Опит за интегративен подход при някои аспекти от Науката за Сигурността Проф д-р Николай Слатински Тази студия е написана за изданието „Научни трудове”

Първата вълна бе Вълната на безопасността. При нея безопасността бе разбирана (дори буквално) като „без-опасност”. Това не беше само въпрос на лингвистика^X, а и начин на мислене, начин на действие и противодействие, начин на изграждане и начин на определяне на приоритетите на системата за безопасност.

Ставаше дума за статика, т.е. за състояние, за стремеж към отстояване на максимално ниво на безопасност, т.е на защитена (оптимална) безопасност. Всяка заплаха, всяка опасност, изискваше мобилизация на силите и ресурсите и се смяташе за нещо крайно нежелано, способно да извади системата от равновесие, затова към него се подхождаше с цялата налична сила, за да се запази статичното равновесие на системата.

С други думи, всички усилия на системата (общността от държави, държавата, корпорацията и др.) бяха насочени към отстояване на безопасността. Ето защо, нека да го подчертая още веднъж, при Първата вълна на Сигурността – Вълната на безопасността:

И още нещо – казахме, че Вълната на безопасността е пряко свързана със статиката, със статичността. Разбира се, може да се направи изводът, че в сравнително статичното и относително слабо изпълнено с промени време на двуполюсната конфронтация през Студената война (сравнена от американския политолог Майкъл Мандълбаум^XI със схватка на двама свръхтежки сумо борци: „двама големи дебелаци на ринга, които изпълняват всички видове пози, ритуали и тропане с крака и между тях почти няма контакт, а в края на срещата, когато има кратко стълкновение, губещият е изтласкан от ринга, но никой не е убит”⁸), би било естествено да се приеме като напълно логично, че функция на това време и на неговото абсолютизиране на безопасността (като без-опасност) ще бъде именно Вълната на безопасността. Но е напълно допустимо да се мисли и за обратната връзка – Вълната на безопасността, схващането за сигурността като безопасност (без-опасност) и ориентирането към статиката, към статичността, да благоприятстват максимално поддържането и дори самоподдържането на статичен геополитически модел, какъвто е двуполюсният.

Някъде бе казано, че двуполюсните геополитически модели са много стабилни – до момента, когато се наруши макар и с малко балансът на силите между двата полюса. Тогава тези модели много бързо се разпадат или се самовзривяват. Аз бих добавил, че това бързо разпадане или самовзривяване настъпва не само и не единствено ако се наруши абсолютният баланс на силите, а също и (а може би главно и) ако настъпи рязка промяна във външната и (защо не?) вътрешната среда, във външните и (защо не?) вътрешните условия, в резултат на които единият от двата полюса става абсолютно неадекватен, ако не е пригоден да реагира бързо на промените в средата и условията. Все едно пасаж от свикнали изключително на речна (сладководна) среда риби да попадне внезапно в морска (соленоводна) среда – тогава тези риби много бързо ще обърнат коремчетата, ще загинат...

Но с тези аналогии би трябвало да бъдем твърде внимателни. Ако те работят като конструиране на някакъв смисъл, може би това се отнася повече за системата, в която бяхме ние – социалистическата система. Тя бе в много по-голяма степен ориентирана към статиката и към мисленето за без-опасността, дори ги абсолютизираше. Стремеше се да поддържа пълен баланс със Запада - както по ядрени бойни глави, така, едва ли не и по брой медали на олимпиадите: ако СССР вземеше с един златен медал повече от САЩ, това беше, разбира се, убедително доказателство за предимствата на света на социализма и неизбежната му историческа победа; а ако загубеха някой футболен мач, играчите биваха обвинявани едва ли не в предателство към великите комунистически идеи. Същото бе и у нас – загубен мач на световното първенство предизвикваше специални решения на висшето партийно и държавно ръководство, разгромни статии, приписвани на първия партиен и държавен ръководител, за недъзите на българския футбол, с обвинения за недопустими нарушения на социалистическите норми и морал...

