Откриване на истината чрез травмата

Друга наша задача по време на инкарнацията е да се освободим от илюзиите. Често пъти раните ни са свързани с някаква илюзия, с която сме живели в про­дължение на поредица от въплъщения. Дори когато накрая успеем да се измъкнем от подобна илюзия, ряд­ко сме в състояние да осъзнаем величината на процеса, през който сме преминали. Следващата история е илюстрация на това как раната, нанесена от изоста­вяне, и илюзията за избавление от спасител могат да бъдат свързани. Тя показва сложния процес, чрез който една жена е извървяла своя път към Истината.

Дженифър никога не се бе замисляла особено върху теориите за миналите прераждания, не зна­еше дали да им вярва и определено не бе очаквала внезапно да се окаже въвлечена в подобно прежи­вяване. Тя бе дошла при Айрийн, известна лечителка, прилагаща методите на Ида Ролф и нейния дълбок масаж, за да излекува болките си, причине­ни от отдавнашни наранявания на врата и рамото. Това се случило по време на деветия от обичайните десет масажни сеанса. Айрийн се опитвала да раз­пусне обичайната напрегнатост около устните и че­люстта на Дженифър, когато Дженифър издала няколко крясъка, които преминали в кресчендо от ужа­сени писъци, а тялото й се гърчело в яростни кон­вулсии.

Тъй като и самата Айрийн била преживяла подобно нещо, както и някои от пациентите й, тя веднага разбра­ла какво се е случило. Хванала ръката на Дженифър и спокойно, но уверено казала:

- Погледни и ми кажи какво става. Кажи ми какво виждаш.

Неколкократно, докато Дженифър пищяла, Айрийн настоявала тя да опише мъчението. Когато Дженифър успяла да заговори, това отнело част от емоционалното й напрежение и накрая успяла да разкаже случилото се от началото до края.

- Има едно момче, на осем-девет години - успяла да каже тя. - Той изобщо не прилича на мен сега и въпреки това аз познавам това момче. Зная всичко, ко­ето то мисли или чувства - познавам дълбоката му същност. Навън тъкмо започва да се стъмва. Сядаме да вечеряме. Всичко е съвсем просто и обикновено. Баща ми е фермер.

Борейки се с емоционалните си изблици, Джени­фър продължила:

- Те ритват вратата. Дори не сме ги чули да идват. Аз седя с гръб към вратата, но виждам всичко, изписано по лицето на баща ми. То сякаш казва: „Те дойдоха." Те са в униформи и крещят нещо на баща ми, но аз не разбирам какво казват. Двама обикалят стаите и чупят мебелите с прикладите на пушките си. Пред килера в кухнята има една завеса и зад нея те откриват онова, което търсят - радиопредавателя на баща ми. Слагат го върху масата и го разбиват пред очите ни. После едини­ят от войниците забива пръстите си в рамото ми - тук Дженифър премигва рязко, изпитвайки болката - и ме повлича навън. Аз крещя „Татко! Татко!"

Сълзите на Дженифър отново потекли, дишането й станало учестено и задъхано, докато тя се борела да про­дължи разказа си:

- Той ме повлича зад една от плевните, като ме мушка силно с пушката си. После сграбчва раменете ми, започва да ме удря в стената и крещи. Не мога да се защитя. Главата ми се блъска в стената и аз се свивам. Той ме ритва. Аз падам на земята, а той ме рита, рита... - сега Дженифър почти стенела. - Непрекъснато си повтарям: „Баща ми ще дойде да ме спаси. Той е толкова силен. Той ще дойде да спре това." - Тя погледнала към Айрийн през леещите се по лицето й сълзи. - Това е всичко. Това е краят.

