Истинската цел на взаимоотношенията

Когато поглеждам назад, от перспективата на поч­ти петдесетгодишния си живот, осъзнавам, че винаги съм се опитвала да намеря основния ключ към обясне­нието защо често пъти хората толкова страдат заради обвързването си с други хора. През петнадесетте години работа като психоаналитик открих много неща - но не и ключа. Също като човек, на който дървото пречи да види цялата гора, аз стоях прекалено близо и бях твър­де оплетена от подробностите на своя и на пациентите си живот, за да мога да възприема цялостната картина. Трябваше ми по-голяма дистанция. И животът ми даде онова, което ми бе необходимо. Хоризонтите бяха раз­чистени и в продължение на седем години аз наблю­давах, четох, размишлявах - и постепенно започнах да осъзнавам.

В крайна сметка осъзнах, че най-значимите ни връзки съществуват поради причина, съвсем различна от онази, за която си мислим - било като отделни лич­ности или общество като цяло. Тяхната истинска цел е не да ни направят щастливи, не да задоволят потреб­ностите ни, не да определят мястото ни в обществото, не да ни опазят... а да ни накарат да се развиваме в посока на Светлината.

Проста истина е, че заедно с хората, с които сме свързани чрез кръвни или брачни връзки, сме поели по един предначертай път, осеян с опасности и пречки, чи­ято цел е да ни отведе от една точка на еволюцията до друга. Всъщност бихме постигнали успех в опитите си да разберем често пъти смутната природа на човешките взаимоотношения, ако не забравяме, че във Вселената съществува една безпогрешна и неумолима система, чиято цел е еволюцията на съзнанието. А „горивото" за тази еволюция винаги е желанието.

В самата основа на Сътворението е желанието на Живота да се прояви в някаква форма. Това е волята-за-съществуване (will-to-be). А във всяка форма, от най-нисшата до най-развитата, е налице желанието-да-станеш (will-to-become). Да станеш какво? По-велико, по-пълно, по-завършено, по-чисто и по-съвършено израже­ние във физическа материя на Силата, стояща зад Сътворението.

Душата, която ни изпраща да вървим по Пътя, е подтиквана от желанието да се приближи до Бога. Ние, като личности, улесняваме тази цел със собственото си естествено желание да търсим удоволствието и да из­бягваме болката. За онези от нас, за които задоволява­нето на основните потребности от храна, подслон и си­гурност е относително лесно, главно взаимоотношени­ята между хората представляват стимул, който ни кара да вървим напред. Така трудното дете, бунтарят-тийнейджър, недоволният, сдържан и нелюбящ роди­тел, или пък онзи, който задушава детето с обичта си, приятелят, който ни предава, шефът, който ни експлоатира, обектът на нашата любов, който не отвръ­ща на чувствата ни, брачният партньор, който ни разо­чарова или критикува, който ни изоставя или умира -всички тези хора, които занимават мислите ни и влия­ят върху емоциите ни, с които ние живеем, за които копнеем, за които се тревожим, с които си съперничим или срещу които се опълчваме, заради които се жертва­ме или страдаме - всички те ни бутат, теглят и подтик­ват да вървим по пътя, по който вървим заедно с тях -Пътя към Пробуждането.

Пробуждане от какво? От илюзиите, които все още храним за себе си, за света и за нашето място в него. От дефектите на характера, които тепърва предстои да признаем и преодолеем. И докато се изкачваме по спи­ралата на Пътя, взаимоотношенията ни помагат посте­пенно да се пробуждаме от всяко едно от нашите егоис­тични желания.

Следващата история описва как едно такова Пробуждане е било предизвикано в резултат от напрег­нати взаимоотношения между дете и родител.

На двадесет и две години Марлийн се омъжила за човек, чието фамилно име било последвано от римска­та цифра IV. Очевидно семейството му възприемало въпроса за наследството и наследниците сериозно. В продължение на шест години Марлийн имала четири бременности, всяка от които завършвала със спонтанен аборт и след четвъртия такъв случай, довел до сериозни медицински усложнения, й казали, че никога няма да може да има деца. Тази тъжна вест нанесла съкруши­телния удар върху брака. Съпругът й се развел с нея, след което набързо се оженил повторно - този път за жена, която скоро го ощастливила с един малък номер V. Марлийн била съкрушена от двойната загуба - на брака си и на надеждата за семейство, но в крайна сметка се съвзела и се върнала в университета, за да получи магистърската си степен по журналистика. След завършването, решена да се примири колкото се може по-леко с мисълта, че няма да има деца, тя посветила кариерата си на писане и пътувания.

Към тридесет и петата си година Марлийн приела предложение за брак от един мъж, който бил неин при­ятел от дълго време и който постепенно се бил превър­нал в нещо значимо за нея. Тя не очаквала този втори брак да внесе големи промени в начина й на живот и затова била удивена, когато след година се разбрало, че е бременна. Родило се светлооко и красиво, но капризно момиченце.

