво искаше да разкаже.

- Е, аз съм ловец, както знаеш. Но не само символич­но - ловец в преносен смисъл, а в буквален. От време на време отивам в тангата и ловувам. Моята баба живее в Алтай. Два цели дни трябва да шофирам, за да стигна до нейното село, така че рядко имам свободно време да я посещавам. Но преди по-малко от година реших да си позволя кратка ваканция и да отида на лов в гората край селото на баба. Взех любимата си пушка и тръгнах с го­леми очаквания. Няколко дни след пристигането ми в се­лото най-сетне отидох на лов. Зимата си беше отишла и повечето сняг се беше стопил, оставяйки след себе си влажен, златистокафяв килим от миналогодишната мър­тва трева. Скоро новите зелени издънки на пролетта щя­ха да поникнат. Вървеше се лесно, навлизах все по-дъл­боко и по-дълбоко в гората. Може би знаеш, но наисти­на е поразително какво може да направи за нашето съз­нание една проста промяна във възприятията. Докато вървях през гората, почувствах, че току-що съм оставил зад себе си всичките шумове на големия град, а навлиза­нето в прадревната тишина изглежда променяше състо­янието на ума ми много повече, отколкото някои паци­енти изпитваха в състояние на хипноза. Вървях сред аб­солютната тишина, отпуснат и погълнат от особено със­тояние на медитация, но все още с изострените инстинк­ти на ловец. Изпитвах точно това, което бях очаквал, ка­то отидох там, и се наслаждавах. В този миг слаб шум от­дясно привлече вниманието ми. Погледнах: тя беше там. Една красива млада сърна стоеше близо до дърветата. Стори ми се някак особена и инстинктивно разбрах, че ще ми трябва специална стратегия, за да я преследвам. Стоеше и ме наблюдаваше в абсолютната тишина. Не правеше никакво движение - не че беше скована от шок или страх. Беше като скулптура. Грациозната й поза, красивите й форми можеха да се сравнят само с шедьо­вър на изкуството. Всяка линия на тялото й беше изпъл­нена с невероятна грация. Преди моята връзка с живот­ното, което бях ловувал, винаги е била чисто утилитарна. Те бяха просто безлична плячка и ако можех да ги над­хитря и стрелях точно, ставаха храна за трапезата ми. Не зная защо - никога не съм виждал повече от това; до то-

зи момент никога не си бях представял, че едно животно може да притежава такава красота. В следния момент очите ми срещнаха нейните. Погледът й беше ясен и то­чен. Изгубих всякаква представа за времето. Гледах в топлите черни очи на самата природа. Тогава нещо се случи вътре в мен, осъзнах, че това са моите собствени очи, които гледаха към мен. Границата между мен като човешко същество и сърната като животно напълно из­чезна, ние бяхме едно цяло. Бях ловец и в същото време плячка. Това беше действителност, не просто въображе­ние. Беше сто пъти по-силно от въображението. Бях свързан с това животно на всичките нива на съществото си, от най-малката молекула до дълбочината на същинс­ката ми душа. В този момент бях загубил проклетата си рационалност, всекидневната си нужда да обяснявам всичко логично, да онагледявам всичко. Беше миг на чисто, концентрирано съществуване. В следния момент ръката ми се раздвижи без мисъл и дръпна затвора на пушката. Това беше част от същия приток на енергия, която ме свързваше със сърната. Всичко беше естестве­но и правилно, защото чувствах и двете страни на това, което се беше случило. Бях готов да я убия и бях готов да бъда убит. Всичко това беше част от същото единство, от същото равновесие. Прицелих се и дръпнах спусъка ед­новременно. Първо не чух никакъв звук. Видях само, че това красиво, диво животно се залюля леко и след това започна да се свлича. Всяка частица от това нейно дви­жение представляваше сложно хореографско изпълне­ние, сякаш серия от красиви картини се заместваха една друга в ума ми и в същото време имах усещането, че са­мият аз падах, напусках този живот. Тогава очите й най-сетне се затвориха и връзката се прекъсна. Чак тогава чух звука на изстрела, един прадревен звук за живот и смърт; един гръм, изпълнил цялото пространство около мене. Вдигнах глава и погледнах към върховете на висо­ките борове, които ме обкръжаваха. След това погледнах небето. Невероятно, но там имаше блестяща дъга, почти точно над мен. Бях поразен. Седнах на мъртвата влажна трева и започнах да плача. Винаги съм се смятал за мно­го силен мъж, но тогава плачех като дете. То беше сме-

