Селестинското пророчество Джеймс Редфилд

- Нали такъв ти беше въпросът?

Усмихнах се. Връщах си доброто настроение.

- Да, май че беше така.

Събудих се от един комар, който кръжеше около ли­цето ми. Отправих поглед към Джулия. Тя се усмихваше, сякаш си спомняше нещо смеешно. Бяхме пътували в пълно мълчание няколко часа, след като си тръгнахме от станцията край реката. От време на време си хапвах­ме по нещо, приготвено от Джулия за из път.

- Събуди ли се? - попита Джулия.

- Да - отвърнах аз. - Далеч ли сме от Икитос?

- Градът е на около трийсет километра, но стран­ноприемницата на Стюарт е на няколко минути път оттук. Това е малка странноприемница, където се. отби­ват ловците. Собственикът е англичанин и един от при­вържениците на Ръкописа - отново се усмихна тя. - Често сме били заедно и сме перкарвали приятно. Ако не е станало нещо непредвидено, ще го намерим там. Надя­вам се да разберем и къде е Уил.

Тя спря пикала в страни на пътя и ме погледна.

- Хайде да видим какво става - каза тя. - Преди да те срещна отново, аз пътувах с намерение да съдейст­вам за откриването на Ръкописа, но не знаех къде точно да отида. Тогава осъзнах, че много често в съзнанието ми се мярка мисълта за Хинтон. Отивам в къщата му и кого срещам? Тебе. А ти ми казваш, че търсиш Уил и че си чул, че той е в Икитос. Интуицията ми подсказва, че ние с теб ще спомогнем за откриването на Деветото откровение, а ти пък долавяш, че ще настъпи момент, когато ще се разделим и ще тръгнем в различни посоки. Това е в основни линии, нали?

- Да - отвърнах аз.

- Е, трябва да ти призная, че след това аз започнах да си мисля за Уили Стюарт и неговата странноприем­ница. Нещо ще се случи там.

Кимнах с глава.

Тя отново запали колата и продължи по пътя, след което свърна по един завой.

- Ето я странноприемницата - каза Джулия.

На стотина метра пред нас, където пътят правеше друг остър завой в дясно, се издигаше двуетажна пост­ройка във Викториански стил.

Спряхме на паркинга с каменна настилка. Няколко души си говореха пред входа. Тъкмо отварях вратата на колата, за да изляза, когато Джулия докосна рамото ми.

- И помни - каза тя - тук никой не е случайно. Стой буден за познанието.

Последвах я до входа на страноприемницата. Мъжете, добре облечени перуанци, разсеяно ни кимнаха, когато на влизане минахме покрай тях. Озовахме се в просторно фоайе. Джулия посочи към трапезарията и ми поръча да заема маса, докато тя иде да потърси собственика.

Огледах помещението. Състоеше се от около десе­тина маси, разположени в два реда. Избрах една някъ­де по средата и седнах, облягайки се на стената. Подир мен влязоха още трима души, всичките перуаннци, и се разположиха на отсрещната маса. Скоро след това влезе още един мъж и зае една маса на около шест-седем мет­ра вдясно от мене. Седна странично, почти с гръбом към мен. Правеше впечатление на чужденец, вероятно европеец.

Джулия влезе и след като ме видя, приближи и сед­на насреща ми.

- Собственикът отсъства - каза тя. - А служителят не знае нищо за Уил.

- И сега какво? - попитах аз.

Тя само ме погледна и сви рамене.

- Не зная. Ще трябва да приемем, че някой от при­състващите тук има какво да ни каже.

- И кой е той според теб?

- Не зная.

- И как ще стане това? - попитах с внезапно недове­рие аз. Въпреки всички мистични стечения на обстоятел­ствата, които бях преживял, откакто дойдох в Перу, все пак ми беше трудно да повярвам, че и сега ще се случи нещо подобно, само защото на нас така ни се искаше.

- Не забравяй Третото откровение - отвърна Джулия. - Вселената е енергия, енергия, която реагира на нашите очаквания. Хората също са част от тази енергия, тъй че, когато имаме въпрос, хората ни подс­казват кой притежава отговора.

Тя огледа присъстващите в помещението.

- Не познавам никого тук, но ако бихме имали вре­ме да поговорим, ще открием, че всеки има какво да ни каже, на какво да ни научи.

Аз също огледах присъстващите. Тя се сниши отсреща, сякаш по-близо към мен.

- Никога недей да забравяш: щом случаят ни е срещ­нал с някого, той непременно има какво да ни каже. В противен случай, просто щеше да поеме по друг път или в друго време. Самият факт, че тези хора наокрло са тук, не е случаен.

Погледнах я. Не бях съвсем сигурен, че всичко е тол­кова просто.

- Цялата трудност е в това да се ориентираме с кого да влезем в разговор, когато с всички е невъзможно -каза тя.

- И как се решава това? - попитах аз.

- Ръкопиисът твърди, че има знаци.

Слушах Джулия внимателно, но кой знае защо пог­ледът ми се рееше наоколо и се задържа на мъжа вдяс­но от мен. В същия миг той се обърна и също се вгледа в мен. Когато очите ни се срещнаха, той отмести поглед и се загледа в чинията си. Аз също погледнах настрани.

- Какви знаци? - попитах аз.

- Знаци като този - каза тя.

- Като кой?

- Който току що получи - тя посочи с глава мъжа от дясната ми страна.

- Какво имаш предвид?

Джулия отново се наведе близо към мен.

- В Ръкописа се казва, че ако случайно срещем пог­леда на някого, това е знак, че би трябвало да погово­рим с него.

- Но нима това не се случва непрекъснато? - попи- тах аз.

- Разбира се. Но хората обикновено не му обръщат никакво внимание, заети с конкретните си дела. Аз кимнах.

- За какви други знаци се споменава в Ръкописа? -попитах аз.

- Когато ти се струва, че познаваш отнякъде даден човек - отвърна тя. - Когато имаш чувството, че си го виждал някъде, макар да знаеш, че не си.

При тези думи си спомних за Добсън и Рино, които ми се бяха сторили толкова познати, когато ги видях за първи път.

- А в Ръкописа обяснява ли се защо някои хора ни се струват познати? - попитах аз.

- Не особено. Споменава се, че с някои хора принад­лежим към една и съща духовна общност. Обикновено духовните общности следват общи линии на еволюция. Затова и хората имат сходни мисли, което им придава сходни изражения и външност. Ние интуитивно разпоз­наваме членовете на нашата духовна общност и те мно­го често ни носят определено познание.

Погледнах отново към мъжа вдясно. Той наистина ми се струваше познат от някъде. Колкото и да беше невероятно, той също се обърна и отново отвърна на погледа ми. Бързо стрелнах с очи Джулия.

- Ти трябва да поговориш с този човек - каза тя.

Аз не отвърнах. Беше ми неудобно ей така просто да приближа и да го заговоря. Щеше ми се да ставаме и да тръгваме към Икитос. Тъкмо мислех да предложа това, Джулия отново заговори.

- В момента мястото ни е тук, а не в Икитос. Трябва да си свършим работата тук. Лошото е, че ти не смееш просто да приближиш и да заговориш онзи човек.

- Как постигаш това? - попитах аз.

- Какво по-точно?

- Как успяваш да прочетеш мислите ми?

- Няма нищо мистично в това. Просто наблюдавам внимателно израза на лицето ти.

- Как така?

- Когато цениш дълбоко някой човек, можеш да про­никнеш в истинската му същност, независимо от вся­какви маски, които той би могъл да си сложи. Тогава можеш да се съсредоточиш и да разбереш какво мисли по най-недоловимите промени в израза на лицето му. Това е съвършено естествено.

- Прилича ми на телепатия - казах аз. Тя се усмихна.

- Телепатията е нещо напълно естествено. Отново погледнах мъжа. Този път той не отвърна на погледа ми.

- Най-добре е да се заредиш с енергия и да идеш да поговорите, докато не е станало късно - каза Джулия.

Съсредоточих се, за да повиша своята енергия, до­като се почувствах по-уверен и попитах:

- Какво да кажа на това момче?

- Истината - отвърна тя. - Кажи му истината така, че да стигне до него.

- Добре, ще опитам.

Издърпах стола назад и се отправих към онзи мъж. Той изглеждаше стеснителен и неспокоен, както Пабло при първата ни среща. Опитах се да вникна по-дълбоко, отвъд неговата тревога и ми се стори, че го виждам по-различен, по-зареден с енергия.

- Здравейте - поздравих аз. - Вие май не сте от мес­тните хора, а? Дали ще можете да ми помогнете - търся един приятел на име Уил Джеймс.

- Заповядайте, седнете - покани ме той със сканди­навски акцент. - Аз съм професор Едмънд Конър. Той ми подаде ръка и каза:

- Жалко, но не познавам вашия приятел. Аз се представих и обясних - в случай, че това го интересува - че Уил търси Деветото откровение.

- Запознат съм с Ръкописа - каза той. - Тук съм, за да изследвам неговата автентичност.

- Сам ли?

- Трябваше да се срещна с професор Добсън. Ала него все още го няма, а беше ме уверил, че ще бъде тук да ме посрещне. Не разбирам на какво се дължи това негово закъснение.

- Нима познавате Добсън?

- Да. Той организира проучванията около Ръкописа.

- Значи е добре и се очаква да дойде? Професорът ме погледна въпросително.

- Такива бяха плановете ни. Случило ли се е нещо?

Загубих енергията си. Изведнаж осъзнах, че Добсън и Конър са си уговорили среща преди Добсън да бъде арестуван.

- С него се запознахме в самолета на път към Перу - поясних аз. - Но в Лима го арестуваха и изобщо не зная какво е станало с него.

- Арестували са го! Господи!

- Кога за последен път сте говорили с него? - попи­тах аз.

- Преди няколко седмици, но срещата ни тук беше твърдо уговорена. Той каза, че ще се обади, ако нещо се промени.

- А знаете ли защо е искал да се срещне с вас тук, а не в Лима? - попитах аз.

- Каза, че наблизо имало някакви разкопки и има път насам, за да се срещне и с друг един учен.

- А спомена ли къде му е срещата с този учен?

- Да, каза, в Сан Луис, ако добре си спомням. Защо?

- Не зная...Само попитах.

При тези думи станаха едновременно две неща. Първото, че през ума ми мина представата за Добсън, за това, че го срещам отново. Представих си срещата ни на един път с грамадни дървета. В същия миг погледнах през прозореца и за своя най-голяма изненада, видях отец Санчес, който се качваше по стълбите към входа. Изглеждаше уморен, с изцапани дрехи. В стара кола на паркинга чакаше още един свещеник.

- Кой е това? - попита професор Конър.

- Отец Санчес! - отвърнах аз, като едва сдържах въл­нението си.

Потърсих с поглед Джулия, но нея вече я нямаше на масата. Изправих се веднага щом Санчес влезе в стаята. Той ме видя и спря изненадан, след което приближи и ме прегърна.

- Как си?

- Добре съм - отвърнах аз. - Как се озова тук? Той едва намери сили да се усмихне.

- Направо не знаех къде да ида. И дотук трудно се добрах. Стотици военни части са се насочили насам.

- А защо идват насам военни части? - запита зад мене Конър, който приближаваше към нас.

- За съжаление не зная какви са намеренията им. Зная само, че бяха много.

Запознах ги и казах на отец Санчес в какво положе­ние се беше озовал Конър. Конър изглежда се притесни.

- Трябва да си вървя - каза той. - А нямам шофьор.

- Отвън чака отец Павел, който веднага се връща в Лима - каза Санчес. - Бихте могли да пътувате с него, ако желаете.

- Наистина бих желал - каза Конър.

- Почакай, ами ако се натъкнат на военните? - по­питах аз.

- Не ми се вярва да спрат отец Павел.- каза Санчес. - Той се ползва с добра репутация.

В този момент се върна Джулия, видя отец Санчес к те топло се прегърнаха, а аз й представих Конър. Дока­то говорех, Конър изпадаше във все по-голяма паника и само подир няколко минути Санчес му каза, че за отец Павел е време да потегля. Конър отиде да си събере не­щата от стаята и бързо се върна. Санчес и Джулия го придружиха навън, но аз се сбогувах с него в трапезари­ята и останах на масата си. Исках да размисля. Знаех, че срещата с Конър не беше случайна, нито пък това, че Санчес ни намери тук, но още не можех да разбера сми­съла на ставащото.

Не след дълго се върна Джулия и седна до мене.

- Казвах ти, че нещо ще се случи тук - спомена тя. -Ако не бяхме се отбили, нямаше да се срещенем нито със Санчес, нито с Конър. Между другото, какво научи от Конър?

- Още не знам със сигурност - отвърнах аз. - Къде е отец Санчес?

- Нае стая да си почине. Не е спал от два дни.

Погледнах настрани. Разбирах ,че Санчес е уморен, но отсъствието му ме разочарова. Имах нужда да поговорим, да видя какво може да добави към всичко онова, което ставаше, особено тази поява на военните. Бях разтревожен и дори ми се искаше да избягам заедно с Конър.

Джулия забеляза безспокойството ми.

- Спри се малко и се успокой - каза тя. - Кажи ми какво разбра за Осмото откровение дотук.

Погледнах я и се опитах да се концентрирам.

- Не зная от къде да започна.

- Какво според теб иска да ни каже Осмото откровение? Замислих се.

- Как да се отнасяме с другите хора, с децата и възрастните. Как да назоваваме властните си роли и да ги преодоляваме и как да предаваме енергия на остана­лите.

- И? - попита тя.

Загледах се в лицето й и веднага разбрах какво има­ше предивид.

- И ако бъдем наблюдателни към човека, с когото разговаряме, получаваме нужните ни отговори. Джулия широко се усмихна.

- Правилно ли го разбирам? - попитах аз.

- Общо взето да - каза тя. - Но има и още нещо. Вече знаеш, как един човек може да повдигне енерги­ята на друг. Сега можеш да наблюдаваш как това се ре­ализира в група от хора.

Излязох на верандата и седнах на един от кованите столове. Джулия излезе само подир няколко минути и дойде при мене. Навечеряли се бяхме добре, без много приказки и после решихме да излезем да подишаме въздух. Санчес се беше прибрал преди три часа в стаята си и аз усетих, че ме обзема отново тревога. И тъкмо тогава Санчес най-ненадейно излезе и седна при нас. Почувствах облекчение.

- Чувал ли си нещо за Уил? - попитах го аз.

Той придърпа стола си така, че да може да вижда и мене, и Джулия. Забелязах, че се разположи внимател­но, така че да бъде на равни разстояния и от двамата.

- Да, чух - отвърна той.

Изглежда потъна в размисъл, тъй че се наложи да го питам отново:

- И какво чу?

- Нека да ти разкажа всичко подред. Когато тръг­нахме с отец Карл към мисията, там очаквахме да на­мерим отец Себастиан и военните. Бяхме се подготвили за разпит. Щом пристигнахме, разбрахме, че отец Себастиан и военните внезапно си бяха тръгнали преди няколко часа, след като получили някакво известие. Цял ден не стана ясно какво се е случило и едва вчера при нас дойде отец Костус, когото разбрах, че познаваш. Каза, че Уил Джеймс го е насочил към нашата мисия. Явно Уил си е спомнил името на мисията ми от един предишен разговор с отец Карл и интуитивно е разбрал, че отец Костус има нещо важно да ни съобщи. Отец Костус е решил да подкрепи Ръкописа.

- А защо Себастиан си е тръгнал така внезапно? -попитах аз.

- Защото е трябвало да побърза - каза Санчес. Получил бе известие, че отец Костус ще разгласи пуб­лично за намерението му да унищожи Деветото откровение.

- Нима Себастиан вече го е открил?

- Още не, но много се надява да го открие. Намерен е друг документ, който указва къде се намира Деветото откровение.

- И къде се предполага да бъде? - попита Джулия.

- При Селестинските руини - отвърна Санчес.

- Къде е това? - попитах аз. Джулия ме погледна.

- На около шестдесет километра оттук. Това са разкопки, където се допускат само перуански учени и до голяма степен се държат в тайна. Съдържат няколко древни пласта, първо от майте, след това от инките. Явно и в двете култури е съществувало поверието, че в това място се крие нещо особено.

Внезапно забелязах, че Санчес учавстваше в разго­вора с невероятна съсредоточеност. Когато говорех, той изобщо не откъсваше очи от мен и ме слушаше с цялото си внимание. Когато заговори Джулия, той се обърна така, че да може да я вижда. Изглежда го правеше съв­сем съзнателно. Питах се какво ли значи това, когато в разговора настъпи пауза. И двамата ме погледнаха, ся­каш очакваха нещо от мен.

- Какво има? - попитах аз. Санчес се усмихна.

- Твой ред е да изразиш мнението си.

- Нима се редуваме? - попитах аз.

- Не - отвърна Джулйя. - Просто водим съзнателен разговор. Всеки говори, когато енергията се насочи към него. Сега тя е над теб.

Не знаех какво да кажа.

Санчес сърдечно ме погледна.

- В Осмото откровение се говори и за съзнателно­то групово общуване. Опитай се да разбереш. Когато се води разговор в групата, обикновено един от члено­вете й във всеки отделен момент може да изрази най-добрата идея. Тогава останалите биха могли да насо­чат цялата си енергия към него и съзнателно да му по­могнат да изрази идеята си по най-добрия начин.Съ­щото следва с друг от групата и после с друг. Ако със­редоточиш вниманието си върху онова, което се говори, ще почувстваш кога е твой ред и идеята сама ще се оформи в съзнанието ти.

Санчес отмести поглед към Джулйя, която попита:

- Каква бе онази идея, която ти не успя да изразиш? Опитах се да помисля.

- Питах се защо отец Санчес гледа така съсредото­чено всеки, който говори - казах накрая аз. - Не можех да си го обясня.

- Ключът към този процес - отвърна Санчес - е да говориш, когато настъпи подходящия за теб момент, а когато говорят другите, да им отдаваш енергия.

- Понякога нещата се объркват - намеси се Джулия. - Някои хора стават надменни, когато са в група. Чувстват енергията на идеята си и я изразяват, но тъй като този прилив на енергия е много приятен, те про­дължават да говорят, дълго след като енергията се е пре­местила към някой друг. Опитват се да монополизират групата. Други пък се затварят в себе си и дори когато чувстват силата на една идея, не рискуват да я споделят. В такива случаи групата се разединява и членовете й не получават пълно познание. Същото става и ако някои от членовете на групата не са приети от други. Отхвърлените лица не получават енергия и групата би­ва лишена от техните полезни идеи.

Джулия замълча и ние и двамата погледнахме към Санчес, който си пое дъх преди да заговори.

- Трябва да разберем механизма на отхвърляне. Ако човек не-ни харесва или ни е страх от него, ние естестве­но сме склонни да обръщаме внимание на неприятните страни у него, вместо да потърсим хубавото в дълбока­та му същност. По този начин му отнемаме енергия и му причиняваме зло. Те имат чувството, че не са така красиви и уверени в себе си, и това е така, защото сме отнели от тяхната енергия.

- Затова е толкова важно да проумеем всичко това -намеси се Джулия. - Хората си скъсяват дните с тази яростна надпревара.

- Не забравяй обаче - добави отец Санчес - че една работеща група трябва да спомогне да се увеличи енер­гията и вибрационното ниво на всеки участник чрез из­лъчваната от всички останали енергия. Когато това стане, индивидуалното енергийно поле на всеки един се слива с енергийното поле на останаалите и създава общ енергиен поток. Сякаш групата става едно тяло, но с мно­го глави. Всяка една става говорител на цялото. Но в такава група всеки знае кога и какво да каже, защото е постигнал по-голяма яснота в живота си. Това е онзи Висш аз, за който се говори в Осмото откровение във връзка с интимните отношения между мъжа и жената. Такъв Висш аз обаче може да се формира и в други групи.

Думите на отец Санчес най-неочаквано ме наведоха на мисълта за отец Костус и за Пабло. Дали този млад индианец не беше променил мисленето на отец Костус, за да го накара да пожелае да рааботи за запазването на Ръкописа? И дали не беше успял да постигне това имен­но благодарение на Осмото откровение?

- Къде е в момента отец Костус? - попитах аз. Този въпрос изглежда ги изненада, но отец Санчес веднага отвърна:

- Двамата с отец Карл решиха да отидат до Лима, за да поговорят с някои църковни отци по повод евенту­алните намерения на кардинал Себастиан. Изглежда отец Карл затова толкова настояваше да дойде с теб в мисията. Знаел е, че го чака важна задача.

- Точно така - каза Санчес.

Настъпи мълчание и всеки погледна останалите в очакване да се появи следващата идея.

- Сега ще трябва да разберем какво се очаква от нас самите - каза Санчес.

Джулия взе думата първа.

- През цялото време си мисля, че ще учавствам ня­как в намирането на Деветото откровение, но още не мога да определя какво се очаква от мене.

Двамата със Санчес насочихме цялото си внимание към нея.

- Представям си го на определено място... - продъл­жи Джулия. - Един момент. Та това са Селестинските руини. На едно точно определено място между останки­те от храмови стени. Почти го бях забравила - погледна тя към нас. - Трябва да ида там, при Селестинските руини.

След като свърши, и двамата със Санчес погледна­ха към мен.

- Аз още не зная какво да правя - казах аз. - Исках да разбера кое кара Себастиан и неговите хора да прес­ледват Ръкописа. Вече разбрах, че ги плаши идеята за вътрешна еволюция. Но сега не зная какво да правя..-.Войниците настъпват...Май Себастиан ще успее пръв да открие Ръкописа...Направо не знам. Все ми се струва, че мога някак си да му внуша да не го унищожава.

Млъкнах. Отново ми мина мисълта за Добсън и не­надейно също за Деветото откровение. Внезапно осъзнах, че Деветото откровение ще ни даде да разбе­рем крайната цел на еволюцията. Бях си задавал въпро­са как Ръкописът би променил човешките отношения и бях получил отговора на този въпрос в Осмото открове­ние и логически следваше въпросът: къде ще ни изведе всичко това, как ще се промени човешкото общество?

Имах чувството, че ако си отговоря, ще успея да ус­покоя опасенията на Себастиан относно съзнателната еволюция... Ако би пожелал да ме изслуша.

- Продължавам да вярвам, че може кардинал Себастиан да бъде убеден да подкрепи Ръкописа! - за­явих категорично аз.

- Сам ли си представяш, че правиш това? - попита Санчес.

- Не...всъщност не. Заедно с човек, който го познава и знае как да подходи към него.

При тези думи и двамата с Джулия обърнахме пог­леди към отец Санчес.

Той се опита да се усмихне и сдържано каза:

- Двамата с кардинал Себастиан избягваме да спо­рим относно Ръкописа от много време насам. Той вина­ги е бил с по-високо положение в йерархията от мен и дълго ме смяташе за свое протеже, а и трябва да призная, че аз съм изпитвал възхита от него. Но винаги съм пре­дусещал какво ми предстои. Още първия път, когато спо­мена за това, знаех, че задачата да го убедя ще се падне на мен. През целия си живот съм се подготвял за това.

Той погледна към нас с Джулия и продължи:

- Майка ми се отнасяше реформаторски към хрис-тианските догми. Тя мразеше използването на чувство за вина и принуда, когато проповядваше Евангелието. Чувстваше, че хората трябва да се обръщат към религи­ята от любов, а не от страх. Баща ми, от своя страна бе привърженик на строгия ред и по-късно стана проповед­ник, също като Себастиан безусловно убеден в традици­ята и авторитета. Това ме накара да искам да работя в рамките на църквата, но като винаги търся начин да бъ­де тя променена, тъй че да позволява по-висши нива на религиозно преживяване. Да убедя Себастиан ще бъде следващата ми стъпка. Въпреки вътрешната си съпротива, зная, че трябва да посетя мисията на Себастиан в Икитос.

- И аз идвам с теб - казах аз.

Пътят криволичеше през гъста джунгла в северна посока и пресичаше няколко големи потока - притоци на Амазонка, както ми каза отец Санчес. Бяхме стана­ли рано и след като бързо се сбогувахме с Джулия, поех­ме с колата, която отец Санчес бе наел - една ками­онетка с огромни гуми. Пътят леко се издигаше и дър­ветата ставаха по-редки и огромни.

- Местността тук много напомня Висиенте - забеля­зах аз.

Санчес се усмихна:

- Околността на петдесет километра ширина и двайсет надлъж е особено енергетична - из целия път до Селестинските руини. Заобиколени сме от всички страни от истинска джунгла.

В далечния край на джунглата вдясно ми се мерна изсечена гора.

- Какво е това? - посочих аз.

- Правителствен проект за селскостопанско развитие.

Дърветата от една обширна площ бяха разчистени с булдозер и отрупани на купчини, полуизгорели на места. Посред дивите треви и разринатата пръст спокойно си пасеше стадо крави. Когато минахме покрай тях, някои протегнаха шиите си, привлечени от шума. На още едно място видях прясно разровена от булдозер земя. Явно опустошението напредваше към по-големите дървета, покрай които минавахме.