Малката Кайтлин била взискателно бебе, което постепенно се превръщало в тиранично дете. На майката, която била безкрайно благодарна за нейната поява, й било трудно да й откаже нещо, или да ограни­чи или разочарова по какъвто и да било начин своята безценна дъщеря, която наричала „дете-чудо". Бащата на Кайтлин - тих и сговорчив човек - също не я огра­ничавал в нищо и скоро Кайтлин се превърнала в не­обуздан деспот у дома си и в невъзпитано и ужасно дете пред други хора. Марлийн и съпругът й негласно споде­ляли възгледите си за възпитанието на дъщеря им. Според тях тя не била тиранично и неконтролируемо дете, а смела, безстрашна и неудържима индивидуалистка. Те не забелязвали, че някои от приятелите им започнали да отбягват семейството им.

След няколко години, прекарани у дома с Кайтлин - години, които били по-скоро мъчителни, както Марлийн признавала пред себе си, - тя започнала от­ново да пише. Работейки като репортер за един местен вестник, й възложили да напише материал за няколко спорни проблема, свързани с опазването на околната среда, за които тя имала силни лични убеждения. Тъй като не обичала да влиза в спорове, тя потърсила на­чин да избегне пряк конфликт с редактора и с чита­телите, като същевременно остане вярна на себе си. На­прежението започнало да се трупа.

И изведнъж, както често се случва, когато сме се натикали сами в ъгъла, Марлийн заела необяснимо яростна и гневна позиция. Един ден, ядосана от нещо съвсем дребно, тя заплашила да напусне съпруга си и дъщеря си. Произнасянето на тази заплаха било шоки­ращо както за самата Марлийн, така и за мъжа й. Седемгодишната Кайтлин реагирала, като заплашила майка си. Без да каже нито дума, Марлийн дръпнала съпруга си в кухнята.

Докато пищящата Кайтлин ритала и блъскала по заключената врата, майката и бащата най-после за­почнали да осъзнават в какъв кошмар се бил превърнал животът им. Мисълта, че ще трябва да се оправя сам с твърдоглавата си дъщеря, била толкова ужасява­ща за иначе благохарактерния съпруг на Марлийн, че той бързо се съгласил с жена си, че е необходимо да се сложи край на това. Двамата обмислили как да обузда­ят своенравността на дъщеря си.

Окуражени от подкрепата на останалите си верни приятели, които забелязали техните усилия и ги одобрявали, родителите на Кайтлин престанали да за­доволяват капризите й, престанали да й купуват пода­ръци и да се опитват да я омилостивят. Когато тя избух­вала на обществени места и вкъщи и ги заплашвала, че ще ги намрази завинаги, те налагали разумни ограниче­ния и тихомълком ги спазвали. Дисциплинирали я, оку­ражавали се и се успокоявали взаимно и за своя изнена­да открили, че са се привързали по-силно един към друг и сексуалният им живот се е подобрил. И двамата се чувствали по-енергични и изпитвали повече вълнение от живота, отколкото от години насам. Дори и в най-лошите случаи сегашната им битка със своеволието на Кайтлин им отнемала по-малко енергия, отколкото през всичките тези години, когато се опитвали да запазят спокойствието, стъпвайки на пръсти около нея.

Накрая борбата им приключила. На мястото на детето, попаднало под тежестта на свободата и силата, с които било твърде незряло да се справи, се появило е д-.-но кротко и много по-уверено дете.

Марлийн също излязла от този труден период като по-уравновесен човек. На едно по-фино ниво тя била позволила на Кайтлин, още от самото й раждане, да говори, да се бори и да изисква всичко, а тя оставала пасивна и се усмихвала блажено. Сега свежият полъх на собствената й значителна сила я вдъхновил да пред­ложи на своя редактор колона във вестника, в която да пишела на различни теми, включително и за проблеми, които разделяли обществото, и да интерпретира съ­битията от своята гледна точка. Редакторът се съ­гласил, смятайки, че вроденото й чувство за изтънчен хумор щяло да забавлява дори онези, които не споделя­ли възгледите й. Днес тази жена, която толкова трудно се справила с дъщеря си, изказва свободно мнението си както у дома, така и в пресата.

Важно е да се разбере, че тази история" не е само за това как двама родители в крайна сметка са усвоили мъдростта, че е необходимо да се налагат ограничения^ и дисциплина при отглеждането на детето. Фактът, че нещата в семейството са излезли до такава степен из­вън контрол още преди това да е било признато, а още по-малко да са били взети мерки срещу него, показва, че в родителите са били проявени един или няколко важни дефекти на характера и е трябвало те да бъдат преодолени, за да се разреши очевидният проблем. И наистина проблемът с дисциплината е възникнал пора­ди съществуването на тези дефекти на характера, а пос­ле се е задълбочил и е направил наложително обръща­нето към тези недостатъци. В продължение на много и мъчителни години Марлийн, с несъзнателното съучас­тие на съпруга си, е отричала действителното поведение на своето дете и което е по-важно, своята собствена емо­ционална реакция на него. Тя е правила всичко това, за да може да изживява своята „митична" роля на съ­вършения родител на избрано от съдбата дете.