Реферат На тема " Играта-средство за развитие на личността на детето" По дисциплината " Обща теория на играта"
Изтегляне 45.86 Kb.
|
Свързани:
ESE, New Microsoft Word Document, Аз се храня здравословно
| Изложение
Когато човек учи и работи с усърдие, той получава удовлетворение. Средата, в която човек живее и се развива, учи и работи има създаден добър микроклимат и комфорт, той изпитва по-голяма увереност и по-голямо желание за творчество и себеразвитие. През ранното детство такъв комфорт създава играта. Тя е един от най-ефективните способи и форми за създаване на добър микроклимат, където детето се чувства свободно и самостоятелно. Играта е многостранно понятия. Тя означава занимание, почивка, развлечение, забава, съревнование, упражнение, тренировка, в процеса на която, възпитателните изисквания на възрастните към децата се превръщат в изисквания на децата към себе си, а това означава – активно средство за възпитание и самовъзпитание. Привлекателната и радостна игрова дейност се явява форма за самостоятелност и самоактивност на детето. В играта, поради нейният характер, детето може да прояви висока степен на самостоятелност и активност, каквито в други човешки дейности не е в състояние да осъществи. Така играта се оказва единствено достъпната за него дейност, на която то може да бъде самостоен субект. Или казано още, водеща и доминираща дейност през ранното детство, играта създава условия за използване на психическата и физическа енергия на детето при решаване на различни казуси от ежедневието и най-вече при разбиране на сложните взаимоотношения, които възникват по време на игра. Така те се доближават до реалния живот на възрастните и стават част от нея. Тя засилва мотивацията на всички участници по време на самата игра, където децата могат на практика да приложат, да разберат и интегрират по-пълно усвоените по-рано привички, навици и умения. Заслужава внимание теорията на Карл Гроос, която сам авторът в едно по- късно свое съчинение „Душевният живот на детето„ определя като теория за упражнението или самовъзпитанието.”Там дето развиващият се индивид по своя вътрешна подбуда и без всякаква външна цел проявява, укрепва и развива своите наклонности, имаме работа с първоначалното проявление на играта”.Макар Гроос да подчертава, че не схваща играта като инстинкт, а като средство за самовъзпитание, все пак той казва, че „тя се явява като своеобразен начин на проявление на различните инстинкти”.С това той не може да излезе из тясната биологическа основа, на която застава, и не достига до пълно психологическо обяснение на нейната същност, но той правилно подчертава, че играта става по вътрешна подбуда и целта и не трябва да се търси извън нея, че тя има роля в развитието на наклонностите на детето , но тази идея за иманентната(вътрешна, присъща) цел на играта идва от Кант, който определя играта като дейност, при която целта не стои зад пределите на самата дейност. Друг немски автор- Вилиам Щерн – определя играта като инстинктивно самообразование, развиващо заложбите, несъзнателно предварително упражнение на бъдещите сериозни функции.От това определение идва и названието на тази теория като теория за „ предупреждението”, верен на схващанията на Гроос, Щерн подчертава още по- дебело иманентността на целта на детската игра,като по този начин я противопоставя на труда. Според него играта е самоцелна дейност, тя не е насочена към постигане на друга цел, лежаща вън от нея, а трудът е винаги средство за достигане на друга цел. По- напред в разкриването на същността и значението на играта отива френският психолог Анри Валон, който я разглежда като „дезинтересирано функционално упражнение”. Детската игра според Валон започва като упражнение на една функция, която предстои да се появи. Това значи, че тя се явява като движеща развитието сила, а не следва хода на развитието. Освен това Валон спира своето внимание и върху една страна от вътрешното противоречие, което характеризира играта, а именно противоречието между спонтанността на играта и подчинението на правилото. Правилото не е случайност, а се извлича от самата необходимост в играта. При това то въвежда един нов елемент – участието на обществото. Валон подчертава голямото възпитателно значение на играта, като казва:” Играта може да бъде възпитателна за детето до такава степен, до която му дава възможност да изпробва себе си в цялото разнообразие на своите способности”. Макар и да не си поставя задачата да изгражда цялостна теория за играта, а разглежда този въпрос само като проследява историята на въображението / гл. 30 на „Човекът като предмет на възпитанието”/ К. Д. Ушински, успява още миналия век да отбележи много съществени страни на детската игра. Той установява, че играта представлява действителност за детето. Изтъква, че в играта детето живее свой собствен живот, но този живот не е откъснат от околната действителност. Той ясно отбелязва отразителния характер на играта: „ Но ако детето живее повече и по-дейно в играта, отколкото в действителността, околната действителност ще има още по-силно влияние върху неговата игра, отколкото предлага лавицата с играчки”. Тук той направо говори, че в игрите се отразява действителността и макар, че това отражение е откъслечно и своеобразно, то все пак поразява с верността и подробностите си. Огромната роля на привичките за формиране на личността отбелязват: С. Л. Рубинщайн, Б. Г. Ананиев, А. А. Смирнов и др. „Насочеността в поведението се създава в преодоляване на трудности и в удивителната проява на търпение”, отбелязва З. М. Мануйленко /по Е. Петрова/. В игровата дейност привичките създават устойчиви форми на поведение, които се проявяват в неговите различни форми – организираност и самостоятелност. Силното желание на детето да играе и да участва в съвместна игра му помага да проявява взаимопомощ, отзивчивост, скромност и честност към партньорите си по време на игра. Изтегляне 45.86 Kb. Сподели с приятели:
|