Похитителят на мълнии

110
вмъкна обратно в устата на мумията и аз извиках:
— Чакай! Какво искаш да кажеш? Какъв приятел? Какво няма да спася?
Опашката на змията изчезна в гърлото на мумията и тя отново се облегна на стената. Устата й се затвори здраво, сякаш от години не се беше отваряла. Възцари се тишина — съвсем обикновен таван,
пълен с боклуци.
Дори и да останех тук, докато се покриех с прахоляк и паяжини,
нищо повече нямаше да науча. Срещата ми с оракула беше приключила.
— Е? — попита Хирон.
Пльоснах се в стола до масата за карти.
— Ще върна откраднатото.
— Страхотно! — подскочи Гроувър и развълнувано задъвка остатъците от кутийка диетична кока-кола.
— Какво точно каза оракулът? — настоя Хирон. — Важно е.
В ушите ми все още кънтеше съскащият глас.
— Ами… тя каза, че на запад ме чака някакъв двулик бог. И че ще върна откраднатото на господаря.
— Знаех си! — обади се Гроувър.
— Нещо друго? — присви вежди Хирон.
Не исках да му казвам.
Кой приятел щеше да ме предаде? Нямах чак толкова много.
А последното изречение — че няма да успея да спася най- важното. Що за оракул би те пратил да вършиш подвизи с думите: „А,
и между другото, да знаеш, че в крайна сметка ще се провалиш.“?
Как бих могъл да го призная на Хирон?
— Не — отвърнах, — нищо друго.
— Добре. — Кентавърът ме изгледа изпитателно и добави: —
Само че запомни едно, Пърси. Думите на оракула често са двусмислени. Не ги мисли прекалено. Много често истината излиза наяве едва впоследствие.
Май се досещаше, че криех нещо неприятно, и се опитваше да ме успокои.
— Ясно — кимнах, предпочитах да сменя темата. — Та значи къде трябва да отида? Кой е този бог, дето ме чака на запад?

111
— Помисли малко — рече Хирон. — Кой би спечелил, ако Зевс и Посейдон се счепкат в открита война?
— Някой друг, който иска да завземе властта? — предположих.
— Именно. Някой, който им има зъб и е недоволен от дела,
който е получил при разпределението на света преди цяла вечност. И
чието царство ще стане още по-могъщо при смъртта на милиони.
Някой, което мрази братята си задето са го насилили да положи клетва да няма повече деца — клетва, която и двамата са престъпили.
Сетих се за сънищата си, за злия глас, който ми говорещ изпод земята.
— Хадес!
Хирон кимна.
— Господарят на мъртвите е единствената възможност.
Парченце алуминий изпада от устата на Гроувър.
— К-какво?
— Една от фуриите нападна Пърси — напомни му Хирон. —
Наблюдаваше го, докато не се убеди, че е той, след което се опита да го убие. Фуриите се подчиняват на един-единствен бог, Хадес.
— Да, ама… ама Хадес по принцип мрази героите — възрази
Гроувър. — А ако е разбрал, че Пърси е син на Посейдон…
— В гората се появи една от неговите хрътки — продължи учителят — Само някой в лагера може да я е повикал от Подземното царство. Изглежда, Хадес има тук свой шпионин. Може би подозира,
че Посейдон ще използва Пърси, за да очисти името си. И затова предпочита да го убие, преди този млад полубог да е започнал подвизите си.
— Страхотно — измърморих аз. — Значи вече двама върховни богове желаят смъртта ми.
— Но да отиде в… — Гроувър замълча, думата заседна в гърлото му. — Защо да не е възможно мълнията да е някъде другаде, да речем в Мейн? По това време на годината в Мейн е много приятно.
— Хадес е изпратил някой от слугите си да открадне мълнията
— настоя Хирон. — Скрил я е в Подземното царства като много добре е знаел, че Зевс ще обвини Посейдон. Не твърдя, че разбирам напълно мотивите на господаря на мъртвите или защо точно сега е избрал да започне война, но едно е сигурно: Пърси трябва да отиде в
Подземното царство, да намери мълнията и да разкрие истината.

112
Странен огън се разгоря в стомаха ми. Най-странното беше, че не беше страх. По-скоро нетърпение. Желание за мъст. Вече три пъти
Хадес се беше опитал да ме убие — с фурията, с минотавъра и с хрътката си. По негова вина майка ми беше изчезнала. Сега се опитваше да обвини мен и баща ми за кражба, която не бяхме извършили.
Готов бях да се разправя с него.
Освен това, ако майка ми беше в Подземното царство…
„Ей, момче, я се стегни! — обади се гласецът в главата ми, който все още мислеше разумно. — Ти си дете. Хадес е бог.“
Гроувър трепереше. Без да се усети, беше минал на картите за игра — дъвчеше ги все едно бяха чипс.
Горкият, трябваше да дойде с мен, за да получи разрешително за търсач, каквото и да беше това, но как бих могъл да искам от него да ме придружи, още повече, че оракулът беше казал, че няма да успея?
Това си беше истинско самоубийство.
— А защо — попитах — просто не кажем на другите богове, че
Хадес е крадецът? Зевс и Посейдон може да слязат в Подземното царство и да раздадат правосъдие.
— Не можеш да обвиниш някого, без да разполагаш с доказателства — отвърна Хирон. — Освен това, дори и да заподозрат
Хадес — а предполагам, че Посейдон вече го подозира — те няма как сами да вземат мълнията. Не могат да навлизат в територията на друг бог, освен ако той не ги покани. Така гласи древното правило. Героите обаче са далеч по-свободни. Могат да ходят, където си поискат, да предизвикат, когото си искат, стига да са достатъчно смели и силни.
От боговете не може да се търси отговорност за действията. Но защо според теб боговете винаги действат чрез хората?
— Искаш да кажеш, че ще ме използват?
— Казвам, че неслучайно Посейдон те призна за свой точно сега. Това е рискован ход, но той е в безизходица. Има нужда от теб.
Баща ми имаше нужда от мен!
В гърдите ми се заблъска рояк противоположни чувства. Не знаех дали да се бунтувам, или да бъда благодарен, дали да се радвам или да се ядосам. През последните дванайсет години Посейдон ме беше пренебрегвал. Сега изведнъж решаваше, че съм му нужен.

113
— Ти от самото начало знаеше, че съм син на Посейдон, нали?
— попитах.
— Таях известни подозрения. Както вече споменах, аз също съм говорил с оракула.
Бях сигурен, че премълчаваше още много неща от своето предсказание, но сега не му беше времето да го притискам. Все пак и аз не си бях казал всичко.
— Така, да се изясним — рекох. — От мен се очаква да отида в
Подземното царство и да се изправя срещу господаря на мъртвите.
— Да — потвърди Хирон.
— Да намеря най-мощното оръжие във Вселената.
— Точно така.
— И да го върна обратно на Олимп преди лятното слънцестоене,
което е след десет дни.
— Общо взето това е всичко.
Погледнах Гроувър, който преглътна асото купа.
— Споменах ли, че в Мейн е много приятно по това време на годината? — попита той със слаб гласец.
— Няма нужда да идваш — казах му. — Нямам право да рискувам живота ти.
— О… — той запристъпва от копито на копито. — Не… просто сатирите и подземията… ами…
Пое дълбоко дъх, изправи се и отърси късчета карти и алуминиеви парченца от тениската си.
— Ти спаси живота ми, Пърси. Ако… ако наистина искаш да тръгна с теб, няма да те изоставя.
Връхлетя ме такова облекчение, че едва не се разплаках, а това едва ли щеше да приляга много на един герой.
Гроувър беше единственият ми стар приятел. Не бях сигурен какво може да направи един добродушен сатир срещу господаря на мъртвите, но само заради мисълта, че щеше да бъде до мен, се чувствах по-добре.
— Само така, Гроуви! — Обърнах се към Хирон. — Къде трябва да отида? Оракулът само спомена, че е на запад.
— Входът на Подземното царство е винаги на запад. В
различните епохи се е местил, също като Олимп. В момента, разбира се, е в Америка.

114
— Къде?
— Що за въпрос? — изненада се Хирон. — Входът към
Подземното царство е в Лос Анджелис, естествено!
— О! Естествено. Значи само вземаме самолета…
— Не! — изкрещя Гроувър. — Какво ти става, Пърси? Качвал ли си се някога на самолет?
Поклатих глава засрамено. Мама не ми даваше да летя. Все казваше, че нямаме достатъчно пари. А и нейните родители бяха загинали в самолетна катастрофа.
— Пърси, помисли малко — обади се учителят. — Ти си син на бога на моретата. Най-върлият съперник на баща ти е Зевс,
повелителят на небето. Майка ти е знаела, че не бива да те качва на самолет. Ако беше пристъпил във владенията на Зевс, едва ли щеше да оцелееш.
Над нас просветна светкавица. Изтрещя гръм.
— Добре… — наложих си да не вдигам глава да поглеждам бурята. — Значи… ще пътувам по суша.
— Точно така — потвърди Хирон. — Разрешено е да вземеш със себе си двама другари. Единият е Гроувър. Има още един доброволец,
ако желаеш да приемеш помощта му.
— Виж ти! — престорих се на изненадан. — Нима някой толкова глупав, че да иска да тръгне с мен?
Въздухът зад кентавъра потрепери.
Появи се Анабет и прибра бейзболната си шапка в задния джоб.
— Отдавна чакам да ми дадат възможност за подвиг, водорасляк такъв — каза тя. — Атина не е голям фен на Посейдон, но щом си се нагърбил да спасяваш света, някой трябва да дойде с теб и да те наглежда, че да не оплескаш работата.
— Щом казваш. Предполагам, че вече имаш и план,
многознайке?
— Искаш ли да ти помогна, или не? — изчерви се тя.
Исках, естествено. Имах нужда от всичката помощ на света.
— Значи ще бъдем трима — рекох. — Така става.
— Отлично — намеси се Хирон. — Още днес следобед ще ви закараме до автогарата в Манхатън. Оттам нататък ще се оправяте сами.

115
Проблесна светкавица. Дъждът се лееше като из ведро над поляните, над които би трябвало винаги да грее слънце.
— Няма време за губене — продължи кентавърът. — Вървете да си съберете багажа.

116

Изтегляне 2.4 Mb.

Сподели с приятели: