Последният жокер — Когато всичко е вече изгубено…
Изтегляне 1.34 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Vladimir Megre - Sytvorenie - 1277-b
| СЕДМА ГЛАВА Залата така притихна, че се чу затварянето на каменната врата. Дейвид опря лакти в масата и наведе глава. Почувства се отчаян и самотен, макар да беше заобиколен от толкова много хора… Линкълн се пресегна и докосна рамото му. Като по сигнал пътешествениците в публиката забърбориха помежду си. Само четиримата избрани не помръднаха, сякаш бяха изпаднали в ступор. Скоро обаче и те дойдоха на себе си. — Този път бях сигурна, че не грешим! — Жана д’Арк изглеждаше съкрушена. — Мда-а-а — процеди Уинстън. — Аз също. — После извади пура от джоба си и учтиво попита: — Разрешавате ли да запаля, милейди? Девойката кимна. Чърчил предложи пури на мъжете и след като те му отказаха, пристъпи настрани и застана до първия ред в залата. Уединението му беше символично, но той все пак запуши и никой не се осмели да му направи забележка. Очевидно беше, че е в отвратително настроение. — Личи ли ми, че се страхувам? — прошепна Дейвид. — Защото много ме е страх. — О, да — отвърнаха в един глас президентът и Орлеанската дева. Тримата нервно се изкискаха. Чърчил не чуваше какво си говорят, но се начумери, като ги видя да се смеят. Обърна им гръб и впи устни в пурата си. Над главата му се издигна облак дим като от горски пожар. Жана д’Арк избухна в заразителен смях. След миг останалите я последваха. — Уинстън няма да одобри поведението ни — отбеляза президентът. — Няма — кимна Орлеанската дева. 66 Накрая Линкълн избърса очите си с носна кърпа и въздъхна: — Поолекна ми. Мисля, че и на вас. Премиерът няма да ни се разсърди, всеки реагира различно на напрежението. Някои смятат, че има моменти, в които смехът е неуместен, но аз съм на друго мнение. Смехът е лек за ума и сърцето, особено когато е споделен. След смъртта на Уили… — Той се обърна към Жана д’Арк: — Уили е синът ми, почина на единайсет години… Та… както казах, след смъртта му седмици наред четях книги с анекдоти. Някои ме обвиниха в безчувственост, Мери също. А аз изпитвах необходимост да се смея… Понякога едновременно плачех и се смеех… но усещах, че трябва да го правя, иначе скръбта ще ме убие. — Смятате, че Уинстън също се бори със стреса? — Дейвид махна към премиера, който още стоеше встрани. Линкълн кимна: — Наблюдавай го. След малко ще му мине и ще стане пак какъвто беше. Е, няма да спре да мърмори, но и няма да се чумери като буреносен облак. Тримата пак се разсмяха и започнаха обсъждането. Жана д’Арк се обърна към президента: — Струва ми се, че хората в галерията са последвали съвета ви да разговарят помежду си. — Така е. — Той огледа присъстващите. — Но да не губим време. С какво разполагаме? Дейвид, някакви идеи? — Не знам защо, но продължавам да се питам какво липсва на хората… по-скоро какво са изгубили… — И какво според вас? — повдигна вежди Жана д’Арк. — Ако трябваше да отговоря веднага, щях да кажа дързост. Това ли е точната дума? Нещо не достига на лидерите ни… Нещо липсва и в начина, по който управляваме собствения си живот. Отговорът е на върха на езика ми, но засега ми убягва. В този момент Чърчил се върна при тях. — Ако се доближите до първите редове, ще чуете всичко, което си говорят — подхвърли той с ехидна усмивка. — Това не значи ли, че си служим с измама? — Ако беше измама — каза Линкълн, — Гавраил щеше да ни определи място, откъдето да не можем да ги чуваме. Забранено ни е да обсъждаме теориите си с тях, но не и да слушаме какво си приказват. 67 — И какво си приказват? — поинтересува се Дейвид. Британецът заговорнически прошепна: — Повечето са на мнение, че въпросът крие някаква загадка… Аз също мисля така. Гавраил отхвърли думите надежда и мъдрост, но потвърди, че са елементи от верния отговор… Сега в залата се обсъждат какви ли не варианти. — Например? — не се сдържа Жана д’Арк. — Според Майка Тереза и Си Ес Луис [1] отговорът е смирение. Дъглас Макартър [2] и Мария Антоанета не са съгласни. — Той погледна към Линкълн: — Вашият приятел Фредерик Дъглас [3] настоява на справедливост. Мнозина го подкрепят. Клеопатра и доктор Швайцер [4] заедно с поетесата Емили Дикинсън печелят привърженици с любов и състрадание, обаче аргументацията им куца. Други твърдят, че отговорът е вяра — предвид мястото, на което се намираме, смятам, че е крайно нахално от страна на Марк Твен да ги обвинява в подлизурство… Междувременно залата изненадващо притихна. Съветниците се озърнаха и видяха, че очите на повечето присъстващи са вперени в последните редове, където седи някаква жена. Хората, които се намираха най-близо до нея, настойчиво гледаха Дейвид и му я сочеха. — Коя е… — понечи да попита той. — Амелия Еърхарт [5] — отговори Уинстън. — Много е симпатична. Миналата седмица си поговорихме. Историята й е забележителна. Няма да повярвате къде е била… Жана д’Арк го прекъсна: — Явно има отговор, който смятат за верен. — Не я питай — обади се Линкълн, — ще нарушиш правилата! Така или иначе ще разберем, когато призовеш следващия пътешественик. — Между другото — Дейвид извърна лице към президента и Орлеанската дева, — вие как разбрахте, че сте избрани, когато поисках помощ от пътешественик? — Чух гласа на архангела — отвърна Линкълн. — Аз също — потвърди Жана д’Арк. — Беше като едно време… Думите му просто екнаха в ума ми. Дейвид сви рамене, вече нищо не можеше да го учуди. Направи знак на колегите си отново да седнат около масата и се провикна: 68 — Да опитаме пак. — После стана и се провикна: — Председателят иска помощ от пътешественик! Този път се изправи някакъв човек в края на първия ред. Беше висок, с червеникава коса, сресана на път и пригладена назад. Енергично се приближи до масата и се ръкува с Жана д’Арк и Линкълн, а после с Дейвид и Уинстън. Залата се умълча. — Господин Пондър! Господин премиер… — Непознатият учтиво се поклони. — Казвам се Ерик Ериксън. Приятелите ми викат Ерик или Червения Ерик. Вие ме наричайте както решите. — Приятно ми е, сър. Моля, седнете — подкани го Дейвид и двамата с Уинстън се върнаха на местата си. Ерик се настани до Жана д’Арк. Изтегляне 1.34 Mb. Сподели с приятели:
|