За нас, българите, схващането за сигурността като безопасност (при това колкото повече, толкова повече, както казва Мечо Пух) има още един ключов елемент – ние сме склонни и досега да мислим безопасността с ер-малък накрая – като „безопасность”. С други думи – като историческа препратка към близкото минало на златната клетка на сигурността при социализма. За значителна част от народа ни, както бе казано вече, мисленето за златната клетка на социализма е „клетка, клетка, ама златна”. Поне с едното си око тази значителна част от народа ни гледа назад във времето и на изток в пространството, като все така си мисли носталгично за сигурността като безопасность.

Но за много дълъг исторически период, американската стратегическа култура или може би по-точно американската политическа стратегия също бе ориентирана към статиката и без-опасността. За това до 11 септември 2001 г. благоприятстваше (има хубав наш неологизъм – благопрепятстваше) защитеността на САЩ от два океана, което им позволяваше да смятат, че ръцете на всички, които искат да им посегнат, са къси. Така се създаваха обществени нагласи, трансформиращи се във външна политика, че истинската сигурност е всъщност максимална, т.е. защитена безопасност. Именно поради тази причина, образно казано, ако в гората има мечка (от типа на Саддам), САЩ предпочитат да изгорят гората и така да решат окончателно и безвъзвратно проблема със своя страх от мечката: има гора, има мечка – няма гора, няма мечка.

Втората вълна бе Вълната на сигурността.

При Втората вълна е изключително важно да се изтъкне, че Сигурността бе разбирана като много повече от „без-опасност”. И това, дори в още по-голяма степен, не беше само въпрос на лингвистика, а и начин на мислене, начин на действие и противодействие, начин на изграждане и начин на определяне на приоритетите на системата за сигурност.

Ставаше дума за хибридно^XII съчетаване на статика, т.е. на състояние, и на динамика, т.е. на процес, за стремеж към гарантиране на определено ниво на сигурност, т.е. на относителна (приемлива) сигурност. Извършват се анализ и оценка на заплахите и опасностите, като някои от тях се приемат като неизбежно съществуващи, а по други се работи, разработват се стратегии, мобилизират се ресурси, насочени към поставянето им под максимално възможен контрол, така че да се гарантира приемливо ниво на сигурност и да се запази динамичното равновесие на системата.

С други думи, всички усилия на системата (общността от държави, държавата, корпорацията и др.) бяха насочени към гарантиране на сигурността. Ето защо, нека да го подчертая още веднъж, при Втората вълна на Сигурността – Вълната на сигурността:

Хибридността състояние-процес (статика-динамика) се изразява като преминаване (елемент на процесност) през различни състояния (елементи на състояние). Системата си гарантира едно ниво на относителна (приемлива сигурност) до момента, когато трябва да извърши преприоритизация на целите и ресурсите и ако тя се развива в позитивна посока, може от един момент нататък да си позволи по-високо ниво на относителна (приемлива) сигурност, а ако се развива в негативна посока, да се принуди да премине към по-ниско ниво на относителна (приемлива) сигурност. И така псевдопроцесът, почти-процесът може да се разбира като преминаване през определени (крайно, дискретно^XIII множество) псевдостатични, почти-статични състояния.

При тази Вълна сигурността се мисли вече не като „безопасност”, а като „security”, с други думи, не като нещо абсолютно или поне максимално обезпечено, като без-опасност, а като нещо относително, постигнато до някакво приемливо ниво и на някаква приемлива цена. Като нещо, което се гарантира, а значи на преден план може да излезе гарантиращият actor, актьор, играч, фактор, агент.

Поради произтичането на логичната необходимост от гарантиращ actor, както и поради преминаването през краен (дискретен) брой състояния, т.е. през хибридно съчетание на статика и динамика, статичност и процес, би могло да се каже, че ориентирането на системата за международна сигурност след падането на Берлинската стена и края на биполярната конфронтация към еднополюсен геополитически модел с една-единствена суперсила САЩ, по естествен начин би извикало на дневен ред новото, псевдодинамично схващане за сигурността (като „security”), т.е. Вълната на сигурността. И съдържанието на сигурността в тази Вълна, и начините за нейното обезпечаване на относително (приемливо) ниво, и наличието на единствената суперсила като гарантьорЪТ, като гарантиращИЯТ actor, позволяват сравнително успешно подреждане на сигурностния (security) пъзел. Но в същото време, отново е напълно допустимо да се мисли и за обратната връзка: Вълната на сигурността, схващането за сигурността като security (относителна сигурност) ориентирането към хибридност на статиката и динамиката, на статичността и процеса, да благоприятстват максимално поддържането и дори самоподдържането на хибриден статико-процесен геополитически модел, какъвто е еднополюсният.

Главният проблем, който като червена нишка преминава през тези разсъждения е, че еднополюсният геополитически модел е неустойчив и има много структурни дефекти, той е недемократичен, силно „изключващ” (exclusive) и твърде лесно поражда несъгласия с него и опити да бъде дестабилизиран и дори разрушен както „отгоре”, от системни фактори (играчи) – напр. (най-вече) Русия, така и „отдолу”, от несистемни фактори (агенти) – напр. (най-вече) ИДИЛ. При всички случаи са налице редица критични уязвимости в подобен модел и затова независимо дали повече еднополюсният геополитически модел поражда Вълната на сигурността или в по-голяма степен той е нейна функция и логическо следствие, това намалява перспективите му за дълъг живот и скъсява времевия хоризонт на разпространение на тази Вълна...

Ако, както бе казано, САЩ поне допреди 11 септември 2001 г. повече бяха склонни да търсят „съвършената” сигурност, т.е. в нашите понятия защитената (оптималната) безопасност; то европейците живеещи на много по-тясно пространство с два пъти повече население, познават само „несъвършената“, т.е. в нашите понятия относителната (приемливата) сигурност, защото „знаят какво значи да живееш лице в лице с опасността, да пребиваваш в съседство със злото, тъй като са го правили много столетия”⁹. Затова, образно казано, ако в гората има мечка, те не се паникьосват, не предприемат радикални действия, а само мерки, които да им гарантират, че мечката няма да влезе в тяхното село (или в края на краищата, няма да влезе в техния обор). Те, ако тук е уместна подобна шега, си казват, че мечката и тя е живо същество и има право да си живее в гората, а който се бои от мечки, не ходи в тази гора или си определя докъде може да навлезе в нея; важното е селото да не е застрашено от мечката. Когато това е гарантирано, животът продължава, независимо от факта, че в гората има мечка.

Третата вълна е Вълната на риска.

При Вълната на риска терминът „риск“ се разбира като въздействие на неопределеността върху целите на системата (общността от държави, държавата, корпорацията и др.), т.е. това са възможни, имащи голяма степен на неопределеност събития или процеси, които могат да въздействат върху визията, мисията, стратегията и ресурсите на системата. Очевидно е, и то в максимална степен, че това също не е само въпрос на лингвистика, а е качествено различен начин на мислене, качествено различен начин на действие и противодействие, качествено различен начин на изграждане и определяне на приоритетите на системата за сигурност.

Много често в литературата на български се казва, че рискът се разбира като въздействие на несигурността върху целите на системата. Противоречие с даденото по-горе определение няма, само се налага да уточним, че тук несигурност се разбира в смисъл именно на неопределеност (като неизвестност, неяснота) т.е. на uncertainty, а не на insecurity^XIV. Буквалният превод на uncertainty като несигурност дори формално правилен, създава „шум в системата”, изкривява частично разбирането за риска, защото на български език несигурност в случая продължава да се мисли като обратното на сигурност, докато то всъщност в правилното определение за риск е обратното на определеност (в смисъл на известност, яснота).

При тази Вълна става дума за процес, в който е въвлечена системата. При това за процес със сложна динамика, подчинен на определена логика и разпознаваем и подлежащ на осмисляне само чрез висока степен на абстракция. Процес, който трябва да се управлява и, тръгвайки от целите на системата, да се формират пулове^XV от ресурси, способности и хора, чрез които да се постига допустимо ниво рискове, т.е. на минимизирани (поносими) рискове. В зависимост от характера, честотата на проявяване и възможните щети, които може да причини, спрямо риска се следват основно четири базисни подхода: той се приема, избягва, споделя (прехвърля се частично или напълно, т.е. трансферира се върху други субекти, общности, организации, корпорации или държави чрез аутсорсинг^XVI, застраховане или хеджиране^XVII) или се ограничава (т.е. върху него се въздейства). Всичко се подчинява на целта да се запази управляемостта на системата.

С други думи, всички усилия на системата (общността от държави, държавата, корпорацията и др.) вече се насочват към управление на риска. Ето защо, нека да го подчертая още веднъж, при Третата вълна на Сигурността – Вълната на риска:

♦ Общуването с риска е процес.

♦ Рискът се управлява (приема, избягва, споделя, ограничава).

♦ Целта е постигане на минимизирани (поносими) рискове.

♦ Стратегията е целево ориентирана, т.е. базира се на целите, които системата се стреми да постигне.

Нека да поясня още нещо. Тъй като акцентът се премества от Безопасността през Сигурността към Риска, все повече в управлението (мениджмънта) на държавата (и корпорацията) се говори за управление на риска, а не за отстояване на безопасността и не за гарантиране на сигурността. Поради това, къде на шега, къде съвсем сериозно, когато на една конференция представител на охранителните фирми ме запита какво е първото, което според мен те трябва да направят, за да са в крак с днешното време на повишена несигурност, аз им казах, че трябва да добавят към „безопасност” и „сигурност” в названието на компанията и думичката „риск”.

Да обобщим в края на този раздел трите Вълни на Сигурността: (1) Вълната на безопасността; (2) Вълната на сигурността; (3) Вълната на риска.
III. Релацията Предизвикателство-Риск-Опасност-Заплаха¹⁰.

Сега ще систематизирам тези понятия по няколко критерия, например: 1. Степен на общност, 2. Степен на неопределеност, 3. Степен на зависимост от даден субект (субективност), 4. Степен на обвързаност с несигурността, 5. Степен на непосредственост на деструктивността и 6. Време за реагиране. В резултат на това може да се приемат следните описателни дефиниции, като за по-лесното запомняне на подредбата на понятията съгласно така избраните критерии и за различаването им е удобно да се използва моделът (акронимът), с малка добавка за благозвучност „ПРОЗа” (Предизвикателство–Риск–Опасност–Заплаха), съответно на английски CReDiT” (Challenge-Risk-Danger-Threat).

При управлението на рисковете системата трябва да се стреми към редуциране на много ранен етап на вероятни сериозни вредни (нанасящи значими щети) ефекти от непосредствено възможни алтернативни развития на процесите и към изграждане на способности за ранно сигнализиране, което да обезпечава ефективно про-активно (pro-active) действие. Ключовата дума е ранно сигнализиране.

Съвсем естествено е, че в Обществото на рисковете (Рисковото общество, Вълната на риска) главните теоретични и практически усилия се насочват с все по-голяма енергия, честота и дълбочина върху изучаването и управлението на рисковете. Рискологията е може би най-динамично и интензивно (но бих казал и противоречиво) развиващата се област от съвременната Наука за Сигурността.

▼ Опасността е с по-ниска степен на общност и неопределеност и с по-висока степен на зависимост от даден субект (субективност) и на обвързаност с несигурността, с по-голяма непосредственост на деструктивността и с по-малко време за реагиране от предизвикателството и риска.

Опасността е тенденция, процес, явление, събитие или действие, чието обективно развитие може да окаже негативно влияние върху системата (държавата, корпорацията, обществото, общността, индивида). При опасността има елемент на времева неопределеност (хипотетичност), свързана с момента на реализиране, а също така отсъства (или много отвлечено, закодирано, замаскирано присъства) непосредствено изразен субект носител. Когато времето за реализиране получи определена конкретност и на преден план излезе субектът, носител на опасността, тогава тя преминава в заплаха.¹¹

За по-оперативно боравене с това фундаменталното понятие опасност може да се използва следната съкратена дефиниция:

Опасността е явление или действие, чието обективно развитие може да окаже негативно влияние върху системата. При опасността има елемент на времева неопределеност, свързана с момента на реализиране, а също така отсъства непосредствено изразен субект носител.

С определена степен на условност може да се каже, че опасността е материализирал се (осъществил се) риск.

При контролирането на опасностите системата трябва да се стреми към изпреварващо пресичане на негативните въздействия върху нея и към съхраняване на способности за превенция чрез ефективно активно (active) действие. Ключовата дума е превенция.