Раздел II Множествена дискриминация

Раздел II Множествена дискриминация

36. Решение № 7081 от 19.07.2005 г. по адм.д. 4402/2005 г. на Върховен административен съд

Образувано е по жалба на Р.П.Б. от гр. П. и АЕИПЧ, гр. П. срещу т. 12, буква „б”, графа „Забележка” от Приложение № 7 към чл. 40, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за интеграция на хората с увреждания, приет с Постановление № 343 на Министерския съвет от 17.12.2004 г., обн., ДВ, бр.115 от 30.12.2004 г., в сила от 01.01.2005 г., поради противоречието й с чл. 6 от Конституцията на Република България, чл. 14 от ЕКЗПЧОС, чл. 2 от Закона за интеграция на хората с увреждания, чл. 4, ал. 1 от Закона за защита срещу дискриминацията.

В жалбата се излагат следните обстоятелства. Жалбоподателката Р.Б. е българска гражданка, постоянно живееща в България. С експертно решение на ТЕЛК от 23.09.2004 г. й е определена 95,2 % загубена работоспособност, с потребност от инвалидна количка с акумулатор. Жалбоподателите се позовават на разпоредбата на чл. 40, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за инвалидите и хората с увреждания /ППЗИХУ/, според който: „Видовете помощни средства, приспособления и съоръжения, за които лицата ползват целева помощ, медицинските удостоверения за отпускането им, експлоатационните им срокове и необходимите медицински документи са посочени в Приложение № 7”. Приложение № 7 към ППЗИХУ съдържа подробен списък на посочените в чл. 40, ал. 1 помощни средства и съоръжения. Точка 12, буква „б” от Приложение № 7 визира условията, при които се отпускат акумулаторни колички. Излага се, че медицинското условие за това е „увреждане на горните крайници, което не позволява самостоятелно използване на обикновени колички”. Твърди се, че такова е физическото увреждане на жалбоподателката. Позовават се на графа „Забележка” от таблицата на Приложение № 7, т. 12, буква „б”, в която е въведено следното допълнително условие: „Право на акумулаторна количка имат мъжете до 65-годишна възраст и жените до 60-годишна възраст” и считат, че това възрастово ограничение е в противоречие на императивни норми от по-висш юридически ранг, а именно чл. 6 от Конституцията на Република България, чл. 14 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, чл. 2 от Закона за интеграция на хората с увреждания и чл. 4, ал. 1 от Закона за защита срещу дискриминацията. В жалбата се излагат подробни съображения за противоречието с посочените нормативни актове, както и съображения, че атакуваната разпоредба въвежда неравенство по още един признак на хората с увреждания - пол. Молят Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени разпоредбата на т. 12, буква „б”, графа „Забележка” от Приложение № 7 към чл. 40, ал. 1 от ППЗИХУ, приет с Постановление № 343 на Министерския съвет от 17.12.2004 г., обн., ДВ, бр.115 от 30.12.2004 г., в сила от 01.01.2004 г.

Ответникът по жалбата - Министерският съвет, излага становище за неоснователност на жалбата. Съображенията са, че нормативният акт е за приложение на закона в неговата цялост и като такъв той следва да уреди в максимална степен неуредените от закона обществени отношения в областта на изпълнително-разпоредителната дейност на Министерския съвет по смисъла на чл. 6, ал. 2 от Закона за нормативните актове. В този случай правомощията на административния орган са доста по-широки, което е видно от § 4, в който са изброени редица текстове на ЗИХУ, делегиращи правото на МС да уреди една или друга сфера на обществените отношения.

Върховният административен съд, петчленен състав, за да се произнесе, прие за установено следното:

При обжалването на подзаконови нормативни актове не е необходимо жалбоподателите да доказват пряк и личен интерес от отмяната на атакувания акт, но в случая жалбоподателката Р.П.Б. има пряк и личен интерес да обжалва. По силата на чл. 13 ЗВАС жалба срещу нормативен акт може да се подава без ограничение във времето.

Жалбата е допустима, а разгледана по същество, е основателна:

Видно от § 4 на цитирания правилник, той е приет на основание чл. 9, ал. 6, чл. 13, ал. 5, чл. 25, ал. 6, чл. 26, т. 1, чл. 28, ал. 2, чл. 29, ал. 2, чл. 31, чл. 42, ал. 12, чл. 44, ал. 4 и чл. 52 от Закона за интеграция на хората с увреждания. Недопустимо е обаче противоречието на някои негови разпоредби с целите на закона. Визираните в закона цели определят приложното поле и регулираните със закона правоотношения, поради което подзаконовият нормативен акт, издаден на основание посочените в параграф 4 текстове на закона, също следва да регулира правоотношения в рамките на целите на закона, като в противен случай му противоречи.

Разпоредбата на чл. 2 от Закона за интеграция на хората с увреждания, за която жалбоподателите твърдят, че цитираната разпоредба от правилника й противоречи, предвижда следното: „Този закон има за цел създаване на условия и гаранции за: 1. равнопоставеност на хората с увреждания; 2. социална интеграция на хората с увреждания и упражняване на правата им; 3. подкрепа на хората с увреждания и техните семейства; 4. интегриране на хората с увреждания в работна среда.”

След като основните цели на закона намират правна опора в чл. 2 в глава първа „Общи положения” на Закона за интеграция на хората с увреждания и равнопоставеността на хората с увреждания е една от тези цели, същата цел следва да залегне и в правилника, издаден за прилагане на този закон, и това е законно установен принцип.

Недопустимо е този принцип на закона да бъде нарушаван с въвеждане на ограничения с нормативен акт от по-нисък ранг, предвиждащ различни критерии, водещи до ограничение на правата на хора с увреждания, при които са налице медицинските условия за отпускане на техническо помощно средство, каквито ограничения в конкретния случай са въведената възрастова граница и различната възраст за отпускане на техническо помощно средство в зависимост от пола.

Достатъчно основание е лицето да отговаря на медицинските условия за отпускане на техническото помощно средство за придвижване - акумулаторна количка, които условия в правилника в графа „Забележка”, буква „б” са конкретизирани както следва: „Увреждане и на горните крайници, което не позволява самостоятелно използване на количките по б. „а”, и ако лицето е физически и психически годно да управлява такава количка”.

Въведеното с цитираната разпоредба от правилника ограничение обуславя незаконосъобразността и противоречието на подзаконовата норма с такава разпоредба от по-висок по степен нормативен акт, съобразно чл. 15, ал. 1 от ЗНА.

Съгласно чл. 15, ал.1 от Закона за нормативните актове „Нормативният акт трябва да съответства на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен”, а съгласно чл. 6, ал. 2 от същия закон Министерският съвет издава постановления, когато урежда съобразно законите и указите неуредени от тях обществени отношения в областта на своята изпълнителна и разпоредителна дейност.

По изложените по-горе съображения Върховният административен съд в настоящия петчленен състав приема, че в конкретния случай цитираната норма от правилника е в противоречие с норма на нормативен акт от по-висок ранг, какъвто е Законът за интеграция на хората с увреждания, а също така с нормата на подзаконов нормативен акт Министерският съвет е уредил обществени отношения, без да се съобрази с действащия закон.

Противоречието на нормата от подзаконов нормативен акт на закона, на основание на който е издадена, е основание за отмяната й като незаконосъобразна, поради което не е необходимо да се обсъждат и останалите изложени в жалбата доводи за противоречие и на други закони, както и на Конституцията на Република България.

С оглед на изложеното и на основание чл. 5, т. 1 във връзка с чл. 12, т. 5, чл. 23 ЗВАС Върховният административен съд, петчленен състав,
РЕШИ
ОТМЕНЯ като незаконосъобразна т.12, буква „б” от графа „Забележка” от таблицата на Приложение № 7 към чл.40, ал.1 от Правилника за прилагане на Закона за интеграция на хората с увреждания, приет с Постановление № 343 на Министерския съвет от 17.12.2004 г., обн., ДВ, бр.115 от 30.12.2004 г., в сила от 01.01.2005 г., в частта й: „Право на акумулаторна количка имат мъжете до 65-годишна възраст и жените до 60-годишна възраст”.

37. Рeшение № 7622 от 18.07.2003 г. по адм.д. № 5063/2003 г. на Върховен административен съд

Образувано е по жалба на Сдружение с нестопанска цел „ПК” на Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, представлявано от проф. д-р Д.Х., и на Н.К.Р. от град С., с искане за отмяна на чл. 3, ал. 6 от Постановление № 90 на Министерския съвет от 2000 г. за условията и реда за предоставяне на стипендии на студентите, докторантите и специализантите от държавните висши училища и научни организации (обн., ДВ, бр. 44 от 30.05.2000 г., в сила от 01.10.2000 г. - попр., бр. 45 от 02.06.2000 г., изм. и доп., бр. 60 от 06.07.2001 г., в сила от 06.07.2001 г., бр. 30 от 22.03.2002 г., в сила от 22.03.2002 г., изм., бр. 83 от 30.08.2002 г., изм. и доп., бр. 101 от 29.10.2002 г., в сила от 29.10.2002 г.). В жалбата са развити доводи за незаконосъобразност на оспорения текст поради противоречие с материалноправни разпоредби - основание за отмяна по чл. 12, т. 4 ЗВАС.

Жалбоподателите поддържат, че разпоредбата на чл. 3, ал. 6 от ПМС № 90/2000 г. противоречи на чл. 6, ал. 2 и чл. 53, ал. 6 от Конституцията на Република България, на чл. 3, б. „в” от Конвенцията за борба срещу дискриминацията в областта на образованието, на чл. 10, б. „г” от Конвенцията за премахване на всички форми на дискриминация срещу жените, на чл. 3 от Закона за социалното подпомагане (ЗСП) и на чл. 4 и 8 във връзка с § 1, т. 2 от Закона за семейните помощи за деца (ЗСПД).

Ответникът по делото - Министерският съвет, чрез процесуалния си представител, в съдебно заседание и с писмени бележки оспорва основателността на жалбата и моли да бъде оставена без уважение. Министърът на образованието и науката, конституиран като заинтересована страна в производството, чрез процесуалния си представител оспорва в съдебно заседание и с писмено становище жалбата и моли да бъде отхвърлена.

Върховният административен съд, петчленен състав, като прецени предпоставките за допустимост и основателност на жалбата, с оглед на наведените в нея основания за отмяна, приема следното:

Повдигнатият с жалбата правен спор е за незаконосъобразност на разпоредба от подзаконов нормативен акт, подлежащ на съдебен контрол от Върховния административен съд, на основание чл. 125, ал. 2 във връзка с чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България. Предвид действието на нормативния акт по отношение на неограничен кръг адресати, всеки има правен интерес от обжалване на акта, когато счита, че противоречи на нормативен акт от по-висока степен. Съгласно чл. 13, ал. 1 ЗВАС, жалба срещу нормативен акт се подава без ограничение във времето. По изложените съображения съдът намира жалбата за процесуално допустима.

Разгледана по същество, с оглед доводите на страните и в съответствие с отменителното основание по чл. 12, т. 4 ЗВАС, жалбата е основателна.

Постановление № 90 на Министерския съвет от 2000 г. за условията и реда за предоставяне на стипендии на студентите, докторантите и специализантите от държавните висши училища и научни организации e издадено на основание чл. 9, ал. 3, т. 8 от Закона за висшето образование (ЗВО).

Жалбоподателите оспорват разпоредбата на чл. 3, ал. 6 (предишна ал. 5 - ДВ, бр. 101 от 2002 г.) от ПМС № 90/2000 г., според която стипендия не се изплаща за времето, през което студентките майки получават парична помощ (обезщетение) за бременност, раждане и отглеждане на дете. Този текст противоречи на Конституцията на Република България (КРБ). Чл. 6, ал. 2 КРБ прогласява принципа за равенство на гражданите пред закона и забранява дискриминацията, основана на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние. Атакуваната разпоредба лишава студентките майки от възможност да получават стипендия за времето, през което получават помощи за бременност, раждане и отглеждане на деца. Тя има дискриминационен характер, тъй като поставя студентките майки в неравноправно положение по отношение на останалите учащи се във висшите училища и така съществено ограничава правата им въз основа на пол и лично положение.

Оспорената разпоредба от ПМС № 90/2000 г. противоречи на чл. 53, ал. 6 КРБ, който гласи: „Държавата насърчава образованието, като създава и финансира училища, подпомага способни ученици и студенти, създава условия за професионално обучение и преквалификация. Тя упражнява контрол върху всички видове и степени училища”. Предвиденото в Конституцията задължение на държавата за подпомагане на образованието се осъществява в частност и чрез изплащането на стипендии на студенти за постигнати успехи в течение на семестриалното им обучение. Същевременно чл. 14 КРБ възлага на държавата задължението да подпомага и закриля майчинството. Съгласно чл. 47, ал. 2 КРБ жената майка се ползва от особената закрила на държавата, която й осигурява платен отпуск преди и след раждане, безплатна акушерска помощ, облекчаване на труда и други социални помощи. Помощите, свързани с майчинството, се предоставят на всички неосигурени майки, без значение дали са студентки. Изпълнението на конституционното задължение на държавата за подпомагане на майчинството не може да бъде основание за неизпълнението на друго задължение от същия ранг - за подпомагане на образованието. Помощите при майчинство и стипендиите имат различно социално предназначение, поради което няма пречка да бъдат получавани едновременно. Вместо да насърчава способните студенти, чл. 3, ал. 6 от ПМС № 90/2000 г. лишава студентките майки от право на стипендия, дори когато имат отличен успех и са в тежко материално положение.

Неоснователни са съображенията на ответника и заинтересуваната страна по делото, че при получаване на обезщетение за бременност, раждане и отглеждане на дете студентките майки прекъсват обучението си, поради което нямат право на стипендия. Необосновано се прави аналогия с правното положение на работничките и служителките майки, които не престират „работна сила” поради ползване на полагаемия се отпуск поради бременност и раждане. От факта, че студентките майки получават парична помощ за бременност, раждане и отглеждане на дете, не следва, че те непременно прекъсват обучението си. Напротив, доколкото запазват статута си на студентки, те имат право и на стипендия при условията, предвидени за останалите студенти.

Атакуваният текст противоречи и на чл. 3, б. „в” от Конвенцията за борба срещу дискриминацията в областта на образованието, според който държавите - страни по Конвенцията, се задължават да не допускат никакви различия по отношение на учащите се, що се отнася до предоставянето на стипендии и на всяка друга помощ, освен различията, основани на техния успех или нужди.

Изключването на студентките майки от кръга на лицата, които имат право на стипендия за времето, през което получават парична помощ при майчинство, не представлява различие, основано на техния успех или нужди по смисъла на чл. 3, б. “в” от Конвенцията. Напротив, налице е дискриминация по признак “пол” и “лично положение”.

На основание чл. 47, ал. 2 КРБ, жената майка има право на помощ независимо от това дали е учаща, работеща или домакиня. Предвид тази особена закрила на жената майка е недопустимо ограничаването на правото на стипендия на студентките майки в сравнение с останалите студенти при същия успех и доходи.

Чл. 3, ал. 6 от ПМС № 90/2000 г. противоречи също и на чл. 10, б. „г” от Конвенцията за премахване на всички форми на дискриминация срещу жените. По силата на тази разпоредба, държавите, страни по Конвенцията, се задължават да вземат всички необходими мерки за ликвидиране дискриминацията по отношение на жените с цел да им осигурят равни права с мъжете в областта на образованието, и по-специално да осигурят равни възможности на жените и мъжете за получаване на стипендии и други помощи за образование. Оспорената разпоредба ограничава правото на студентките майки да получават стипендия от съответните висши училища при еднакъв успех и еднакви материални условия със студентите мъже.

Обжалваната норма противоречи и на разпоредби от вътрешното законодателство. Стипендията представлява вид материална помощ. В чл. 3 от Закона за социалното подпомагане (ЗСП) е установена забрана за дискриминация при осъществяване на социалното подпомагане, основана на различни критерии, включително пол.

По изложените съображения съдът намира, че поради дискриминационния си характер разпоредбата на чл. 3, ал. 6 от ПМС № 90/2000 г. противоречи на чл. 3 ЗСП.

Налице е противоречие и с разпоредби от Закона за семейните помощи за деца (ЗСПД). Според чл. 4 ЗСПД, право на помощи имат семействата, чийто среден месечен доход на член от семейството е до определен в Закона за държавния бюджет максимален размер. Съгласно § 1, т. 2 от ДР на ЗСПД в дохода се включват всички брутни доходи на семейството, които са облагаеми по Закона за облагане на доходите на физическите лица, в това число и стипендиите. Следователно, законът изрично допуска възможността за кумулиране на двата вида плащания - стипендии и помощи за деца по чл. 2, т. 2 и 3 ЗСПД. Същевременно чл. 8 ЗСПД урежда и хипотези, при които не се изплащат месечни помощи за деца въпреки наличието на предпоставките по чл. 4 ЗСПД. Тази разпоредба също не отрича възможността за получаването на помощи за деца паралелно с получаването на стипендия. В противоречие със законовите разпоредби, Постановление № 90 от 2000 г. на Министерския съвет забранява кумулирането на стипендия и получаването на парична помощ за отглеждане на дете. Текстът на чл. 3 от постановлението е изменен през 2002 г. (ДВ, бр. 101 от 2002 г.), но противоречието със закона не е отстранено.

С оглед изложените съображения съдът намира оспорената разпоредба на чл. 3, ал. 6 от ПМС № 90/2000 г. за незаконосъобразна, поради което на основание чл. 12, т. 4 ЗВАС същата следва да бъде отменена.

Водим от горното и на основание чл. 23 ЗВАС, Върховният административен съд - петчленен състав,

Решението не подлежи на обжалване и влиза в сила от деня на обнародването му в "Държавен вестник".