Програма на лекциите и конспект за семестриален изпит
Изтегляне 327.5 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Тодор Влайков
- "Дядовата Славчова унука"
- Антон Страшимиров
| Басни, „Философически и сатирически сонети”, „Книга за българския народ”, „Точиларят”
Алеко Константинов Съдбата му е подобна на тази на Захари Стоянов — съвременниците възприемат творчеството му като публицистика — идеалист, публицист, общественик. Едва през 20-те години е възприеман като литературно явление. Роден в Свищов, в богато търговско семейство. Баща му е бил голям майстор на разказа и може би историите му за българи, пътуващи из чужбина вдъхновяват Алеко. 1878г. е пратен да учи право в Одеския университет. 1885г. се завръща в България. Става адвокат на свободна практика. Чест посетител на дома на Екатерина Каравелова. В кръга й присъства повече като поет, макар да е посредствен такъв. Обича да пътешества. Получава аванс срещу обещанието да опише пътуването си в Америка, така се ражда "До Чикаго и назад" — 1894г. Сетне пише фейлетони. 1897г. излиза "Бай Ганьо" на страниците на списание "Мисъл". Втората част е фейлетонна. 1961г. са издадени първите събрани съчинения на Константинов. Цикълът "Разни хора, разни идеали" — пародия още в заглавието: всички герои са еднакви (отрицателни), не са носители на човешкото и нямат никакви идеали. Сатирична типизация. Постепенен преход към разказа. Образът на повествователя в "Чикаго"-то — повече българин, отколкото бай Ганьо. Жената като отрицателен образ в творчестовото на Константинов. "Въса Пъцова". Фейлетони, пътеписи, разказът „Пази, боже, сляпо да прогледа” „Бай Ганьо”, „До Чикаго и назад” Бай Ганьо — разказ като виц — вицова комуникация — слушане и разказване. Вицът е фолклорен мотив, анонимна фолклорна история с неочакван смисъл, игрови взаимодействия между пластовете на открит и скрит смисъл. Изостряне на вниманието и катарзисна кулминация. Не съществува универсален виц, той има исторически и социални категории. Съществува в зоната на забраненото в публичното пространство. Трансгресия — всеки слушател на вицове е нарушител на граници. Първият увод на "Бай Ганьо": всяка дума има алегорично значение. "Помогнаха на бай Ганя" — Освобождение; "наметна белгийска мантия" — приспособяването на прекалено либералната белгийска конституция, която се оказва не по мярка. Принцип на карнавала — преобличащ се маскараден човек, маскирал се на европеец. Втори увод: ситуация за разказване на вицове. Бай Ганьо не присъства, но нварът му ще бъде разкрит. Фройд — "Нарцисизъм на малките разлики" — групова проекция на агресия върху донякъде чужда личност — жертвената фигура. Бай Ганьо и разказвач: разлика, противопоставяне. Пародийна двойка. Погледът като основен механизъм на разбиране — всички гледат бай Ганьо, навсякъде той е представен единствено и само чрез погледи. Той обича да бъде виждан и да се показва. Хипертрофия на погледа като инструмент за усвояване на света. Вицопораждащото пространство на ръба на забраненото — трансгресия. Опит за настаняване в регресивните зони, т.е. полето на най-ранните сфери. Детето не познава срама, той се появява след социализирането. Бай Ганьо — епопея на нецивилизованото тяло — задоволяването на потребностите му противоречи с цивилизацията. Той не е виновен, показва нормата. Обича да яде с разнообразни звуци. Келепирджилък: да не положиш усилия, но да има печалба. Култът към храната е показва яденето като модел на заграбване, не причинено от глада. Оралното често присъства: "не си поплювам", "и у нас има кой да ни яде парите", "мазни чужденци", "все от българска софра сте яли", "те работят, пък немеца го яде". Анални импликации — клоаки в трена, пране вместо флаг. Граничност между чистото и мръсното, своето и чуждото. Разказвачите присъстват единствено с гласовете си — безтелесност. Показани са единствено в кафене "Мендел" в Прага. Дотогава са представяни като еталон за моралност, а става ясно, че те са "черноокички", "чернокосички" — т.е. като бай Ганьо. За разлика от тях обаче, той не е "сгушеничък". Не изпитва никакъв срам: личен или национален. Студентите демонстрират интелектуален комплекс за малоценност. Оценките за ниското в бай Ганьо са единствено от български критици. Срамът на разказвачите предава такъв и на читателите — удоволствие от идентифициране с трансгресията и катарзис чрез критиката. Вицът свършва там, където започва нравоучението. Вицът се изчерпва към края на първата част — Бодков. Когато текстът съжалява бай Ганьо, вицовостта свършва. Фейлетони - Тодор Влайков Идеализация на патриархата. Влайков — носталгия — в първото си произведение, което става най-популярно, Влайков е първи представител на народническите идеи. Замяна на разочарованието с ретроутопия. Патриархалното като изгубено златно време. Селото е изградено прекалено утопично и идеализирано, не е ясен истинският му образ. Идеалният български човек според "унуката" — типология на патриархалното присъствие. Първата версия на "унуката" е на средногорски диалект, след много години — преработена. Скромен сюжет, представлява интерес с идеологията. Качества на идеалния патриархален човек: красота (в случая белег на други качества: доброта, здраве — годност за физически труд, нормалност), трудолюбие, хрисимост, почит към старите. Тези хора са безлични такива, колективизирани от идеализацията. Характерът е изграден спрямо отражение на колективната личност, не на индивидуалността. Образът е одобрение на нормите от група хора. Своеобразна "титла" е семейната принадлежност — чичо, свако, леля и т.н. Добро е това, което е съобразено с колектива. Фолклор и колективизация. Стилизация — "натюрморт" на света, неподвижност. Фолклорна лексика, синтаксисът е като в народна песен. Образни клишета, предметен психологизъм. Разказвачът е подобен на такъв от вълшебна приказка. Сказ. Обект на идеализация на селската проза е колективния човек, възможен само във фолклора и затова трябва да бъде изобразен чрез фолклор. За идеализацията е нужна достатъчна времева дистанция. По-нататъшните Влайкови творби са критически реализъм — отрицание на лошото настоящие. Двуполюсни персонажи; много образи на учители в просветителска дейност — "Учителят Миленков". Родоначалник на жанра "депутатски роман" (подобие на билдунгсромана) — "Депутатът Делчо Жабурков": показва нравствената деградация. Писан е въз основа на личния опит на Влайков. Омраза към властващия. В "унуката" старейшината е раздвоен в два образа — безопасно — идеалният дядо Славчо и злият хаджи Донко. Обяснение: малките деца не възприемат амбивалентни образи, приказките са главно за деца и затова се придържат към монохромното представяне на героите. Подобна приказка — "Златко" — героят си взема жена по свой вкус, не препоръчаната от майка му; избранницата е красива, но има лоши очи, които "ще изгорят човека" — те често се заглеждат по поганци, в крайна сметка булката забягва с един такъв, заради което очите й са извадени от рогоносеца и метнати в огън. „Дядовата Славчова унука”, „Леля Гена”, „Учителят Миленков” "Дядовата Славчова унука" – Повестта е написана в Москва и излиза 1889г. Влайков е привърженик на народничеството. Отрицателно отношение към социално-политическата действителност. Народничеството търси идеала в миналото на патриархалната задруга. Интелигенцията трябва да забрави амбицията и да се върне на село, работейки за доброто на всички. Просвещаване. Интелигентът — народен учител. Малцина автори са изцяло народници, но народничеството е важно с дифузното разпространение на идеите. "Унуката" е най-чистото му представяне в литературата ни. Утопия, идеализация на социалния живот като реално минало. Разочарованието от следосвобожденските времена ражда мисли и мотиви от типа на "от турско по-лошо". Тъй като идеалите на Възраждането не се случват, се шири черногледство. "Казаларската царица" на Вазов — дипломиран агроном просвещава съселяните си. Антон Страшимиров Антон Страшимиров публикува за първи път през 1889 в сп. „Искра“ (Шумен), бр. 3 – стихотворението „Мъчно, тясно ми е – простор ми дайте“ под псевдонима Мирьо. Първия си разказ – „Дулчев“ (подписан като Т-о), публикува през 1892 в бр. 21 на сп. „Лъча“ (Пазарджик). Сътрудничи на сп. „Ден“, „Мисъл“, „Българска сбирка“, „Ново време“, „Социалист“, „Летописи“, „Просвета“ и на в. „Развигор“, „Литературен глас“ и др. Ранните разкази на Страшимиров („Анатема“, „На нивата“, „На широк път“, „Данаил“, „Косю“) са повлияни от народничеството. Но дори и в типични творби на селската проза, разказващи за радостите и скърбите на селския живот, у Страшимиров се наблюдава изострен интерес към персонажите с индивидуалистично поведение, към бунтарите и непокорните. Първата му повест – „Щастието на един век“, публикувана в сп. „Български преглед“ (1900), по-късно излизала и със заглавията „Габровка“ и „Еснафка“, отново – в духа на народничеството – е посветена на ритъма на патриархалното общество и неговия традиционализъм. Тя поставя началото на значима линия от повести в Страшимировото творчество. „Змей“ вплита в неговата селска проза митологично-фантастични мотиви. „Кръстопът“ описва Селските бунтове срещу десятъка (1899–1901), потушени под ръководството на Васил Радославов. Към селската белетристика на Страшимиров принадлежи и романът „Есенни дни“, при все драматично-любовните си акценти. Опитвайки се да разруши патриархално-битовото клише, Страшимиров създава и поредица романи, в които се стреми да обхване живота на големия град – с неговите усложнени отношения и интелигентски дирения. Такива са „Смутно време“, „Среща“, „Висящ мост“ (преименуван на „Без път“), „Бена“, „Пропаст“. Той обаче отчита като литературен неуспех този си преход, питайки се защо, макар сам дете на града, силата му е в селските сюжети (в ст. „Град и село“ в сп. „Наши дни“, 1921, кн. 7) – въпрос, който впрочем биха могли да си зададат мнозина български писатели от неговото време. Страшимиров продължава да търси новите социални, икономически и психологически промени в градския начин на живот, опитва се да обясни драмата на героя интелигент, като навлиза в сферата на подсъзнателното, ирационалното, субективистичното. Традиционно наричаният „роман хроника“ „Вихър. С шопите към Цариград“, създаден през Балканската война, представлява своеобразен жанров експеримент, обединяващ в една цялостна романова структура военната хроника с елементите на автобиография и народопсихология. Всепризнат връх в творчеството на Страшимиров, а и в българската романистика изобщо, е „Хоро“. Тук темата за погрома след Септемврийското въстание от 1923, уголемена до генералното послание за разпада на общността, добива ненадминато гротескно-трагическо въплъщение във фигурата на преобърнатия обред – хорото около труповете на убитите. Включването на фундаменталната фолклорна образност в модерни послания; метаморфозата сватба – смърт (и изконно заложена в митологично-фолклорното мислене, и зловещо разиграна като авангардистки фарс); както и редица други детайли, като например преплитането на експресивни визии с емблеми на „родното“ – всичко това са типични елементи на кризисната българска поетика от 1920-те, намерили екстремното си обединение в Страшимировото „Хоро“. Метежната природа на Страшимиров е изразена и в недовършения роман „Роби“, където в сюжета са въвлечени действителни лица и епизоди от македонското освободително движение. Творческият интерес на този автор към драматичните конфликти в човешкия живот, напрежението, което ясно личи в диалозите на прозата му, естествено го отвеждат и към драмата. Драматургичният му дебют е със „Сватба в Болярово“ (1900), сценична разработка на „Есенни дни“. В най-известната му пиеса – „Вампир“ – действието се движи от първични, тъмни страсти, които изправят майка срещу дъщеря и тласкат героите към гибел. Първият му опит да създаде комедия – „Мрак“, се оказва неуспешен, но бива компенсиран със „Свекърва“, писана за откриването на Народния театър в София. Тук битовата тема за отношенията между снаха и свекърва прераства в конфликт между поколенията, между консерватизма на патриархалния морал и новия, „градски“ начин на живот. Комедията „Къща“ осмива байганьовските апетити на банков чиновник. Във фарса „Пред Влахернските врата“ (1908) Страшимиров се връща към преексплоатираната тема за брака по сметка и властта на парите. Със сюжети от борбата за освобождение на Македония са пиесите „Прилепски светци“ и „Отвъд“. В стремежа си да създаде модерна драма – „Ревека“, „Към слънцето“ („Отрешени“), „Свети Иван Рилски“, „Над безкръстни гробове“, Страшимиров повтаря теми, идеи, мотиви, заети от Морис Метерлинк, Фридрих Ницше и Станислав Пшибишевски. Антон Страшимиров е автор и на народоведски проучвания (събрани в „Нашият народ“ и „Книга за българите“, където подробно разглежда българските етнически и етнографски групи), на множество пътеписи, селищни проучвания, очерци, брошури по Македонския въпрос, литературни студии и статии. Негови произведения са преведени на полски, руски, сръбски, унгарски, чешки и други езици. Изтегляне 327.5 Kb. Сподели с приятели:
|