Селестинското пророчество Джеймс Редфилд

А Осмото откровение разкриваше ключа за това как да се съхранява тази мистерия и постоянно да се полу­чават отговорите, когато знаем как да се отнасяме към другите, да извличаме най-доброто от тях.

Всички откровения се бяха интегрирали в единно съзнание, което бе отворено и будно. Оставаше Деветото откровение, което трябваше да разкрие крайната цел на еволюцията. Бяхме попаднали на част от него. Какво ли криеше останалото?

Отец Санчес дръпна камионетката встрани от пътя.

- Вече сме на четири километра от мисията на кар­динал Себастиан - каза той. - Мисля, че трябва да пого­ворим с него.

- Добре.

- Голяма ли е мисията му?

- Доста. Развивал я е в продължение на двайсет години. Избрал е тъкмо това място, за да служи на ин­дианците от отдалечените райони, които са му се стру­вали пренебрегнати. Но сега тук пристигат ученици от всички краища на Перу. Той има административни за­дължения и към църковните организации в Лима, но към тази мисия храни особени чувства. Той е напълно отда­ден на работата си тук.

Санчес ме погледна в очите.

- Моля те да бъдеш нащрек. Може да изпаднем в ситуация, в която ще имаме нужда от взаимната си помощ.

След тези думи Санчес подкара колата. Няколко кило­метра не срещнахме никого, после минахме покрай два во­енни джипа, паркирани отдясно на пътя. Военните вътре подозрително ни изгледаха, докато минавахме покрай тях.

- Е, вече знаят, че сме тук - каза отец Санчес.

След около километър стигнахме входа на мисията. Голяма желязна врата преграждаше павирания път. Макар че порталът беше отворен, един джип и четири­ма войника преградиха пътя ни и ни дадоха знак да спрем. Един от военните предаде съобщение по радио­предавателя.

Един от войниците приближи и Санчес му се усмихна.

- Аз съм отец Санчес, идвам при кардинал Себастиан.

Войникът огледа Санчес, после мене. Обърна се и приближи към войника с радиопредавателя. Предадоха съобщение, без да откъсват поглед от нас. Подир ня­колко минути войникът се върна и ни нареди да го последваме.

Джипът ни поведе по трилентова улица около сто­тина метра, докато стигнахме земите на мисията. Църквата бе каменна и масивна. Можеше да побере, как­то ми се стори, повече от хиляда души. От двете й страни се намираха две други сгради, които приличаха на учебни. И двете бяха четириетажни.

- Впечатляващо място - забелязах аз.

- Да, но къде ли са хората? - запита се той. Едва сега ми направи впечатление, че по пътеките и алеите не се забелязваше никой.

- Себастиан ръководи тук прочута духовна семина­рия - каза Санчес. - Защо ли ги няма студентите му?

Войниците ни поведоха към входа на църквата и учтиво, но твърдо ни помолиха, да слезем от колата и да ги последваме вътре. Докато изкачвахме циментовите стъпала, забелязах няколко камионетки, паркирани зад съседната сграда. Наблизо стояха трийсет-четирийсет войника. Влязохме и бяхме преведени през олтара до една малка стаичка. Там ни претърсиха щателно и ни казаха да почакаме. Войниците излязоха и заключиха вратата зад себе си.

- Къде е кабинетът на Себастиан? - попитах аз.

- В задната част на църквата - отвърна Санчес.

Вратата внезапно се отвори. Охраняван от няколко войника, пред нас се изправи Себастиан. Стоеше висок и изпъчен.

- Какво те води насам? - обърна се Себастиан към Санчес.

- Искам да поговоря с теб - отвърна Санчес.

- За какво?

- За Деветото откровение на Ръкописа.

- Няма какво да се говори. То няма никога да бъде открито.

- Ние знаем, че ти вече си го открил. Себастиан погледна сепнато.

- Няма да допусна този Ръкопис да се разпространи - каза той. - Той не отговаря на истината.

- Откъде знаеш, че не отговаря на истината? - по­пита Санчес. - Може би грешиш. Позволи ми да го прочета.

Докато гледаше Санчес, лицето на Себастиан омекна.

- Някога имаше доверие в мен. На времето не би се усъмнил в моята преценка.

