Развитие на душата по време на многото животи

Концепцията за прогресивното разгръщане, дви­жението към по-мощно физическо проявление и в мо­мент на богата зрелост - връщане обратно към Първо­източника, може също така да се съчетае и с макрокосмичното понятие за многобройните животи, преживя­вани от душата.

Напредъкът на душата през неизброимите инкарнации следва модел, подобен на този на развитието на отделния човешки индивид, което започва с дълъг период, през който основната работа е овладяването на физическия „носител" или тялото. Когато след много животи това овладяване бъде постигнато, то е последва­но от развитие и усъвършенстване първо на емоционал­ната „екипировка", а след това и на душевната „апара­тура". Следващата цел на инкарнацията, за постигане­то на която отново са необходими много животи, е ус­пешното координиране на всички тези елементи: физическите, емоционалните и менталните аспекти (или тела). Когато тези тела най-сетне бъдат уравнове­сени и функционират в енергиен синхрон, резултатът е наистина интегрирана личност.

Веднъж постигната, интегрираната личност е мощ­но средство за изразяване във външния свят, силен подтик за извършване на добро или на зло. Точно в този момент от развитието душата започва да обръща по-голямо внимание на своето проявление на земно ниво. В интегрираната личност душата най-после е намерила „превозно средство", достатъчно развито, за да може да изразява качествата на душата в материална форма. И тъй, душата започва да настоява за своето проявление, да предявява изисквания към своето средство за изразяване.

Това, което се случва по-нататък, напомня за родител, който вика детето да се прибере от игра тъкмо когато то е погълнато от вълшебната роля, която изпъл­нява във въображаемата си пиеса. Отначало детето до­ри не чува родителя - дотолкова е силно въздействието, под което е попаднало, а когато най-поел е долавя гласа на възрастния, детето се възмущава от намесата и се противопоставя на призивите. Необходими са по-строги мерки, за да бъде убедено детето да се прибере вкъщи.

Доста сходен е случаят, когато душата отправя призиви към интегрираната личност, която е изцяло погълната от възможностите си за проявление на зем­но ниво и се противопоставя и възмущава от призи­вите. Следва борба между личността и душата. После следва поредица от животи, в които натискът от страданията, породени от недостатъци в нашия харак­тер, в крайна сметка довежда до признаване на огра­ниченията на нашите самообладаност, егоистичност и самоволие. Когато принц Иван е отпратил вълка, решавайки, че е достатъчно силен и умен сам да завър­ши пътуването, той преживява най-тежката ката­строфа. Бива убит и дълго време лежи мъртъв. Единст­вено вниманието и помощта на вълка го съживяват и му помагат да се върне у дома.

Всички ние в края на краищата трябва да на­учим, че не можем да извършим пътуването си сами. Големите и понякога ужасни въздействия карат нашата личност да развие желание да се предаде на си­ла, по-висша и по-велика от самата себе си. Когато направим това, следва постепенното ни или пък вне­запно изцеление от тези трудности, които са довели до предаването ни.

Като поемаме по Обратния Път, ние все повече осъзнаваме ръководството на нашата душа. Повтарят се незавършени епизоди от предишни животи, чиито рани и белези все още носим, но сега те се явяват под форма­та на изцелителни цикли. Създават се напрежения и ние биваме подлагани на изпитания и мъчения. Накрая се предаваме на тези изцелителни цикли: ре­зултатите са разбиране, опрощение и служене.

Колкото повече се срещаме и преодоляваме стара карма, целим стари рани и се освобождаваме от стари белези, толкова по-силно и съзнателно става нашето отъждествяване с душата ни. По време на безбройните животи ние развиваме все по-фино и по-чувствително „превозно средство" за изразяване на душата, докато накрая разделението между онова, което се проявява в материя, и онова, което ни е подтикнало към прояв­ление, се заличи. Постига се помирение (atonement) между душата и нейния носител. Не е случайно, че atonement, означаващо ремедиация, и at-onement, ко­ето описва нашето помирение с душата ни, са по същес­тво една и съща дума. Както ще видим по-нататък в тази глава, atonement (ремедиация) е крайният етап на това помирение.