Айрийн седнала на масата до Дженифър и я прегърнала, докато ужасяващата непосредственост на сцената на насилие поизбледняла. После тя обяснила онова, което Дженифър вече съзнавала - че вероятно тя виждала и чувствала насилствената смърт, сложила край на предишния й живот, Айрийн казала, че било твърде възможно някаква тема, свързана с тази насилст­вена смърт, да доминира и в сегашното съществуване на Дженисрър. Дали Джени4зър би могла да я определи?

Последвало дълго мълчание, след това Дженифър затворила очи и отговорила тихо, но убедително:

- Ако бъда изоставена, ще умра.

Отново последвало мълчание, а после тя добавила, този път кимайки:

- Така се чувствах и като момчето, когато баща ми не дойде. Изоставена. А в сегашния ми живот са ме изос­тавяли много пъти.

Айрийн кимнала:

- Мисля, че изоставянето е било твой проблем до­ри още преди сегашния ти живот, тъй като това е твоето обяснение на травмата - ти си била изоставена. Вместо това ти може би си се чувствала озадачена от насилието си си мислела: „Не е честно. Не съм направила нищо, с което да заслужа това." В такъв случай може би в настоящия ти живот се поставя въпросът за честността я справедливостта, а не за изоставянето. Или пък може да си изпитвала гняв и желание за мъст. Без да знаеш, че са ти оставали само няколко минути живот, може би си си казала: „Когато порасна, ще го убия." Онова, което изкристализира в момент на насилствена смърт, обик­новено определя модела на следващия ни живот. А единственият начин, по който кристализиралата енер­гия може да бъде освободена, е чрез постигането на на­пълно различна перспектива или, както е при теб, изоставяне.

- Това се случи - казала Дженифър. - Сякаш цял живот се подготвях за онова, което се случи миналата година, когато почина съпругът ми. Обичах го... обичам го - поправи се тя - толкова много, а успях да му позволя да си отиде, да ме напусне, защото той искаше така. Мисля, че това е и най-трудното, и най-хубавото нещо, което някога съм правила.

- Започни отначало - подканила я Айрийн. Историята на Дженифър, разказана без каквато и да е следа от самосъжаление, била наистина епопея на изоставянията.

- Баща ми изостави майка ми, когато бях на чети­ри години. Аз го обожавах, а изведнъж - той изчезна. Още си спомням как плаках, плаках и питах къде е моят татко. Но въпросите ми само ядосваха майка ми и я разяряваха, така че аз престанах да задавам въпро­си, въпреки че до болка исках да узная къде е той. Ко­гато навърших пет години и майка ми си отиде и аз останах с баба ми. Понякога, може би веднъж на две-три голини, майка ми ни посещаваше за малко, но тога­ва аз я възприемах по-скоро като непозната, отколкото като моята майка. Когато навърших тринайсет години, тя престана да идва. Баба ми не отговаряше на въпро­сите ми за родителите ми. Тя мразеше баща ми и се срамуваше заради майка ми. И така, за да запазя мира, аз продължавах да не задавам въпроси.

Баба ми непрекъснато повтаряше какво финансо­во бреме съм за нея, така че когато на шестнадесет го­дини спечелих конкурс и станах професионална манекенка, тя беше доволна, че печеля пари. Имах успех, а на осемнадесет години срещнах един по-възрас­тен мъж - писател, Бях поласкана от неговото внима­ние и не осъзнавах, че той повече пиеше, отколкото пишеше. Той ме убеди да заминем за Мексико, където живяхме заедно около три години в една писателска колония. После, когато бях бременна в седмия месец, той просто замина за Щатите без мен.

Родих дъщеря си Лори в Мексико и издържах двете ни като икономка на вили, наемани от американци. Когато дойде време Лори да тръгне на училище, ние се върнахме тук, в Кали4юрния, където бе преминало дет­ството ми.

През тези години бях имала връзка с няколко мъже. Някои от тях ме бяха напуснали заради други жени. Други ме напуснаха просто така, без причина. Повечето от тези мъже бяха алкохолици и най-сетне, когато бях на тридесет и две години, аз отидох в „Анонимни алкохолици". Просто повече не можех да понасям онова, което ми поднасяше животът. Помис­лих си, че посещенията ми в „Анонимни алкохолици" биха могли да ме научат как да помогна на сегашния си приятел-алкохолик. Той въпреки всичко ме напусна, но по това време вече бях научила от хората в групата на „Анонимни алкохолици" как да се справям по-добре. Онова, което чух на сбирките, ми помогна да си изясня нещата и да осъзная, че майка ми, а вероятно и баща ми, бяха имали проблеми с алкохола. През целия си живот се бях опитвала да живея с един или друг ал­кохолик, ужасена от мисълта, че ще си отиде. А в „Ано­нимни алкохолици" за пръв път започнах да разбирам, че понякога най-доброто нещо, което можеш да напра­виш за някого, е да го оставиш да си отиде. За мен това беше най-трудният урок. Нещо в мен винаги бе викало: „Не ме изоставяй! Не ме изоставяй! Не искам отново да бъда изоставена!"

След няколко години, прекарани в тази програма, аз се запознах с Грегър. Ако съществува идеален парт­ньор, за мен това беше Грегър. Толкова добре се разби­рахме.

Година по-късно се оженихме, въпреки че често се питам как той намери смелост за подобно обвързване. Дъщеря ми, меко казано, не го приемаше. Посещения­та ми на сбирките на „Анонимни алкохолици" ми при­помниха, че имаше някои неща, които просто не можех да променя, не можех да оправя. Толкова исках всички заедно да бъдем щастливи, но така и не се получи. Грегър беше много мил, много търпелив, много оби­чащ. Но мисля, че на Лори почти й бе убягнала драма­та, която бяхме преживели с всичките ни алкохолици.

Една вечер съвсем неочаквано се обади бащата на Лори. Той никога не я беше виждал, а сега се обади по телефона и я покани да отиде при него в Чикаго. След телефонния разговор ние обсъдихме възможността тя да отиде при баща си през лятото. Вместо това тя тръг­на веднага. Просто се качи на автобуса и отиде в апар­тамента на баща си. Беше четиринадесетгодишна. Ние с Грегър мислихме доста и решихме да се съобразим с избора на Лори. Ако я накараме насила да се върне вкъщи, тя винаги би могла да избяга отново, а ако се опитваме да й попречим, всички щяхме да сме не­щастни. Мисля, че и двамата вярвахме, че в края на краищата тя щеше да пожелае да се върне. Но в Чикаго тя попадна на една модна агенция и на петнадесет го­дини започна да работи като манекенка, вероятно вър­вейки по моите стъпки. Сега, на деветнадесет години, тя говори за плановете си да става актриса. Този начин на живот е доста изтощителен, но мисля, че тъкмо това й трябва. Може би тъй като не видях как тя се превръща в млада жена, аз все още я чакам да почука на вратата, да се прибере у дома.

Струваше ми се, че не може да има нещо по-лошо от заминаването на Лори. Мисля, че без Грегър и „Анонимни алкохолици" щях да се побъркам.

А преди две години Грегър получи астматичен пристъп. Когато стигнахме до болницата, той вече не проявяваше признаци на живот. Но го спасиха и дни наред той само плачеше. Накрая хвана ръката ми и каза, че не изпитвал никакъв страх и че бил напълно подготвен. Точно това бяха думите му: „Мисля, че съм напълно подготвен."

Знаех какво има предвид. Той щеше да живее, а не да се опитва да оживее. А аз отново щях да бъда изоставена. Но съзнавах, че това все пак си беше него­вият живот и че той имаше правото да избира. Знаех също, че неговият избор е абсолютно правилен.

Грегър беше дърводелец. Той обичаше работата си, въпреки че стърготините бяха ужасни за астмата му. Обичаше и приятелите си от околността, с повечето от които се познаваше от дете. Обичаше и планините, в които живеехме - планини, където поради влажния океански въздух имаше повече видове гъстаци и плесени, отколкото където и да било на Земята. Това бе смъртоносно за него и въпреки това тук беше сърцето му.

И той се прибра вкъщи и постепенно започна да въз­връща силите си, а приятелите му го посещаваха. Те ся­каш идваха на поклонение при него. Лори също дойде и му каза колко го обича и колко е благодарна за всичко, което доведеният й баща бе направил за нея. Винаги бях искала отношенията им да бъдат именно такива.

Всеки миг бе тъй изпълнен с живот, защото знаехме, че времето му е взето назаем. Сякаш карахме меден месец - толкова открити бяхме един към друг, толкова освободени, толкова земни, искахме всичко да открием сами. Твърде често ми се случваше да изпит­вам желание да го хвана за ръката и да го моля да помисли за мен, да се преместим там, където щеше да може да диша спокойно и да живее - но ние живеехме така, както той искаше, и това бе единственото, което аз можех да му дам. Измина година и той отново преживя ужасен пристъп, но този път е бил сам - в кабината на камиона си, на паркинга пред супермаркета.

Дженифър почти шепнела. След миг тя отново заговорила:

- Понякога се питам дали постъпих правилно. Бих могла да се боря с него, да настоявам, че заради мен е длъжен да живее, да се опитам да го убедя да се пре­местим, да го накарам да престане да работи. Или пък никога, никога да не го изпускам от погледа си. Но аз зная, дори и никой друг да не го разбира, че като не застанах на пътя му и го оставих да изживее тази година така, както той искаше, направих най-хубавото, най-влюбеното" нещо, което някога съм правила.

- И аз зная, че е така - казала Айрийн с ръце върху раменете на Дженифър, - а също и оценявам какво огромно посвещение си преминала. Посвещението е разширяване на съзнанието, средство за отваряне на ума и сърцето към признаването на онова, което вече съществува в реалността. Именно това се е случило с теб.

Струва ми се, че в продължение на няколко живо­та ти си се занимавала с темите за загубата, изос­тавянето, напускането. Завършила си предишния си живот сигурна, че изоставянето означава смърт. След загубата на толкова много хора, които са означавали нещо за теб през сегашния ти живот, ти най-после си потърсила помощ и си възприела един напълно нов подход към проблемите си. Научила си се да пускаш хората да си отидат и да допускаш Бог, нали? Да се предаваш. И тогава е дошло изпитанието. Трябвало е да позволиш на някого, когото тъй много си обичала, да вземе решение, което е означавало, че отново ще бъдеш изоставена. Съзнаваш ли, че ти си показала, че силата на любовта е по-голяма от силата на смъртта? Каква победа!

Дженифър поклатила глава:

- Аз не го чувствам като победа. Той толкова ми липсва...

Айрийн кимнала:

- Зная. А какво ще кажеш, ако за всеки живот са ни отпуснати определен брой години? Ако това е вярно - а аз вярвам, че е така - тогава виж какво се е случило. Вместо да се опитва да ти угоди, да те успокои, че прави всичко възможно да отложи смъртта, от която ти си се страхувала, но той - не, Грегър е имал възможността да прекара последната си година точно както сам е избрал. И именно твоята победа е направила това възможно.

- Значи победите не винаги създават приятни усещания, така ли? - попитала Дженифър с тъга.

- Може би не, що се отнася до личността. Но душата знае кога сме постигнали нещо от величината на твоя успех. Мисля, че днешното преживяване от мина­лия ти живот бе необходимо, за да осъзнаеш какво си постигнала. Може да изглежда малка компенсация, но мисля, че способността да видиш как всичко идва на мястото си е дар, който идва право от душата.

- Молила съм се да разбера защо трябваше да се случи всичко това - признала Дженифър, - а сега, поне донякъде, разбрах.