сица от мъка и екстаз, целият ми разсъдък и тяло бяха в шок. Почувствах се изцяло преобразен. Това вероятно беше единственото преживяване в моя съзнателен жи­вот, което никога даже не съм се опитвал да изтълкувам или обясня. Върнах се в Новосибирск, но вече бях разли­чен. Чувството, което ме осени при смъртта на сърната, това, че сърцето ми се беше разкъсало от невероятно красивата болка, от връзката с целия свят около мен, стана основна част от живота ми. Ти ме попита веднъж защо не напредвам в кариерата си. Тогава не ти отгово­рих, но смятам, че тази нощ ти казах. Когато се върнах от Алтай, идеята за кариера загуби всякакъв интерес за мен. Имаше значение само едно - да помагам на хората с работата си. Оттогава всеки път, когато преглеждах па­циент, изпитвах чувството, че съм и ловецът, и жертвата. Това съзнание оцветяваше отношението ми към пациен­тите. Смятам, че това ме прави малко по-различен като психиатър. Надявам се, че ме прави и по-добър.

Като колеги по професия Анатолий и аз не бяхме свикнали да показваме открито чувствата си един към друг. Бях доволна, че не можеше да види ясно лицето ми в тъмнината. Неговата история имаше такова емоцио­нално въздействие върху мене, че не можех да намеря подходящите думи да реагирам.

• 
  Благодаря ти, че ми разказа историята си, Анато­
  лий - само това бях в състояние да кажа. След това оста­-
  нахме мълчаливи известно време.
  
• 
  Благодаря, че ме изслуша - отговори след кратка
  пауза той. - Разказах ти я само защото чувствам, че Ал­-
  тай е оказал и върху теб същото голямо въздействие.
  
• 
  Това q вярно. И както при тебе, така и при мен то-
  ва въздействие продължава.
  

- Знаеш ли, след това прочетох доста за това място.

зародили там и се разпръснали из цяла Азия чрез вът- решна миграция. Всъщност лингвистите свързват ал-тайския език с много отдалечени райони. Той е близък до монголския, който се говори от Монголия до Северен Китай, Афганистан и Източен Сибир, а и до тунгуския език, който се говори в другите части на Сибир. Старите тюркски езици, които се разпространяват бързо в целия азиатски континент, като се започне от Тюркестан на за- пад, след това проникват в Централна Азия и Западен Китай и достигат до Североизточен Сибир, също принад- лежат към семейството на алтайския език. Може ли да си представиш непрекъснатото движение, безкрайните миграции, безбройните величия и падения на непознати цивилизации през неизброими хилядолетия. Трябваше ли да се забрави това езиково разпространение, както и произлезлите от него езици. Вярвам, че е възможно да открием, че в Алтай съществува нещо уникално и че не- говата културна значимост за човешката история все още не е напълно разбрана. Ядосвам се много, когато виждам колко много неща са унищожени там. Много от местните жители са алкохолици. Магазините за храни­телни продукти са празни, така че освен редовната си ра- бота хората трябва да отглеждат и произвеждат собстве- ната си храна. Замърсяването нараства непрестанно и чух, че са решили да построят нова атомна централа на реката Катун. Не би ме учудило, ако видя как безглаво­то чудовище на нашето общество напълно унищожава богатството Алтай за няколко десетилетия, а дори и по-; скоро.

Той въздъхна дълбоко и успя в тъмното да види кол­ко е часът.

• 
  Можем да говорим още за това, но се страхувам, че
  Ще останеш тука през нощта. Автобусът тръгва след пет
  Минути.
  
• 
  Благодаря ти, Анатолий. Бих искала да остана, но
  Моето нощно дежурство е утре вечер. Не виждам как бих
  

Оставих го и тръгнах към спирката на автобуса. Като се обърнах, видях малкото проблясване на цигарата на

18
Анатолий вътре в тъмния тролейбус. Тази мъничка свет­лина правеше всичко наоколо ца изглежда живо, изпъл­нено със значение. Напомняше ми, че еднаквите черни постройки на отделенията, които заграждаха и сякаш па­зеха тролейбуса, бяха пълни с човешки живот. Стотици пациенти спяха спокойно под същата луна и аз никога вече нямаше да се съмнявам, че техният живот е толкова ценен, колкото и всеки друг. Ние всички бяхме свързани, даже ако тази важна истина беше скрита от така нарече­ните нормални хора.

Тогава чух шума на приближаващия се автобус и за­тичах бързо към спирката. Знаех, че водачът не очаква никакви пътници в този късен час, затова застанах по средата на пътя, за да съм сигурна, че няма да отмине. Автобусът беше празен и пътувах до дома в тишина, пре­мислях неочакваното чудо, в което се превърна нощта.