- Зная - отвърна Санчес. - Ти си моят духовен учител, моят покровител. Аз създадох своята мисия, вдъхновен от теб.

- Преди да се появи този Ръкопис, ти се отнасяше с уважение към мене - каза Себастиан. - Не виждаш ли до какво разделение води той? Аз се опитах да те оставя да вървиш по своя собствен път. Дори не ти попречих, когато разбрах, че проповядваш откровенията. Но няма да допусна този документ да унищожи всичко онова, ко­ето нашата църква е градила.

Един войник приближи до Себастиан и поиска да говори с него. Себастиан хвърли поглед на Санчес, пос­ле се върна в храмовата зала. Още ги виждахме, но вече не чувахме разговора им. Съобщението очевидно хвър­ли в ужас Себастиан. Той се обърна и даде знак на всич­ки войници да го последват, освен един, на когото той очевидно заповяда да остане тук с нас.

Войникът влезе в стаята и се облегна на стената с притеснен вид. Беше само на около двайсет години.

- Какво се е случило? - попита Санчес. Войникът само поклати глава.

- Може би нещо около Ръкописа, около Деветото откровение?

Войникът погледна учудено.

- Какво знаете вие за Деветото откровение? - тихо попита той.

- Дошли сме, за да го спасим - каза Санчес.

- И аз бих искал то да бъде спасено - отвърна войникът.

- Чел ли си го? - попитах аз.

- Не - отвърна той. - Но съм чувал да се говори за него. То вдъхва нов живот на нашата религия.

Внезапно извън църквата се разнесоха изстрели.

- Какво става? - попита Санчес. Войникът застина на мястото си. Санчес нежно докосна ръката му:

- Помогни ни.

Младият войник отиде до вратата, огледа залата и каза:

- Някои са се вмъкнали в църквата и са откраднали копие от Деветото откровение. Изглежда, че още са наблизо.

Чуха се още изстрели.

- Трябва да се опитаме да им помогнем - обърна се Санчес към младежа.

Той изглеждаше ужасен.

- Трябва да направим нужното - настояваше Санчес. - Това ще бъде за доброто на целия свят.

Войникът кимна и каза, че е по-добре да минем в другия край на църквата, където е по-спокойно и той би могъл да намери начин да ни помогне. Преведе ни през залата и нагоре по две стълбища до широк коридор, който минаваше по цялата ширина на църквата.

- Кабинетът на Себастиан е два етажа под нас - ка­за младежът.

Внезапно чухме стъпки на хора, които се спускаха по един съседен коридор и се насочваха право към нас. Санчес и войникът пред мен се шмугнаха в една стая вдясно. Не бих могъл да стигна дотам, тъй че се втурнах в предната врата и я затворих зад себе си.

Озовах се в една от учебните зали. Чинове, подиум, шкаф. Спуснах се към шкафа, намерих го отключен и се свих посред кутиите и няколко вмирисани на мухъл престилки. Опитах се да се скрия колкото се може по-добре, но знаех, че ако някой провереше в шкафа, щеше да ме открие. Стараех се да не мърдам, затаил дъх. Вратата на залата проскърца и се отвори. Няколко ду­ши влязоха и я обходиха. Единият като че тръгна към шкафа, но после се спря и се обърна в друга посока. Говореха високо на испански. После настъпи мълчание. Нищо не помръдваше.

Почаках десетина минути, преди бавно да открехна вратата на шкафа и да се огледам наоколо. Стаята беше празна. Отправих се към вратата. Не се чуваше ничие присъствие навън. Бързо приближих стаята, където Санчес и войникът се бяха скрили. За моя изненада установих, че изобщо не беше стая, а коридор. Заслушах се, но нищо не долових. Облегнах се на стената, чувствайки как коремът ме свива от безпокойство. Тихо под­викнах името на Санчес. Никакъв отговор. Бях сам. Свят ми се зави от тревога.

Поех си дълбоко дъх и се опитах да си кажа, че тряб­ва да запазя самообладание и да се изпълня с енергия. Полагах усилия няколко минути, докато цветовете и фор­мите в коридора се откроиха по-ярко. Стремях се да об­гърна всичко наоколо с любов. Най-сетне се почувствах по-добре и отново се замислих за Себастиан. Ако той беше в кабинета си, Санчес щеше да отиде там.

Коридорът свършваше с друга стълба, тъй че сля­зох два етажа надолу. Огледах през вратата целия коридор. Беше празен. Отворих и тръгнах напред, без да зная къде точно отивам.

Тогава до мен долетя гласът на Санчес. Вратата на стаята, откъдето идваше, беше открехната. Гласът на Себастиан отекваше в отговор. В момента, в който доб­лижих вратата, един войник отвътре внезапно я отвори и насочи пушката си към сърцето ми. Накара ме да вля­за и да се изправя до стената. Санчес ми хвърли призна­телен поглед и докосна слънчевия си сплит с ръка. Себастиан възмутено клатеше глава. Младият войник, който ни беше помогнал, не се виждаше никъде.

Знаех, че жестът на Санчес с ръка на слънчевия сплит означава нещо. Реших, че сигурно се нуждае от енергия. Докато говореше, аз насочих цялото си внима­ние към лицето му, опитвайки се да видя висшата му душа. Енергийното му поле се разшири.

- Не можеш да попречиш на истината - каза Санчес. - Хората имат правото да я знаят.

Себастиан погледна Санчес снизходително.

- Тези откровения противоречат на писанията. Те не могат да отговарят на истината.

- Но дали наистина им противоречат или по-скоро ни сочат как да ги разбираме?

- Ние знаем какво означават писанията - каза Себастиан. - Знаели сме го от векове. Забравил ли си твоето образование, годините на учение?

- Не, не съм - отвърна Санчес. - Но зная също, че откровенията разширяват нашия духовен хоризонт. Те...

- Според кого? - избухна Себастиан. - Кой все пак е написал този Ръкопис? Някакъв езичник от майте, кой­то е успял да научи някак си арамейски? Какво са зна­ели всичките тези хора? Вярвали са в магически места и мистична енергия. Те са били примитивни. Руините, където Деветото откровение беше открито, се наричат Селестински храмове, тоест Небесни храмове. Нима ед­на подобна култура би могла да знае за небето каквото и да било?

- И нима тази култура е оставила нещо трайно? -продължи той. - Не. Никой не знае какво се е случило с майте. Просто са изчезнали без да оставят и следа. А ти искаш да вярваме в този Ръкопис? Този документ иска да изкара, че хората владеят този свят, сякаш от нас за­висят промените, които стават в света. А не е така. Те зависят от Бога. Единственият избор, пред който са из­правени хората, е дали да приемат ученията на писани­ята и да постигнат спасение на душите си.

- Но помисли само - отвърна Санчес. - Какво всъщ­ност означава да приемеш писанията и да постигнеш спасение? Какъв е процесът, чрез който се осъществява това? Нима Ръкописът не ни посочва точно процеса, чрез който ние ставаме по-духовни, свързани с Бога, спасени - начина, по който наистина се чувства човек? И не ни ли показват Осмото и Деветото откровение какво би станало, ако всеки започне да постъпва така?

Себастиан поклати глава и се отдалечи, след което се обърна и направо прониза Санчес с погледа си.

- Та ти дори не си виждал Деветото откровение.

- Виждал съм част от него.

- И как е станало това?

- Разказаха ми част от него преди да дойдем тук. Друга една част прочетох преди няколко минути.

- Какво?! Как стана това?

Санчес приближи към по-възрастния свещеник.

- Кардинал Себастиан, хората навсякъде желаят да им се открие това последно откровение. То дава въз­можност останалите откровения да бъдат видени в перспектива. То ни посочва каква съдба ни очаква. Какво всъщност представлява духовното съзнание!

- Ние знаем много добре какво представлява духов­ното съзнание, отец Санчес.

- Наистина ли? Струва ми се, че не. Прекарали сме векове наред в приказки за него, представяли сме си го, изповядвали сме вярата си в него. Но винаги сме харак­теризирали връзката с Бога като нещо абстрактно, нещо, в което вярваме само с разума си. И винаги сме налага­ли тази връзка като нещо, което човек е задължен да приеме, за да се предпази от всяко зло, а не за да спече­ли нещо добро и величествено. Ръкописът описва какво вдъхновение идва, когато ние наистина обикнем други­те и животът ни започне да еволюира.

- Еволюира! Еволюира! Чуй се отстрани, отче, ти винаги си се борил срещу влиянието на теорията за еволюцията. Какво е станало с теб?

Санчес прие предизвикателството спокойно.

- Да, борил съм се срещу идеята за еволюцията, ко­ято отрича Бога, която обяснява развитието на вселена­та без отношение към Бога. Но сега виждам, че истина­та е в един синтез между научния и религиозния подход. Истината е, че еволюцията е начинът, по който Бог е творил и продължава да твори.

- Но еволюция не съществува - възпротиви се Себастиан. - Бог е създал този свят и това е всичко.

Санчес погледна към мен, но аз нямах никакви идеи по въпроса.

- Кардинал Себастиан - продължи той, - прогресът на всяко следващо пойоление представлява еволюция във възгледите, еволюция към едно по-високо духовно ниво и вибрация. Всяко поредно поколение приема в се­бе си все повече енергия и натрупва повече истина и пос­ле предава този статус на хората от следващото поколение, които развиват този процес но-напред.

- Това са глупости - каза Себастиан. - Има само един начин да станеш по-духовен и той е - като следваш примерите на писанията.

- Точно така! - възкликна Санчес. - Но отново, какви са тези примери? Нима историята на писанията не е история на хора, които се научават да приемат Божествената воля и енергия в себе си? Нима ранните пророци от Стария завет не са учили хората да правят именно това? И нима именно тази отвореност за Божествената енергия не е намерила своята кулмина­ция в живота на един син на дърводелец до степен да казваме, че той е самият Бог, дошъл на земята? Нима историята на Новия завет - продължаваше той - не е историята на хора, изпълнили се с енергия, която ги е преобразила? Нима самият Исус не казваше, че онова, което прави Той, можем и ние да го правим и дори по­вече от това? Ние никога не сме вземали тези негови думи сериозно, поне досега. Едва сега започваме да раз­бираме онова, за което е говорел Исус, пътя, към който ни е водел. Ръкописът изяснява смисъла на думите му! Начина, по който да ги осъществим!

Себастиан отмести поглед. Лицето му бе почерве­няло от гняв. По време на една пауза в разговора, офи­цер от висш ранг се втурна в стаята и доложи на Себастиан, че нарушителите са били забелязани.

- Погледнете! - възкликна офицерът и посочи през прозореца. - Ето ги там!

На триста-четиристотин метра оттук можеха да се видят два силуета, които бягаха през откритото поле и се бяха насочили към гората. Неколцина войника в края на полето се готвеха да открият стрелба.

Офицерът отмести поглед от прозореца и погледна към Себастиан с вдигнат радиопредавател.

- Ако успеят да стигнат в гората, ще бъде по-трудно да ги заловим - каза той. - Имам ли вашето разрешение да открития огън?

Докато наблюдавах двамата бегълци, внезапно раз­познах кои са.

- Та това са Джулия и Уил! - извиках аз. Санчес се приближи още повече до Себастиан,

- В името на Бога, не убивай тези хора! Офицерът продължаваше да настоява:

- Кардинал Себастиан, ако искате този Ръкопис да бъде задържан, трябва веднага да дам заповед за огън. Направо замръзнах.

- Отче, довери ми се - говореше Санчес. - Този Ръкопис няма да подкопае нищо от онова, което си гра­дил и отстоявал. Не убивай тези хора.

Себастиан поклати глава.

- Да се доверя на теб...?

После седна на бюрото си и погледна към офицера.

- Никой не бива да бъде убит. Кажи на войниците си да ги заловят живи.

Офицерът кимна и излезе от стаята. Санчес каза:

- Благодаря ти. Ти взе едно вярно решение.

- Да не убивам, да - каза Себастиан. - Но няма да променя мнението си. Този Ръкопис е проклятие. Той ще подкопае духовните авторитети и йерархии в осно­вата им. Ще накара хората да си въобразят, че духовна­та им съдба е в техните собствени ръце. Ще подрони дисциплината, която се изисква, за да бъдат приобщени всички хора на планетата към църквата и хората ще ос­танат неподготвени за второто пришествие - той изгле­да Санчес сурово. - В този момент насам пристигат сто­тици военни части. Нито вие, нито който и да било мо­же да направи нещо. Деветото откровение няма никога да излезе от Перу. А сега напуснете мисията.

Когато потеглихме, наистина чухме приближаване­то на десетки камиони в далечината.

- Защо ли ни пусна? - запитах аз.

- Сигурно мисли, че това не променя нещата - от­върна Санчес. - Че не можем и без друго нищо да направим. Наистина не зная какво да мисля - той срещ­на погледа ми, - Както се оказа, не успяхме да го убедим.

И аз бях объркан. Какво означаваше това? Може би в края на краищата не сме били там, за да убедим Себастиан. Може би от нас се очакваше само да откло­ним вниманието му.

Обърнах поглед към Санчес. Той бе съсредоточил цялото си внимание към пътя и се оглеждаше за някак­ва следа от Уил и Джулия. Бяхме решили да свърнем в посоката, където бяха побягнали, но така и нищо не можахме да видим досега. Докато пътувахме, мислите ми се отплеснаха към Селестинските руини. Представих си ги как изглеждат: разкопките, палатките на учените, пи­рамидалните структури, които се мержелееха в далечината.

- Като че ли ги няма в тази гора - каза Санчес. -Може би са били с кола. Трябва да вземем решение как­во да правим.

- Струва ми се, че трябва да отидем при руините -казах аз.

Той ме погледна.

- Може би си прав. Няма къде другаде да отидем. Санчес сви в посока на запад.

- Какво знаеш за тези руини? - попитах аз.

- Били са строени от две различни култури, както ми каза Джулия. Първата, на майте, е имала процъфтя­ваща цивилизация там, въпреки че крепостите са били по на север в Юкатан. По необясним начин всички сле­ди от тяхната цивилизация внезапно са изчезнали около 600-та година пр.н.е. без никаква видима причина. Инките по-късно са развили своята цивилизация на съ­щото това място.

- Какво според теб се е случило с майте? Санчес обърна очи към мен.

- Не зная.

Няколко минути пътувахме мълчаливо и тогава аз внезапно си спомних, че отец Санчес бе казал на Себастиан, че е прочел още от Деветото откровение.

- Как си попаднал на други части на Деветото откровение? - попитах аз.

- Младият войник, който ни помогна, знаеше къде е скрита друга негова част. След като двамата с теб се разделихме, той ме заведе в една стая и ми я показа. Тя добавяше само още няколко идеи към онова, което Фил и Добсън разказаха, но ми даде аргументите, които из­ползвах при разговора със Себастиан.

- Какво по-специално се казваше там?

- Че Ръкописът ще хвърли яснота върху много от религиите. И ще им даде възможност да осъществят техните обещания. Всички религии, казваше се там, се отнасят до едно и също - как човечеството да намери връзка с по-висш източник на енергия. И всички рели­гии говорят за възприемане на Бога вътре в себе си, възприемане, което ни изпълва, прави ни повече от онова, което сме. Религиите се корумпират, когато тех­ните водачи се заемат да обясняват Божията воля на хората, вместо да им покажат как да открият пътя към нея в самите себе си. В Ръкописа се казва, че веднъж в историята един човек ще познае точно начина за свър­зване с Божествената енергия и воля и така ще стане траен пример, че такова свързване е възможно - Санчес обърна очи към мен. - Нима Исус не направи тъкмо това? Не е ли той увеличил своята енергия и вибрация, докато е бил достатъчно светъл, за да ...? - Санчес не довърши изречението си и като че ли потъна в дълбок размисъл.

- За какво се замисли? - попитах аз. Санчес изглеждаше смутен.

- Не зная. Копието, което ми предостави войникът, свършваше на това място. Там се казваше, че този чо­век ще озари пътя, който цялата човешка раса е обрече­на да поеме. Но там не се казваше къде води този път.

Петнайсетина минути пътувахме мълчаливо. Опитах се да получа някакъв знак за онова, което предстои, но не ми хрумваше нищо. Изглежда се насилвах.

- Ето ги руините - каза Санчес.

Отвъд гората вляво от пътя пред нас се открояваха три големи пирамидални постройки. След като парки­рахме и приближихме до тях, можах да различа, че пи­рамидите са построени от дялан камък и разположени на равно разстояние от около трийсетина метра една от друга. Между тях се намираше област, покрита с по-гла­дък камък. В основата на пирамидите бяха разположе­ни няколко разкопкови бази.

- Виж там! - посочи Санчес по-далечната пирамида.

Една самотна фигура седеше пред пирамидата. С наб­лижаването почувствах прилив на енергия. Когато стиг­нахме по средата на мястото, покрито с каменна настилка, се почувствах невероятно изпълнен с енергия. Погледнах към Санчес и той повдигна едната си вежда. Когато приближихме, разпознах Джулия, седнала на пирамидата с кръстосани крака. Държеше някакви книжа на скута си.

- Джулия - извика Санчес.

Джулия се обърна и се изправи. Лицето й грееше.

- Къде е Уил?-попитах аз.

Джулия посочи вдясно. Там, на около стотина мет­ра стоеше Уил. Той бе сякаш целият озарен в гаснещата здрачевина.

- Какво прави? - попитах аз.

- Деветото откровение - отвърна Джулия и ни посо­чи книжата. Санчес каза на Джулия, че сме видели част от откровението, онази част, в която се предричаше, че човешкият свят ще бъде трансформиран по пътя на съз­нателната еволюция.

- Но-къде ще ни отведе тази еволюция? - попита Санчес.

Джулия не отговори. Тя само вдигна книжата в ръце, сякаш очакваше да прочетем мислите й.

- Какво? - попитах аз.

Санчес се протегна и докосна ръката ми. Погледът му ми напомни да бъда нащрек и да чакам.

- Деветото откровение разкрива нашата върховна предопределеност - каза Джулия. - Прави всичко крис­тално ясно. То отново казва, че ние, хората, сме връхна­та точка на цялата еволюция. Говори, че материята за­почва в една проста форма и нейната сложност посте­пенно започва да се увеличава, елемент след елемент, после вид след вид, винаги еволюирайки към по-високо състояние на вибрация.

- Когато се появяват първобитните хора, ние сме продължили безсъзнателно този еволюционен процес чрез завладяване на другите и печелене на енергия и придвижване по малко все по-напред, и след това като самите ние сме бивали завладявани от други и сме губе­ли енергия. Този физически конфликт е продължил, до­като сме установили демокрация, система, която не пос­тавя край на конфликтите, но ги премества от физическото на мисловното ниво.

- Сега - продължаваше Джулиия, - започваме да осъзнаваме целия този процес. Можем да видим, че ця­лата човешка история ни е подготвяла да постигнем съз­нателна еволюция. Сега можем да увеличим нашата енергия и да преживеем случайностите съзнателно. Това води еволюцията напред с една по-бърза стъпка, като издига нашите вибрации на още по-високо ниво.

Тя се подвоуми за момент, погледна към всеки от нас и после повтори думите си:

- Нашето предопределение е да продължим да уве­личаваме своето енергийно ниво. А когато то се увеличава, нивото на вибрация на атомите на нашето тяло също се увеличава.

Тя отново се подвоуми.

- Какво значи това? - попитах аз.

- Значи - каза Джулия, - че ние ставаме все по-светли, по-изчистено духовни.

Погледнах Санчес. Той бе съсредоточил цялото си внимание върху Джулия.

- Деветото откровение - продължаваше Джулия -твърди, че когато ние хората продължим да увелича­ваме нашите вибрации, ще стане нещо удивително. Цели групи от хора, когато достигнат определено равнище, изведнъж ще започнат да стават невидими за онези, които вибрират на по-ниско равнище. На хората от по-ниското равнище ще им се струва, че онези прос­то са изчезнали, но цялата група ще се държи така, ся­каш те продължават да са тук - само дето ще изглеж­дат по-светли.

Докато Джулия говореше, забелязах известна про­мяна в тялото и лицето й. Тялото й започваше да доби­ва характерните черти на енергийното й поле. Чертите й продължаваха да са ясни и определени, но то не се състоеше вече от мускулите и кожата, които бяха пред мен. Тя изглеждаше така, сякаш бе съставена от чиста светлина, озарена отвътре.