Последният жокер — Когато всичко е вече изгубено…
Изтегляне 1.34 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Vladimir Megre - Sytvorenie - 1277-b
| ШЕСТА ГЛАВА Дейвид беше като поразен от гръм. Краката му се подкосиха и той се отпусна на стола. Жана д’Арк наведе глава, а Чърчил зяпна от изумление; пурата се търкулна в скута му. Изведнъж всички в залата заговориха едновременно. Никой не беше очаквал подобен развой на събитията. Дейвид пак погледна пясъчния часовник, после извърна очи към помощниците си. Допреди минути и тримата вярваха, че разполагат с достатъчно време… — Приемете искрените ми извинения — промълви Жана д’Арк. — Моята прибързаност ни изигра лоша шега. — Глупости! — Чърчил нервно забарабани с пръсти по масата. — И аз бях сигурен в отговора. — Аз също — каза Дейвид. — Честно казано, ако разсъждавах сам, щях да стигна до същото заключение. Орлеанската дева му благодари с усмивка и промълви: — Какво ще правим сега? — Разполагаме с няколко минути — подсети ги Дейвид, — преди да повикаме още един помощник. Гласовете в залата ставаха все по-гръмки, очевидно никой не знаеше кой ще е следващият призован. Уинстън се опита да се съсредоточи въпреки огромния шум, но вниманието му беше отвлечено от ожесточения спор между Алберт Айнщайн и Томас Едисън. — Да помислим. Гавраил каза, че надеждата е задължителен елемент от решението, което търсим… — Това означава, че отговорът ни не е напълно погрешен — отбеляза Дейвид. — Поне в известен смисъл надеждата е залегнала в него. — Или ще ни отведе до него — намеси се Орлеанската дева. — Кои концепции се градят върху надеждата? — Личността на човека… Интелектът… — подхвърли Дейвид. 56 — Способността да предвождаш и да мотивираш — предложи Уинстън. Хрумнаха им и други варианти, но нито един не изглеждаше достатъчно правдоподобен. Скоро идеите им се изчерпаха. — На този етап — обобщи Дейвид — най-важното е да не забравяме, че надеждата със сигурност се съдържа във верния отговор. Готови ли сме да повикаме следващия помощник? Той се изправи и разговорите в аудиторията утихнаха. Бенджамин Франклин застана между Айнщайн и Едисън и им посочи масата, давайки знак, че почивката е свършила. Двамата учени бързо се върнаха на местата си, а Франклин поклати глава и се усмихна на председателя, сякаш за да му се извини. Настъпи пълна тишина. Дейвид се озърна и без да губи време, извика: — Председателят иска помощ от пътешественик! На петия ред вдясно от масата настъпи суматоха. Неколцина души станаха от местата си и един висок мъж пристъпи между редовете, като учтиво се извиняваше на всички, които му правеха път. Като стигна до стълбите, той слезе едно стъпало надолу и се усмихна на Дейвид, който също му се усмихна и се отдръпна от масата, възнамеряваше да пресрещне новия си помощник, но Уинстън го спря, като се вкопчи в рамото му: — Запознай ме с него! — зашепна настойчиво. — Непременно да ме запознаеш! — Разбира се, нали ще седне при нас! — каза Дейвид и се ръкува с новодошлия. — Оглеждах се за вас, сър. Знаех, че сте тук. Много се радвам да ви видя отново. — И аз се радвам, Дейвид. Добър избор, ти си най-подходящият човек за тази работа. — Благодаря ви, сър. Не знам дали съм най-подходящият, но съм много щастлив, че тъкмо вие ще ми помагате. Госпожице Д’Арк, Уинстън, позволете да ви представя господин Ейбрахам Линкълн! Орлеанската дева леко се поклони, президентът също й кимна. Чърчил обаче сякаш не знаеше къде да се дене. Очевидно благоговееше пред Линкълн, което изглеждаше доста забавно: Уинстън Чърчил, човекът, който беше спасил демокрацията през XX век, 57 демонстрираше необуздано ликуване пред възможността да се срещне очи в очи със своя герой… — Господин президент! — Той мощно разтърси дланта на Линкълн, който се извисяваше с цяла глава над него. — Нямате представа колко съм щастлив да се запозная с вас, сър! — За мен е удоволствие, господин Чърчил… — Уинстън! Уинстън! Много ви моля, наричайте ме Уинстън! — С удоволствие — кимна президентът, изчака британеца да пусне ръката му, заобиколи масата и се настани до Орлеанската дева. Понамести се на стола и заговори първо на Чърчил, който седеше срещу него: — Вероятно сте се досетили, че с Дейвид сме стари приятели. Младата госпожица също чувствам като приятелка, защото стотици пъти съм препрочитал описанието на нейните подвизи. Но вие, сър, ме поставяте в неблагоприятно положение. Тъй като сте живели много след мен, вие сте имали възможност да се запознаете с всички хвалби и клевети, писани по мой адрес, докато аз съм лишен от това удоволствие… — Линкълн усети, че Уинстън се кани да го прекъсне, но продължи: — Естествено, знам кой сте и съм поласкан, че съм във вашата компания. Премиерът засия: — Благодаря ви, сър! Дейвид, знам, че нямаме време за губене, но ще ми отпуснеш ли няколко секунди? — Без да чака отговор, той започна да рови в дълбокия джоб, където държеше любимата си запалка. Извади я, стеснително се усмихна и каза: — Господин президент, години наред това ми беше талисман. Сега обаче… за мен е чест да ви го подаря. Дейвид и Жана д’Арк се приведоха, за да виждат по-добре. Уинстън разтвори пръсти: — Това, сър, е монета от един цент. В Щатите я наричат Изтегляне 1.34 Mb. Сподели с приятели:
|