Историята на Анатолий ми подсказа, че моето собст­вено търсене на познание и лично израстване беше стре­меж, посят във всички човешки същества - независимо дали съзнават това или не. Тези, които не го съзнават или го чувстват само от време на време, биха били смая­ни, ако им се случи нещо подобно на това, което беше из­питал Анатолий. Започнах да наблюдавам хората около себе си, опитвайки се да си представя какви преживява­ния биха ги довели до контакт с Духовния им двойник и дали това би им дало възможност да изпитат чудото на живота в целия му смисъл.

Колкото повече наблюдавах, толкова повече се убеждавах, че всеки има свой индивидуален път към Бе-ловодия. Беше просто въпрос на време да осъзнае това. За нещастие за огромно мнозинство хора подобна опит­ност остава напълно извън сферата, на тяхното ежедне­вие. Мястото на Духовното езеро беше изразходвано за други нужди. Това изглежда беше изгорило напълно жизнената им енергия, без да им остави възможност или желание за вътрешно изследване.

Осъзнах, че това причинява огромни страдания. През очите на моя Духовен двойник видях колко много психи­чески проблеми и болести произхождат от неосъзнатите, а все пак огромни опити на тялото да насочи внимание­то си към вътрешните нужди. За нещастие мнозина про­дължават да се борят срещу тази важна трансформация на енергия и даже при сериозни страдания упорито се съпротивляват, за да могат да поддържат стария, несъ-

вършен начин на живот.

Понякога беше огромен шок за човешката система да се развълнуват достатъчно дълбоко хората, за да раз­клати привидното равновесие и се насочи обратно към уравновесено състояние.

Разбрах, че по този начин Умай беше излекувала Ана. Въпреки че не показа голям интерес да преосмисли случилото се, физическото й здраве беше напълно възс­тановено.

Собственият ми начин на лечение беше различен за всеки пациент, но вече започнах да го организирам така, че да насоча разума на пациентите към вътрешното им пространство. За мнозина тази отворена врата към нови сили не само ги лекува, но понякога дава възможност да помагат и на другите.

През цялото време Беловодия продължаваше да ме вдъхновява като мистериозен символ с огромно значе­ние. Бях сигурна, че тя е нещо много повече от една ле­генда, от красива народна приказка. Продължавах да преобръщам в ума си специфичната лична връзка, която чувствах с древната, праисторическа алтайска култура, разкрила се за мен първо чрез образа на татуираната же­на, чието истинско историческо съществуване по-късно беше потвърдено чрез „нормалната реалност" след отк­риването й от археолозите. Знаех, че тази връзка беше жива у мен и че беше особено важна.

Почувствах необходимостта да предприема още една стъпка по пътеката на търсенето на познание за Белово­дия. Да се завърна отново в Алтай, не можеше да става и дума поради моята работна програма, така че мисълта ми се насочи към Дмитриев. Не бях го виждала след пре­живяването с огледалата, но бях говорила с него някол­ко пъти по телефона. Всеки път нашият разговор беше вежлив, но чувствах трудност при размяна на енергия по­между ни. Тя се усещаше като течение в основата на все­ки наш разговор, сякаш на някакво полусъзнателно ниво все още търсехме да оформим и балансираме новосъзда­дените между нас отношения.

Те бяха усложнени от факта, че Дмитриев беше свик­нал с признанието на изтъкнат учен, национален автори-

тет в своята област. При нашата първа среща обаче аз бях авторитетната личност, лекарят, а той - пациентът в една психиатрична болница. Въпреки че Дмитриев опре­делено беше по-изявен от своите колеги, за него беше важно да бъде приет в областта на неговите изследвания и академично положение. Затова беше необходимо да поддържам определен професионален респект и дистан­ция въпреки задълбочаване на приятелството ни и усе­щането ми, че се движим към партньорство в общото из­следване на алтернативните реалности.

Дмитриев се стараеше да не намеква за бъдещи посе­щения в лабораторията му, но винаги оставах с впечатле­нието, че съм добре дошла, ако искам да го посетя пак. Един ден просто набрах номера на служебния му теле­фон и казах, че бих искала да повторя опитите в огледа­лата, ако няма нищо против. Той се съгласи веднага и ре­шихме да се срещнем в института на следния ден.

Пролетта беше към своя край. Дърветата пак бяха покрити със зелени листа, новооткрити улични лавки предлагаха сладолед на минувачите, а въздухът показва­ше първите признаци за наближаващото горещо, тежко сибирско лято. Шумовете на града ставаха по-силни, от­колкото през спящата зима, а хората като че се движеха по-бързо и с повече енергия.

Когато пристигнах в института, се изненадах, като видях Дмитриев с къса, новопораснала брада, с която приличаше повече на млад поет, отколкото на изтъкнат учен.

Лабораторията беше пълна със слънчева светлина, която влизаше през прозорците; този път помещението ми се стори по-малко. Само един от асистентите беше в лабораторията - мъж, когото не бях виждала по-рано. Седеше на бюрото си, зает с писмена работа. Открих, че се чувствам по-удобно от това, че присъстват по-малко хора.

Когато влезе с мен в стаята с огледалата, Дмитриев изглеждаше много сериозен, почти напрегнат.

- Само аз ще работя днес с вас - каза той. Замълча за секунда и попита: - Преди да започнем, мога ли да спо­деля с вас един материал?

Кимнах в знак на съгласие.

• 
  Олга, резултатите от вашите преживявания тук ме
  изненадаха и заинтригуваха. След като си отидохте, раз-­
  мишлявах дълго върху това. Много неща в бележките ви
  се отнасяха до това, върху което работя, съгласно моята
  собствена система за логичната научна основа на изслед-­
  ване, използвайки конвенционални методи и експери­
  ментална техника. Тази система ни предостави много
  интересни прозрения по въпроса за субективната приро­
  да на времето и реалността. Но вашето чисто интуитив-­
  но достигане ви постави на едно ниво, до което никога не
  сме прониквали по-рано. Това ме предизвика да продъл­-
  жа вашето субективно, неструктурно изследване. Някол­
  ко дни по-късно реших да проведа лично собствен експе-­
  римент с огледалата, като използвах вашия начин. Резул-­
  татите бяха смайващи, много по-различни от всичко, ко-­
  ето бях експериментирал по-рано. Нямах нищо за писа­
  не в тръбата, както имахте вие, но веднага след като ек­-
  спериментът завърши, седнах и записах всичко. Ако ня­-
  мате нищо против, бих искал да прочетете записките ми,
  преди да влезете при огледалата. Мисля, че те се отнасят
  директно до въпросите, които дойдохте да изследвате
  днес.
  
• 
  Как узнахте защо дойдох? - попитах.
  
• 
  Е, не съм съвсем сигурен. Но мисълта ми е, че вие
  сте била завладяна от тайната на Беловодия, както все­
  ки, който се е докоснал до нея.
  
• 
  Разбира се, вие сте прав. Точно за това съм тук и
  съм повече от заинтересувана да погледна записките ви.
  
• 
  Ето ги - каза той, като ми даде бележник с кафява
  кожена подвързия. - Мисля, че ще ви е по-удобно да че­
  тете вътре в огледалата.
  

- Оставям ви тук, но ще бъда в съседната стая. Кога­

Вратата се затвори, останах сама в стаята. Тя беше абсолютно изолирана от външния шум, така че бях сред пълна тишина, обградена от бюра, затрупани с книги, из­следвания и доклади. Моята нерешителност - какво да

направя - висеше като мъгла във въздуха наоколо.

Огледалната тръба внезапно ми се стори заплаши­телна. Приличаше на малък космически кораб, готов да ме пренесе някъде опасно далеч във времето и простран­ството, далеч от моето сегашно съществуване. Или пък това беше някакъв вид странна механична утроба, която очаква да поеме тялото ми и да го върне в мястото на раждането ми.

И в двата случая то не ми се струваше най-удобното място, където да прочета записките на Дмитриев. Стоях мълчаливо пред нея, докато рационалната част на ума взе връх над въображението ми. Вероятно Дмитриев е имал причина да предложи това, така че влязох в тръба­та, заедно със записките му.

Свих се като ембрион в същата поза, която бях избра­ла първия път. През отворения край на тръбата влизаше достатъчно светлина, така че можех да чета без затруд­нение записките на Дмитриев.

Обърнах първата страница. Никога по-рано не бях виждала почерка му. Пишеше с големи, закръглени бук­ви, които бяха лесни за четене.

Сега е 21 часа - петък. Току-що завърших експери­мента си в тръбата. Той продължи един час и петнадесет минути. Следващите страници ще запиша в напрежение­то, в което се намирам, за да улесня паметта си.,

Влязох в тръбата, като съзнавах, че задачата ми днес е да намеря и последвам пътеката на Олга и да науча колкото мога повече, което ще разшири нашите изслед­вания. Стоя в моето обикновено положение с кръстоса­ни крака. Трябва да използвам подходящата техника, ко­ято бях научил - да се връщам назад и да намеря същия канал за възприемане, през който тя беше минала.

Затварям очи и си представям фигурата на моя собст­вен двойник. Той е заел същата поза с кръстосани крака, но е седнал с главата надолу над главата ми, обърнат в обратната посока. Върховете на главите ни се докосват леко. Разпределям вниманието си към двете фигури, като изпълвам двойника със същата енергия и съзнание като моите собствени. Скоро нашите свързани фигури започ-

ват да се въртят около точката на свързването межцу гла­вите ни. От позицията на моя образ ние се завъртаме в посока на часовниковата стрелка. Погледнато отстрани, нашите две свързани фигури изглеждат като въртяща се свастика. Въртя се все по-бързо и по-бързо.

Откъсът от време, в което се намирам, се променя, като тръгва обратно. Задачата ми не е да следвам точно Олга, а просто да намеря същото ниво на вибрации като нейните и да видя къде ме води. Вътрешният ми часов­ник знае интуитивно къде да спра и аз му се доверявам. Концентрирам цялото си внимание, за да улесня целост-ността на въртящия ми се образ.

По някое време чувствам, че спира. Серия вълни от енергия преминават през различни части на тялото ми, а една от тях - точно през сърцето. Чувствам, сякаш съм ударен с нещо. Спомням си една фраза от старо коптско евангелие - „Трябва да ми обърнеш внимание, за да ме видиш" - и аз зная, че трябва да отправя цялото си вни­мание именно към тази вибрираща врата. Трябва да го задържа без нито секунда разсейване.

Изпитвам познатото усещане за нова реалност, която изплува в моето съзнание. Също както фотографията постепенно приема визуални форми, когато започва да се проявява, формите и образите започват да се разкри­ват пред зрението ми. Първо виждам само форми на дър­вета, листата им се поклащат леко от вятъра. След това пред мен се появява широк двор, обиколен от четирите страни с ниски сгради от червеникаво-кафяви камъни. Стоя в средата на двора, близо до голяма, във форма на звезда, леха с червени и бели цветя.

В началото изглежда, че в двора няма никой друг. Чувствам, че сградите са пълни с хора и че те работят упорито, за да създадат нещо много значимо. Тогава за­белязвам, че на скамейка отдясно седи мъж. Той рисува нещо на земята с дълга, тънка пръчка.

Мъжът изглежда много съвременен. Лицето ми се струва познато, но не мога да си спомня къде съм го виж­дал. Зная от предишен опит, че не трябва да се отвличам от детайли да се опитвам да запомням лицата. Трябва да се съсредоточа само в изживяването на момента.

Приближавам се до мъжа. Вдигайки ръка, той ме поздравява с усмивка. Действа така, сякаш знае кой съм и ми сочи да седна до него на скамейката. Зная, че тряб­ва много да пестя енергията си, за да се задържа на това място, затова избягвам да говоря, вместо това му преда­вам мислите си, като го гледам право в лицето.

Мисълта ми към него е въпрос и той поклаща глава, сякаш се съгласява. После започва да говори. Чувам гла­са му на чист руски език.

- Искаш да чуеш историята на една легенда - казва

той.

Мислено потвърждавам това.

- Добре, първо трябва да премислиш цялостния сми­-
съл на легендата и да се опиташ да отговориш на въпро­-
са кое отделя легендата от реалността. Има ли разлики
помежду им? Зная, че за да разглеждаш от твое лично
ниво въпрос като този, трябва да достигнеш голяма сво-­
бода; но ти си още твърде скован, за да приемеш, че тво-­
ето собствено научно изследване е вид легенда, разказа­
на от някой друг.

Съгласявам се напълно с това, защото се чувствам съвсем освободен от всякаква обвързаност с положение­то си на научен изследовател. Той не обръща внимание на мислите ми и продължава:

- Сега ще ти разкажа легендата за Беловодия, само

Каталог: Knigi -> New%20books
Knigi -> Без граници д-р Стоун Един друг свят само чака да натиснете вярното копче
Knigi -> Калифорнийски млекар, който е основател на Интернационалното Общение на бизнесмените, вярващи в Пълното Евангелие
Knigi -> Божиите генерали
Knigi -> Приятелство с бога нийл Доналд Уолш
New%20books -> Добре съм Припичам се на слънцето!
New%20books -> Както и да е, Павел има образование
New%20books -> Най-заможният човек в селото беше дядо Йордан Геракът. Пъргав и трудолюбив, той бе работил през целия си живот и бе сполучил да удвои и утрои имотите, останали от баща му
New%20books -> Едно лято, скоро по Петровден, в село пристигна Павел

Изтегляне 3.53 Mb.

Сподели с приятели: