Saviour of all men жак Секвейра спасителят на човечеството

ХРИСТОС — НАШ ИЗКУПИТЕЛ

При внимателно изследване на този откъс от (Рим. 5:12-21) ние ще забележим, че един грях на Адам е осъдил на смърт цялото човечество, защото в Адама «всички... съгрешиха» (5:12). С други думи, греха на Адам бил общ грях, опетняващ цялото човечество. Това ясно учи Писанието. Животът, който Бог вдъхнал в Адам при сътворението е бил живота на цялото човечество, и затова думата «жизнено» в еврейския текст на Битие 2:7 е в множествено число — Бог «вдъхнал в Адам жизнени дихания». По този начин, както е отбелязано в Деян. 17:26, човечеството действително се явява като умножен живот на Адам.

Тъй като преди да започне Адам да умножава този общ живот, той съгрешил - следователно, в него всички съгрешили, и всяко появяващо се на света детенце от момента на получаване на живот, вече е съгрешило в Адам и е обречено на смърт. Ето защо Павел провъзгласява в 1 Кор. 15:22: «в Адама всички умират». По повод на това Елена Уайт пише: «Всички хора не получават от него (Адам) нищо друго, освен вина (т. е. осъждение) и смъртна присъда» (БК АСД, т. 6, с. 1074).

Тази истина е основана на библейската концепция за общност или колективно единство. Следователно, тук няма «юридическа фикция». Думата «Адам» се използва около 510 пъти в оригинала на еврейската Библия и в повечето случаи тя има колективно значение.

Това е фундаментална истина важна при разбиране на Евангелието и затова Павел, показвайки нашето состояние в Адам в Рим. 5:13, 14, продължава, че Адам е бил «образ на Бъдещия» (т. е. Христа). Но с това той не е искал да каже, че Христос ще дойде в безгрешното човешко естество на Адама, но че Той ще дойде като представител на човечеството, т. е. такъв, какъвто е бил Адам.

С други думи, тъй като всички хора съгрешили в Адам и затова са осъдени в него, така и цялото човечество поместено в Христа юридически е оправдано за живот в Него. По тази причина Павел говори в 1 Кор. 15:22, че «така и в Христа всички ще оживеят». В Христа — това е главния предмет на теологията на апостол Павла и библейското решение на етичния проблем, заключаващ се в главния въпрос:защо Христос е трябвало да умере?

За да бъде послушанието на Христос юридически действи­телно, човешкото естество на Христос е трябвало да бъде колектив­ното естество на падналото човечество, което се е нуждаело от изкупление. Без това човечеството не би могло да бъде послушно в Христос и затова Бог не би могъл юридически да оправдае цялото човечество в Христос, Подобно на това, както сме съгрешили в Адам, Бог е създал възможност за нас да бъдем послушни в Христос, обединявайки Своята Божественност с нашата колективна греховна човешка природа, която се е нуждаела от изкупление, В тази истина се съдържа Божествената тайна на нашето спа­сение, която е разкрита в Новия Завет (1 Кор. 1:30).

Отговаряйки на въпроса: «Как заместването е възможно?» — доктор Ричард Дейвидсън на семинара в университета Ендрюс предложи разрешението на етическия проблем на изкуплението по следния начин: «Христос се явява представител на човека - втория Адам. Подобно на Левий, който е платил десятък на Мелхиседек, доколкото той е бил приобщен към единно цяло намиращ се в чреслата на Авраам (Евр. 7:9), така и целия свят е бил съединен с Христа на кръста. Павел обяснява това така: "Ако един е умрял за всички, то всички са умрели" (2 Кор. 5:14). Ние всички сме умрели в Христа на Голгота. По този начин, вината на целия свят била изкупена със смъртта на един Представител на човека» (Дейвидсън. «Спасение и прощение», ATS Journal, т. 3, № 1, 1992).

От това, че много адвентисти възразяват против доктрината за първородния грях (по-добре е да казваме «колективния грях», се появи тенденция за объркване на нашето положение в Адам, за което говори Павел в Рим. 5:12-21 и на други места. Каквото и да е тълкуването, отслабващото значение на осъждението и смъртта, които човечеството наследяват а Адам, неизбежно свежда до нула «оправданието към живот», извършено в Христос за цялото човечество, защото, съгласно Рим. 5:12-21, всичко, отнасящо се към Адам се отнася и към Христос, само че в противоположен смисъл. Както забелязва Хари Джонсън: «Ако Павел не е имал впредвид, че всички хора по някакъв начин са съпричастни към греха на Адам, той унищожава цялата сила на аналогията за изкупление в Христос» (Природата на Спасителя, с. 10).

Когато «първородния грях» се съедини с «първоначалната вина», както учат някои калвинисти и римо-католическата църква, това учение води по скоро към тьмнина, отколкото към светлина.¹ За да изразим това с думите на Джонсън: «Ако изразът "първородния грях" указва на важна истина, то израза "първоначална вина" се оказва неприемлив и не се съгласува с библейската вест».

Британския учен-богослов Джеймс Д. Г. Дюнн в «Комментар на библейските думи» привежда следното заявление: «Може да се каже, че Павел се придържа към доктрината за първородния грях в този смисъл, че от самото начало всеки човек се оказва под действието на греха и смъртта като негово следствие, но не и доктрината за първоначална вина, защото само отделната личност носи отговорност за съзнателно непослушание на Бога и Неговия Закон» (т. 38а, с. 291).

Когато Елена Уайт е използвала думата «вина» (виж БК АСД, т, 6, с. 1074; Вяра и дела, с. 86; Божиите синове и дъщери, с. 120), тя има в предвид «осъждението». Въпреки, че на пръв поглед тези две думи се оказват синоними, юридически те са различни по смисъл.

Вината включва в себе си волево желание и отговорност и Бог ни прави отговорни за греха на Адам не повече, отколкото ние сме отговорни за праведността на Христос. Тъй като и Адам, и Христос се явяват представители на човечеството и това, което те са извършили е въздействало на всички хора. Ето защо Писанието провъзгласява, че всички хора ... са осъдени на смърт и се явяват ...по природа чада на гнева от непослушанието на Адам; но всички хора ... са оправдани за живот благодарение на послушанието на Христос (Еф. 2:3; Рим. 5:18).

Да отхвърлим присъдата за нашето осъждение и смърт в Адам значи да отречем оправданието за живот в Христос и това, за съжаление е довело мнозина до законничество. Или, както Андерс Нугрен потвърждава в «Коментар на Посланието към Римляните» на 12 стих от 5 глава, «ако Павел е имал впредвид, че всички са обречени на смърт за извършените от тях грехове, то следва логическия извод, че всички ще наследят живот благодарение на достигнатата от тях праведност. Тази идея определено напълно се противопоставя на цялото учение на апостол Павел».

Доколкото вината включва в себе си волево желание и отговорност, Бог не ни назовава виновни грешници до тогава, докато ние не съединим свята воля с греховните желания на плътта. Всичко това човечеството е извършило отделено от Христос, Който никога даже и с мисъл не е съгрешил. Подобно на това, Бог не ни назовава субективно оправдани до тогава, докато чрез вяра не съединим своята воля с праведността на Христос или, както казва Павел в Рим. 5:17, докато ние не приемем «изобилната благодат и дарът на праведността», Павел дълбоко чувства, че правилното разбиране на истината за първородния грях (или колективния грях) се явява решаващ за вярното представяне на първоначалната праведност в Христос.

Обърнете внимание на следното изявление на Писанието: «Благо­словен да бъде Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, който в Христос ни е благословил [в нашето единение с Христос, — GNB] с всяко духовно благословение в небесни места» (Еф. 1:3). И по-нататък: «Бог ви е привел в единение с Христа Исуса и е направил Христос наша премъдрост. И ние оправдани пред Бога станахме свят Божий народ, И ние сме освободени» (1 Кор. 1:30, GNB). Ето, какво имам впредвид под «първо­начална праведност».

Това е ясното учение на Писанието отразено в трудовете на Елена Уайт: «Христос е изкупил хората чрез послушание на всички Божии заповеди. За да извърши това, Той въпреки, че не е престанал да бъде Самия Себе Си, взел човешката природа на Себе Си. По такъв начин Христос станал за човечеството източник на живот. Службата за изкупление означава съединение на чове­шкото естество в Христос и привеждане на падналото човечество в единение с Божественността. Христос е взел на Себе Си човешката природа, за да могат хората да бъдат едно с Него, както Той е едно с Отец и Бог да люби човека, както Той люби Своя единороден Син, и за да могат хората да се приобщят към Божественото естество и да бъдат съвършени в Него» (Избрани вести, кн. 1, с. 250, 251).

В светлината на тази евангелска истина естеството на Христос прието при въплъщението е трябвало да бъде падналото, греховно, осъдено естество, което Той е дошъл да изкупи. В минутата, когато ние отхвърлим това и настояваме, че Христос е дошъл в безгрешна човешка природа, подобна на духовната природа на Адам до грехопадението, ние разкъсваме връзката на Христос с човечеството, което Той дойде да спаси. Правейки това, ние проповядваме неетично Евангелие (юридическа фикция) и поставяме под съмнение справедливостта на Бога.

Позволете ми да изразя това по следния начин: каква е човешката природа понесла на кръста възмездието за греха — греховна или безгрешна? Ако ние признаем, че това е била греховна природа, тогава на кръста не само са се осъществили изискванията на закона, но и падналите хора могат сега честно да се съединят чрез вяра със смъртта, която ги е освободила от проклятието на закона (Рим. 6:7, — думата «освободила» в гръцкия текст означава «оправдала»). Фактически това е гледната точка на апостол Павел: «Защото аз чрез закона умрях спрямо закона, за да живея за Бога. Съразпнах се с Христа, и сега вече аз не живея, а Христос живее в мен; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мен» (Гал. 2:19, 20).

От друга страна, ако ние говорим, че на кръста е умряла безгрешната човешка природа вместо нашето колективно осъдено естество, то с това ние самите обвиняваме Бог в несправедливост, защото Неговото собствено Слово юридически не приема смъртта на невинния вместо виновния (виж Втор. 24:16; Езек. 18:20). Освен това, такава гледна точка прави невъзможно за падналия човек искренно и наистина да се отъждестви с тази смърт, както изисква истинската вяра (виж 2 Тим. 2:11; Рим. 6:3, 8).

Именно по тази причина така наречената «нова теология» за реформиране на Евангелието, която в настоящето време се защитава от адвентисти-евангелисти е станала мишена за нападки и обвинения от страна на римо-католическата църква и мюсулманските теолози в «юридическа фикция», «изфабрикувана вяра», «духовно буквоядство» и «как ще бъде предадена праведността». Учението, че Христос е приел на Себе Си безгрешно човешко естество при въплъщението отделя Спасителя от човечеството, което Той е дошъл да изкупи и затова Евангелието става неетично или «юридическа фикция».

Повтаряйки, желая отново да подчертая, че невинния не може на законно основание да понесе възмездието за грях извършен от виновна личност. Адвентистите-евангелисти, които утвърждават, че Христос е приел безгрешната природа на Адам, напразно ще се опитват да защитят етичността на Евангелието. Не е за очудване, че мнозина от нас са склонни към «теорията за нравственното влияние» като най-доброто обяснение на смисъла на кръста.

Божият дар за падналото човечество е Божественния вечен живот на Неговия Син (1 Ин. 5:11). Това е било необходимо, защото човешкия живот на Христос, бъдейки фактически нашия колективен осъден живот, умрял с втората, или вечната, смърт, понасяйки «възмездието за греха» на кръста. Този дар е станал възможен за нашето човешко естество, съединено с Христос, възкръснал за живот в третия ден и по този начин, този дар ни дава вечна надежда (1 Кор. 15:22, 23). Учените-евангелисти не са видяли истинското значение на висшата жертва на кръста, защото те се придържат към небиблейското учение за безсмъртие на душата.

Новия Завет ясно учи, че на кръста греховната природа на човека е умряла в Христа (2 Кор. 5:14; Гал. 2:20; Кол. 2:20; 3:3; 1 Петр. 2:24). Това е удовлетворило справедливите изисквания на закона (Рим. 6:7; 7:1, 4, 6). В резултат Бог има юридическо, или законно право да прости нашите грехове (Мат. 26:27, 28; Рим. 3:24-26). В замяна на нашия осъден живот, който завинаги е умрял на кръста, Бог ни подарява вечния живот на Своя Син, за да можем да живеем отново (1 Ин. 5:11, 12; 2 Тим. 1:8-10). Това е Божият дар на любов към човечеството и славната истина на Евангелието. Следователно, «затова, ако някой е в Христос, той е ново създание; старото [миналия осъден живот] премина; ето, всичко стана ново» (2 Кор. 5:17; виж също 2 Тим. 2:11). Тази истина става действена само тогава, когато отъждествим човешкото естество на Христос с нашата колективна греховна природа, която се нуждае от изкупление.

Целта на изкуплението е да поправи резултата от грехопадението, да съкруши силата на греха и да спаси греховната природа, «продадена под греха». Това би могло да бъде възможно само при условие, че Христос е приел колективното човешко естество на тези, които Той е дошъл да спаси, защото това, което не е било прието, не би могло да бъде изкупено. Както ясно показва Гарри Джонсън в книгата си «Човешкото естество на Спасителя»: «В Христа ние се съединихме с втория Адам; Неговата победа и Неговите преимущества станаха наши... Затова може да се каже, че доколкото тази теория представяща кръста е способна напълно да разреши проблема с греховността на чове­чеството, то за създаване на цялостната и структура е необходима христологичната позиция, подобна на тази, която се явява предмет на настоящето изследване (тоест че при въплъщението Христос е приел нашето паднало човешко естество)» (с. 212).

Брук Фос Весткот, учен-богослов от XIX в., занимаващ се с изслед­ване на гръцкия оригинал на Новия Завет е изказал аналогична мисъл: «Ако Христос е приел на Себе Си нашата природа, както ние считаме, действащ чрез любов, то тя не се явява природата на един, но природата на всички. Той не е бил един човек сред много други хора, но в Него е било събрано цялото човечество. И по този начин, сега, както и във всички времена, човечеството, може да се каже е органически съединено с Него. Неговите постъпки в истински смисъл се явяват наши постъпки и доколкото можем да си представим този съюз, Неговата смърт — това е нашата смърт, Неговото възкресение — наше възскресение» (Евангелието на Възкръсналия, гл. 2, с. 39).

В съответствие с вестта от 1888 г., Христос е приел на Себе Си човешкото естество, каквото на нас до болка ни е известно и каквото то е станало след грехопадението. Исус, благодарение на силата на постоянно пребиваващия в Него Дух е живял съвършен живот, тържествувайки над «закона на греха» в плътта. Накрая, вестта утвърждава, че тази природа е била очистена на кръста и Исус възкръсва от мъртвите, имайки изкупено или прославено, човешко естество. Това естество се съхранява сега на небето за вярващите и ще остане там до времето на Второто пришествие (Фил. 3:20, 21). Именно по този начин, чрез живота и смъртта на Христос, Бог юридически е оправдал цялото човечество, напълно освобождавайки ни от проблема с греха, като ни е дал вечна надежда сега и в бъдещия свят.

Добрата вест на Евангелието не само гарантира юридическо оправдание (за всички вярващи), но също обеспечава пълна победа над претенциите на нашето греховно естество. По този начин, праведността чрез вяра включва в себе си от една страна мир с Бога чрез оправдание чрез вяра (Рим. 5:1), а от друга страна, дава надежда на оправдания вярващ за живот без грях (Рим. 13:14; Гал. 5:16). В това е същността на истинското разбиране на вестта от 1888 г. за праведност чрез вяра в Христа.

Сега ний достигнахме и до второстепенната цел на въплъщението.
¹ Забележка: Авторът специално се разграничава от доктрината на Августин и римо-католическата църква за «първородния грях», която изисква признание на догмата за «непорочното зачатие» на дева Мария, съгласно която тя е могла да даде на своя Син Исус безгрешна плът или природа. Той също се разграничава и от популярната протестантска или евангелска гледна точка за «първоначалния грях», която изисква «привилегии» за Христос, за да избегне генетическия закон на наследствеността и по този начин да има безгрешно естество. Авторът признава, че ясната истина на Писанието за това е, че «всички са съгрешили и са лишени от Божията слава», подразбира се, че «всички» се раждат егоцентрични и следователно, не могат да бъдат други, ако не приемат Спасителя и не преживеят опита на новорождение в Него.

Глава 6